От „Пепеляшка“ насам ние, момичетата, чакаме приказката да ни се случи. Рядко си го признаваме, защото сме „модерни жени“, но тайно се оглеждаме за белия кон. И докато чакаме, храним мечтателката в себе си с любовните истории на някой друг. Вероятно бихме могли да четем Платон, Софокъл, Еврипид и Вергилий, но кой знае защо ръката ни по-често се протяга към лавицата с любовни романи. Сигурно виновен е вечният глад на женската душа за романтиката, която може да разтопи дори „сърце от камък“.

С Люси Елеазар, авторката на романа „Сърце от камък“ поговорихме за новата й книга и за това как се създават красиви истории, които ни просълзяват от „Ромео и Жулиета“ до днес.

Как ви хрумна сюжетът на „Сърце от камък“?

Обичам истории, които разказват за любов. Мислех си как в съвременното ни общество сме свикнали да търсим тези истории в клишираните американски филми и книги, дори в турските и индийските сериали. Търсим красивите и успелите хора и искаме да съпреживеем техните силни емоции там, а някак в съзнанието ни битува, че българите са бедни, мизерни, отчаяни и нещастни. Което всъщност не е така. Исках да създам българска история, която да разказва за нормални, красиви и успели хора и същевременно да отразява особеностите на нашия живот. Ако трябва да съм искрена, идеята за самите герои дойде от един сън – от тези сънища, които сутрин като се събудите ви оставят с много силно усещане, сякаш наистина сте ги преживели. Така се родиха Лили, Камен и Андон и най-силната сцена с участието на тримата, около която развих историята. Поставих ги в романтичната атмосфера на един малък град, който аз самата често съм посещавала. Но градът няма име в романа, така че смятам, че човек лесно би припознал своето любимо романтично място.

Кои са „съставките“ на добрия любовен роман?

Големите световни издатели на този вид романи отдавна са определили нормите – мъжът трябва да бъде красив, богат и неустоим, а жената постепенно да осъзнава, че това е Мъжът за нея. Не съм сигурна доколко се придържам към това виждане – аз харесвам романите с реалистични герои и реалистични ситуации. Обичам да виждам вътрешната драма на героя и развитието на неговите чувства. Защото любовта е магично чувство, което и до ден днешен остава необяснимо за мен, с умението си да ни праща в един по-различен свят, да ни кара да гледаме на живота от друга гледна точка. Друга важна съставка е интересната фабула, която съпътства развитието на героите, в техните отношения един към друг. Тя ни кара да тръпнем в очакване не само по отношение на чувствата на главните герои, но и за отговора на поставената загадка. Много важна съставка е и щастливият край. Когато човек посяга към този тип книги, иска да прочете една красива приказка и да знае, че в края й ще остане с приятно усещане и окрилено сърце. Има много красиви и силни книги, които завършват драматично и оставят читателя бездиханен в края - като “Птиците умират сами” например. Тях обаче аз не наричам любовни романи, защото макар и да разказват за любов, те не попадат в този формат.

Защо жените обичат да четат такива книги според вас?

Някъде бях чела, че ако зависеше от жените, всички мъже биха били като герои от любовен роман, а ако зависеше от мъжете – всички жени биха били като героини от порно филм. Вероятно това е нещо природно заложено у нас. Жените обръщаме повече внимание на чувствата, а мъжете – на действията. Все пак бих казала, че един добре написан любовен роман може да въздейства еднакво добре и на жени, и на мъже. Лично аз обичам тези книги, защото те ме разтоварват от тежкото ежедневие, пренасят ме в една красива приказка за час-два. Случвало се е да не мога да отърся съзнанието си от нерешим проблем, върху който се мъча с дни. В такива моменти често ми е помагало това да хвана един любовен роман, да се пренеса в света на героите и да освободя съзнанието си. След края му тежестта, която ме е притискала, се е вдигнала, а с това ми хрумва и решението на проблема.

Любимият ви любовен роман?

Не мога да кажа, че имам любим любовен роман. Обичам старите поредици на Арлекин за 80-те и 90-те. Харесвам автори като Ребека Уинтърс, Деби Макомбър, Линда Хауърд. В модерните тенденции не съм почитател на твърде детайлните описания на секс сцените, предпочитам да чета за развитието на чувствата на героите, а не толкова за това кой, къде, какво е сложил.

Ще продължите ли сюжетната линия на „Сърце от камък“ в нова книга или имате друга история за читателите си?

„Сърце от камък” е завършена и няма какво повече да очакваме от Лили и Камен. Следващата книга продължава смислово и стилово поредицата, но е с различни герои и се развива в различен град. Смятам, че в тях могат също да се разпознаят немалко успели съвременни българи. Тя е маркетинг директор в международна рекламна агенция, а той - адвокат на свободна практика. Тяхната любовна история започва по необичаен начин и се надявам, че също ще бъде интригуваща за читателите.

