Автор: Любов Даскалова
През целия ми дългогодишен учителски стаж никога не съм попадала на идеален клас с ученици. Все ще има по няколко зрънца ориз, дето ще газират обстановката до степен на нетърпимост тип „затворнически бунт“, а мен, когато не успеят да ме разпознаят в ролята на Майка Тереза, ме виждат като Хълк. И двете ги мога прекрасно, обръщам палачинката светкавично в името на повсеместно укротяване. Този талант така и не го развих на млади години, когато един ВИТИЗ ми беше в кърпа вързан, ама аз се запънах, щото си рекох, че пак по подиум ще ходя, пак всички мен ще гледат, ама поне пиесите ще са по-къси, а сценичните костюми ще са си личен избор.
Влизам да замествам в седми „а“ онзи ден. Не знам вашите седми „а“ в какво психическо и емоционално състояние са, но при нашия положението е драматично. И съвсем естествено, когато дойде време някой да влиза в часове на седмокласници, сам си знае, че през годината доста често ще редува болнични и санаториуми, за да си избута някак норматива. Аз рядко замествам в прогимназия, но след всеки час ми иде да скъсам етичния кодекс на училището, а в раздел санкции на ПДУ-то да добавя и престой в затвор. А една колежка веднъж си мечтаеше на глас дори да викне баретите, щото и директорът не могъл да ги укроти. Вика: „Целият клас е пълен с комедианти с главни роли, за които училище е само един манеж, а класната стая – асамблея на цирковото изкуство!“.
Звънецът бие, обаче сърцето ми се блъска в ребрата отвътре със сто и пет удара в минута и е готово да се отделя в някаква необичайна самостоятелност, щото и то не иска да влиза при седми „а“.
Аз съм си плюла в пазвата незабележимо, дори изсипах половин пакетче захар уж случайно на пода, вместо в кафето, щото си знам, че така се прави да е на кадем. Отварям вратата, влизам с ляв крак, плюя в пазва пак и изричам на две на три една „Отче наш… “, целувам кръстче и намирам сили да извикам: „Здравейте, ученици!“. Осем си играят с телефоните, две карета са с карти, другите са се групирали по тройки и по двойки, говорят си сладко и нищо не се случва. То добре, че не се бият, де! Заставам на катедрата, забивам с около 12 конски сили ляво токче на подиума, съчетавам това с плясване на дневник върху катедрата и с повечко децибели повтарям: „ЗДРАВЕЙТЕ, УЧЕНИЦИ!“. Пет оставят телефоните, едното каре прибира картите, две седенки се разтурят. Останалите само разбират, че е влязъл още някой в класната стая и продължават, каквото са си правили.
Часът е за съставно сказуемо, пиша на дъската темата, датата, „работа в клас“, не че има нещо смислено в това да си в класната стая и да го изписваш за всеки случай и на дъската. Не, не казвам, че е шизофренно, дори за такива тежки класове, изпълнени с невъзпитани и арогантни пубери, е добре постоянно да сверяваш обективното си състояние, местоположение и точно колко още секунди остават до края на този епизод по оцеляване.
Половината клас си говорят сякаш са в междучасие, седем са извадили тетрадки само да аранжират по различен начин чина, двама са ги разгърнали и пишат. Задавам въпроса какво знаят за сказуемото, една ученичка ме пита колко ми е часът. Две се закачат с момчетата на предния чин, един ученик влиза в класната стая с парче пица в ръка и директно се отправя към свободно място.
„Клас стани! Клас мирно!“, изкрещявам с пълния капацитет на гласните струни по начин, по който може да надвикам сирените на първи октомври, виещи в два съседни квартала. Изправила съм се до катедрата и ми иде да облека костюм на мечка стръвница. Четири минути текат различни процеси, завършващи с мудно изправяне и погледи към мен, вдъхващи ми усещането, че аз съм пастир. С три децибела по-ниско им заявявам, че имат час по български език, аз замествам, ще учим за съставно сказуемо и да започват да пишат моментално. Половината клас разкодира правилно моето послание, другата половина реагира с волна програма. Аз повече дисциплина и да искам, не мога да вкарам, за това се впускам в монолог по учебния материал. Четирима пишат в тетрадките, седем снимат с телефони написаното на дъската, останалите използват класната стая за временен престой с разнообразни занимания и разговори. Тук-таме някой се разсмива звучно, а след него неколцина повтарят хилежа по нов, оригинален начин. Две ученички, чиито устни танцуват под такта на дъвченето на дъвки, ме гледат съсредоточено-заплашително. По погледите им познавам, че ще изстрелят нещо заядливо и започвам да се настройвам за отбрана.
