Иновативни услуги за проследяване и подкрепа на развитието на недоносените деца, след изписването им от болницата, въведе фондация „За Нашите Деца“ с екипите на неонатологиите в УМБАЛ Пловдив и софийските СБАЛДБ „Проф. д-р Иван Митев“ и 1МБАЛ. Услугите се предлагат в трите здравни заведения по предварителна заявка от родителите. Мултидисциплинарен екип от лекар-неонатолог, кинезитерапевт и специалист „Ранна детска интервенция“ консултират родителите и ако е необходимо провеждат рехабилитация на детето.

Трите здравни заведения са сред болниците с най-проспериращи практики в областта на неонатологията и развитийната грижа за недоносените деца. От 2017 г. в партньорство и с подкрепата на фондация „За Нашите Деца“ и нейния мобилен екип те прилагат ноу-хау семейно ориентирани практики за неонатална грижа.

Повече информация за значението на проследяването и подкрепата за развитието на недоносените деца родителите могат да получат във всяка от болниците.

Фондация „За Нашите Деца“ си сътрудничи с трите здравни заведения в рамките на проект „Грижа в ранната възраст“, финансиран от фондация ОУК. Една от целите на проекта е да подобри развитието и благосъстоянието на децата в ранна детска възраст (0-7г.) като въведе интегриран здравно-социален и семейно-ориентиран подход в грижата за тях и пилотира социално-здравни услуги за директна работа с деца и семейства.

Препоръчваме ви още:

550 грама живот

Бебето не е на болницата или защо кенгуру-грижата е важна

Супербебетата не плачат

4 специално обучени плъхчета албиносчета се снимат в новата продукция

1. Един от главните персонажи във филма - мишката Мария Кюри всъщност не е мишка, а бяло плъхче албинос и по-конкретно порода Спренг Доли. Бяло, с розовочервени очи. Има дълга и тясна глава, опашката по дължина е равна на дължината на тялото. Специално за снимките на филма бяха отгледани и дресирани общо 4 плъхчета от зоолога Стоян Лазаров и неговия син Петко. Продукцията разполагаше с три основни и идентични опашати дубльора, за да могат да се сменят и да не се претоварват по време на снимки. Беше осигурено и четвърто по-дребно плъхче, за по-близки кадри. Режисьорът и неговят екип предпочетоха плъхчета пред истинските мишки, защото са много интелигентни и социални. Те бяха дресирани да отговарят на името Мария Кюри, както и да обхождат заучен маршрут на придвижване.

2. Саундтракът в „Случаят Кюри” обхваща почти изцяло филма или общо 95% от него. Музиката е дело на композитора Георги Стрезов, а екипът и музикантите, нужни за реализацията му, надхвърлят броя на снимачния екип. В „Случаят Кюри” зрителите ще се насладят на оригинални композиции, както и на класическите фрагменти от „Лебедово Езеро” на Пьотър Чайковски в кулминационната сцена на филма.

3. Най-продължителният период от създаването на филма беше кастингът за ролите на децата. Подбирането на правилните типажи за режисьора Андрей Хадживасилев беше изключително важно, не само като индивидуално излъчване и артистичност, но и като обща симбиоза на героите. След посещения в множество творчески школи и формации, изборът на момчетата от актьорска студия „Дефисто” и на момичетата от балетна школа „Алегрета” към НДД беше категоричен. „Бях сигурен, че сме намерили най-подходящите деца и съм си свършил работата добре, оставаше само да заснемем филма.” споделя режисьорът Андрей Хадживасилев.

4. В центъра на сюжета на филма е главният герой на филма – 8-годишният Тони, който извършва поредния си научен експеримент с мишката Мария Кюри. С нея той иска да се яви на „Националния фестивал на науката” и да представи откритията си за натрупването на мускулна маса. Сценарият е вдъхновен от реалния "Софийски фестивал на науката", на който се провеждат различни научни опити и лекции с основен фокус към децата. Не случайно Гала премиерата на "Случаят Кюри" ще се проведе именно там на 12 май (събота) от 10:00 ч.

5. Широкото разпространение на филма в България на голям екран стартира от 18 май 2018 г. По щастливо стечение на обстоятелствата, без това да е търсено от авторите, точно тази дата е оградена в календара на Тони за дългоочакваното от него събитие на „Научния фестивал на науката”. Новият видео трейлър на „Случаят Кюри” е достъпен от днес в YouTube. 

Препоръчваме ви още:

Зайчето Питър - любимият детски герой на голям екран

"Формата на водата" и невъзможните мечти

Пич, какво ти е на лицето?

Сборникът с разкази „Да мечтаеш отвъд“ на Александър Ненов ще ви провокира да надскочите границите на възможното в съзнанието ви. Авторът използва кратката форма, за да разкаже 19 истории, всяка от които пренася читателя през различни измерения – на времето и пространството, на голямата любов, на метафизичното. Героите са обикновени хора, които живеят на Земята. Това обаче не им пречи да живеят необикновен живот, дори само в собственото си необятно въображение. Невъзможно е само това, което не е оживяло в съзнанието ни.

МЪГЛАТА

– Трябва да ти кажа нещо много важно, Андрю! – сепна се старецът изведнъж. Допреди минути бе лежал, загледан в една точка, напълно безмълвен. Само маската, поставена върху лицето му, периодично се замъгляваше, когато той вдишваше и издишваше свежия въздух, подаван от кислородните бутилки.

