С тази майка си пишем от няколко месеца насам. В началото искаше просто да сподели проблема, с който се бори в училище. Надявахме се до края на учебната година да намери положително решение и да дадем един добър пример за приобщаване на новия ученик в тяхното училище.

Когато прочетох текста „Не го искаме“ водовъртежът, в който бяхме допреди три седмици, отново разклати почвата под краката ми. Най-напред ще кажа, че сме обикновено средностатистическо семейство. Скромни хора сме. Не се пуши и пие в нашата къща. Не се бием и не се псуваме. Е, скарваме се понякога, но никога не сме легнали скарани. Уточнявам това, защото през последната година и половина родителите, които ведно с децата си крещяха „махайте се“, не потърсиха причина у себе си, а у нас.

Всичко започна когато преместих сина ми след втори клас в друго училище. В старото обединиха една занималня на два класа. Успяха да се класират деца само по социална причина. Ние не попадаме там. Тъй като сме от друг квартал, не можех да си пусна детето да пътува с метрото. Обмислях варианта да напусна или да го преместя. Е, преместих го в друго училище. Цяло лято си говорихме как понякога човек прави такива избори от невъзможност. Говорих как ще има още приятели плюс старите и все такива насърчаващи думи. На първия учебен ден в трети клас синът ми си дойде разкървавен, хвърли раницата и каза, че там няма да стъпи повече. Едни по-големи деца се нахвърлили срещу по-малко дете. На моя син му дожаляло и го защитил. Той от малък си е такъв, все да защити някой. Не може да понася да са трима на един, пък било той и виновен. Оттам насетне всички се нахвърлят върху новия. Поговорихме и на другия ден отиде на училище. И се почна: „Махай се от нашия клас!“, Махай се оттук!“ - всеки ден. – „Няма да играеш с нас. Това е нашата топка. Махай се, махай се, махай се.“ Спъваха го, ритаха го, бутаха го, криха му учебниците, чупеха му линиите, бъркаха му в чантата и му изяждаха ядките или каквото му сложа. Колко неща му откраднаха няма да изброявам.

Детето се държи зле в училище

Когато започна да има поведение на отбрана, веднага заваляха упреци, че се биел. А той е весел, невероятно бързо се сприятелява и търси приятели. Не е от най-силните ученици, въпреки че е много умен (но мързелът му е в повече), и обича да тича по коридорите. Не е лъжец, защото когато има нещо ми казва, дори ако не е прав той. И има много добро сърце. Не успях явно да убедя учителката, че той се държи вече отбранително, и ако другите деца продължат така, нещата ще станат по зле. И двете учителки не обръщаха внимание, ако някое от "техните деца" (както те се изразяват) го закача, но него следяха под лупа. Така година и половина, в която не знам как оживяхме - буквално, защото всеки ден беше кошмар. И това, защото ако го преместя още веднъж в рамките на три години, навсякъде ще ни лепнат етикет! След като кръстосах шпаги в средата на 4 клас с кого ли не в това училище, се стигна и до жалба в инспектората. Оттам учителите уведомили родителите, които уведомили децата си. Стана като в кошер. Едно, че ми звънят побеснели родители да ми казват как ще изгонят детето, но това, което децата причиняваха на сина ми - нямам думи, с които да опиша. Хвърляха му чантата в кофата за боклук, коментираха как и техните родители ще подадат жалба срещу мен. Той се прибираше треперещ, защото се боеше от това, което чуваше, и го беше страх някой да не ни направи нещо. И пак – „Махай се, няма да играеш с нас… " Имаше и учители, които го защитаваха, но неговите не бяха от тях. Случките са толкова много, че няма да ми стигнат нервите да ги описвам, защото отново ги преживявам.