За книгата

Историята в „Сърце от камък“ – първият роман на Люси Елеазар, започва с едно недоразумение, както нерядко се случва. Кашон с презервативи попада на грешен адрес и така се заплита любовната интрига между Лили и Камен. Но въпреки пикантното начало, еротиката в романа е дискретна. Лили е прототипът на новата българка - спортува, грижи се за себе си и се доказва с добър бизнес. Камен е мъжът от сънищата – атлетичен, умен, успял. Той търси човека, който ще го обича заради него самия, като всички нас. Тук е и типичния за ширините ни антигерой (Андон), благодарение на когото, романът се сдобива с криминална сюжетна линия. Фон на историята може да е всяко малко българско градче, в което „освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи.“ Героите преболедуват връзката си и въпреки поредицата от изпитания откриват път един към друг. Романът завършва с традиционния за жанра happy end, точно това, от което имаме нужда (особено ако сме прекалили с българските любовни филми напоследък). Налейте си едно мартини и се настанете удобно. Време е за дозата ви романтика.

За автора

Люси Елеазар (Людмила Баровска) има собствен бизнес в сферата на образованието и живее със семейството и двете си деца в околностите на София. Въпреки че от дете пише поезия и проза и има няколко публикации във вестници, “Сърце от камък” е първата й книга, излязла на българския пазар. Английската версия на романа се разпространява през платформата Амазон. Редакцията на английския превод е на шотландския писател Брайън Стюарт, който живее в България. 

Интервюто взе Янка Петкова

Препоръчваме ви още: 

Защо обичам "Игра на тронове"? 
Есенни книжни препоръки 
"Човекът от остров Луис" - мрак, любов и тайни

10 промени в начина ви на живот, които ще помогнат за справяне с акнето

Автор: д-р Мариела Хитова, дерматолог

Лечението на акне не е само мазане с лосиони. Може да го подобрите значително, ако направите някои промени в рутинния си начин на живот.

1. Спете повече

Според проучвания върху съня, психологичният стрес се увеличава със 145% за всеки час сън, който губите през нощта. Как се отразява върху акнето? Стресът увеличава производството на глюкокортикоиди, което води до абнормност на кожната структура и функция, а това влошава акнето. За да имате по-добър сън, понижете температурата в стаята до 18-19 градуса. Установено е, че при по-ниска температура се заспива по-лесно.

2. Променете диетата си

Някои храни водят до бързо повишаване на кръвната захар и оттам - на инсулина. Твърде голямото количество инсулин в кръвния поток води до засилена мастна секреция и разширяване на порите. Яжте повече зърнени и бобови растения и зеленчуци.

3. Правете упражнения

Упражненията отстраняват стреса и подобряват кръвната циркулация, което изпраща повече кислород към клетките и подобрява храненето им. Но помнете, че потта може да влоши акнето. Затова винаги вземайте душ с мек препарат след тренировка.

4. Пийте вода

Това ще подпомогне лесното изхвърляне на вътрешните токсини. Учени от университета в Колумбия, Мисури, установили, че след две чаши вода съществено се подобрява кръвният поток в кожата.

5. ДА на фотопротекцията

Може да ви се струва, че след ден-два на слънце кожата ви изглежда по-добре. Но възпалението след изгарянето и черните точки ще се появят. Още повече, че рискувате появата на кожен рак. Използвайте слънцезащита. Внимателно четете състава на продукта и търсете леки ингредиенти: авобензон, оксибензон, цинков окис или специализираните серии за акне.

6. Станете фен на Омега 3 мастните киселини

Омега 3 контролират производството на левкотриен B4 - молекула, която може да увеличи себума. Тя може да се намери в добавки или храни като орехи, авокадо, сьомга.

7. Почиствайте два пъти дневно

Лицето има мастни жлези, два пъти повече от останалата част на тялото. Ако не почистите мръсотията от деня - грим, прах, смог, пот - вие ще оставите порите си запушени и ще се появят черни точки и пъпки.

8. Ексфолиирайте

При суперпродукцията на мазнина или при епидермалните наслоения на тънките кожи се задържат и развиват множество патогенни бактерии. Затова леко и нежно излющвайте два пъти седмично със скраб кожата си и после нанасяйте хидратиращ лосион. Другият вариант е да посетите дерматолога си за пилинг.

9. Дезинфекцирайте телефона си

Няколко проучвания показват, че телефоните са развъдник на бактерии. През целия ден телефонът ви е изложен на бактерии от пръстите (при писане) и от лицето (при говорене). В допълнение топлината, отделяна при разговорите, помага бактериите да се размножават. Затова почиствайте телефона си всеки ден с дезинфекционна кърпичка или използвайте слушалка.

10. За препаратите за коса

“Помада акне” се причинява от продуктите за коса - лак, стилизант, балсам, шампоан. Маслото от стилизиращите продукти попада в кожата и дава тласък на бактериалната продукция обикновено по линията на косата. За да избегнете това - измивайте лицето след като пръскате или нанасяте продукт или изберете продукти без олио.

И най-вече - изберете добър дерматолог - този, когото кожата ви ще познае!