– Какво има, дядо? – попита го Андрю, загрижен да чуе последните думи на стареца. Не толкова защото очакваше да е нещо жизнено важно, колкото за да намали чувството си на вина, че и в последния момент не го е слушал какво говори. Това щеше да го измъчва още много време.

– Мъглата! Тя… няма да ми повярваш, но се опитай. Тя е жива. Жива е – Старецът стана изключително енергичен за човек, на когото оставаха часове живот.

– Дядо, добре ли си?

– Да. Не бълнувам и не халюцинирам. Слушай ме внимателно. Аз съм свободен от нея, но ти не си. Както и другите хора, които са жизнени и енергични. Мъглата е… ние нямаме думи за това. Представи си го като съзнание, което е навсякъде и никъде едновременно. Но какво може да направи една мъгла? Нищо. Всичко може да я победи – вятър, дъжд и каквото там се сетиш, което определя дали има, или няма мъгла. Това съзнание е решило да живее посредством нас – единствения разумен вид на тази планета. Ние дишаме това съзнание, само за две секунди то прониква в нашите умове и… започва да ни контролира. За да подсигури собствения си живот, ни оставя някаква свободна воля, но когато реши, ни кара да правим неща, от които то има нужда. Цялото замърсяване, заводите, бълването на фини прахови частици и всякакви други неща във въздуха е не защото нямаме избор или технологии, а защото така иска Мъглата. Те я подхранват, развиват, засилват. Ние сме нейни роби. Ние сме ѝ нужни, за да живее и тя никога няма да ни пусне. Но ти, Андрю… ти и твоето поколение можете да направите много. Разпространи тази информация. Има много от нея в интернет, но никой не ѝ вярва.

– Дядо, това е абсурдно. Това е една от онези безумни конспиративни теории, на които вярват хората от гетата, защото нямат собствен живот и имат желание да вярват на всякакви идеи, че някой друг е съсипал живота им. Не ми казвай, че вярваш на тези глупости.

– Глупости са, защото така те кара да мислиш Мъглата. Чуй ме. С чичо ти Доналд и още няколкостотин доброволци участвахме в правителствена организация под шапката на Министерство на отбраната. Ние изследвахме Мъглата, анализирахме я. Дори успяхме да намерим начин да комуникираме с нея, макар че комуникация е малко размито понятие в случая. Тя се е зародила някъде в много далечното минало. Имаше идеи, че ни е създала, за да може да има форма, която да ѝ предоставя начин да създава съоръжения, които да я подхранват. Разбира се, това са изкривяванията, които една информация получава, когато бъде пусната публично. Тя няма как да ни е създала. Според нас е попаднала на Земята, както и първите клетки – чрез астероид или комета. Колкото повече сме се развивали, толкова повече сме я подхранвали. Ефектът не се вижда преди хиляди години, защото тя не е знаела как да каже на древните какво да правят, за да стимулират растежа ѝ. Днес обаче… тя ни контролира, като ни кара да се чувстваме комфортно в автомобила си, бълващ сажди зад нас, кара ни да сме скептични към електромобилите, кара ни да изграждаме все по-големи фабрики и макар че уж се спазват всякакви предписания, в крайна сметка тези фабрики и продуктите им генерират все повече и повече фактори, подхранващи Мъглата.

– Но, дядо…

– Млъкни и ме слушай, Андрю! Не ми остава много и сега, когато съм пречистен от нея, благодарение на тази кислородна маска, мога да ти кажа всичко. А ти ще трябва да го разкажеш на всички, стига отново да не станеш жертва на Мъглата. Най-важното нещо, което трябва да знаеш е, че трябва да спреш да дишаш този въздух.

– И как предлагаш да стане това?

– Виждаш ли тази маска? Тя ме освободи само за няколко часа от Мъглата. Сега си спомням всичко, макар и да не помня как съм отпаднал от групата за противодействие, защото тя е изтрила спомените ми. Знам обаче едно - как да се свържеш с тази група. Трябва да вземеш една маска от болницата. Слагаш си я и отиваш директно в магазин, в който да си купиш противогаз. Те се намират трудно, но ако знаеш къде да търсиш, ще ги намериш. Търси магазин за хора, очакващи края на света. Там има такива неща, които на обикновения човек никога не биха потрябвали. Но на теб са ти нужни. Можеш да се справиш и с маските за колоездачи, но те не са толкова ефективни. Когато прочистиш мозъка си, ще мислиш разумно и… имаме сигнал. Центровете на големите градове се следят от наши агенти. Ако се разходиш там с противогаз, те ще те видят и ще те приберат на сигурно и чисто място.

– А защо аз никога не съм виждал хора с противогази по улиците, ако има такава организация? – попита Андрю недоверчиво.

Старецът се засмя с дрезгавия измъчен смях на умиращ човек, с който обаче показваше задоволство, че е запалил интереса у своя внук. В крайна сметка неговият живот беше пропилян, но може би идните поколения щяха да преборят тиранията на този по-висш интелект.