Едната ме пита от коя година ми е този костюм, защото ме помнела на първия ѝ учебен ден как съм го носела и тогава. Гръмват пет смяха в стаята, едната маса с картите спира за момент раздаването, шест телефона се насочват към мен. Аз запазвам самообладание и я питам да каже за сказуемото в нейното изречение. Ситуацията е патова, тя не знае отговора, а аз се питам как ми стават дрехи от преди седем години, като точно толкова килограми имам в повече от тогава. В стаята е тишина, каквато рядко се случва, в този момент гръмва балончето от дъвка на другарчето, което има ефект на гръмнала пушка при начало на въстание. Четирима ме питат какво е сказуемо, две девойки говорят на ухо на момчетата отпред, картите се раздават отново, телефоните снимат мен, вместо дъската, а кипрата мома, която не разбра защо съм със същия костюм продължава: „Аре, бе, госпожооо, какво ви става?! Защо не ми отговорите за този умопомрачителен костюм? Да не ви е скъп спомен от абитуриентската?“. Каня я да излезе на дъската и да напише думата „абитуриентска“ и ако вярно я е написала, ще ѝ дам отговор. Момичето оглежда класа на 360 градуса, за да събере лайкове от погледите на съучениците, осем телефона са насочени към нея, приятелката ѝ я гледа със страх, какъвто може да предизвика само изява на Дама Пика или Слендерман. Този път поемам атаката първо аз. Предупреждавам младата дама, че ще бъде изгонена скоропостижно от часа и ще ѝ напиша двойка за показаните знания.
Тя се разсмива истерично и ми обяснява, че няма как едновременно да получи оценка и да излезе от стаята, защото трябвало да си избера едно от двете. Аз избирам да я изгоня, а тя ми заявява, че няма да излезе навън сама, докато не дойде заместник-директорката, за да я „поеме“. Нямала съм право да я оставя самичка навън, защото можело да ѝ се случи нещо лошо. Майка ѝ обяснила какви са ѝ правата и че „никой не може да я бутне“.
Както е казал народът: „Малки деца – малки ядове, големи деца – големи ядове.“, а нищо не е добавил за ядовете със заместник-директорката, да не говорим пък за директора… Ай, моля ви се, само те са ми изтрябвали в седми „а“!
Трима ученици ми разясняват, че половината клас е на обща подкрепа, гоненето не помага, а трябвало допълнително да се работи с тях. Две майки, адвокатки, обяснили веднъж на класната им, че ѝ забраняват да пише забележки и да наказва децата им, с което и да е от наказанията в училище, защото си имало наредба за приобщаващо образование и тези многострадални дечица имали нужда от внимание, подкрепа и уважение, не от санкции.
В този момент гръмва второ балонче от дъвка и всички млъкват. Двете красавици ме гледат победоносно, устните им танцуват под такта на дъвкателните движения на зъбите. Може би предъвкват и някое съставно сказуемо, знам ли?
Аз в крайна сметка замествам в този час и психически се настройвам, че краят е наблизо, а навън животът е прекрасен, птички пеят (а не се хилят истерично), дървета цъфтят (а не гръмват като балон от дъвка) и цялата романтика на разпукващата се природа чука по прозорците на класната стая, ама никой не ѝ отваря.
Остават дванадесет минути до края на часа. Давам за домашно първите три упражнения в урока, а за часа да се препишат определенията от учебника.
И чистосърдечно се питам в коя по ред редакция Наредбата за приобщаващото образование ще добие вид, близък до реалността? До третата, актуална към момента, все още сме в утопичния спектър, разделен от реалността с разстояние, достигащо края на Вселената. Алоу, Томас Мор ли е отсреща?
Звънецът бие, от всички затичали се към вратата първа аз успявам да натисна дръжката и да излетя така, както го правят спринтьорите на финал на олимпийски игри.
Препоръчваме ви още:
Записки по българското образование
Денят на един учител някъде в България
Автор: Мария Пеева
- Гледа ли “Да напуснеш Невърленд"? Филмът за Майкъл Джексън? - ме попита една приятелка вчера. Отговорих, че не съм. Не искам да си го причинявам. Цял живот ми е бил идол този човек, не желая да се разочаровам. Нали знаете - за мъртвите или добро, или нищо…
- Гледай го. - тя настоя. - Не заради него, даже не заради децата. Заради майките го гледай.
Гледах го и разбрах какво има предвид. Няма да ви преразказвам филма, нито емоцията от него, ще фокусирам на това, което най-много ме разтърси.
Майките.
Когато стане дума за педофилия в този вариант (“класическият”, не виртуалният), винаги си представям, че жертвата е неглижирано дете. Дете, което няма подкрепа и разбиране в дома си, което търси обич на друго място и попада на неправилния човек. Преди време превеждах един страхотен филм “Спотлайт”, в който става дума за ужасния скандал със свещениците педофили. Покрай него се зарових доста в темата. Всички психолози твърдят, че жертвите обикновени са деца от нефункциониращи семейства, в които има някакъв сериозен проблем. И колкото и да е ужасен фактът, че някой се възползва от тези деца в нужда - било от обич, било от грижа - в известна степен това звучи и някак успокояващо за обикновения родител като мен. Ето, мислиш си, моите деца не са застрашени, защото им обръщам много внимание, защото следя какво се случва с тях, защото сме нормално семейство.
Как "опитомяват" децата ни и ги превръщат в сексуални играчки
Всъщност не е така.
Най-голямата слабост на майките е, че обичат децата си. Толкова много ги обичат, че когато някой ги харесва и им обръща внимание, те не могат да си представят, че може да има користни цели. Особено когато този някой е личност с авторитет и добро име, чаровен, обичан, обожаван човек. Пък дори да не е мегазвезда, а свещеник. Или любим футболен треньор. Или най-якият учител/възпитател на света. Или съседът, който играе с момчетата и ги учи на всякакви готини “мъжки” неща.