За автора:

Д-р Мариела Хитова е член на Българския Лекарски Съюз (БЛС), Българското Дерматологично Дружество (БДД), УС на Дружеството по микология, Дружеството по козметична дерматология, Европейската Академия по Дерматология и Венерология, (EADV), Международната Академия по козметична дерматология (IACD), Meждународната Асоциация на лекарите практикуващи anti-aging медицина (IAPAM), Американската Асоциация по ППБ (ASTDA), Европейското дружество по козметична и естетична  дерматология (ESCAD), Свeтовната Асоциация по anti-aging медицина (WOSAAM),  Европейското дружество за нокътни заболявания (ENS).

Препоръчваме ви още:

За атопичния дерматит - съветите на д-р Хитова 
14 трика как да спазваш диетата си 
Дзен мама

Опитните майки знаят – децата са супер агенти, които са способни да разкрият и най-съкровените тайни на родителите си. Ядете сладолед нощем? Обичате да пеете пред огледалото с четката си за коса вместо микрофон? Бъдете сигурни, че те го знаят. Но има неща, които не бива да им признаваме.

1. Колко вредна храна ядем (много!)

Опитваме се контролираме количеството захар в храната си, но имаме два проблема. Да се откажем от нощните похапвания на нещо сладко е сложно, а кроасанът със шоколад за закуска е удоволствие, което не искаме да си спестим. Тези навици не са толкова страшни, но когато се появят децата тутакси се превръщаме в пример за подражание, а това означава, че трябва да се ориентираме към по-здравословна храна. „Прави, това което ти казвам, а не това, което правя аз!“ Това не работи. Затова докато сами не се откажем от сладкото, е по-добре да крием страстта си към него.

Вижте 7 неща, които не бива да забраняваме на децата си

2. Непоносимостта към зеленчуците не е фатална

Тази тайна пазят много родители, защото в детството си също са ненавиждали зеленчуците. Много деца преминават през „капризните“ етапи в храненето или се отказват от всичко зелено, или отделят лука в супата си. Но ако искаме да формираме любов към здравословната храна, ще ни се наложи да разказваме приказката за това колко сме обичали броколи в детството си.

3. Родителите също обиждат

Няма отношения, в които партньорите никога да не се карат. Как ще се разреши конфликтът зависи от нас. От нашия пример децата се учат да управляват собствените си емоции и да решават споровете си или да вземат пример от мама, която нарича тате „дръвник“. Това, което не бива да правим в никакъв случай, е да използваме детето като средство за терапия и да изливаме върху него гнева, причинен от другия родител. Децата не бива да се чувстват длъжни да успокояват родителите си или да вземат страна.

4. Когато децата заспят, идва времето на възрастните

Двата часа между собствения ни сън и този на децата, по концентрация на развлеченията, са сравними с цяла петъчна вечер. Това е времето, в което вземаме вана, изпиваме чаша вино, гледаме филм, гризем чипс и разговаряме с таткото… и не само разговаряме. Но ако дори за миг притъпим своята бдителност и издадем плановете си пред детето, спокойно можем да се сбогуваме с тях. То ще направи всичко възможно да прекара това време с нас.

Прочетете и Децата мълчат - значи ядат тебешир

5. Раждането боли... много!

Първият път, когато детето ни попита откъде се е появило, отговаряме уклончиво: „Когато мама и татко се обичат, прегръщат, целуват… се появява детето.“ Но едно петгодишно момиченце например, в един прекрасен ден, ще разбере, че бебето расте в корема на майката и това ще отприщи милион въпроси. Можем честно да разкажем за трудностите си с кърменето, да споменем, че вагината е отличителният белег на момичето, ако сметнем за необходимо. Но съвсем спокойно можем да си спестим апокалиптичните картини на болезненото раждане, защото това ще създаде незаличима неприятна представа за този иначе прекрасен естествен процес.

6. Възрастните се страхуват

Живеем в опасно време. Независимо от политическите си възгледи (или тяхното отсъствие) се стряскаме, когато научим за поредния терористичен акт. Тревогата си можем да споделим с партньора, с приятел или с друг възрастен, но не бива да издаваме или коментираме пред детето. Макар да е възможно по-големите деца да научат за това от интернет, те все още не са психически готови да разберат истинските мащаби на трагедията. Ако все пак ни попитат, можем да им обясним какво се е случило, но без паника.

7. Финансовите ни затруднения

Времената могат да бъдат тежки. Възможно е да сме загубили работата си и да сме в състояние на стрес. Но трябва да направим всичко възможно да запазим у децата усещането от обичайния им живот. Със сигурност ще се наложи да се откажат от някои удоволствия, но това може да стане значително по-лесно, ако мама и татко са спокойни и им дават усещането за безопасност.