– Всичко, което виждаш, се контролира от мозъка ти. Ако ти видиш нещо, което Мъглата не иска, то мозъкът ти го модифицира така, че то не е там. Така дори и да се разминаваш с човек от съпротивата, то ти виждаш обикновен човек а противогазът или маската му се филтрират от мозъчните ти центрове... Знам, че не ми вярваш, но просто опитай. От теб се иска само да вземеш една маска като тази и… Старецът се изви на леглото, гърдите му се изпънаха напред, след което се отпуснаха и от тях се чу как последните кубични сантиметри въздух ги напускат завинаги....

*

Андрю вървеше по сякаш безкрайния коридор на болницата. Той беше очаквал, че тази вечер ще е последна за дядо му. Не очакваше обаче тя да протече така. В крайна сметка се радваше, че той си отиде бързо и безболезнено. А това, което му разказа… не му се вярваше, но пък бяха последните думи на дядо му. Можеше да се изтълкува и като негово последно желание. Той се спря, огледа се и като видя, че никой не му обръща внимание, влезе в една стая, в която лежаха двама пациенти, които също се фокусираха над собствените си мъки. Взе кислородна маска и бутилка, поставени на колелца, и се втурна към изхода. Вдишваше енергично, придържайки маската на лицето си. Или щяха да го арестуват, или да го сметнат за луд, но много скоро щеше да разбере. Много скоро… Излезе от портала на болницата и забърза напред. Наблизо имаше площад и малка градинка, през която почти денонощно минаваха хора. Още беше рано и младежът очакваше да види как хората се прибират забързани към вкъщи. Мъглата беше достатъчно гъста, за да не може да види на повече от 50 метра. Днес беше по-добре, но с настъпването на нощта нещата често ставаха нетърпими. Той се спря и се огледа, когато нещо в него потръпна. Той видя мъже и жени, разхождащи се с противогази. Бяха десетки и го правеха така, сякаш е нещо обичайно. Имаше дори такива с цветни маски, съобразени с цвета на косата или дрехите.

– Господине, добре ли сте? – към него се беше приближи непознат човек с работнически дрехи. Без маска или противогаз.

– Да, добре съм. Всичко е наред.

– Не изглеждате добре. Искате ли да ви помогна?

– Не, нямам нужда. Добре съм – полуизплашено извика Андрю и отстъпи назад.

– Ще ви помогна. Вие сте в опасност.

Непознатият мъж пристъпи към него и с рязко движение издърпа маркуча на маската, при което тя с камшично движение излетя от ръката на Андрю. Мъжът направи още една решителна крачка към Андрю, който инстинктивно отстъпи назад.

– Всичко е за ваше добро. Правим го заради вас.

– Кои сте вие? – изкрещя Анрю.

– Успокойте се. Всичко е наред. Поемете си въздух и ще се почувствате по-добре.

– Кой или кои сте вие? Какво искате от мен? – изкрещя Андрю с глас, който самият той не позна. Беше изплашен - от това, което научи от дядо си, от това, което видя, и от тази рязка намеса само секунди след като се бе почувствал свободен от Мъглата. Пулсът му бе ускорен и той трепереше, но не можеше да вземе решение. Огледа се. Видя отиващите си по домовете хора. Видя един непознат, вперил в него загрижен поглед, и държащ в ръцете си кислородна маска. Какво беше станало?

– Господине, добре ли сте? – попита го непознатият.

– Да, добре съм. Дядо ми почина тази нощ и… - той се огледа отново - явно не го преживявам толкова леко, колкото очаквах...

– Винаги е така. Макар и да очакваме смъртта, никога не сме готови за нея. Мога ли да ви помогна с нещо? Да ви закарам до вас?

– Не, благодаря – с колата съм. Благодаря ви за загрижеността. Лека вечер.

Андрю се обърна и се насочи към близкия паркинг. Какво се бе случило? Нима смъртта на дядо му толкова го бе разстроила, че не помни как е напуснал болницата? Явно му е прилошало и е изглеждал доста зле, за да дойде непознат човек да го спасява с кислородна маска. Но това все пак го зарадва. В това забързано време някакъв работник бе отделил от времето си, за да помогне на непознат с искрена загриженост. Той закрачи още по-бързо към колата с желанието да се прибере по-скоро. Чувстваше се добре, че беше до дядо си в последните му минути. Макар че той му говореше разни неща за войната и стари истории без смисъл, Андрю се чувстваше добре. Защото все пак старецът бе останал доволен, че е имал слушател в последните си мигове. Странно, че Андрю не помнеше конкретно какво бе казал той точно преди края си. Но сигурно е нормално, когато човек издъхва пред очите ти, да не се фокусираш над последните думи... Той се качи в колата си, отвори прозореца, запали и потегли бавно към вкъщи.

Мъглата се бе сгъстила.

За автора:

Александър Ненов е български интернет предприемач, автор на книгите „На 1 клик разстояние“, „Как да печелим от интернет?“ и „Интернет безопасност“, гост-лектор на различни семинари и обучения. Става известен още в зората на интернет, когато заедно с брат си, Асен Ненов, през 1999 година създават сайта Мошеник.bg. През 2001 г. заедно с Цветомир Георгиев създава сайта TeenProblem.net, който в продължение на 13 години остава лидер сред тийнейджърските медии в страната. През 2003 г. учредява Националното сдружение Алтер-Натива – неправителствена организация с приоритети в развитието на младежките таланти, образование, непрофесионални приложни изкуства, култура и промоция на здравето чрез спорт. През 2010 г. Александър Ненов организира кампанията „Якото четене“ за популяризиране на четенето сред младите. Кампанията, в която взимат участие Microsoft, Samsung, десетки издателства и стотици автори и техните произведения, е първата по рода си насочена към младежката аудитория.

