Автор: Манол Пейков

За всички, които продължават да смятат, че само ние в България не ги доизмисляме нещата.

В Лондон съм. В малък хотел от семеен тип, на улица с още трийсетина подобни хотела, в непосредствена близост до зала "Олимпия", където се провежда традиционният панаир на книгата.

Стаята е неголяма, но пък с двойно легло (такава си избрах), а банята тясна, но пък прясно отремонтирана.

Малко кръгло сапунче и две пакетчета шампоан ме чакат на леглото. Значи ще се къпя, какво друго.

Влизам в душкабината с прясно разопакован сапун в едната ръка и неотворено пакетче шампоан в другата.

Оглеждам се за рафтче. Няма. Издатък в плочките? Бабунка? Пукнатина? Равна плоскост на ниво, различно от пода?

Не, не, не и не.

Прехвърлям шампоана в ръката със сапуна, пускам водата, намокрям се и след известно размишление спирам водата, за да се насапунисам.

Но къде да оставя шампоанчето?

Няма къде, освен на земята.

Автентична снимка "за по-добро ориентиране в лабиринтите на текста".

За мен това не е вариант по две причини. Първо, при моя телесен обем навеждането в подобна по размер кабина е трудноосъществимо; изправянето още по.

Второ, ваничката под краката ми е бяла. Шампоанът също. А аз съм късоглед. Никакъв шанс да го намеря, дори клекнал. Освен опипом.

Затова извършвам чудеса от храброст и успявам да закрепя пакетчето с шампоана на чомпи (под ъгъл), като основата му е лекичко подпъхната в мъничката цепнатина (единствената в цялата кабина) между крана и плочките.

Разбира се, докато се насапунисвам пликчето пада. И изчезва.

Нищо. Ще го вдигна. Но първо да отмия сапуна.

Хващам крана и завъртам. Върти се само насапунисаната ми ръка. Кранът е от онзи самозатягащ се тип, дето изисква известна сила, за да се отвинти.

Обръщам се, отварям вратичката и, целият насапунисан, достигам мивката. Слава богу, че банята е малка. Така поне мивката не е далеч. Измивам си ръката. Връщам се и пускам душа.

Докато водата се излива върху мен приклякам неловко и с търсещи пръсти обхождам пода сантиметър по сантиметър. Най-сетне намирам шампоанчето. Изправям се.

Сега остава да го отворя. Но сапунът е в лявата ми ръка.

След известно объркване изведнъж ми светва: едно от предимствата да си едър е, че самият ти можеш да послужиш за рафтче.

Слагам сапуна на рамото си.

Опитвам да отворя пакетчето шампоан с пръсти, но материалът е твърде здрав. Не става.

Сещам се, че някъде в ъгълчето трябва да има перфорация, която да улесни нещата.

Търся я с късогледите си очи. После - направо с пръсти.

Едно ъгълче. Две. Три. Четири. Пет. Шест. Седем. Осем. Няма повече ъгълчета.

Не се отваря.

Трябват зъби.

Разкъсвам го като хиена сухожилията на антилопа гну. Право през средата. Не че можеш да контролираш мястото на разкъсване, особено когато няма перфорация и използваш зъбите си.

Ловко събирам разтеклия се шампоан и го мятам връз главата си. Поне мирише добре.

Без много-много да се замислям, отварям вратата и, мижейки с едното око и примигвайки като нощен светофар с другото, хвърлям пакетчето в мивката.

Търкам, мия, излизам, загръщам се с две кърпи, развръзката е щастлива.

Утре пак. Но какво ми пука? Вече съм старо куче.

*Заглавието е на редакцията.

Препоръчваме и още:

Залцбург и защо Моцарт ни прокле

Малки гръцки хроники

Лондон, винил и караоке