Педофилът е симпатичен човек. Не му пише на челото "звяр". Не изглежда опасен, дори напротив, чаровник е. Той е човек, който умее да се харесва, и то първо на майките. Толкова много им влиза под кожата, че не допускат в съзнанието си лоша мисъл за него. И как биха могли? Той обича децата им по същата причина, по която и те самите ги обичат - защото са толкова мили, сладки, талантливи. Не е ли логично да им обръща толкова много внимание? Та те просто са родени да бъдат обичани.
Наивността е опасна, невинността също. Не ме разбирайте грешно. Самата аз предпочитам да си остана наивна в някои отношения. Да не забележа нечие заяждане, прегрешение или дори обида. Да запазя вярата си в доброто. Но когато става дума за деца, няма място за наивност. По-добре да сме мнителни дори в крайна степен. Един от съветите на специалистите по компютърна безопасност е:
Ако инстинктът ви подсказва, че нещо в даден профил не е наред, то най-вероятно не е наред.
Този съвет спокойно може да се приложи и в реалния живот. Ако някой възрастен в обкръжението на детето ви притеснява, не се самообвинявайте в мнителност, не рискувайте, не му давайте шанс да докаже, че няма лоши мотиви. Не му давайте достъп до детето. Нищо, че е много симпатичен, че има деца и семейство, че някой го препоръчва, че е фигура с авторитет. Детето няма работа да остава насаме с него. Точка.
Преди време едно от момчетата ми поиска да ходи на частни уроци. Намерихме препоръчан специалист. След първия урок синът ми каза: “Мамо, много е странен този учител и не искам да ходя при него. Посрещна ме по пижама.” Най-вероятно учителят е съвсем нормален и просто се е успал за урока. Но повече не го заведохме. Има ли дори минимален риск, детето няма работа там. Стане ли дума за педофилия, предпочитам да съм дребнава и подозрителна. Предпочитам дори да съм лоша майка, каквато станах, когато си прибрах от един лагер друг от синовете ми, пак заради съмнения, слава богу неоснователни. Но ако се наложи да взема подобно решение, бих го направила отново. И отново, и отново.
Няма нужда да чакам доказателства, че някой е престъпник, защото тогава за детето ще е късно и травмата ще е нанесена. Разчитам на превенцията.
Какво правим у дома?
1. Учим децата от малки кои са частите на тялото и кои от тях са интимни.
2. Обясняваме им от малки, че никой няма право да докосва телата им.
3. Учим децата да споделят какво се случва с тях в градината, на училище, на спорт, на лагер, какво ги кара да се чувстват особено и некомфортно.
4. Не им се караме никога, когато споделят каквото и да е с нас, дори някакви бели. Никога. Караме ли им се, те спират да споделят.
5. Учим децата да не вярват сляпо на възрастните, дори на близки хора, дори на учители, дори на роднини. Учим ги, че и големите хора правят грешки, и големите могат да са лоши. Това, че някой възрастен казва нещо, не значи, че детето трябва да го изпълни.
6. Ако имам притеснения за някого, прекратявам контакта на детето с него незабавно. Не търся доказателства. Не разпространявам и слухове, разбира се, защото човекът може да е невинен.
7. Не карам децата да са любезни с възрастни хора, които не харесват. Не ги карам да целунат тази леля, да гушнат този чичо, само защото са мои приятели и аз ги харесвам. “Дай прегръдка на еди кой си, виж каква количка ти подари” у дома не е приемлива фраза.
8. Ако децата са на лагер, екскурзия, пижамено парти се чуваме всеки ден, поне веднъж. Имаме си и парола за случаи, когато детето има нужда от помощ, но не може да каже.
9. Синовете ми са предупредени, че не всеки човек, който е добър с тях, има добри намерения.
10. Предупредени са също, че ако някой им каже да пазят тайна от нас, трябва веднага да ни кажат и ние няма да им се караме, нито ще ги предадем. Казала съм, че тайните от родителите са опасни. Казала съм, че в каквото и да се забъркат, ние винаги ще ги защитим.
11. Когато има случай в новините или гледаме филм на подобни теми, ги обсъждаме дълго и широко. Децата, които растат в саксия и не знаят за ужасните неща, които се случват с други деца, стават много лесни жертви, защото не очакват никой никога да им навреди.
Да, мнителна съм, когато става дума за децата ми. И не съжалявам за това, нито имам намерение да се оправдавам.
А относно филма за Джако... За мъртвите добро или нищо, нали? Всъщност целият цитат е:
За мъртвите - добро или нищо освен истината.
Препоръчваме ви още:
Автор: Янка Петкова
Навръх 8 март Барбара и Франческа (вероятно кръстени на героини от някой сериал) се хващат за косите. Не става много ясно защо, но като че ли в дъното на нещата е момче. Момичетата обикновено се бият заради момчета. Минава възпитател, вижда вкопчените една в друга девойки и решава да ги разтърве. Голяма грешка! Защото в опита си да направи добро, прибягва до непозволени средства и удря по главата Барбара, която според майка й „има нерви“. Възпитателят вече е уволнен дисциплинарно и вероятно никога повече няма да се намеси, ако стане свидетел на бой. Неприемливо е да ползваш юмруците си срещу деца, макар майката на другото момиче да го смята за „командно“ (сигурно имайки предвид хуманно). Впоследствие разбираме, че Барбара е със специални образователни потребности, с нея работи ресурсен учител. Като че ли в ловешкото училище „Св. Св. Кирил и Методий“ са направили всичко необходимо. Интегрират дете със специални образователни потребности, приютяват го от 8 до 16 часа и на практика го отглеждат, защото майка му не се справя. Това не е първата подобна проява на ученичката, но с нея продължават да работят. Какво друго им остава да правят? Нали ако решат да я изключат ще се вдигне вой до Млечния път, че се дискриминира дете с проблеми? Разбира се, Барбара, на която денят ѝ минава в училището (и може би това е по-добрият вариант) има профил във фейсбук. Сама е публикувала видеото от боя, услужливо снимано от съученик, дори е написала коментар, доколкото ѝ позволяват знанията: „Обърнете фнимание на този учител как бие фместо да ги растърве“. Не знае кога се пише „в“ и кога „ф“, но може да качва клипове и да насъсква срещу учителя, въпреки специалните си уж потребности.