Препоръчваме ви още:

Писмо до сестра ми

Забранете тази книга

Да изживееш този град

Кремена от Cook with a smile си спечели заслужена слава на майстор на агнешкото със страхотната си рецепта за бавно печено агнешко. Затова ви предлагаме още една нейна пролетна, празнична и много вкусна рецепта.

Агнешкото печено традиционно присъства на трапезата ни Гергьовден, но рецептата може да приготвите не само на празници. Хубавото е, че на практика подготовката е почти нулева и цялата работа се върши от фурната.

Аз добавям малко ориз, който да поеме всички аромати от месото и зеленчуците, а и да попие течността в тавата. Вие може да пропуснете тази стъпка, особено ако сте приготвили дроб сарма, която да сервирате с агнешкото печено и да ползвате соса като допълнителна заливка.

Тъй като листата от лапад трябва да се бланшират, аз ги подготвям от предния ден. Вярно е, че самото бланширане отнема 10-ина минути, но ако искате да си помогнете, направете го предварително.

Продуктите:

агнешка плешка

листа от лапад, достатъчно да застелите съда, в който ще печете и да обвият месото (около 30 по-големи)

3 връзки зелен лук

4-5 стръка пресен чесън

5-6 стръка пресен джоджен

сол, червен пипер, черен пипер

100 мл бира

100 мл вода

100 г ориз

40 г масло

3-4 с. л. олио

Начин на приготвяне:

Почистете листата на лапада от дръжките. На по-едрите листа изрежете дебелата част на дръжката, но внимавайте листото да остане цяло. Измийте ги и ги топнете за 10-20 секунди във вряща вода, по 5-6 листа наведнъж. Не е нужно да сменят цвета си, а само да станат гъвкави. Извадете ги и оставете да се отцедят и да поизстинат. Както вече казах, това може да го направите предния ден. Изстиналите листа приберете в плик и оставете в хладилника.

Подредете листата от лапад в тава, като оставяте краищата им да висят извън нея. Запълнете и дъното.

Нарежете лука, чесъна и листата на джоджена на ситно и разпределете в тавата. Овкусете със сол, червен и черен пипер.

Овкусете плешката със сол, черен и червен пипер и я поставете в центъра на тавата. Разпределете маслото на парченца върху агнешкото. Покрийте месото с останалите листа и загърнете висящите краища към центъра докато цялото месо е „опаковано“.

Налейте бирата и водата, поръсете с олио, завийте с фолио и сложете в предварително загрята фурна. Количеството течност е сравнително малко, но всички зелении ще отделят вода по време на готвенето, така че не прекалявайте с течностите.

Печенето – 40 минути на 200 градуса (без вентилатор). Намалете температурата на 170 и печете още 1,5 часа. Извадете тавата, махнете фолиото и добавете ориза отстрани. Завийте отново с фолио и върнете във фурната за още 1,5 часа. Преценете големината на плешката и, ако е нужно, увеличете времето за печене.

Това е всичко! Месото се е сготвило до съвършенство, сочно е, крехко е, пада от костите, а оризът е поел течността и всички аромати от зелениите. Отварям скоба за да кажа, че ако искате запечена коричка на месото, може внимателно да махнете листата лапад и да запечете по ваш вкус.

Сервирайте с пресен чесън, домашен хляб или питка и ви обещавам, че ще си оближете пръстите!

Източник: cookwithasmile.com

Препоръчваме ви още:

Печено агнешко бутче, приготвено с усмивка

Месечната сбирка на шестте етърви

Коко в кухнята на шеф Манчев или най-вкусният домашен бургер

Автор: Валентина Вълчева

Купих си нова покривка за кухненската маса. Един съвет от мен: решите ли да си купувате нещо на пръв поглед толкова безобидно като покривка, уверете се, че имате на разположение поне един свободен ден! И втори за реанимация евентуално. Не, изобщо не съм от жените, които като влязат в магазин, не излизат докато не докарат персонала вътре до нервен срив. Дори напротив. Обикновено знам точно какво търся, къде да го намеря и колко ще ми струва. Влизам, купувам и излизам. Като десантчик от екип на военноморските тюлени съм. Истината е, че мразя да пазарувам поради ред причини.

Но… както и да е.

Трябваше ми нова покривка за кухненската маса. За късмет, съответният магазин е буквално на 100 метра от вкъщи. И така отидох, избрах си една много свежа с маслинки на жълт фон (нямам влашка кръв, но съм се научила да уважавам жълтичкото) и десет минути по-късно бях вкъщи.

Страстната седмица на една греховна домакиня

И тук дойде сложната част.

За да махна старата, трябваше да сваля микровълновата печка, която стои в ъгъла на масата. Добре де, ама докато го правя виждам, че и печката е порядъчно лекьосана, а по иначе огледалното стъкло на вратичката има поне стотина отпечатъци от детски пръстчета плюс няколко драскотини от котешки нокти.

Засрамвам се от домакинята в себе си и започвам да ровя за препарат. Докато изкарвам на пода цялото съдържание на шкафа забелязвам, че килимът под мен явно е за пране, порядъчно омърлян от две котки, две деца и двама родители. И като притурим проблема с козината – котешка и човешка, щото вкъщи всички, без изключения, сме дългокосмести или дългокоси – сещате се. Съответно килимът е за основно пране.