 Вижте Добър родител ли е безработният

8. Тайните, които другите родители споделят за децата си

Толкова е изкушаващо понякога да споделим например, че на Мишо му е изчезнала колекцията динозаври, защото я е носил в училище и да дадем урок как не трябва да се прави. Но подобна откровеност може да провокира неловка ситуация – едва ли Мишо иска нещастието му да бъде разказано на другите. Какво споделят с нас родителите за децата си е тайна, която не бива да разказваме на своите собствени. Дори ако им имаме доверие.

Източник: goodhousekeeping.com

Препоръчваме ви още:

Не казвайте това на момичето! 
Защо не бива да позволяваме на децата си да ни управляват 
Как да научим детето да ни лъже

С настъпването на есента, гладът за месни ястия се завръща с нова сила. Предлагаме ви няколко нетипични за нашите ширини рецепти, които могат да разнообразят менюто ви.

Пилешки котлети по Киевски

Продукти:

пилешко филе 700 г
краве масло 125 г

Панировка:

4 яйца
8 с. л. прясно мляко
галета  40-50 г
сол и чер пипер на вкус

Начин на приготвяне:

Почистете внимателно филето и го смелете или накълцайте на ситно. Оформете котлетите и сложете в центъра на всеки малка бучка масло. Обвийте го с каймата, за да остане във вътрешността.

Оваляйте котлетите в панировката от яйце и мляко, след това в галетата. Оставете ги да поемат панировката за 15-20 минути и след това изпържете в силно загрято олио до златисто. При поднасяне гарнирайте с пресни или задушени зеленчуци.

Бифтек с патладжан и киноа

Продукти:

смляно телешко филе 500 г
жълтъкът на 4 яйца
киноа (за предпочитане черна)  40 г
сос Мисо  40 мл
кетчуп 50 г
захар 3 к. л.
пилешки бульон 150 г
олио или зехтин 20 г
чили сос 1 ч. л.
малък патладжан 1 бр.
пресен лук 3-4 стръка

За гарнитурата:

лук шалот  1 бр.
кресон  5-6 стръка
розмарин на вкус

Начин на приготвяне:

Добавете към каймата жълтъците, сол и черен пипер на вкус. Оформете бифтеците.
Сварете киноата.

Ситно нарязания пресен лук задушете в малко мазнина до златисто. Добавете към него соса Мисо, кетчупа, захарта, пилешкия бульон и варете до нужната консистенция. Получения сос оставете настрани.

Разрежете патладжана на четири, осолете го и го оставете да се отцеди. Намажете подсушения патладжан със зехтин и запечете на фурна до готовност. Бифтеците изпържете в сгорещена мазнина, по 3-4 минути от всяка страна, до получаване на равномерна кафява коричка.
Готовите бифтеци залейте със соса и гарнирайте с киноа и патладжан. Украсете със стръкчетата шалот и кресон.

Заешки кюфтенца с винен сос

Продукти за каймата:

заешко месо 500 г
лук (предварително запечен) 100 г
бланширан ориз  120 г
сол на вкус

За соса:

готварска сметана 33 %  100 г
пилешки бульон 25 г
бяло вино 60 мл
сол на вкус

Начин на приготвяне:

Смелете заешкото и печения лук. Добавете ориза и посолете. Оформете малки кюфтенца и ги сварете на пара за 8 минути.

Смесете продуктите за соса и след като поври на слаб огън, добавете кюфтенцата за около 7 минути.

Гарнирайте ястието със зрънца консервирана царевица или друго по избор.


Препоръчваме ви още:

Топ 5 на есенните салати 
Качамакът срещу всички 
За винените сноби и как да се справяме с тях

Разтревожена от писъците, майката на тригодишния Крис влиза в хола и го вижда как върти котенцето им за опашката. Бавачката на петгодишния Джон го вижда как надува свирка в ухото на кучето и се смее на ужаса му. Братът на 10-годишния Лиъм го открива как пари крачето на морското им свинче със запалка.

От 1970-те насам проучванията доказват, че жестокостта към животни в детството е сигурен знак за престъпно поведение и насилие в зряла възраст. Всъщност почти всички извършители на тежки криминални престъпления в детството си са проявявали жестокост към животните. Албърт ДеСалво, наречен още Бостънският удушвач, който е осъден за убийството на 13 жени е убивал със стрели кучета и котки като дете. Ерик Харис и Дилън Клиболд, ученици в 12-и клас, които застреляха 13 свои съученици и раниха 24, след което се самоубиха, се хвалели как изтезават животни за забавление.

В същото време повечето родители стават свидетели на някаква форма на жестокост към животните. Например когато детето им откъсне крачето на муха или седне върху кучето. Задаваме си въпроса защо повечето деца проявяват такава жестокост. И най-вече кога имаме повод за тревога? Къде е границата между бъдещия сериен убиец като Джефри Дамър и нормалната любознателност?

Мотивите зад жестокостта към животните

Често децата, които измъчват животни, са били свидетели или самите те са обект на малтретиране. Статистиката показва, че 30 процента от децата, свидетели на домашно насилие, проявяват подобно поведение към любимците си. Връзката между насилието към животни и към хора е толкова голяма, че в много общности в САЩ социалните служби и агенциите за контрол над животните работят съвместно и обменят информация за прояви на жестокост към животните като индикатор за домашно насилие и престъпно поведение.

