Автор: Валентина Вълчева

Румънското ми приключение започва в 4:00 сутринта. Четиридесет и няколко души сме решили да гостуваме на северните съседи, повечето очевидно с не много тайното намерение да направят лично сравнение между България и Румъния, колкото да могат още по-разпалено да твърдят, че „никога няма да ги стигнем румънците, каквото щеш да ми говориш за тях”. (Между другото, близо са до истината, каквото и да сте чули за Румъния, но в това се убеждавам малко по-късно.)

Тръгнала съм с нагласата, че просто няма начин всичко да е идеално. Сама съм, което означава, че е твърде вероятно да ми се лепне някой нежелан компаньон, който да ми съсипе следващите три дни.

Оказва се, че съм познала, но само наполовина. Комбинирам се предвидливо с една дама, но на съседната седалка се оказва очакваният дразнител – дребен нервен тип, който не спира да дрънка, повтаря всичко по минимум пет пъти, всичко това – на висок глас; ръкопляска шумно на почти всяко изречение на организаторката ни все едно тя е минимум звезда от ранга на Майкъл Джексън и Мадона взети заедно; не спира да се върти във всички посоки, да заговаря всеки наоколо в радиус от поне две седалки; става, сяда, охка, пъшка, цъка, възклицава, вайка се… И, както казах, това – в 4:00 сутринта.

Очертаваше се тежко предизвикателство тоест.

На границата минаваме сравнително бързо – за около петнадесетина минути. Което обаче не спира комшията по седалка да дръпне един монолог на тема какви точно далавери се въртят по границите, как тия митничари с четири очи гледат откъде да изцицат някое евро, кого точно проверявали и кого не, на кое ГКПП се минава лесно и на кое не и т.н., и т.н. Много компетентно звучи за човек, който излиза за пръв път в чужбина. Ама нали… „аз ли не ги знам тия работи как стават, бе… „

Малко след Крайова, в посока Синая, спираме за уж десетминутна почивка, която се превръща в час и половина отчаяни опити да качим всички в автобуса, защото един търси тоалетна, друг – кафе, трети – закуска, четвърти – четирилистни детелини из близките тревни площи, други са се заплеснали да съзерцават един дядка, който пасе покрай пътя две кравички… Изобщо опитвали ли сте се да държите под контрол стадо пощръклели кози? Е, нещо такова е.

Междувременно шумният тип има проблем с роуминга. Тоест роуминга никакъв го няма и скоро цялата група е посветена насила в проблема, с най-дребни подробности, плюс подробен анализ на качествата на родните мобилни оператори или липсата на такива. Качества,  не оператори.

Разгеле, събрахме се. Надеждата ми да изгубим, уж случайно по пътя, нервака не се осъществи.

По обяд, точно в един страховит карпатски порой, се добрахме до Синая, където двайсет минути се въртяхме с автобуса в търсене на жп гарата, откъдето да заберем очакваната румънска екскурзоводка. После още известно време откарахме в издирване на хотела. На въпроса ми в този автобус още ли не са открили навигацията като технологично достижение новопридобитата ми приятелка обясни, че „той, нашият шофьор, има една, ама не обича да я използва, щото го обърквала”. Само да спомена, че аз открих хотела ни на картата в телефона си около десет минути преди някой от водачите ни изобщо да заподозре, че сме на петдесет метра от него. Но благоразумно си замълчах.

Нервакът отляво не прояви такова благоразумие, поради което беше отрязан като краставица да млъкне и да заспива.

Спряхме пред хотела, само за да започнем да се караме дали първо да се настаним и после да ходим до замъка Пелеш или направо натам да ходим. Междувременно Румъния потъваше като „Титаник”. Накрая на шофьора му писна и ни изрита от автобуса да се разкарваме кой накъдето иска, но той самият нямало да мръдне и на метър повече. И така, четиридесет и колкото там бяхме, мокри като кокошки, тръгнахме да търсим замъка на Карол І.

Е, намерихме го. По най-дългия и обиколен път, естествено, който би бил чудно преживяване, ако не се лееха десетки литри дъжд върху нас. Всъщност и така си беше чудно преживяване. Само се молех да не приключа воаяжа с нов пристъп на синузит.

За двореца на краля няма да говоря – това трябва да се види.

По Закона за Всеобщата Гадост дъждът спря и пекна слънце, точно когато вече се прибирахме в хотела. Поне вечерната разходка беше почти съвършена, като ефектът леко бе туширан от проблема с езиковата бариера. Не е лесно да откриеш нещо свястно за ядене, когато нямаш бъкел познания на румънски, а английският ти е на улично ниво. Но някак си се справихме. Открихме кокетно заведение с много сладки сервитьори. Достатъчно сладки, че да не е от първостепенно значение качеството на храната, ако разбирате какво имам предвид.

Ден втори – дестинацията е Брашов
Ама някой съмнява ли се, че отново се лее порой?! И все пак! И все пак Карпатите са великолепни. Казвам го без никаква ирония. Това е мястото, в което колкото и да си ощетен откъм въображение, се чувстваш като в епицентъра на „Властелинът на пръстените”. Обещавам си, че в следващия си живот ще направя всичко възможно да се родя някъде в района.