Решавам, че така и така съм се хванала, ще го пера. Курназ съм. Колко му е да го измъкна! Трябва само да изкарам от стаята масата, столовете, канапето и евентуално да се преборя с кухненския шкаф, готварската печка и хладилника, като последният е с около една глава по-висок от мен. Котките, като интелигентни животни, схванаха веднага какво предстои и се изнесоха на терасата. Децата, за сметка на тях, изведнъж се сетиха, че много обичат да са в краката на мама. Освобождавам масата от няколко постоянно пребиваващи върху нея дребни купички за бонбони, кибрити и запалки, солница… втора солница… трета… Не знаех, че имам толкова солници. Междувременно се налага да измия съдовете, защото не знам как се оказва, че съм напълнила мивката. Не, нямам съдомиялна. Сгъвам масата и я измъквам в коридора. Микровълновата – вече лъсната – я следва. Оказва се обаче, че някак си съм успяла да направя огромно петно върху покривката на канапето. Покривката отива в пералнята. Столовете също са изнесени.

Колко пестим от жената зад мивката: Точно 2012 лв!

И започва съществената част от борбата.

Пробвали ли сте да събирате килим, докато отгоре стоят канапе, хладилник, шкаф и две деца? Не е лесно. Иска си сериозна психическа издръжливост. Докато го правя установявам, че напоследък неусетно речниковият ми запас от грозни ругатни, и още по-грозни заплахи, съществено се е обогатил. След двайсет минути съм успяла да го измъкна изпод канапето. Чак после разбирам, че в чекмеджето на канапето има кутия с инструменти, скейтборд, електрическа скара, една трикилограмова гиричка и една 14-килограмова, с която навремето подпирах вратата на старата дограма, за да не вее отдолу през зимата. Следват още двайсет минути борба с шкафа и хладилника, при което, подобно на Архимед, откривам за лична употреба онова с лоста и опорната точка. Най-накрая успявам и килимът излиза толкова внезапно, че тупвам насред кухнята по дупе.

Децата ми се смеят. Кой знае как съм изглеждала, когато ги поглеждам, защото малкият изпищява и с рев хуква към другата стая, следван от баткото. След малко, докато все още седя на пода и дишам като куче с топлинен удар, по-големият идва и започва да ми бърше челото и врата с тениската си. По това разбирам, че явно съм в ужасяващ вид.

Още малко почивка, след което навивам килима и с няколко сложни маневри го изкарвам на стълбищната площадка. Ще остане тук до утре, докато го завлека в някоя автомивка. Пък ако извадя късмет, може и някой да го открадне през нощта, че да ми спести мъките. От друга страна… седем етажа са. Не вярвам да има чак толкова отчаяни откаченяци.

Пълня кофата с вода, грабвам стирката и… се спъвам в малкия. Стъпвам в кофата и я обръщам върху паркета в коридора. Точно до електрическия щепсел, в който са включени пералнята и поточният бойлер. Пълен хаос, в който грабвам първото, което ми попада, за да попия. Оказва се, че съм докопала хавлиите – моята и на мъжа ми. Нищо! И без това са за пране!

Печка-мивка-пералня

Да де, ама как да пусна сега пералня, като кабелите са мокри? Бърша, подсушавам, ругая (предимно наум – желязна съм!) Докато чакам влагата да се поизпари, измивам пода и в кухнята. Пускам пералнята. Нищо не дава накъсо. Това е добре. Тъкмо да се зарадвам, когато ме перва ток от поточния бойлер. Устоявам на импулса да го отскубна от стената и да скачам върху него и вместо това просто го изключвам засега.

Аха да реша, че съм на приключване, когато виждам, че и готварската печка май е за чистене. Така и така съм почнала… Докато се усетя, излъсквам и хладилника. Изхвърлям боклука. Изкарвам прането да се суши. Между другото, почиствам и терасата, защото и там се оказва не много изрядно, а комшии гледат, пък и децата все там висят…

Започва да се мръква.

След седем чáса бъхтене, най-накрая започвам да връщам по местата им канапето, масата, столовете, котките... Последна, разбира се, си идва на мястото новата покривка, заради която съм на ръба на смърт от изтощение.

Вечерта мъжът ми звъни от Германия да види как сме.

- Болят ме даже ноктите от умора! – мрънкам.

- Що бе, мило? Нали уж си почивка днес?

- Ми купих нова покривка…

Та… имайте го предвид, евентуално, ако ще купувате и вие нещо подобно!

Препоръчваме ви още:

Ти да видиш ремонт и красота!

Никога вече домакиня

Имаш ли време за себе си

С тази майка си пишем от няколко месеца насам. В началото искаше просто да сподели проблема, с който се бори в училище. Надявахме се до края на учебната година да намери положително решение и да дадем един добър пример за приобщаване на новия ученик в тяхното училище.

Когато прочетох текста „Не го искаме“ водовъртежът, в който бяхме допреди три седмици, отново разклати почвата под краката ми. Най-напред ще кажа, че сме обикновено средностатистическо семейство. Скромни хора сме. Не се пуши и пие в нашата къща. Не се бием и не се псуваме. Е, скарваме се понякога, но никога не сме легнали скарани. Уточнявам това, защото през последната година и половина родителите, които ведно с децата си крещяха „махайте се“, не потърсиха причина у себе си, а у нас.