Мотивите за жестокостта към животните в детството и юношеството все още не са проучени достатъчно задълбочено, но интервютата показват няколко повтарящи се модела:

- любопитство или изучаване (когато животното страда или умира в процеса на изследване – обикновено се случва при деца с изоставане в развитието)

- социален натиск (когато връстници карат дете да измъчва животно, за да го приемат в някоя групичка)

- депресия или скука (когато животинката се тормози, защото няма друго занимание)

- сексуално удовлетворение (зоофилия)

- принудителен тормоз (когато по-силен индивид принуждава детето да мъчи животното)

- обич (когато детето убие животното, за да не го измъчва друг)

- фобии (когато детето от страх убива животното, за да не го нападне)

- идентифициране с насилника на самото дете (когато дете-жертва си връща усещането за контрол, като измъчва животно)

- посттравматична игра (когато дете пресъздава преживени епизоди на насилие с животно)

- имитация (когато дете подражава на възрастен, който го е „дисциплинирал“)

- самонараняване (когато дете тормози животното, за да бъде наранено самото то)

- подготовка за насилие над хора (когато се „упражнява“ над бездомни животни, преди да посегне над човешки жертви)

- за емоционален тормоз (например когато изтезаваш нечия животинка, за да страда собственика й)

Има ли категории насилници?

Няма официална категоризация, но следните типажи са полезни при оценката на проблема – доколко е сериозен и може ли да се реши лесно. Имайте предвид, че всяка ситуация е конкретна и трябва да се разгледа от специалист. Това са съвсем общи насоки.

Експериментатор (на възраст 1 до 6 години или със забавено развитие) В тази възраст е вероятно детето още да не е развило емоционалната зрялост да разбере, че животното има чувства и не може да се третира като играчка. Възможно е детето да не е имало любимец и да няма опит или да не е научено как да се държи с животните.

Какво да направим: Зависи от възрастта и развитието на детето. Най-напред трябва да му се обясни, че не е редно да удря или тормози животно, също както не може да го прави с друго дете. Най-вероятно съвместната намеса на родители, възпитатели и учители, които учат детето да е мило, загрижено и обичливо към животните ще е достатъчна да сложи край на жестокостта при децата на тази възраст.

Насилникът, който търси помощ (6 до 12 години). Това дете разбира, че не е редно да измъчва животни. Поведението му не се дължи на незнание, а най-често на дълбок психологически проблем. Както вече споменахме, домашното насилие, както и физическото и сексуално малтретиране на детето често се изразява в насилие над животни от негова страна.

Какво да направим: Търсете професионална помощ. Докато много проблеми в детската възраст могат да се решат само с родителска намеса, този определено не е от тях. Не е „нормално“ за дете на тази възраст да измъчва животни.

Насилникът с поведенчески разстройства (12+). Тийнейджърите, които измъчват животни, обикновено имат и други антисоциални прояви – използват наркотици или участват в банди. Понякога това е част от ритуала за приемане в такава банда, а друг път – просто начин да не скучаеш или да изпиташ чувство за контрол.

Какво да се прави: Веднага потърсете професионална помощ. Ако е възможно, поискайте подкрепата на приятели, семейство, дори учители.

Най-важното

Не всеки акт на насилие към животно е сигурен знак, че извършителят ще стане сериен убиец. Особено при най-малките деца, чиято природна любознателност понякога води до неприятни преживявания за любимците им, такава проява може да бъде съвсем безобидна, стига да я прекратите навреме и да научите детето да е милостиво и състрадателно към чуждата болка.

Но ако детето затваря домашния си любимец на тъмно, ако го удря, след като родителят му се скара, или ако му е приятно да гледа как животинка страда, това са червени светлинки, че е необходима професионална намеса. Особено ако детето разбира, че това, което прави, е лошо и въпреки всичко продължава.

Източник: psychology today

Препоръчваме ви още:

Децата и кучетата не са врагове 
Отровете кучетата! И децата отровете! 
Моето семейство и други животни

Първото нещо, което исках да стана като порасна, е „продавач в плод-зеленчук". Винаги гледах опиянено леличките как слагат картофи, домати, краставици в онези алуминиеви купи на кантарите и връткаха ръчката нагоре-надолу. Следващият ми спомен за „какво искам да правя като порасна" е от предпубертетските ми години и е свързан с предаване по един от двата канала на телевизията, в което се разискваше темата за навършилите пълнолетие деца от домовете за сираци. По-късно разбрах, че в тези домове не растат само сираци, а и деца с живи биологични родители, но без родителска грижа.
 
Не помня дума по дума предаването, естествено, но това, което и днес си спомням, е усещането ми, след като то свърши. Това, което разбрах на финала и което не е никаква изненада е, че децата след навършване на 18 г. остават на произвола на съдбата. И на силите и уменията си. Разказаха за няколко деца и съдбите им. Щастлива развръзка имаше само при тези, на които има кой да подаде ръка. Много ме развълнува едно време това предаване, много мислех по въпроса и един ден в едно списание на няколко страници срещнах разгърната историята на жена, която приютява в дома си деца „завършили“ в домове. В този ден реших да направя като нея някога, когато имам къща.

