Първото нещо, което исках да стана като порасна, е „продавач в плод-зеленчук". Винаги гледах опиянено леличките как слагат картофи, домати, краставици в онези алуминиеви купи на кантарите и връткаха ръчката нагоре-надолу. Следващият ми спомен за „какво искам да правя като порасна" е от предпубертетските ми години и е свързан с предаване по един от двата канала на телевизията, в което се разискваше темата за навършилите пълнолетие деца от домовете за сираци. По-късно разбрах, че в тези домове не растат само сираци, а и деца с живи биологични родители, но без родителска грижа.
 
Не помня дума по дума предаването, естествено, но това, което и днес си спомням, е усещането ми, след като то свърши. Това, което разбрах на финала и което не е никаква изненада е, че децата след навършване на 18 г. остават на произвола на съдбата. И на силите и уменията си. Разказаха за няколко деца и съдбите им. Щастлива развръзка имаше само при тези, на които има кой да подаде ръка. Много ме развълнува едно време това предаване, много мислех по въпроса и един ден в едно списание на няколко страници срещнах разгърната историята на жена, която приютява в дома си деца „завършили“ в домове. В този ден реших да направя като нея някога, когато имам къща.

Когато си дете, естествено, всичко е лесно и постижимо.

Вече съм далеч от детството и от времето на двата канала по телевизията. Сега има много канали, много предавания и разследвания по темата с децата, лишени от родителски грижи. Има приемна грижа и свързаните с нея размисли и страсти. Попаднах скоро на предаване, темата на което беше неправомерно поведение от страна на млад мъж, чийто живот е минал по домове за сираци. Наистина не помня какво точно беше извършил този човек – някакво дребно до средно хулиганство или измами. Обаче свидетелите, участващи в историята, както и хората от екипа на предаването, няколко пъти натъртиха, че това същество е „от дом”, „той е от домове”, „ми те от домовете, дето са такива....”.

Ми не, не са от домове. От майка са! Както и вие сте от майките си! И акцентът и обидното отношение не трябва да са върху тия деца и възрастни, които са расли в подобни заведения, а върху майките им. Върху майките им, върху социалната политика, върху злоупотребяващите с длъжността си социални работници и възпитатели впоследствие. Само не и върху децата. Защото проблемите с децата, лишени от родителска грижа в или извън регистъра за осиновяване, не са проблеми на самите деца. Но децата стават проблем след години, когато всички очакваме от тях да се впишат някакси в обществото, да работят, да се грижат за себе си. А гледаме на тях като на някаква си там прослойка, подхвърляме им някакви дарения и ги научаваме, че на тях им се дава всичко, защото си нямат никого. И изведнъж ги изритват навън, за да се оправят сами, пак нямайки си никого. Това са поколенията сираци след 90-те. Имат още бая време на тоя свят, в тая държава...

 
Знам, че сега има приемна грижа (пак до навършване на пълнолетие). Знам, че не всички са „такива”, че има изключения. Знам, че има приемни родители, които осиновяват, и които помагат на питомците си след навършване на пълнолетие, но това далеч не са всички. И като чуя: „Те не стават за нищо, те си мислят, че някой им е длъжен...” откачам. Откъде се предполага да се научат тези деца да ценят, да уважават, да се стараят, да постигат? Откъде се предполага да им дойде идеята, че не всеки им е длъжен? Каквото се сее в душите и ценностите на тези деца, това се и жъне години наред! Всички имат нужда от внимание и изграждане, не само от задоволяване на физически потребности... Промени и мисъл трябват из основи. И на майките.

Автор: Зелено Прасе С Маргаритка

Вижте още: 

Майките, които убиват

Осиновяването - непопълнената графа в българската душевност 

За да няма деца "от дом"

Народ от високи хора