Докато в Ловеч „празнично“ си скубят косите, в Габрово женският бой е професионален. Там се разменят удари от бокса, защото едното от момичетата, участвало в сбиването, тренира този спорт. И него го знаят. Не му е пръв случай. Съучениците на боксьорката твърдят, че е агресивна и „повечето пъти решава нещата с бой.“ Училището е взело „мерки“ – порицали са я, разгледали са ѝ поведението, както твърди директорът на ПГТ „Пенчо Семов“, където учи момичето. На педагогическия си съветник девойката обяснила, че не е имала намерение да стига до саморазправа. И всичко е наред. Не е имала намерение, но си е осигурила „оператор“, който да заснеме поредното ѝ „спортно“ постижение. За родителите ѝ информация няма, но можем да допуснем, че са много изненадани от поведението на детето си. Така става обикновено, изненадват се, защото нямат никаква представа какво правят децата им.
Ден по-късно в Пловдив момиче наръгва друго момиче с нож. В този случай, за разлика от предните два, причината е ясна – заради дъвка. Едното много мляскало и изнервяло другото. Конфликтът по този „сериозен“ повод започва в началото на учебния ден и ескалира през междучасията с „обидни реплики“ от двете страни. В училището отново вземат мерки – изпращат едната десетокласничка при педагогическия съветник. Какво са си говорили не е известно, но явно не е имало ефект, защото на излизане от кабинета на съветника въпросната девойка пресреща съученичката си с нож и ѝ „нанася порезна рана“. Ножа взела предварително от столовата, за да си „обели ябълката“. Срещу ученичката от пловдивското СОУ „Св. Климент Охридски“ е образувано досъдебно производство. За родителите на побойничката отново няма информация, но едно е сигурно – в тяхното семейство мразят да се мляска.
Какво им става на момичетата? Нищо ново. Не би трябвало да се чудим. Те са пометени от същата вълна на агресия, която залива и момчетата. Има няколко неща, които се набиват на очи, при подобни случаи. Агресията не е внезапна – тя е изпипана – осигуряваш си човек да снима, обмисляш евентуалния терен, водиш си публика. Агресорите традиционно са деца, на които никой вкъщи не обръща внимание. Родителите им са все изненадани от поведението на тяхното иначе толкова добро дете. Всъщност те нямат никаква представа какво е детето им, защото отдавна не са го поглеждали. Ангажиментът им към него стига до осигуряването на някакъв жизнен стандарт, който да му позволи да ходи нахранено и облечено на училище, да има телефон, на който да цъка и да не ги занимава, докато те самите, изтощени от поредния ден в досадната си работа, зяпат сериали или също като детето си висят във фейсбук. Не е изключено дори да коментират други подобни клипове и да се възмущават от възпитанието на някои днешни деца.
5 неща, които НЕ Е добре да правите,
ако детето ви е жертва на насилие
Училището, въпреки усилията които полагат учители, психолози и педагогически съветници, е безсилно. То е поставено в ситуацията на наблюдател, който може само да регистрира агресивното поведение и като че ли най-силното му оръжие е порицанието, освен при някои по-брутални случаи, когато се стигне до преместване. То, на практика, е обезоръжено.
Да не се заблуждаваме – превенция на насилието, въпреки голямото говорене, няма. Детските педагогически стаи са долу-горе в позицията на училищата – регистрират насилието без да имат някакви сериозни инструменти да му влияят.
Има и неправителствени организации, разбира се. Те също работят по превенцията на насилието сред децата. Често четем за поредния проект по темата. Ентусиазъм има, но невинаги има наистина професионален ресурс, с който този проект да се реализира така, че да има ефект от него. По този повод попаднах на едно видео в ютуб (всъщност търсех видеото по един от случаите) и то изскочи. В клипа една много симпатична тийнейджърка коментираше насилието сред момичетата и даваше някои съвети: „Днес искам да си поговорим за агресията при момичетата, което ми е любимото нещо на планетата Земя.“ – така започва „разговора“ момичето. Сигурна съм, че „любимото нещо“ е казано в кавички. Съмнявам се, че по-голямата част от аудиторията ѝ, ще ги долови. След това въведение девойката споделя някои свои наблюдения. Едното беше, че момичетата най-често се бият заради момчета. Много артистично пресъздаде евентуалния диалог между съперничките, най-често споменаваната дума беше „парцал“, и накрая заключи, че вместо да се бият една друга, най-добре да пребият гаджето, което лъже и двете. Видеото, както личеше, е създадено по някакъв проект. Намерението е добро – някой твой връстник да ти обясни колко тъпо е едно момиче да бие друго. Ефектът от него – противоречив.