Когато си дете, естествено, всичко е лесно и постижимо.

Вече съм далеч от детството и от времето на двата канала по телевизията. Сега има много канали, много предавания и разследвания по темата с децата, лишени от родителски грижи. Има приемна грижа и свързаните с нея размисли и страсти. Попаднах скоро на предаване, темата на което беше неправомерно поведение от страна на млад мъж, чийто живот е минал по домове за сираци. Наистина не помня какво точно беше извършил този човек – някакво дребно до средно хулиганство или измами. Обаче свидетелите, участващи в историята, както и хората от екипа на предаването, няколко пъти натъртиха, че това същество е „от дом”, „той е от домове”, „ми те от домовете, дето са такива....”.

Ми не, не са от домове. От майка са! Както и вие сте от майките си! И акцентът и обидното отношение не трябва да са върху тия деца и възрастни, които са расли в подобни заведения, а върху майките им. Върху майките им, върху социалната политика, върху злоупотребяващите с длъжността си социални работници и възпитатели впоследствие. Само не и върху децата. Защото проблемите с децата, лишени от родителска грижа в или извън регистъра за осиновяване, не са проблеми на самите деца. Но децата стават проблем след години, когато всички очакваме от тях да се впишат някакси в обществото, да работят, да се грижат за себе си. А гледаме на тях като на някаква си там прослойка, подхвърляме им някакви дарения и ги научаваме, че на тях им се дава всичко, защото си нямат никого. И изведнъж ги изритват навън, за да се оправят сами, пак нямайки си никого. Това са поколенията сираци след 90-те. Имат още бая време на тоя свят, в тая държава...

 
Знам, че сега има приемна грижа (пак до навършване на пълнолетие). Знам, че не всички са „такива”, че има изключения. Знам, че има приемни родители, които осиновяват, и които помагат на питомците си след навършване на пълнолетие, но това далеч не са всички. И като чуя: „Те не стават за нищо, те си мислят, че някой им е длъжен...” откачам. Откъде се предполага да се научат тези деца да ценят, да уважават, да се стараят, да постигат? Откъде се предполага да им дойде идеята, че не всеки им е длъжен? Каквото се сее в душите и ценностите на тези деца, това се и жъне години наред! Всички имат нужда от внимание и изграждане, не само от задоволяване на физически потребности... Промени и мисъл трябват из основи. И на майките.

Автор: Зелено Прасе С Маргаритка

Вижте още: 

Майките, които убиват

Осиновяването - непопълнената графа в българската душевност 

За да няма деца "от дом"

Народ от високи хора

и други възгледи за възпитанието

 
Училищният живот пое по обичайния си алгоритъм – децата решават входните нива по предметите, родителските чатове кипят. И много от добрите ни намерения в навечерието на учебната година – да дадем повече самостоятелност, да не помагаме с писането на домашните и подготовката на уроците отиват по дяволите. Трябва да признаем, че началото на учебната година винаги създава стрес за семейството. Известният психолог Михаил Лабковски обаче съветва да успокоим топката, защото „училището не е най-важното в живота“. Ето как самият той гледа на този процес.

Първото и най-важно: не трябва да пишете домашни и да подготвяте уроци с детето! Да питате „как беше в училище“ също не е нужно. Едно, че си разваляте отношенията с децата, второ, че резултатът е само отрицателен. Няма ли за какво друго да си говорите?
 

Детето задължително трябва да има лично свободно време, в което да не прави нищо – от 2 до 4 часа дневно. Тревожните амбициозни родители претоварват децата си – кръжоци, спортни клубове, изкуство… И ги „обзавеждат“ с неврози и всичко, което ги съпътства.

В отношенията си с училището и учителите винаги трябва да бъдете на страната на детето си. Пазете децата! Не се страхувайте от лоши оценки. Страхувайте се детето ви да не се отврати от училището и ученето изобщо.

Оценките срещу отношенията с родителите

Руските родители (както и българските, бел.ред) са ориентирани към оценките. Това е още от минали времена. В моя клас например учеха двама чехи и един поляк. След едно сериозно контролно на родителската среща всички майки и бащи питаха за оценките, само „чужденците“ се интересуваха как са се чувствали децата им, дали са били притеснени. И това е правилно.

Трудно е да се каже кой има повече психологически проблеми – отличникът или двойкаджията. Отличникът, защото ревностно отглежда своите шестици или тревожното дете с понижена самооценка.

Ако детето ви не е в състояние да прави уроците си само, затова винаги има причина. Мързелът няма нищо общо.

Категорията „мързел“ в психологията не съществува. Мързелът винаги се разполага там, където отсъстват мотивацията и волята.