За децата с проблемно поведение - нашите и чуждите

Така един ден, след началото на втория срок, събрах последните си сили, разбитото си сърце и срама и гнева от това, което аз причиних на детето си, и отидох отново при директора. Казах, че не мога така нито час повече и ако това не спре, ще преместя детето още утре. След два дни ми се обади директорът и каза, че оттук нататък нещата ще се променят. Каза, че за цялата тази какафония са виновни възрастните и сега ще я поправят. Не можах да повярвам на ушите си. Междувременно напуснах работа, защото вече психически не издържах и не можех да се съсредоточа. Изобщо ходех като сомнамбул. Не се решех, не знам как се и обличах, не внимавах като шофирам и плачех. Плачех, ходейки по тротоара, плачех докато шофирам, плачех и вечер след като всички си легнат. Но тогава сякаш положението се подобри. Директорът говори с родителите и каза, че не трябва да нахъсват децата си против моето, а да го приобщят. Това укроти страстите.  Преди имаше моменти, в които синът ми идваше проскубан и казваше, че всички момичета му се нахвърлили да го ритат и скубят. Не вярвам тогава да се е държал мило и възпитано. Със сигурност е отвръщал. Не пожелавам на никого да преживее същото. Но когато има ново дете, то не винаги е проблемно. Нужна е подкрепа от преподаватели и директори, а и от родители, за да си намери мястото в новата среда.

Благодаря на Бога, че запази здравия ни разум, и че даде сили на едно малко момче, (което въпреки кошмара, през който премина и временните спирания от по седмица, за да оцелеем психически) да има усмивка на лицето и да не се отказва да търси приятели. Игнорирането и отхвърлянето пораждат враждебност и желание за мъст.

***

За съжаление, историята има продължение и то не е толкова позитивно. Изглежда учителките все пак не са успели да простят и забравят прегрешенията на новия ученик, още повече, че и директорът им е направил забележка заради тях. Ето какво се случва сега, в края на втори срок.

Дойде време за последна екскурзия с децата, а на сина ми не му беше дадена оферта. Днес беше последният срок за плащане на таксата, а ние разбрахме случайно. Не знаехме, защото по-миналата седмица едната госпожа имаше здравословни проблеми в семейството си и останахме с другата. В онзи ден по време на голямото междучасие отишли навън да ритат топка, а на сина ми казали: „Няма да играеш с нас!“. Госпожата била до тях и още при приближаването на детето към нея, вместо да реагира като възпитател, му казала да напусне игрището, защото децата не го искат. Той напуснал и промърморил: „Егати гадната госпожа!“ Едно дете чуло и докладвало веднага. Госпожата отишла при сина ми и му казала, че е невъзпитан и родителите му също са невъзпитани. Не знам как я е изгледал, но тя продължила: „Я не ми се пули с тия големи очи.“ Обадих се на директора, който ми каза да не пускам следващата седмица детето, че ще е с тази госпожа, да не стават излишни проблеми. Аз, наивницата, си оставих детето в къщи. 

Разбирам те. Не те обвинявам. Ще ти помогна

Днес директорът ми каза, че фирмата, която организира екскурзията, не допуска родители. А и двете госпожи смятали, че детето не може да се грижи за себе си и те не могат да гарантират, че ще го опазят. Затова не го искали без придружител, а пък фирмата не разрешава да има такъв - параграф 22. Е, изненадах ги като им казах, че на детето това не му е единствен лагер или екскурзия, защото е ходил за по седмица на извънкласни лагери. Казах, че за мен това е чиста дискриминация и ако трябва, ще си търся правата на друго място.

Ясно ми е, че ако насила ги принудя да го допуснат, те ще му съсипят екскурзията, но не можах да се сдържа. Вече не мога. Не! Ясно ми е, че след този ми невъздържан разговор, ще му съсипят оценките, но не се търпи повече. При това имам две психологически експертизи и една устна оценка лично от директорката на държавния логопедичен център, че детето е абсолютно нормално, нива на агресия в норма, без обучителни затруднения и без данни за хиперактивност и дефицит на вниманието. Явно не им е достатъчно. Аз пък няма да си развеждам детето като опитна маймуна. Те вече са му сложили етикет и го отхвърлят. Дори не искат да му дадат шанс, а той е просто едно малко момче, което иска да бъде с всички деца.

Препоръчваме ви още:

Въпрос на оцеляване

Апелът на една майка

Дървото е гнило от корена