И още нещо ми прави впечатление – жертвите най-често твърдят, че вече са добре и нямат никакви проблеми. И това мога да разбера. Те са в среда, в която се стремят да си запазят мястото. В тази среда мрънкалата не се котират. „Портите“ – също. Разприказваш ли се, си аут. Наказан си с всеобщо отхвърляне. Нормално в тази възраст. И се превръщаш в аутсайдер. Децата си дават сметка за това и мълчат или казват привидно весело: „О, вече нямам никакви проблеми.“ Всъщност проблеми имат и те ще се задълбочават с времето. Най-вероятно с тях ще трябва да се справят сами или да не се справят.
А момичетата, които са им причинили всичко това, продължават да висят в социалните мрежи и активно да чатят, нищо, че едва си пишат името. Възхищават се на поредния як клип, в който някоя супер готина мацка раздава ритници, чупи вратове и показва среден пръст на всеки срещнат. И мечтаят като пораснат, да станат същите големи кучки.
Препоръчваме ви още:
Страдащият от депресия невинаги изглежда потиснат, тъжен и дистанциран. Случва се такива хора да са дружелюбни, активни и винаги усмихнати. Това поведение е техният начин да скрият проблема си.
Скритата (веселата) депресия е състояние, при което страдащият не проявява типичните симптоми на заболяването, а изявява черти, които я скриват. Страдащите от нея правят това, за да се защитят от болката, с която не могат да се справят; да я изтикат на заден план.
Процесът на капсулиране на болката или опитът да скрият симптомите на депресия е несъзнателен или не съвсем осъзнат. Страдащият не се преструва преднамерено. Скриването на проблемите от самия себе си и от останалите не е положителен факт, напротив понякога само задълбочава проблемите.
Ето 5 явни признака, че човек страда от весела (скрита) депресия:
1. Стремеж към активно общуване
Хората със скрита депресия не обичат да са сами, трудно им е, а понякога дори непоносимо, да понесат уединението. Ако не са заобиколени от хора, острото чувство на тъга става още по-интензивно, затова са склонни да бъдат досадно общителни. Ентусиазирано организират срещи и обществени събития, стремят се да се обградят с роднини, приятели, колеги. Не желаят да останат сами, защото самотата ги потапя в непоносимо отчаяние.
2. Прекалена демонстрация на благополучие
Подобно поведение е опит да се компенсира фактът, че се чувстват неспособни да се адаптират. Хората със скрита депресия обикновено се хвалят със здравето си. Ако ги попитате как се чувстват, ще ви отговорят не просто с „добре“, а с „отлично“ или „фантастично“. Това е несъзнателна компенсация и опит да убедят себе си и другите, че всичко е прекрасно. Създават щастлив и успешен имидж на живота си в социалните мрежи. Така се отърсват от дискомфорта и потискат депресивните чувства.
3. Потребност непрекъснато да се говори за миналото
При скритата депресия, както и при всяка друга, миналото има водеща роля. Хората, които страдат от нея, често говорят за миналите си проблеми. Възможно е дори да се връщат с ирония към тях, да ги осмиват.
Неспособността да се разделиш с миналото си е показател, че в него има нерешени проблеми. Няма значение дали това минало е хубаво или лошо. Хората продължават да преживяват емоциите, които вече са изпитали, всеки път когато говорят за това.
4. Хранителни разстройства
Те винаги са признак за някакъв емоционален дискомфорт, особено ако промените в апетита не са временни, а постоянни и стават все по-очевидни. Възможно е апетитът да липсва или да е прекомерен. Често се появява отвращение към определени храни или натрапчиво желание да се консумират точно определени неща; да се следва точно определен модел на хранене.
5. Проблеми със съня
Хората със скрита депресия страдат от нарушения на съня – или не спят, или спят твърде много. Може да има и други прояви – активен нощен живот, трудности със заспиването, невъзможност да заспят в хоризонтално положение, често прекъсван сън.
Всички тези особености на поведението трябва много внимателно да бъдат анализирани. Депресията е нещо повече от тъга, потиснатост или скрито отрицание.
Разбира се, не бива да я приписваме на всеки общителен човек, който има активен социален живот или добър апетит. Но зад привидната веселост понякога се крие състояние, което изисква професионална помощ.
Източник: b17
Препоръчваме ви още:
Депресия или емоционално "прегаряне"
В покрайнините на Вселената имаше едно магазинче. Нямаше табела, ураган я беше отнесъл някъде преди години, а новият собственик така и не сложи нова, защото всеки местен жител знаеше, че магазинът продава желания.
Асортиментът беше огромен. Тук можеше да си купиш всичко: огромна яхта, дом, брак, пост вицепрезидент на корпорация, пари, деца, любима работа, красива фигура, победа в конкурс, мощна кола, власт, успех и много, много други неща. Не се продаваха само живот и смърт. С това се занимаваше главният офис, който се намираше в друга Галактика.
Всеки дошъл в магазина (а имаше и такива, които нито веднъж не бяха влизали, седяха си в домовете и просто мечтаеха) най-напред се интересуваше колко ще му струва желанието.
Цените бяха различни. Например любимата работа струваше отказ от стабилността и предсказуемостта; готовност да планираш самостоятелно и да структурираш живота си; вяра в собствените сили; да си позволиш да работиш там, където ти харесва, а не където трябва.