Причините, поради които детето не се подготвя самостоятелно, могат да бъдат какви ли не – повишено вътречерепно налягане, хипертонус, психологически проблеми, Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност. И вместо да губите време, за да седите заедно над учебниците, е по-добре да опитате да определите каква е причината и да работите да нейното отстраняване.

Едни родители искат да отгледат отговорни, самостоятелни и успешни деца. Други имат за цел тотален контрол над детето, а какъв човек ще порасне от него, не е толкова важно. Важно е да не се „откъсне от синджира“.

Колкото и да е странно, понякога тревогите за оценките на детето могат дори да разрушат семейства, влошават се отношенията между родителите, които се обвиняват един друг и се отдалечават от децата си, понякога необратимо.

Психиката на тийнейджърите и без това е обострена, а месеците, в които се подготвят за матури, стават наистина „черен период“ за семейството. Последствията обикновено са неврози и депресии, които провокират истерии, болести, понякога дори суицид.

Как да се избегне този кошмар или поне да се минимизират последствията?

Мисля да се съсредоточим върху любовта и вечните ценности. Да помислим за това, че достатъчно скоро, когато всички оценки и изпити са спомен, ще е важно само едно – изгубили ли сме близостта, доверието, разбирателството, приятелството с детето си. Може дъщеря ти да носи само шестици и пак да я загубиш. Синът ти да издържи матурите, да влезе в университет, но да не можете да възстановите отношенията си.

Вижте още Децата не са проект на родителя

Ако вие самите сте нещастни, няма как да изградите с детето си отношения, които да го правят щастливо. А на щастливите родители не им се налага да правят нещо специално.

Много майки и бащи са убедени, че при тях всичко е наред, проблеми създават само децата. И изведнъж се учудват, ако в семейството порастват две съвсем различни деца – едното уверен в себе си отличник, другото комплексиран, агресивен неудачник. Това е знак, че децата са се чувствали по различен начин в домашната среда и на някое от тях не му е достигало внимание. Някой е бил по-чувствителен и се е нуждаел от повече любов, но родителите не са забелязали.

Както вие се отнасяте с детето си, когато е малко, така то ще се отнася с вас, когато остареете.

*****

Когато ви се ражда дете, вие се радвате на „чудото“, щастливи сте, че сте станали родители и правите всичко по силите си детето да се чувства добре, да е усмихнато, да общува с вас с желание. Но ето че става на 6 или 7 години и между вас застава училището. Като че ли в дома влиза наказателен отряд, който откъсва детето от семейството. Макар че какво толкова страшно се случва? Все пак трябва да ходи на училище, да получава някакви знания, да общува с връстници, да пораства. Защо да позволявате на този естествен процес да се вклинява между вас?

Училището трае по-кратко от живота и трябва да бъде изнесено от рамките на отношенията ви с детето.

Училището трябва да учи не толкова на математика и литература, колкото на самия живот. Важно е да получиш не толкова теоретични знания, колкото практически умения – да общуваш, да изграждаш отношения с околните, да носиш отговорност за думите и постъпките си, да решаваш проблемите си, да се договаряш, да вземаш решения. Именно тези навици позволяват да се чувстваш уверен като възрастен и да успяваш.

Прекаленото вживяване на детето в оценките е огледало на реакциите на възрастните. Ако родителите реагират спокойно на двойката или някакъв друг неуспех, ако се усмихват и казват: „Не се разстройвай, детето ми.“ и детето ще е стабилно, спокойно, ще учи по-усърдно и ще намери сферата, в която всичко му се получава.

Вие ще остареете – те какво ще правят?

Ако в началната степен детето не се справя с учебната програма (според някои специалисти още в първи клас), ако ви се налага дълго да стоите над главата му, за да се подготви, проблемът не е в детето, а в училището. Напоследък училищата се ориентират единствено върху амбициите на родителите и се грижат само за престижа си и за стойността на услугите си. По-сложно не значи по-добре. Детето не бива да се преуморява, да догонва непрекъснато учебната програма с помощта на родителите си, на частни учители, на интернет.

За подготовката на домашните в първи клас трябва да се отделят от 15 до 45 минути. Иначе няма да издържите дълго.

Вижте още Защо децата ни скучаят в училище и нямат търпение

Да се наказват децата е допустимо, когато е необходимо. Но трябва да се разграничават децата от постъпките им. Представете си следната ситуация:  уговорили сте се, че докато се приберете от работа, детето ще е направило домашните си, ще се е нахранило и ще е подредило стаята си. Връщате се и виждате следната картина – купата със супа стои недокосната, учебниците явно не са били отваряни, а детето е забило нос в лаптопа си.

Важно е да не избухвате, да не произнасяте тирадата как другите деца с всичко се справят само вашето… и как нищо няма да излезе от него в крайна сметка.

Без ни най-малка агресия приближете детето, усмихнете се, прегърнете го и му кажете: „Много те обичам, но прибирам лаптопа ти.“ Можете да приберете и смартфона и да дадете някой стар апарат без интернет. Да крещите, да обиждате, да се заканвате или да мълчите с дни – не е нужно. Детето е наказано с отнемане на лаптопа.