Всичко започна когато преместих сина ми след втори клас в друго училище. В старото обединиха една занималня на два класа. Успяха да се класират деца само по социална причина. Ние не попадаме там. Тъй като сме от друг квартал, не можех да си пусна детето да пътува с метрото. Обмислях варианта да напусна или да го преместя. Е, преместих го в друго училище. Цяло лято си говорихме как понякога човек прави такива избори от невъзможност. Говорих как ще има още приятели плюс старите и все такива насърчаващи думи. На първия учебен ден в трети клас синът ми си дойде разкървавен, хвърли раницата и каза, че там няма да стъпи повече. Едни по-големи деца се нахвърлили срещу по-малко дете. На моя син му дожаляло и го защитил. Той от малък си е такъв, все да защити някой. Не може да понася да са трима на един, пък било той и виновен. Оттам насетне всички се нахвърлят върху новия. Поговорихме и на другия ден отиде на училище. И се почна: „Махай се от нашия клас!“, Махай се оттук!“ - всеки ден. – „Няма да играеш с нас. Това е нашата топка. Махай се, махай се, махай се.“ Спъваха го, ритаха го, бутаха го, криха му учебниците, чупеха му линиите, бъркаха му в чантата и му изяждаха ядките или каквото му сложа. Колко неща му откраднаха няма да изброявам.

Детето се държи зле в училище

Когато започна да има поведение на отбрана, веднага заваляха упреци, че се биел. А той е весел, невероятно бързо се сприятелява и търси приятели. Не е от най-силните ученици, въпреки че е много умен (но мързелът му е в повече), и обича да тича по коридорите. Не е лъжец, защото когато има нещо ми казва, дори ако не е прав той. И има много добро сърце. Не успях явно да убедя учителката, че той се държи вече отбранително, и ако другите деца продължат така, нещата ще станат по зле. И двете учителки не обръщаха внимание, ако някое от "техните деца" (както те се изразяват) го закача, но него следяха под лупа. Така година и половина, в която не знам как оживяхме - буквално, защото всеки ден беше кошмар. И това, защото ако го преместя още веднъж в рамките на три години, навсякъде ще ни лепнат етикет! След като кръстосах шпаги в средата на 4 клас с кого ли не в това училище, се стигна и до жалба в инспектората. Оттам учителите уведомили родителите, които уведомили децата си. Стана като в кошер. Едно, че ми звънят побеснели родители да ми казват как ще изгонят детето, но това, което децата причиняваха на сина ми - нямам думи, с които да опиша. Хвърляха му чантата в кофата за боклук, коментираха как и техните родители ще подадат жалба срещу мен. Той се прибираше треперещ, защото се боеше от това, което чуваше, и го беше страх някой да не ни направи нещо. И пак – „Махай се, няма да играеш с нас… " Имаше и учители, които го защитаваха, но неговите не бяха от тях. Случките са толкова много, че няма да ми стигнат нервите да ги описвам, защото отново ги преживявам.

За децата с проблемно поведение - нашите и чуждите

Така един ден, след началото на втория срок, събрах последните си сили, разбитото си сърце и срама и гнева от това, което аз причиних на детето си, и отидох отново при директора. Казах, че не мога така нито час повече и ако това не спре, ще преместя детето още утре. След два дни ми се обади директорът и каза, че оттук нататък нещата ще се променят. Каза, че за цялата тази какафония са виновни възрастните и сега ще я поправят. Не можах да повярвам на ушите си. Междувременно напуснах работа, защото вече психически не издържах и не можех да се съсредоточа. Изобщо ходех като сомнамбул. Не се решех, не знам как се и обличах, не внимавах като шофирам и плачех. Плачех, ходейки по тротоара, плачех докато шофирам, плачех и вечер след като всички си легнат. Но тогава сякаш положението се подобри. Директорът говори с родителите и каза, че не трябва да нахъсват децата си против моето, а да го приобщят. Това укроти страстите.  Преди имаше моменти, в които синът ми идваше проскубан и казваше, че всички момичета му се нахвърлили да го ритат и скубят. Не вярвам тогава да се е държал мило и възпитано. Със сигурност е отвръщал. Не пожелавам на никого да преживее същото. Но когато има ново дете, то не винаги е проблемно. Нужна е подкрепа от преподаватели и директори, а и от родители, за да си намери мястото в новата среда.

Благодаря на Бога, че запази здравия ни разум, и че даде сили на едно малко момче, (което въпреки кошмара, през който премина и временните спирания от по седмица, за да оцелеем психически) да има усмивка на лицето и да не се отказва да търси приятели. Игнорирането и отхвърлянето пораждат враждебност и желание за мъст.

***

За съжаление, историята има продължение и то не е толкова позитивно. Изглежда учителките все пак не са успели да простят и забравят прегрешенията на новия ученик, още повече, че и директорът им е направил забележка заради тях. Ето какво се случва сега, в края на втори срок.