Властта беше по-скъпа: трябваше да се откажеш от някои свои убеждения; да умееш да намираш рационално оправдание за всичко; да умееш да отказваш; да си знаеш цената (и тя трябва да е достатъчно висока); да можеш да казваш „АЗ“; да се заявяваш, въпреки одобрението или неодобрението на околните.
Някои цени изглеждаха странни – брак можеше да си купиш почти без пари, докато щастливият живот струваше по-скъпо: умение да поемеш лична отговорност за собственото щастие; да получаваш удоволствие от живота; да знаеш какво искаш; да се откажеш от стремежа си да отговаряш на очакванията на другите; да можеш да цениш това, което имаш; да си позволиш да бъдеш щастлив; да осъзнаеш собствената си цена и значимост; да се откажеш от бонусите „жертви“; да рискуваш да загубиш някои свои приятели и познати.
Не всеки беше готов веднага да си купи желание. Някои, виждайки цената, се отказваха и си тръгваха. Други дълго стояха замислени, изчислявайки наличността в портфейлите си, мислейки откъде да си намерят още средства. Други се оплакваха от високите цени, искаха да им направят отстъпка и се интересуваха кога ще има разпродажба.
Имаше и такива, които даваха всичките си спестявания и получаваха заветното желание, опаковано в красива шумоляща хартия. Другите клиенти гледаха завистливо щастливците и злословеха, че продавачът вероятно им е познат и затова са получили желанията си без много усилия.
Често предлагаха на собственика да намали цените, за да увеличи клиентите си. Той винаги отказваше, защото от това щеше да пострада качеството на желанията.
Когато го питаха дали не се страхува, че може да се разори, той поклащаше глава и отговаряше, че винаги ще се намерят смелчаци, които са готови да рискуват и да променят живота си, да се откажат от познатото и предсказуемото; способни да повярват в себе си, с достатъчно сили и средства да платят изпълнението на желанията си.
А над вратата на магазина и досега виси една и съща реклама: „Ако желанието ти не се е изпълнило, значи още не си си платил.“
Източник: b17
Препоръчваме ви още:
Сега ти остава да бъдеш щастлива
Автор: Манол Пейков
За всички, които продължават да смятат, че само ние в България не ги доизмисляме нещата.
В Лондон съм. В малък хотел от семеен тип, на улица с още трийсетина подобни хотела, в непосредствена близост до зала "Олимпия", където се провежда традиционният панаир на книгата.
Стаята е неголяма, но пък с двойно легло (такава си избрах), а банята тясна, но пък прясно отремонтирана.
Малко кръгло сапунче и две пакетчета шампоан ме чакат на леглото. Значи ще се къпя, какво друго.
Влизам в душкабината с прясно разопакован сапун в едната ръка и неотворено пакетче шампоан в другата.
Оглеждам се за рафтче. Няма. Издатък в плочките? Бабунка? Пукнатина? Равна плоскост на ниво, различно от пода?
Не, не, не и не.
Прехвърлям шампоана в ръката със сапуна, пускам водата, намокрям се и след известно размишление спирам водата, за да се насапунисам.
Но къде да оставя шампоанчето?
Няма къде, освен на земята.
Автентична снимка "за по-добро ориентиране в лабиринтите на текста".
За мен това не е вариант по две причини. Първо, при моя телесен обем навеждането в подобна по размер кабина е трудноосъществимо; изправянето още по.
Второ, ваничката под краката ми е бяла. Шампоанът също. А аз съм късоглед. Никакъв шанс да го намеря, дори клекнал. Освен опипом.
Затова извършвам чудеса от храброст и успявам да закрепя пакетчето с шампоана на чомпи (под ъгъл), като основата му е лекичко подпъхната в мъничката цепнатина (единствената в цялата кабина) между крана и плочките.
Разбира се, докато се насапунисвам пликчето пада. И изчезва.
Нищо. Ще го вдигна. Но първо да отмия сапуна.
Хващам крана и завъртам. Върти се само насапунисаната ми ръка. Кранът е от онзи самозатягащ се тип, дето изисква известна сила, за да се отвинти.
Обръщам се, отварям вратичката и, целият насапунисан, достигам мивката. Слава богу, че банята е малка. Така поне мивката не е далеч. Измивам си ръката. Връщам се и пускам душа.
Докато водата се излива върху мен приклякам неловко и с търсещи пръсти обхождам пода сантиметър по сантиметър. Най-сетне намирам шампоанчето. Изправям се.
Сега остава да го отворя. Но сапунът е в лявата ми ръка.
След известно объркване изведнъж ми светва: едно от предимствата да си едър е, че самият ти можеш да послужиш за рафтче.
Слагам сапуна на рамото си.
Опитвам да отворя пакетчето шампоан с пръсти, но материалът е твърде здрав. Не става.
Сещам се, че някъде в ъгълчето трябва да има перфорация, която да улесни нещата.
Търся я с късогледите си очи. После - направо с пръсти.
Едно ъгълче. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Седем. Осем. Няма повече ъгълчета.
Не се отваря.
Трябват зъби.
Разкъсвам го като хиена сухожилията на антилопа гну. Право през средата. Не че можеш да контролираш мястото на разкъсване, особено когато няма перфорация и използваш зъбите си.