Не бива да живеете живота на децата си, да решавате техните проблеми, да ги притискате със собствените си амбиции, очаквания, изисквания. Вие ще остареете, а те няма да могат да се справят с живота си сами.

Ако детето е обект на непрекъсната опека, никога няма да разбере какво означава да носиш отговорност за действията си, ще порасне инфантилно и ще се възползва от всяка възможност да наруши правилата.

Аз съм против постоянния, натрапчив контрол. Детето трябва да е уверено, че в семейството го обичат, уважават, доверяват му се. Така няма да е лесна плячка на лоши компании и ще избегне много съблазни, пред които поддават връстниците му, които живеят в напрежение със семейството си.

*****

Когато работех като учител, в Деня на знанието говорех, че човек трябва да учи, поне заради това да има по-високоплатена работа. А когато имаш повече знания ще можеш да изкарваш пари с това, което обичаш да правиш.

*****
Хаосът в стаята на тийнейджъра съответства на вътрешното му състояние. Това е външният израз на душевния му свят. Добре ще е, ако поне се къпе… Можете да имате претенции да подреди стаята си, само ако вещите му се търкалят извън пределите й.

*****
Да възпитаваш не значи да обясняваш как трябва да се живее. Това не работи. Децата се развиват само по аналогия. Какво може и какво не, и как е по-добре да не постъпват, те се ориентират единствено по родителите си. Да казваш, че алкохолът е вреден и да сядаш всяка вечер с бутилка вино не е добра идея.

*****
Ако детето се опива да манипулира възрастните, то просто има невроза. И трябва да се търси причината за нея. Здравите хора не манипулират – те решават проблемите си действайки праволинейно.

*****

Детето трябва да има усещането, че родителите му са добри и силни хора. Които могат да го защитят, могат нещо да му откажат, но винаги действат в негов интерес и най-важното – много го обичат.

От същия автор ви препоръчваме: Момичета, вие сами разваляте мъжете си

Михаил Лабковски е психолог с 30-годишен стаж. Последните 20 години е и водещ на телевизионни и радиопредавания, в които консултира в ефир. 
Започва да учи психология в Москва, за да реши собствените си проблеми, но впоследствие установява, че това е дейност, с която би искал да се занимава сериозно. Известно време живее и работи в Израел. Там консултира двойки, които са развеждат – медиатор при преговорите за подялба на имуществото и децата. Няколко години е психолог в Йерусалим, където контактува с тийнейджъри с проблемно поведение. В Москва има собствена практика, провежда индивидуални, семейни и групови терапии. Откъсите са от книгата на автора „Искам и ще бъда“.

Препоръчваме ви още:

Защо тройкаджиите успяват в живота?
Червената зона и жълтата зона 
Аз съм лошата майка на трудна тийнейджърка 

Кои са жертвите на сексуално насилие или експлоатация?

Това може да е всеки, но най-често са млади момичета и момчета, които живеят бедно, нямат дом или семейство, нямат работа или са имали тежко детство.

Защо точно те?

Защото преди да станат жертва на сексуално насилие или експлоатация някой им е обещал, че ако го послушат, всичко ще им се уреди и сегашните им проблеми ще се разрешат.

Как да разбереш дали някой твой приятел е жертва на сексуална експлоатация?

Ако отсъства често от училище или го няма късно вечер, а когато се появи е със скъпи дрехи и вещи, за които не казва откъде са.
Ако сменя настроенията си, има следи от наранявания, говори тайно по телефона си, или започне да употребява алкохол и наркотици.

Как да говорите с децата си за сексуалното насилие вижте в Темите табу

Помни, че жертвите на сексуална експлоатация почти винаги изпитват срам и вина и не говорят открито за случващото се. Затова винаги, когато имаш притеснения, че нещо не е наред, е добре да се посъветваш с възрастен, на когото имаш доверие.

 Прочетете и Сексуалното възпитание по света и у нас

Платформата за сексуално и здравно образование за тийнейджъри LoveGuide стартира нова кампания за превенция на сексуално насилие и експлоатация сред ученици от цялата страна на възраст между 15 и 19 години. Тя ще повиши знанията и уменията им как да разпознават рискови ситуации и отношения, които биха довели до сексуално насилие и експлоатация. ПО-ДОБРЕ НЕДЕЙ! е насочена и към всички, ангажирани с отглеждането на здрави, способни и щастливи младежи, а именно – родители, учители, директори, лекари и др. Кампанията си поставя за цел да постигне и разпознаваемост на проблема сексуално насилие и експлоатация сред широката общественост и да насочи вниманието към необходимостта от неговото решаване.

Какво да направиш ако ти или твой приятел станете жертва на сексуално насилие или експлоатация – гледай следващия епизод на “По-добре недей”.

Препоръчваме ви още:

Приятел, гадже или насилник? 
По-добре недей - кампания срещу сексуалната експлоатация
Тийнейджърът се влюби - какво да правим?