Дойде време за последна екскурзия с децата, а на сина ми не му беше дадена оферта. Днес беше последният срок за плащане на таксата, а ние разбрахме случайно. Не знаехме, защото по-миналата седмица едната госпожа имаше здравословни проблеми в семейството си и останахме с другата. В онзи ден по време на голямото междучасие отишли навън да ритат топка, а на сина ми казали: „Няма да играеш с нас!“. Госпожата била до тях и още при приближаването на детето към нея, вместо да реагира като възпитател, му казала да напусне игрището, защото децата не го искат. Той напуснал и промърморил: „Егати гадната госпожа!“ Едно дете чуло и докладвало веднага. Госпожата отишла при сина ми и му казала, че е невъзпитан и родителите му също са невъзпитани. Не знам как я е изгледал, но тя продължила: „Я не ми се пули с тия големи очи.“ Обадих се на директора, който ми каза да не пускам следващата седмица детето, че ще е с тази госпожа, да не стават излишни проблеми. Аз, наивницата, си оставих детето в къщи. 

Разбирам те. Не те обвинявам. Ще ти помогна

Днес директорът ми каза, че фирмата, която организира екскурзията, не допуска родители. А и двете госпожи смятали, че детето не може да се грижи за себе си и те не могат да гарантират, че ще го опазят. Затова не го искали без придружител, а пък фирмата не разрешава да има такъв - параграф 22. Е, изненадах ги като им казах, че на детето това не му е единствен лагер или екскурзия, защото е ходил за по седмица на извънкласни лагери. Казах, че за мен това е чиста дискриминация и ако трябва, ще си търся правата на друго място.

Ясно ми е, че ако насила ги принудя да го допуснат, те ще му съсипят екскурзията, но не можах да се сдържа. Вече не мога. Не! Ясно ми е, че след този ми невъздържан разговор, ще му съсипят оценките, но не се търпи повече. При това имам две психологически експертизи и една устна оценка лично от директорката на държавния логопедичен център, че детето е абсолютно нормално, нива на агресия в норма, без обучителни затруднения и без данни за хиперактивност и дефицит на вниманието. Явно не им е достатъчно. Аз пък няма да си развеждам детето като опитна маймуна. Те вече са му сложили етикет и го отхвърлят. Дори не искат да му дадат шанс, а той е просто едно малко момче, което иска да бъде с всички деца.

Препоръчваме ви още:

Въпрос на оцеляване

Апелът на една майка

Дървото е гнило от корена

Съвременните фентъзи и фантастични романи водят началото си от приказките. Това са всички онези истории, които сме чели в детството си – „Червената шапчица“, „Пепеляшка“, „Снежанка“. Малко хора знаят, че съществуват ранни версии на тези приказки, които изобилстват от жестокост и еротика. За това какви са били историите от детството, разказва Емили Темпъл в онлайн изданието Flаvorwire.

Един от най-популярните разказвачи на приказки днес, британският писател Филип Пулман, публикува свой превод на приказките на Братя Грим, съпътстван с остроумни коментари. Както се оказва, много от познатите ни в детството истории водят началото си от книгите на Братя Грим или дори отпреди тях. Приказките са значително променени и пътешествието им във времето е спестило много шокиращи моменти в сюжета. Избождането на очите, сексуалното насилие, смъртта са останали зад кадър. Ето някои от най-мрачните и ексцентрични ранни версии.

Спящата красавица

В една от ранните версии на тази класическа история, публикувана през 1634 година от поета Джамбатиста Базил със заглавие „Слънцето, Луната и Талия“ причината за нещастието с принцесата не е вретеното, а забило се под нокътя на момичето ленено семе. Девойката пада покосена, но нейният баща не може да се примири със загубата на любимата си дъщеря, затова я оставя да спи вечния си сън в едно от именията си. По-късно кралят, който ловува наблизо, намира красавицата и се възползва от безпомощното й състояние, за да я насили, след което се прибира в двореца си. След известно време, без да се пробуди, Спящата красавица ражда две деца. Едно от тях случайно изсуква отровата от пръста й и тя се събужда. Кралят, който е я изнасилил, вече женен, изгаря на клада жена си, за да се обвърже с Талия.
Не съжалявайте мъртвата кралица, преди смъртта си тя се опитала да убие и изяде децата на Спящата красавица. Така че справедливостта все пак възтържествува.

Червената шапчица

Може да не ви се вярва, но Братя Грим доста са облагородили историята й, правейки я по-хуманна. Във версията на Шарл Перо, публикувана през 1697 година ловците не спасяват бабата и внучката. Червената шапчица просто се съблича съвсем гола, ляга в леглото и умира от зъбите на лошия вълк (в друга версия тя първо изяжда собствената си баба, която била сготвена от вълка, а кръвта й била сервирана в чаша вино). Вместо хепи енд, Перо помества в края на историята стих, който напомня, че не всички вълци са диви зверове, някои съблазняват с нежност, промъкват се в леглата ни и ни прелъстяват. Сексуалният подтекст не е случаен. Французите имат специален израз, за девойките изгубили девствеността си elle avoit vû le loup – "срещнала е вълка".

Румпелщилцхен

Историята е съвсем обикновена – дъщерята на мелничар била пленена и под заплахата от смъртно наказание трябвало да изплете златна нишка от слама. При нея пристига гном, който я спасява, но в замяна момичето трябва да познае името му, иначе той ще вземе детето й като отплата за труда му. Във версията на Братя Грим, преразказана от Пулман, когато девойката най-накрая отгатва името на Румпелщилцхен, той реагира бурно: „Дяволът те подучи!“ и в гнева си удря с десния крак земята толкова силно, че потъва до кръста в нея. След това се хваща с две ръце за левия си крак и се разкъсва на части. Упс!