Ловко събирам разтеклия се шампоан и го мятам връз главата си. Поне мирише добре.
Без много-много да се замислям, отварям вратата и, мижейки с едното око и примигвайки като нощен светофар с другото, хвърлям пакетчето в мивката.
Търкам, мия, излизам, загръщам се с две кърпи, развръзката е щастлива.
Утре пак. Но какво ми пука? Вече съм старо куче.
*Заглавието е на редакцията.
Препоръчваме и още:
Залцбург и защо Моцарт ни прокле
Когато жената е в токсични отношения с партньора си, невинаги може да забележи, че ежедневно е подложена на психически тормоз. Ако той я бие или обижда, насилието отчетливо се откроява в отношенията им. НО може да бъде и скрито. Точно такъв вид насилие е неглектът (neglect - пренебрегвам, занемарявам, изоставям, не обръщам внимание, не се грижа, нехая).
Скритото насилие е като отрова, към която организмът ни постепенно привиква. С времето може да се адаптираш към разрушаващото й действие. Макар да има последствия за организма, той си изработва толерантност към нея. Външните проявления при жената подложена на неглект могат да бъдат различни – прекъсване на менструалния цикъл, наддаване или загуба на тегло, анорексия или булимия.
Според психолозите на фона на тази „адаптация“ тя може да развие различни заболявания – рак (когато партньорът постоянно ти натрапва чувство за вина); астма (когато се задъхваш в отношенията си, но не можеш да излезеш от тях, защото нямаш сили да го направиш); грип и вирусни инфекции (психологическото насилие поразява имунитета); паник атаки (кръвното налягане се повишава при контакта с мъжа-неглектор, а когато го няма ти се вие свят до припадък); обострят се обсесивно-компулсивните разстройва; появява се депресията; обострят се хроничните заболявания.
Мъжът-неглектор има нужда точно от това. Той изпитва наслада от страданията и болестите на партньорката си. Дори повече. Манипулира я, с цел придобиване на пълна власт над нея и тотален контрол над мислите ѝ. За да придобие този контрол, неглекторът се стреми да направи жертвата си абсолютно безпомощна, безсилна, болна в прекия смисъл.
Неглектът е вид психологическо насилие, в което жертвата бива тормозена бавно, до смърт. Скритият мъчител не смята партньора си за човек, а за същество с определен набор от функции – битови, сексуални, емоционални, материални.
Как действа мъжът-неглектор
- целенасочено търси у партньорката си някакви болести и се опитва да ги „лекува“. Последствията може да бъдат необратими.
- лишава я от медицинска помощ, смятайки я за нещо излишно;
- лишава жената от храна, без да ѝ я отнема пряко, а като я принуди сама да се откаже или не ѝ оставя избор: „Как можеш да я ядеш тази гадост?“; „Не знаех, че си толкова гладна.“; „Това е скъпо.“ (дори когато става дума за съвсем тривиални продукти).
- прехранва жертвата си;
- убеждава я, че иска деца от нея, но след сексуален контакт я принуждава да пие таблетки, които вредят на организма ѝ;
- може да ѝ причини простуда, като я остави да го чака в студена кола с часове или я изнудва да носи къси поли в студено време, знаейки, че това може да я разболее;
- принуждава я да си прави пластични операции;
- равнодушен е към здравословните ѝ проблеми; избягва я, когато е болна, не ѝ помага и се присмива на състоянието ѝ;
- лишава я от нормален сън;
- подлага я на социална изолация, настоява да се премести в друг град или държава; не ѝ дава възможност да общува с приятели и близки;
- манипулира я от позицията на по-силен – „Трябват ти пари за изследвания? Ако се държиш добре, ще си помисля.“
- игнорира временните забрани за секс – когато има противопоказания за сексуална близост след операция или раждане;
- заплашва здравето и живота на партньорката си.
Как да разпознаем токсичните връзки и да се предпазим от тях
Под силното влияние на своя потисник жертвата невинаги може да прецени това като морално или физическо насилие. Тя няма сили да види обективно реалността и да разбере какво се случва с нея. Изгубила се е в отношенията, разтворила се е в партньора си, превърнала се е в негово нарцистично продължение, вече не е автономна личност.
Въпреки тежките последствия, изход има. Професионалната намеса може да помогне на жертвата да открие пътят към себе си, към възстановяване на самооценката си, с внимателно отношение към собствените потребности и ценности и съзнателен избор на партньор в бъдеще.
Източник: b17
Препоръчваме ви още:
Ивз Андонова е една прекрасна млада дама, с която споделяме филмови страсти в любимата ни бутикова група за кино Cinema Lovers. Представете си изумлението ми, когато открих, че имаме и общо новогодишно обещание - ДА ТРЪГНЕМ НА ФИТНЕС. Е, Ивз не само го направи, но и така го е описала, че се смях, докато коремните ми мускули се стегнаха, все едно съм направила поне сто и петдесет преси. И въпреки че е толкова смешно написано, по някакъв странен начин, е и мотивиращо. Та може би и аз ще изпълня новогодишното си обещание. Най-после.