Проблемът с роуминга на „професора” продължава да е на дневен ред.

В Брашов попадаме направо на военен парад насред града. Така и не разбрах какво празнуваха, но се нагледахме на млади хубави мъже в униформа. Малък бонус към Черната църква. Всичко това – под дъжда. В Черната църква беше общо взето добре, въпреки категоричната забрана за снимки. Единствения недостатък беше, че нямаше кой да запуши устата на нашия самоназначил се професор по всичко, който повтаряше всяка дума на екскурзовода на висок глас и накрая заби гвоздея на въпросите: „Тука таванът има ли сто метра? Според мене е към сто и двайсет даже.” Момичето ни изгледа съчувстващо и се опита да обясни, че цялата височина на църквата е 65 метра с все покрива на камбанарията, но само провокира ответна реакция от рода на: „Абе аз ли не мога да преценя, бе! Тука е поне сто метра, па и повече!”

Възползвах се от факта, че съм в църква (рядко ми се случва), пък било то и лутеранска, и тайничко се помолих за съдействие от Бог или който там има време да се занимава с изслушването на хорските тегоби. Не исках много – само някак си да накара „професора” да изчезне. Толкова ли е много, бе, Боже?!

Към 14:00 решаваме, че ще ходим вече в хотела. В тоя порой няма какво толкова да търсим из града. Пристигаме в хотела – дъждът спира. Грейва слънце. Става горещо. След два часа решаваме да се върнем из центъра за втори опит да се разходим. Тръгваме – моментално се излива нова порция проливен дъжд. Половината група решава, че близкият Карфур е много по-удачен избор от историческите забележителности и там убиваме следващите час и половина-два, докато дойде време за вечеря. Аз имам доста по-опростени критерии: щом „професорът” не е наоколо и световен потоп е приемлив. А той решава, че ще се качи на лифта над града, което означава тишина и спокойствие докато го няма. Отново се пробвам да измрънкам от божествата спасение от присъствието му, но не възлагам големи надежди. Не съм чак такава късметлийка.

На вечерята предвидливо сядам възможно най-далеч от дразнителя. Организаторите не са осигурили достатъчно алкохол, за да ми е все едно. Както и се очаква, ресторантът не е достатъчно голям. То и светът не е достатъчно голям в това отношение, но… Изтърпявам някак гръмогласния смях, гръмогласните наздравици, въпроси, отговори, лекции, наставления, непрестанното въртене и подскачане и всичко от репертоара. Плюс поне три предложения, ако искаме, да прати свои снимки от лифта на почти всички от групата.

А, да – и роуминг продължава да няма, ако ви интересува.

Предвидливо съм седнала така, че да не може да се доближи до мен.

Ден трети – замъка Бран

Роуминг – няма. Nein! Non! Нада!

Времето най-накрая е прекрасно, сигурно защото трябва да си тръгваме. Тръгваме към село Бран и прилежащия му замък и май повечето ми спътници наистина очакват сам Дракула да ни приветства на входа в духа на филмите на Хичкок. Решавам, че няма смисъл да развалям всеобщото настроение като им кажа, че той, Дракула, всъщност почти не е пребивавал в нарочения за негов замък. Библиотекарката в мен се изкушава да влезе в служебна роля, но човекът в мен просто не би преживял още един разговор с „професора”.

Всъщност той прекарва няколкото километра между Брашов и Бран в непрестанно цъкане, вайкане и въздишки. „Ц-ц-ц-ц-ц!... Ето! Почнаха завоите! Ц-ц-ц-ц-ц! Завоите се почнаха! Ц-ц-ц-ц-ц! Гле`й к`ви завои, к`во чудо само!. Ц-ц-ц-ц!”

Започвам да ровя в Гугъл да проверя колко дават за убийство в Румъния. Не може да е чак пък толкова много.

Пристигаме в Бран и този път успявам с няколко маневри да изгубя цялата група. Лепвам се за някакви украинци, които изобщо не ме отразяват, и прекарвам най-съвършените два часа от цялата екскурзия. Снимам почти всеки сантиметър от замъка, на първо място едно селфи с портрета на румънския национален герой, почти си сцепвам главата на един фенер, и към обяд съм готова да поема предизвикателството на пътя обратно до България.

Времето като за „чао” се оправя напълно. Даже роумингът най-накрая се включва. Не съм си и помисляла, че ще е друго. И въпреки времето… Румъния дори и под пороен дъжд си струва, особено Карпатската част. И почти убива ефекта от присъствието на „професора”, когото още в началото на обратния път срязвам да намали децибелите и да спре да се върти като пиян пумпал, че нещо нервите ми са на привършване. Извинява ми се (шест пъти!) и прекарва цели… двайсет минути в мълчание. Благодарение на роуминга до голяма степен.

Двайсет – двайсет! Кой ти ги дава! След един финален опит да го изгубим при последното междинно спиране, привечер сме на родна земя.

Следващата екскурзия, в края на август, ще е до Сигишоара. Мисля, преди да реша дали ще ходя, да поискам пълен поименен списък на групата.

Препоръчваме ви още:

Румънският град Брашов и Рибният буквар на д-р Петър Берон

Лондон, винил и караоке

Леголенд и красивата баварска провинция