Пепеляшка

В този случай Перо се оказва по-човечен от Братя Грим. В неговата версия безсърдечните доведени сестри се омъжват и стават придворни дами, след като Пепеляшка се венчава за принца. В историята на Братя Грим, доведените сестри режат ходилата си, за да могат да обуят кристалната пантофка, но ги издава потеклата кръв. В края на историята гълъби кълват очите им, за да не виждат никога повече.

Снежанка

В оригиналната версия на Братя Грим, публикувана през 1812 година, злата Кралица била родна майка на Снежанка, а не нейна мащеха. Като че ли в този вариант историята е още по-зловеща. Във версията на Дисни изчезва и ловецът, който трябва да убие Снежанка и да донесе черния дроб и белите дробове на момичето, за да ги изяде кралицата. Пропуснат е и фактът, че когато принцът намира Снежанка, тя не спи, а е мъртва. Благородникът прибира трупа, но невнимателният му слуга бутва ковчега и от устата на момичето изпада отровното парче ябълка. Братя Грим са измислили достойно наказание за кралицата – когато пристига на сватбата на Снежанка, й заповядват да обуе железни обувки, които са нажежени до червено, и да танцува с тях, докато не падне мъртва.

Хензел и Гретел

Историята, която вече знаем, е достатъчно зловеща – злата мащеха оставя децата да умрат в гората, те откриват къщата на вещица-човекоядка, тя ги угоява, за да ги изяде, но малките успяват да я излъжат, убиват я и избягват. Версията на Грим не се различава особено, но в ранната френски версия приказката се е наричала „Изгубените деца“, а вещицата е дяволът, който заръчва на децата да се самонарежат. Когато те му отвръщат, че не знаят как да го направят, той кара жена си (която се е опитвала да ги спаси) да им покаже как става. В крайна сметка децата прерязват гърлото й, вземат всичките пари на дявола и избягват.

Рапунцел

Във версията на Грим, Рапунцел твърде често спуска косите си и бързо забременява от принца, оплаквайки се наивно на вещицата, която я е заточила в кулата, че дрехите й са отеснели. Вещицата, за да си спести излишни грижи, отрязва косите й и я прогонва да живее като просякиня. Подмамва принца в кулата и след това го хвърля от нея. Момъкът успява да се спаси, падайки върху храст, но очите му са избодени.

Малката Русалка

Всички знаем историята на русалката. Тя дава гласа си за чифт хубави крака и успява да спечели сърцето на принца. В оригиналната версия на Ханс Кристиян Андерсен тя наистина продава езика си, за да получи крака, но всяка крачка е болезнена, все едно стъпва по хиляди кинжали. Допълнително условие е, че ако принцът се ожени за друга, ден по-късно русалката ще се превърне в морска пяна. С надежда да спечели сърцето на любимия мъж, момичето танцува за него, превъзмогвайки болката. Принцът дълго я аплодира, но се жени за другата. Сестрите на русалката продават косите си и купуват кинжал, с който тя трябва да прободе любимия си и когато капки от неговата кръв паднат върху краката й, те ще се превърнат в опашка. Гледайки спящия принц, русалката разбира, че няма сили да направи това. В крайна сметка умира, превръщайки се в морска пяна. По-късно Андерсен променя края и русалката става дъщеря на въздуха, върши добрини 300 години, за да намери душата й покой.

Жабокът-принц

Тази приказка се появява първо в сборника на Братя Грим (версията на Пулман). Сюжетът е прост – от добро сърце принцесата целува жабока и той се превръща в принц. В оригиналната версия жабокът с измама успява да сключи сделка с възмутената принцеса, преследва я до дома й, скача върху копринената й възглавница, докато тя най-накрая възмутена го запраща в стената. По някаква странна причина именно този акт превръща жабока в принц. Но това не е най-жестоката версия. В други ранни източници принцесата е трябвало да му отреже главата, което, съгласете се, е твърде далеч от традиционната целувка.

Илюстрации: flavorwire.com

Препоръчваме ви още:

Клетата Спяща красавица

Червената шапчица - урок по стилистика

Петък 13

Автор: Ина Маринова

Борбата на родителите на деца и пораснали деца над 18 г. с увреждания продължава.

След последният протест на 18-и април, когато те бяха с черни фланелки с надпис "Системата ни УБИВА", която фланелка скара властта, при опит на представители на протеста да влязат в Народното събрание за среща с БСП по тяхна покана. Фланелката сама по себе си казва много и горещо „Благодарим!“ на българските медии, че ни обърнаха внимание и обикновената черна фланелка се превърна в Кампания за независим живот на хората с увреждания. Тя стана разпознаваем слоган.

В навечерието на Международния ден за независим живот, молим всички медии да продължат подкрепата си за нашата кауза, като облекат поне за минута нашата фланелка, обявявайки международния ден. Това за нас ще е още един знак, че трябва да продължим борбата си, и че четвъртата власт- медиите са с нас и до нас.

Препоръчваме ви още:

"Системата ни убива" - фланелката, която скара властта

Ако не те чуват - извикай пет пъти

17 май! Проблемът не е техен. Проблемът е наш!

Хайде, Кухи лейки, на протест! Защото те всички са наши деца!