„Край! Ще изпълнявам новогодишните си обещания! Аз съм силна и независима жена! Мога да управлявам бормашина, раницата ми тежи поне 7 килограма и съм убивала хлебарка. Не се страхувам от нищо. Спала съм на палатка, подминавала съм разпродажба на кецове и съм ходила на дискотека в Перник. Аз съм върхът. Айде, влизай вече.“ - Всичко това ми минаваше през главата, докато стоях пред вратата на залата, от която се разнасяха пъшкания като в порно филм, а аз с долепен нос на стъклото, досущ като тригодишно хлапе на автобусен прозорец, в същия момент усетих грубо побутване отзад. Обърнах се, за да споделя обоснованите си с аргументи възражения и очите ми се срещнаха с бицепсите му. Не мога да ги опиша и съм сигурна, че и авторът на Еклесиаст, Робърт Бърнс и Майн Рид не биха успели. Може би би успял Микеланджело (художникът, не костенурката нинджа), възползвайки се от скулптурните си умения.
Същият, който осъществи бутването, ме съзря, свеждайки поглед, избоботи нещо нечленоразделно и ме подмина. Почувствах се като седмото джудже пред Левиатан. Все тая, де, после в залата не се почувствах по-добре. А сега да не ви обяснявам как се чувствам. Разбрах, че имам мускули, за които не подозирах, че съществуват, но по-лошото е, че и те самите не подозираха битието си. Та какво исках да кажа? А, да. Изводът от днешния ден е, че силните хора не свалят други хора. Те ги вдигат и удрят в земята за максимално въздействие.
Ден 3
Всички се снимат в залата, аз ще се снимам пред нея. Не за да си покажа жълтите чепици и тениската с логото на Батман, а защото като вляза вътре, Великия инквизитор а.к.а. инструктор ще ме емне на пътеката и веднага след това ще ме застопори на машината на Луцифер, оная за дупе и бедра, обяснявайки ми за двуглавия мускул и колко е красив, като се вижда. Няма да ме изпусне от поглед, където и да отида, крещейки с над сто интонации, обозрими дори за глухото ми ухо: "Давай, момиче! Можеш! К'во каза, че си била в спортното ли? Шах ли си тренирала? Айде, още петнайсе коремни! Усучи се! Да не си от дърво! Никаква вода! Никаква вода, КАЗАХ!". Треньорът по бокс беше като кръстницата вълшебница в сравнение с Инквизитора, заради когото успявам да вися в залата повече от час. А през главата ми дори не прелита мисъл да се откажа, щото знам, че ще ме намери и ще ми изкрещи под балкона: "Пъзло! Мекушаво шубе такова! Ще видиш tensor fasciae latae на кукуво лято!"
Ден 4
Всеизвестен факт е, че жените могат да оцелеят 5 дни без вода, 60 без храна, 20 без сън, но само 3 без шоколад. Ако удържа фронта до утре, може да кандидатствам за рекордите на Гинес, а TLC да направят предаване за мен. Явно всички във фитнеса са забелязали постижението ми, защото вече ми промърморват по едно "здрасти", а Инквизитора ме попита какво ям, но после се сети, че е 8 март, тръгна да ми честити и забрави какво ме е питал. Но беше толкова благосклонен към мен, че рискувах да снимам уредите за мъчение (е, скришно и на излизане, ама к'во пък).
Човек и добре да живее, тръгва на йога
Ден 6
В събота вечерта все пак си отчупих малко от една шоколадова торта, защото ако започнеш да сънуваш как се къпеш във вана, пълна с шоколадов мус, е добре да изядеш малко шоколад, иначе рискуваш след седмица да се събудиш и да осъзнаеш, че стържеш със супена лъжица дъното на еднолитров буркан нутела, който в пристъп на вдъхновение си закупил от супермаркета, за да каляваш волята си, а не заради слабост, както си мислите. Това се нарича "ефект на дебелата пеперуда" и не е нужно да казвам колко е опасен. Не успях да питам Инквизитора какво мисли по този въпрос, защото тъкмо докато се пънех на едната машина за разчекване, която се казвала абдуктор, един момък се опитваше да проведе разговор с мен за това, че забелязал, че слушам албума Carnivore Sublime на Benighted, блесвайки с твърдението, че Rammstein са чалгата в метъла, също като Amon Amarth. И в този момент Инквизитора, пристигайки в лек тръс, го помете, наведе се над мен и викна: "Я, кажи к'во ядеш?". Аз твърдо отвърнах: "Не ям шоколад!", на което той махна грациозно, използвайки pronator quadratus и flexor retinaculum и заяви: "Месо. К'во месо ядеш?". Аз изведнъж открих колко интересни пукнатини има по тавана и смотолевих бързо: "Неяммесо". Инквизитора ме погледна леко объркано, наведе се още малко и попита: "Не чух, к'во каза?" - и аз повторих. Тогава видях трансформация, на която би завидял всеки терминатор модел Т-1000 - лицето му премина от леко втечняване към твърдо състояние, цветът се промени в свръхздравословно зачервяване, една вена изскочи и запулсира на челото му, а очите му от кръгла форма придобиха леко азиатски вид. Ако беше променил и очертанието на зениците си, щях да го призная за вечни времена или да се притесня, че предозирам със зяпането на "Досиетата Грим". За мой късмет точно тогава го извикаха в другия край на залата, а аз приключих и си тръгнах, измъквайки се като истинска нинджа. Сега се подготвям психически за срещата утре. Мисля, че ще е неописуема.
Основна снимка: Ивелина Чолакова от личния архив на Ивз
Препоръчваме ви още:
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам