Автор: Нели Славова - Истории от гардероба

- Коце, ела да се облечем и да отидем заедно за милинка!

Коце казва не.

Четири пъти.

Гледа също и на панаир.

Трийсет кандърми по-късно пак го заставям да дойде с мен, да му купя закуска. Той пак казва не. Щял да остава тук. Сам. Сигурен бил.

- Добре - казвам - щом е така, отивам до закуските, връщам се по най-бързия начин, а ти ме чакаш тук. Знаеш къде са ножовете, можеш да си отвориш терасата, няма да ти включвам телевизора, за да не се разсейваш. Ок?

- Мамо, всичко ще бъде наред! Отивай. Чакам те тук.

Знам, че всичко ще бъде наред, та нали другия месец ставаш на пет години. На твоите години децата оттатък Вала правят маратонки и тениски.

Набивам крак и вземам разстоянието до закуските за три минути.

Черна котка ми сече пътя.

Братовчед ми ме видя и спря.

- Нели... Ако ти сега си тук... Кой гледа детето?

- Виж – казвам - нямам време за small talk точно сега. Излизам да му взема закуска! Милинка! Телевизорът гледа детето. Дадох му и три шуслерови соли преди да тръгна. Ще се оправи!

Супер, няма никаква опашка. Приготвям лев и двайсет, вземам щафетата и се прибирам.

Трябват ми и вода, картофи, магданоз, яйца, но ще отидем после заедно. Нямам време сега.

Прибирам се. Бързам. Още не е горещо, а ситни струи саламура капят по лицето и гърба ми.

Самосъжалявам се. Ако имах цици, щях и между тях да имам саламура.

За кво ходя? Да изяде три хапки от милинката. Забравих си телефона вкъщи. И да го бях взела, все едно мога да му се обадя. Имам му доверие. На тръгване ме попита:

- Мамо, може ли още една бонбона да си взема (разбирай шуслерови соли номер 3, 6, 7)?

- Коце, можеш да изпиеш цялото шише! Няма нищо да ти стане!

Отключвам вратата. Тихо е. Туинпийксово тихо!

- Коце?

Туинпийксова депресия.

- Коце! Върнах се! Нося милинката! Къде си? Не е смешно!

Бърша с финес саламурата, вървя и свалям дънките, които са станали на чорапогащник.

Няма го в кухнята. Няма го в спалнята. Няма го в детската. Няма го в хола. Няма го в банята.

Стефан Вълдобрев пее в главата ми "Аз ли съм или не съм", онази готина балада със зловещия клип.

- Коце, на минутата излез!

Отваря леко вратата на гардероба и излиза оттам. Първо показва ръката си. Сетне вика:

- Бу! Исках да те стресна и ти хвърлям паяжина, за да замръзнеш.

И тъкмо искаш да му струпаш три бича в зъбите, но вместо това го прегръщаш, сърцето ти бие лудо, сякаш е на концерт на Металика, обвиненията изчезват и даваш милинката в спайдърменските ръце.

Всичко това, за да чуеш след втората хапка репликата:

- Мамоооо... (дълга пауза все едно се е задавил с буркан кисели краставици)... наядох се!

Препоръчваме ви още:

Утрешен

Децата не са точка, те са двоеточие

Стокхолмски синдром

Автор: Нора Ардашева

Предстои ни сватба в рода. Младоженците са образовани, красиви и най-вече читави деца. Радвам се за тях, радвам се за родителите им, радвам се и за себе си, защото… абе обичам сватбите. Нормално е в такива моменти мисълта да се понесе назад във времето. Да експонира черно-бели спомени, връщащи ни към корените. Сещам се за милата ни баба Йенова, която виждайки как трудно се побираме около масата казваше:

- Като дойдохме с моя човек във Варна през 1923 г., бяхме сам-сами. Бедни, уплашени, оставили целия си живот назад, без надежди за бъдещето. А сега трудно се събираме на една маса.

Така е било! С хиляди трудности са се добрали с кораб до българския бряг, бягайки от нерадостната си съдба. В България се възползвали от Нансеновия* си паспорт и късчето общинска земя, отпусната им безвъзмездно, построили с общи усилия малка кирпичена къщичка, родили си три деца и... ей ни на и нас. Не помня дядо си, но баба помня много добре.
Тъжна, тиха и скромна жена. Веднъж сподели, че за нея животът се оказал една голяма стая, в която тя влязла през едната врата, видяла хора, седнали на претрупана с удоволствия маса, които шумно се веселят. Тя обаче минала през цялата стая безмълвна и излязла през другата врата точно толкова чужда и гладна, колкото и влязла.

Никога не я видях да се смее от сърце, така както го правеха децата, и с отметната назад глава, и с пълно гърло.За тези нейни 3 деца ми е думата днес. Колоритни, запомнящи се, различни, обичащи, обичани, нахакани и дразнещо велики.

Да познаваш корените си повишава самооценката

Най-малкият, вуйчо ми, беше невероятно обичлив човек. Софраджия, майтапчия, постоянно ухилен, прекрасен готвач, с неизчерпаем запас от истории.
Някои съм слушала по тридесетина пъти. И пак ми бяха смешни. На мен по принцип малко ми трябва да се засмея. По негови думи или съм луда или на него приличам.
Една Нова година се обади на всички ни да обясни терзанията си относно празничната вечер:

- Прилично е да съм със сина и снахата, защото ще се обидят, ама и двете ми сестри ще са сами и те ме канят, а мен сърцето ме тегли да съм с апапите. Китари ще има, майтапи...

А аз си мисля - като той е на 83, апапите колко да са апапи?

Взе решение да празнува със сестрите си. За протокола, всички ние, децата им, издържаме до един, най-много два часа, а те до 8 сутринта яли и пили и танцували тримцата. После изпекли една тава милинки, закусили и всеки се прибрал сабаакаршъ. Сладури. Аз съм сигурна, че каките цяла вечер са галили егото му: колко беше хубав, къдрокос, а „колко много момичета те харесваха тебе“ и все в този дух. Как да не идеш пак.

И тримата са уникални. Той - висок, елегантен, с очила Рей Бан (щото какви да са), а те двете с копринени тоалети, винаги безупречни коси, чорапи и италиански обувки (щото какви да са).
Аз:

- Майко, обувки за 250 лв. си си купила разбрах.

Тя:

- Норче, майко, моите крака са болни, а животът е кратък!

Пак за протокола - обувките не са Геокс, а елегантни кожени обувки с токче. Винаги гердан и пардесю. Дори лете с чорапи, защото „само слугините ходят боси“!
За властността на майка ми легенди се носят. Ако тя реши нещо, и Херкулес не може да я отмести от пътя й. От това страдаха най-обичаните от нея. Илюстрирам:

Една сутрин решила, че гардеробът на леля ми трябва да се разчисти. Става рано, дърпа бърз душ и ей я на, цъфнала на рамката на вратата на нищо неподозиращата ми леля. Тя обича да си поспива повече и да действа яваш. При нея красотата е в бавните неща. Да, ама не.

- Спиш, а? Как пък не се наспа в тоз живот? А гардероба ти? И него ли аз трябва да оправя? Ако не съм аз, и кучетата няма да те ядат теб!

Представяте ли си горката ми танти? По нощница, с чаша кафе в ръка, недоумяваща какво й се случва. Обаче като си свикнал от малък, знаеш, че локомотивът е тръгнал и връщане няма. Влизат двете в спалнята, леля сяда безмълвно на неоправеното още легло и чака примирено. Нашата се хвърля върху един стол, сваля с един замах всичко от секциите долу и не спира да каканиже. Изведнъж, забелязала нещо възмутително, се стрелва като скален орел и грабва един парцал от огромната купчина.

- Виж, виж! Това ти го подарих 1945г… Може ли да го пазиш още, кажи ми? Как може да си толкова загубена, ммм?

А леля ми, клати крака върху леглото, отпива от кафето и тихичко нарежда.

- Ами като ме биеше в детството все по главата, загубена ще съм я.

Аз наистина не знам кой е по-загубеният в тази ситуация, защото майка ми изчисти гардероба, сложи всичко в торби за боклука, а тантито си изпи кафето в компания.

За баба Миче и Кафка

После извика сина си, който прибра всички торби и ги нареди отново в гардероба. Това стана после, защото нито един мъж в рода ни не смееше да застане очи в очи с тигрицата, когато е в подобно настроение. Разбирате, че щом за гардероба на сестра си се беше загрижила, колко други аспекти от живота на всички ни контролираше. От редовността на стомашно-чревния ни тракт до семейния ни статус във всеки един момент. Често тя беше единственият изход от много заплетени ситуации. За нея близките й бяха Богове. И тя им служеше. Друг е въпросът дали те го искаха винаги. Подробност, която не я интересуваше твърде.

Тези тримата бяха преживели много заедно. И глад, и смърт, и радост, и имане, и нямане. Караха се жестоко, но всички знаехме, че трябва да стоим настрани, защото на мига се изправяха срещу ималия неблагоразумието да се намеси.
Като глутница.
Толкова силни и толкова единни.
Великани!
Двамата вече ги няма.
А милата ми леля ще я запомня със култовото:

- Как си, танти?

- Слава на Бога, добре съм, жива съм!

И до днес отговаря така, въпреки че не е толкова здрава вече. Все пак е на 91г.
Толкова мъдрост има в тях.
Толкова неща научих от тях.
Дори и това как НЕ трябва да се правят някои неща.
За да е единно едно семейство, не е задължително да се харесват всички. Важно е единствено да се обичат! Понякога е трудно, но винаги си заслужава. А корените трябва да се помнят и ценят. Понякога дават отговор на много въпроси.
Колко култови случки имам с всички членове на този колоритен род. Защото, нали разбирате, че този събирач - Бог, ги беше съчетал със също толкова цветни партньори.

Книга може да се напише.

* Нансеновият паспорт е използваният през първата половина на 20 век специален документ, който позволява на военновременните, политически и други бежанци да пътуват безпрепятствено по света и да се заселват, където сметнат за добре. (изт. Уикипедия)

Препоръчваме ви още:

История с един строг баща, една опака дъщеря
и пъзела на съдбата

Автор: Сева Николаева

Днес още е у дома. Слаб, тих, безпомощен, но още е вкъщи. Видяхме се вчера. Стискаше ръката ми и ми отговаряше с очи. Преди месец беше Нова година. Нямаше фойерверки. А месец по-рано имах рожден ден.

 - Честит рожден ден, дъще! - каза ми.

- Ще ти донеса страхотни книги, обещавам.

- Няма кой вече да чете книги - отговори ми.

Ден по-късно научих, че му остават по-малко от два месеца. След два дни излязохме на разходка. За последен път излезе сам.
Три месеца преди това се скара на внучките си, че не може да се спи до обяд, нищо че е ваканция. А на другия ден ние се скарахме малко, но от сърце. После се прегърнахме и както в края на всяко лято си казахме „довиждане“.
Два месеца по-рано празнува 49 години от първия си ден с майка ми. За златната сватба си намислих да им подаря звезда, наречена на тях. Брат ми каза, че ще ги прати на гръцки остров. Добре, може и двете. Преди това пак имаше Нова година. Не си звъним в полунощ. Чуваме се на 1-ви, като се наспим. Честит имен ден на Коледа...

Горчивината, която ни трови

И така си връщам времето. Вървя си назад и се радвам, че той е с нас.
А утре, преди година, ще си отиде. След два дни няма да празнува рожден ден. Няма да има златна сватба през май, затова няма да поръчвам звезда, наречена на имената им. На гръцкия остров ще отидат някои други двама и ще са щастливи, че са заедно. На този ден няма да звъня по телефона, за да сипя пожелания за здраве и дълъг живот. Даже няма да се обадя на майка ми.
През ваканцията няма да има кой да се скара на внуците, че спят до обяд. Баба винаги позволява, а главният събуждач ще си е отишъл... утре. И люлката ще остане в гаража, негова беше грижата всяка година да я закача на лоста. Пък и малките са пораснали от миналото лято, и вече никой не иска да се люлее като бебе, нали? В края на август ще кажа само половин „довиждане“, защото няма за кого да бъде другата половина.

Трябва да свиквам. Имах цяла година да се уча, като звъня по телефона да не говоря в множествено число, а просто да питам: „Как си, майко?“
На рождения ми ден поздравленията ще намалеят с едно. И на Коледа именниците в семейството ще са с един по-малко. Нова година ще дойде и ще отмине. Няма да има фойерверки на двора.
После ще дойде утре. Той ще си отиде. Утре. Днес още е у дома. Цялата изминала година се учех как да посрещна утрето на миналата година. Когато татко ще си отиде...

Препоръчваме ви още:

"Подлярски" номер

Автор: Надя Колева

Едно дете с усмихнати очи очаква вашата подкрепа!

Малкият Никола е само на 3 г. и половина, но вече познава болката добре!

Малко след раждането му родителите му разбират, че детето им има вроден физически проблем. Ето какво написа майката на малкото слънчице - Вал Христова от Бургас, преди броени дни:

„Приятели, някои от вас знаят, други не, че нашият син Никола е роден с дефицит на бедрената кост, вследствие на което едното краче е по-късо от другото. Има нужда от операция, в България се прави след 11-годишна възраст (не се поема от здравната каса и дотогава разликата ще е по-голяма), в Америка може да се направи веднага, сумата която ни е необходима е 120 000 долара, непосилна е за нашето семейство. Доверихме се на Хелпкарма. Моля ви споделете, за да достигне до повече хора! Имаме нужда от вашата помощ.“

Никола е роден на 13.11.2014 година с диагноза „вроден дефицит на бедрената кост“, вследствие на което едното краче е по-късо от другото с 4,5 см. Този вид операции в България се правят след 11-годишна възраст, но дотогава разликата ще е по-голяма и за да ходи ще му е нужна ортеза. В момента Никола ходи със специална вътрешна стелка, но тя не е достатъчна, за да коригира разликата. Възможно е да получи множество изкривявания. 

В Медицински център "Света Мери", Уест Палм Бийч, Флорида, САЩ, могат да оперират Никола веднага – д-р Пейли, с когото семейството поддържа връзка чрез имейл, е един от най-добрите в тази сфера. В средата на септември той ще преглежда в Барселона, там ще назначат и дата за операцията.

Операцията се състои в поставяне на външен фиксатор за 10 седмици (това е периодът на удължаване), през този период има осигурена физиотерапия, прегледи и рентген в клиниката. След постигане на желания резултат, фиксаторът остава за още 10 седмици, но тогава вече семейството може да се прибере в България, след което ще се върне, за да премахнат фиксатора и поставят пирон, за да се избегне фрактура на костта.

Според лекарите, които ще извършат операцията, тя трябва да бъде направена именно сега, защото всяко забавяне може да доведе до тежки физически проблеми за малкия Никола!

Мнозина от вас познават майката на това прекрасно дете – Вал Христова е човек, който неведнъж е показал, че е съпричастен към болката на другите хора, тя е била админ в няколко Фейсбук базара, организирани през последните 2 години в помощ на други болни деца! Сега тя има нужда да повярва отново в добрината на хората!

Защото днес отново не можем да разчитаме на държавата да ни помогне – оказва се, че до момента нито един български лекар не е предприел никакви мерки по заболяването на Никола. Просто в България няма лечение за него и за другите деца като него и затова родителите на прекрасното усмихнато дете са принудени да търсят помощ от всички вас, които ще приемете присърце тяхната история!

В допълнение ще добавя, че семейството е подало документи във Фонда за лечение на деца, но Вал не е обнадеждена, че ще получат положителен отговор, тъй като Фондът вече е отказал финансиране на лечението на деца с подобни (по нейните думи дори по-тежки) случаи. За съжаление, в годините се доказа, че този Фонд е изключително неефективен, процедурата по кандидатстване е много тежка и усложнена и страховете на Вал най-вероятно скоро ще се оправдаят!

Затова се обръщаме отново към всички вас – моля ви, нека помогнем на това прекрасно дете! Нека то ходи като своите връстници! Нека тича, нека скача, нека се смее!

***

„Мечтата на Ники е да ходи бос.“ – историята на едно дете с увреждане в България, разказана от майка му

Имах съвсем нормална и спокойна бременност, следена и на държавна, и на частна практика. Всички прегледи и изследвания, които правих, не показаха аномалия. Медицината все още няма отговор каква е причината за състоянието на Ники и децата като него.

Никола е много борбено и силно дете, роди се със секцио, след цяла нощ опити за нормално раждане, много мъничък – 2400 г и 46 см. Никой от болницата, в която се роди, не ни каза за състоянието му, видяхме го, когато се прибрахме. След прегледи при ортопеди в Бургас и такива, които идваха от София, диагнозата бе поставена трудно, някои казваха, че нищо му няма, други вдигаха рамене - не са виждали такъв случай. След консултация с проф. Владимиров - бивш завеждащ детската ортопедия в Горна Баня, беше поставена диагнозата „дисплазия“. Той препоръча операция след 11-годишна възраст, като вариантите са 2 - или скъсяване на по-дългото краче или удължаване на по-късото. В Европа този тип аномалия не е разделена според степента на увреждане.

За д-р Пейли и клиниката „Света Мери“ научихме от случая с малката Алекс. (Нейната история може да видите тук. Благодарение на помощта ви тя беше успешно оперирана.) Свързахме се с родителите й, взехме контакти и изпратихме всички документи лично на д-р Пейли. Отговори ни веднага, изпрати ни пълна информация за това какво трябва да се направи, етапите, през които ще преминем и, естествено, сумата, която ни е необходима. Заболяването е определено като „вродена бедрена недостатъчност тип 1А“. Скъсяването в зряла костна възраст ще е 9,5 см, ако сега не се оперира. На този етап е 4,5 см, затова е важно да бъде направено удължаване сега. Поставя се външен имплант, прекъсва се костта и на ден се удължава с 1 мм ( 4*0,25), през целия период има осигурена физиотерапия в клиниката, ренгени и прегледи при д-р Пейли. След постигане на крайните 4,5 см, имплантът остава за още 10 седмици, през които можем да се върнем в България. След това се премахва, поставя се пирон, който да предпази от счуване, и гипс, ако е необходимо.

Ники ходи със специална стелка, която вече не е достатъчна, за да покрие разликата. Чакаме първите сандали изработени за него. Документи в Център Фонд за лечение на деца са подадени миналата седмица, но след отказа за Алекс и Лори, не виждам голям шанс за Ники. Държавата не се интересува от нашите деца. Никола вече е на 3 години и 7 месеца. Нито личният лекар, нито Лекарската консултативна комисия, която минахме, ни казаха, че имаме право на ТЕЛК и на 2 чифта обувки на година. Дотук сме се справяли сами. Пълно затъмнение. Всичко научавам от форуми и майки на деца с подобни проблеми!

Никола стъпва на пръсти, така е свикнал, сега ще е борба с новите обувки, защото той не познава нормалното ходене и тичане, за него това е нормално!

Ходи на градина, харесва му и има приятелчета. За щастие, попаднахме на много добри педагози. Искам да им благодаря за грижите за Ники.
Като всяко момче на неговата възраст обожава коли и камиони, познава всички марки, фен е на ретро автомобилите.

Мечтата на Ники е да ходи бос. Странно, нали? Не му даваме, защото едва стъпва, дори на плажа е със сандали.

 ***

Можете да помогнете на малкото слънчице Никола по следните начини:

1. Чрез сайта HelpKarma

2. Като се включите в благотворителния базар във Фейсбук

3. Дарителска сметка:

IBAN : BG92UNCR70001523296890

НИКОЛА ПЕТКОВ ДИМОВ

4. PayPal - Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Автор: Иво Иванов

1. 

На плажа сме и наоколо няма никакви хора. Двамата с малкия ми син Бобо се гоним по брега, крещим и се пръскаме с вода. Пристига младо руско семейство и се настанява близо до нас. Майка, баща и 2 момиченца. Майката е хубавичка, като повечето рускини, но бащата е настоящий красавчик. Фитнат и гладко епилиран, оставя след себе си трайна следа от скъп парфюм. Не сваля от краката си снежнобелите си маркови кецове и стъпва внимателно, за да не му влезе пясък в обувките. Акуратненький такой, старательно причесанный. Никой не изглежда така на плажа, по дяволите! Иде ми да го напръскам и него!

Малкото момиченце ни зяпа как щуреем двамата с Бобо и пита баща си:

 - Откуда они? 

Красавчикът ни хвърля презрителен поглед през марковите слънчеви очила и отронва с ироничен тон:

 - Кажется, из джунглей.

- Това е едно много добро предположение - казвам аз запъхтян и през смях. Руският ми все още е добър, не съм го забравил.

Той се усмихва сконфузен, не е предполагал, че го разбирам.

- Ха, и вие ли сте руснак?

- Съвсем не. Но знаете ли, работата е там, че ние в джунглата усилено изучаваме руски, за да можем да се цивилизоваме.

Конфузът става пълен.

- Давайте прогуляем - казва на семейството си.

Жена му набързо събира партакешите им и четиримата се отправят надолу по плажа да прогуляват, а ние с Бобо само изчакваме да обърнат гръб и продължаваме да си дивеем на воля. Нали сме от джунглата.

"Мама му стара" и "гаси диода" тръгват на море

2. 

Лежим си на хавлиите и правим класация на най-хубавите жени на плажа, като им даваме оценки по десетобалната. Ето онази руса германка например, която играе с топка във водата с момченцето си. Бременна е, но коремчето никак не разваля стройната й фигура. Какви крака! И какъв тен само! Таткото – и той хубавец – им се радва от брега и ги снима с телефона си. Жената ловко подхвърля и хваща топката само с една ръка, защото... втора няма. На мястото на лявата й ръка виси чуканче. Какъв дух само! Продължават смело напред, без да се срамуват от този недъг – море, плаж, снимки, второ дете... Животът си върви. Какво ли им е коствало, докато стигнат до тази смелост? Само те си знаят. Ръката й може да е ампутирана, но не и духът. Мдаа, сега като се загледах, определено е най-красивата жена на плажа! Има десятка от нашето жури!

Доктор Енчев може да върви на далечно място, започващо с М - красотата изобщо НЕ Е в симетрията! Човешката красота струи отвътре, няма нищо общо с пропорции и симетрии и не се мери с шивашки метър.

С деца на море в Гърция

3.

Големият ни син Йоан ни осведоми, че бързо-бързо му е хванал цаката на гръцкия: завърташ малко думата и слагаш „С“ накрая. Фасулска работа. Например, „искам сладолед“ е „искамакис сладоледас“. Така говори и на рижавия котарак, който трайно се настани в нашия двор и се присламчи към фамилията ни – „нахалнис котаракис“, щото котаракът е гръцки, нали - предполага се, че ако изобщо разбира от дума, разбира само думи на гръцки. Предлагам на Йоан довечера да изпробва новооткритите си езикови умения в разговор с местните хора в магазина и със сервитьора в таверната. Аз ще го слушам в захлас и дума няма да обелвам.

Моята голяма луда гръцка НЕпочивка

4. 

Холандските ни съседи са силно озадачени - откъде-накъде говоря холандски?! Отговорих им съвършено сериозно:

 - Е, как, не знаехте ли, че холандският е вторият по популярност чужд език в България след английския?

Гледат ме недоумяващо и мигат на парцали. Заради този поглед си струва човек да ги пързаля чужденците:

- Ами не, ние никога не сме били в България...

- Личи си, иначе щяхте да знаете...

Днес, докато си правех сутрешния крос, група немски туристи ме спря да ме попита на английски дали това е пътят за плажа Кариди - потвърдих, че е това, но днес за съжаление ще е затворен цял ден, защото гръцката марина провежда военно обучение там. Любезно им пожелах Schönen Tag noch и продължих да си тичам, оставяйки ги в тотално объркване и с онзи, мигащия на парцали поглед...

Приятелка на жена ми ме свари онлайн във фейсбук и ме помоли да предам на съпругата ми да й се обади, понеже жена ми не си вдигала телефона. Написах й: „Въобще не се изненадвам, че не ти вдига. Ние сме в Гърция в момента и жена ми вчера забегна с един пиян гръцки моряк в морето с рибарската му лодка и ме заряза с децата. Като/ако се върне, ще й предам.“

От климата е. Гръцкият климат ми влияе по особен начин.

На море в Гърция - Ираклица

5.

Време е за културен туризъм. Натоварили сме се всички в колата и обикаляме в жегата из тесните, стръмни и оплетени в лабиринт улички на градчето Свети Николай. Търсим крайбрежната алея и пристанището. Проверил съм в интернет и съм твърдо решен да стигна до това пристанище.

Питам през отворения прозорец всеки срещнат къде се намира пристанището. Всички ме гледат недоумяващо, ръкомахат и отговарят нещо неразбираемо на гръцки.
Почвам вече да се нервирам, а като се нервирам, направо се изнервям.
Ама как може да не знаят къде им е пристанището бе, ееей, прост народ, значи - и на английски, и на гръцки, че и на български повтарям „пристанище“, а те не вдяват!

След опознавателна въртележка из живописните сокаци и няколко уж невинни коментари от жена ми и от Йоан, че оттук вече минаваме за трети път, накрая се установи, че градчето е разположено на планински хълм и няма директен излаз на море, следователно няма пристанище. Пристанището е малко по-надолу, в друго градче.
Аз какво съм виновен, че има няколко градчета с това име в Гърция - онова в Google беше на море и си имаше пристанище като слънце.

Икария - островът на дълголетниците

6.

В изумрудения ни залив хвърля котва шикарна яхта и събира погледите на всички плажуващи. Такава яхта сигурно струва поне половин милион, ако не и повече. Ние с Йоан плуваме до нея, любопитни да я разгледаме отблизо. Всъщност се надяваме да видим русалки по монокини и прашки на борда, но вместо тях от яхтата изскачат мазни тлъсти чичаци със самодоволни физиономии като на руски олигарси и един по един се мятат пред нас във водата с пъргавостта на моржове. Палавници! Изцяло мъжка компания са и всичките са българи. Видът им е отблъскващ, разговорите им – още повече. Леко погнусен, се връщам на брега. Жена ми седи на сянка под чадъра и е нетърпелива да я ъпдейтнем какво сме видели.

– Амиии, едни снажни, загорели и неприлично богати бонвивани питат за теб. Разбрали са, че си тук някъде и тръгнали да те търсят, за да се поразходите с яхтата. Казаха да ти предам, че шампанското е изстудено и те чака.

– Тц, кажи им, че днес няма да мога. Имам да правя мусака, хавлии да простирам, изгорели гърбове да мажа... сложно е – контрира ме тя. Йоан обаче я осветлява за екипажа на яхтата.

- Ааа, тогава може да са гей дружинка. Току-виж те харесали и ти излязъл късметът за един круиз! – жена ми не ми остава длъжна.

Докато се гъбаркаме така, яхтата застрашително се приближава към брега:

 – Ето, идват за теб!

 – Не, за теб!

За щастие не е за никого от двама ни, а за да си приберат един дебелак с габаритите на гърбат кит и водоизместимост на петролен танкер, който е заседнал в плитчините. Баш шефът и собственик на яхатата, вероятно. Той обаче е толкова тежък и трудноподвижен, че спасителната операция се проточва, за радост на всички зяпачи.
Ситуацията е малко като в „Дядо вади ряпа“ – шестимата опъват, ряпата напъват, тя се не поклаща. Въх! Ами сега?! Кран ли да викат или Greenpeace?
Накрая с дружни усилия успяват да го изтеглят на борда и плавно потеглят под бурните аплодисменти на целия плаж.

Малко слънце и някой, когото обичаш

7.

Той всяка сутрин натоварва на моторната лодка 2 шезлонга, рибарските такъми и кутията с обяда. Тя пристига спортно-елегантна и винаги усмихната, намества бялата си шапка, пъргаво се качва на лодката и сяда на седалката. Той се мята със скок до нея, хваща уверено кормилото и двамата отпрашват с мръсна газ в морето, с развети коси.
Цял ден ловят риба и се пекат по пустите плажове на отсрещния малък остров. Привечер се връщат уморени и винаги с улов. Сготвят набързо уловената риба и вечерят на терасата, говорят си, смеят се и гледат морето.

Той и Тя са семейна двойка от малко селце близо до Щутгарт. И двамата гонят 80-те, но изглеждат доста по-млади. Тя е холандка, той е немец. Имат деца и внуци, и завидна енергия и хъс за живот. Двамата идват тук всяко лято от 20 години насам и наемат едно и също апартаментче. Пътуват с кола, с ремаркето с лодката отзад. Доста път е от Германия до Гърция, но са свикнали. Разбират се без думи, само с поглед. Проследявам ги всяка сутрин как отпрашват навътре в морето с развети коси, волни и щастливи, и докато ревът от двигателя на моторницата заглъхва, си казвам как искам и ние да остареем така с моята жена.
Заедно. Красиво.
Каквото и да искаме от живота, всички накрая искаме това, нали?

Багажът - драма в три действия

8.

Силя се по магистралите с максималната скорост, която може да развие Ванчето, преди да се чуе един характерен звук - като че ще вдигаме колесника и ще излитаме. Според Йоан, тогава се включва нитрото.
Както съм се засвяткал, задминавам - не задълго, разбира се – мерцедеси, аудита и беемвета по пътя. Прибираме се вкъщи, паркирам, тръгвам да отварям багажника и изведнъж си давам сметка какво виждат шофьорите на мощните мерцедеси, аудита и беемвета в ОНЗИ ТОЧНО МОМЕНТ, в който ги задминавам - набамканият ни до тавана багажник е побрал шарена купчина от чанти, джапанки, шапки, плажен чадър, детско кепче за риба, топки, хилки за федербал и най-отгоре, на върха на цялата тази купчина, като фар, царствено се извисява яркозеленото гърне от ИКЕА на Бобо. Изпадам в истеричен смях, който дълго не мога да овладея.

Препоръчваме ви още:

5 съвета за почивката с деца

Автор: Цветелина Цекова

Прочетох една страхотна статия на Иво Иванов, относно съвременните архитектурни изпълнения в столицата. В тази статия, разбира се, той не е пропуснал да включи участието и на съвременния брокер. Тъй като съм в този бранш, реших да поясня каква е истинската работа на един брокер на недвижими имоти. Без лоши чувства, разбира се.

Когато някой чуе „брокер на недвижими имоти“, навярно си представя един брокер, в едно поле, пред една барака, как артистично лъже едни клети клиенти и им обяснява, че това е идеалният имот за тях, а по-тихо и комуникативно място (близо до магистрала/международен път/околовръстен път) няма как да се намери. Но истината е малко по-различна от това.
Истината е, че за добрия брокер, всичко се върти около Негово Величество КЛИЕНТА.
А клиентът, мили приятели, често е раздвоен, разтроен, дори разпокъсан в изискванията си.
Например купувачът:

1. Да не е панел и да не е в крайни квартали.
2. Да не е на първи или последен етаж, а ако е на последен да се разпитат с детектор на лъжата всички живущи в сградата, като доказателство, че покривът е ремонтиран.
3. Да има хубава гледка, или поне от време на време да се виждат дъги, а може и северно сияние.
4. Да има дървета, или поне дърво, което да е близо до терасата. Да се чуват птички, поне два сезона и половина.
5. Да няма смърт или убийство на територията на апартамента. Ако е имало самоубийство, да се покажат реални статии и изрезки от вестници по случая.
6. Да няма полицаи в сградата/да има предимно полицаи в сградата.
7. Да няма парно, но да има топла вода, защото бойлерите гърмят. Да няма подово отопление, защото е много скъпо. Да няма климатик, изсушава въздуха. Да не се отоплява на газ – ще гръмне.
8. Да е с изложение изток, запад, север, юг.
9. Сградата да е издържала минимум двадесет и шест земетресения, без да има процепи по нея. Не, да не е панел.
10. Да е максимум петстотин лева на квадратен метър.
11. Да е близо до метро, или поне да е обещано такова. Да е с включено парко място.
12. Да е светъл, но не твърде много, защото дразни очите.
13. Да има хипермаркет в близост, в никакъв случай пазар.
14. Да не минават коли, които да се чуват. Поне от 14:00 до 16:00 часа.
15. Да е обзаведен, както на онази актриса в последния брой на „Няма такова жилище“.

Жилища за динамични градски хора

Този списък, както сами виждате, значително улеснява нашата работа. Продавачите не остават по-назад. Ще цитирам сто процента реална обява от собственик:

„Луксозен апартамент, близо до Варна, разположен в Търговище.“

Можеше да бъде идеално допълнена с:

„Към апартамента има гараж, в близост до Пловдив, намиращ се в Ахтопол, както и просторно мазе, в близост до Перник, разположено в село Горно Пещене.“

И така, мили приятели, нашата работа е да задоволяваме желанията на клиента. А колко са реални те, това вече е един отделен въпрос, който добрият брокер всячески се опитва да разяснява, но рядко остава чут. Нашата работа е да консултираме и сме неоспоримо полезни, когато ни вярват. Например за това, че е по-важно да има инфраструктура в квартала, отколкото, че общите части на сградата в него са оборудвани с масажен стол и лоби бар с кайсиева ракия от Сърбия.

В крайна сметка, каквото е търсенето, такова е и предлагането. Каквото е предлагането, такова е и търсенето, уви.

Ще завърша с това, че по-скоро не би ме учудила следната новина:

„Столичният брокер Д.К. се самоуби, скачайки от тухлена панелка на тихо, но същевременно комуникативно място, в покрайнините на Марс.“

Вижте статията, която провокира този отговор

Жилища за динамични градски хора

Автор: Невена Митрополитска

Беше един горещ следобед на петнайсети юни, приятелите ми бяха захвърлили ученическите чанти и играеха в градинката на сянка, а аз, сама в напечената кухня, палех клечка кибрит. Драснах я, задържах я над мивката с дясната ръка, а с треперещата лява доближих до нея лист от най-омразния в тогавашния ми дванадесетгодишен живот предмет – ученически бележник. Гледах как страницата, запечатала позора ми, почернява, сгърчва се и се разпада, палех нова клечка, поднасях нова страница и така, докато стигнах до пластмасовата подвързия, която първо надрасках с флумастер, а после изхвърлих в отдалечена от дома ми кофа за боклук. Заличих следите в кухнята от импровизираната клада и се присъединих към тайфата. В играта обаче участвах машинално.

В училищния ми живот дотогава се бях научила да намирам баланса. Да играя около онази тънка граница, към която инстинктивно се стремях – положението, при което аз бях относително щастлива, а родителите ми - относително спокойни. Вече бях усетила, че интересите ни не съвпадат напълно. За да бъда аз напълно доволна от живота, трябваше вместо да ходя на училище и да пиша домашни, да чета книги в леглото, а в останалото време да играя. За да бъдат те напълно доволни, трябваше да имам само шестици, по математика и физика да печеля републикански олимпиади като достойна дъщеря на баща ми, а учителката по английски да ме хвали повече от Цветелина. Добре би било и да чета книги, разбира се, когато свърша останалите задължения. И тъй като нямаше начин и на двете страни – родителите ми и аз, желанията да бъдат изпълнени, се стремях към разумен компромис. Бях преценила, че границата на успеха, под която майка ми и баща ми биха се притеснили силно и взели мерки (т. е. нови проблеми за мен), е между 5.60 и 5.70. И с изумителна точност я нацелвах.

Синдромът на отличника

Как го постигах? Както и повечето ученици – като те изпитат веднъж, следва почивка, докато изпитат останалите от класа. Като наближи твоя ред, започваш да учиш, като преговаряш по два-три урока назад. През есенно-зимния сезон се прибирах от училище, обядвах и грабвах книгата, заричайки се, че в три часа ще започна да уча. В три го отлагах до четири. Като минеше четири, си търсех други ориентири – когато блока отсреща го покрие сянка и т.н. Накрая, привечер и малко преди майка ми да се върне от работа, прехвърлях набързо уроците, вещо преценявайки без кое мога да мина. И системата действаше. Аз в повечето време се отдавах на любимото си занимание, а родителите ми не бяха особено щастливи, но не бяха и нещастни. Беше спокойно. До момента, в който системата се пропука.

Нищо не бях променила, но в един момент се оказах с две тройки по математика. Едната от контролно, а другата, непосредствено след това, вследствие на неочаквано изпитване. Две тройки една след друга бяха безкрайно далеч от границата на поносимост на родителите ми. Тогава думата „депресия“ не ми беше известна. Не можех да се концентрирам в никаква дейност. Не ми се играеше. Дори не ми се четеше. Не можех да мисля за нищо друго. Едва 12-годишна, разбрах какво е безсъние – въртях се нощем в леглото с часове и си блъсках главата какво да правя. Приятелките ми съчувстваха, но това не ме облекчаваше. Последното, за което бих си помислила, е да кажа на родителите си. Нещо повече: родителите ми бяха последните, които трябваше да научат.

Съветите, които правят децата ни нещастни

Ако някой реши, че родителите ми са били някакви чудовища, много се лъже. Мили и топли хора, подкрепящи ме, насърчаващи ме. Баща ми, традиционно за мъж, по-зает служебно и по-отсъстващ, а майка ми беше слънцето, и луната, и звездите за мен. Като се изключат няколкото леки шамарчета (със сигурност не са ме травмирали, пък и си бяха заслужени), не са ме били, караха ми се като останалите родители, винаги бяха готови да ме изслушат, свързваха се емоционално с мен. Бях по-близка с майка си. Всъщност бях много близка с нея. И погледът й... Погледът й, когато я разочаровах. Помня как веднъж се бяхме събрали с приятели на нашите за Нова година и бях много щастлива, защото те имаха две дъщери – връстницата ми Цветелина и по-голямата й сестра. И всичко беше прекрасно до момента, в който майката на Цветелина не каза колко доволна била от дъщеря й учителката по английски. Проблемът беше, че и аз ходех на уроци при същата учителка, а тя мен не само че не ме хвалеше, а дори бе предала на майка ми това, което наивно й бях споделила – че си пиша домашните в трамвая на път за дома й. До края на вечерта майка ми не продума, само гледаше със сломен поглед, с очите на човек, загубил всичко. Посветил живота си на дете, оказало се провал.

Тогава, насред тревожните ми дни в пети клас, все пак се наложи да призная на майка ми за едната тройка. Неизбежно беше – за първия срок повече от четворка по математика не можех да получа и нямаше как иначе да я обясня. Не липсваха тежки разговори и най-вече оня поглед и парещото усещане от него. Донякъде ми олекна обаче. За втората тройка премълчах. Успях да я скрия – беше последната оценка на страницата в оня злополучен ученически бележник. Втория срок изкарах петица по математика, за годината – също, така че и тази учебна година уцелих границата на допустимото в оценките. Старата система се задържа, но не само тя – в мен и до днес се задържа нещо от ония емоции.

Двадесетина години по-късно се оказах в подобна ситуация, но вече като майка. Детето ми, което май беше въвело същата система на разумен компромис с оценките, неочаквано беше получило две двойки по природознание. И също като мен беше решило, че основният проблем са не двойките, а реакцията на майка му. Дори беше действало още по-отчаяно (което говори зле за мен): беше подправило оценките в бележника си. За това можеха да го изключат от училище, но тогава за него се застъпи класният му – големият човек и художник Йордан Коларов. Изглежда невероятно, но тогава не се сетих за моя случай отпреди две десетилетия – бях го закопала надълбоко. Реагирах първосигнално, така, както беше реагирала моята майка с мен, така, както беше реагирала нейната майка с нея. Понякога си мисля, че вече е в гените ми. Провини ли се детето, му се караш. Появи ли се проблем, обвиняваш.

Ценности

Веднъж, доста години след това, присъствах покрай другото ми отроче на лекция на психолог пред родители на две-три годишни. Психологът обясняваше, че да се караме на детето е контрапродуктивно. И тогава аз, без да осъзнавам защо, емоционално и съвсем извън контекст предвид аудиторията, го прекъснах: „Ако детето изкара лоша оценка в училище, как може да не му покажем, че това не е добре?“ „Мислите ли, че детето не го знае?“, попита ме психологът и ме закова. „И какво все пак да направя?“ – вече ми идваше да заплача. „Да му предложите помощта си“, беше краткият отговор.

В тоя живот е трябвало много неща да науча. Повтарям това, което мен ме е потискало, често без дори да се усетя. Правя грешки, опитвам се да ги поправя, спъвам се отново, продължавам. Уча се в движение, но децата ми растат. За по-големите вече е късно, не мога да им върна детството. За малките като че ли все още има надежда. Бих искала на едно да ги науча и да го помнят, докато съм жива: мама не е проблемът. Мама ще ти помогне да го разрешиш.

Препоръчваме ви още:

Как разреших на детето да не ходи на училище
и то не подивя

"Мамнезията" е масово разпространена сред майките диагноза. С мащабите на епидемия. Убедихме се в това, когато прочетохме коментарате под текста "Със сигурност си млада майка, ако…" Събрахме най-интересните от тях, да се посмеем заедно.

Как се казваше…

Малката госпожица беше на седмица-две. Излизаме на разходка с нея и 3-годишния батко. Една съседка ме пита как сме кръстили бебето и аз няколко минути клепах на парцали и, по дяволите, не мога да се сетя!

Аз дълго време не можех да запомня коя година е родена дъщеря ми. Като ми зададяха тоя въпрос направо оглупявах.

Мъжът ми редовно забравяше, че изобщо имаме бебе и се уговаряше за разни готини купони, на които впоследствие не отивахме.

Имам две деца с разлика от две години и в точната 90-та няма нито едно! Логично едното е в 89-та, а другото в 91-ва. Поглеждаме го от веселата страна.

Най-много ме дразнеше, че моите баби и дядовци едно име не могат да запомнят, а имаха само 4 внука. Сега имам само 2 деца и не само че ги бъркам, ами понякога се обръщам към тях на фамилията на баща им, а тяхната все пак е в женски род с А накрая.

До последно се чудехме как да кръстим малкия. Буквално в последния момент сякаш някой ми прошепна името му. Адриан! Това беше. Мъжът ми и комшията идваха към болницата, за да го запишем. Звъннах му и му казах, той го повтори няколко пъти и му хареса. Понеже те бяха в задръстване, а мен ме юркаха да побързам, отидох и го записах. След малко идват мъжът ми и съседът, гледат бебето и му казват: „Андрейчоо, Андии!“, аз (?!): „Абе не е Андрей!“ Питат ме как беше името, а аз седя и цикля, по дяволите, та аз току-що го записах, как беше? След около две минутки чудене, и може би също толкова продължително "аааа" от моя страна, се сетих.

Ние направихме грешката да кръстим децата си Даниел и Деян. Да... мисля останалото е ясно.

Отивам на детски кът с двете деца и една приятелка с нейните две. Искат да запишат датата на раждане на децата. Едното го казвам, а на другото тотално зацепвам и почвам да мънкам нещо, когато моята приятелка ми помага и казва точната дата. Голям срам брах, а интересното е, че веднъж сънувах нещо, събуждам се и казвам на мъжа ми - "Сега, имаме две деца, родени на 10-то число." А всъщност само малкият беше на 10-то, а каката на 12-то. А той... "Да бе, верно!" Хахахаха и 2,5 години по-късно най-малката се роди на 10-то число.

Ние кръстихме двете деца Ивайло и Йована. И като почна кой е Иво и кой Йови... голямо мазало. За ЕГН-тата няма и да коментирам. Мигам на парцали и ровя в телефона всеки път като ми потрябват.

Аз на децата имената почти ги запомних. Но почнах моите да забравям. Пример: Отивам в спешното с много пъпки. И като всеки зает човек, сама си бях поставила диагноза - варицела. Обяснявам, отговарям на въпросите на лекаря и той ми поставя диагноза „остра алергична реакция“. Поспорих, че имам пъпки в устата, главата и къде ли не, но все пак той е лекар. Една инжекция и много лекарства. Стигаме до записване в книгата. Три имена (тях ги знаех) и години. Смятах, смятах … е не можах и излъгах (даже е било в моя полза :)). Е, оказа се варицела. После и децата я караха, та си забравих и името.

Аз по принцип имам много добра памет - помня с години дребни детайли (ненужни даже). Като родих обаче, още от родилния дом се започна - за пет дни в болницата не успях да запомня номерчето на гривничката на бебето... После вкъщи си записвах за деня всяко хранене, капки за колики и т.н., защото като задремех през деня и нищо не помнех като се събудя. Бях шокирана - все едно не бях аз...

Отивам да взема акта за раждане от общината. Жената ми подава акта и пита: “Георги нали?” Аз гледам в точка и се чудя кой е тоя Георги...
P.S. Синът ми е Георги...

Забравям често ключовете на входната врата от външната страна на вратата, излязла съм и съм заключила, но ключът си стърчи от... (боже как беше думата!?). Пътувала съм и Пловдив-София и някъде на магистралата забелязах, че съм обута с домашните чехли.

Най-редовното при мен е: "Подай ми онова...." - и мъжът ми: ".... Кое? – „Онова...?" А аз просто не мога да се сетя думата... най-често това е лигавникът. Вече първо него ми подава.

Звънят ми от училището на дъщеря ми (аз си друсам бебето) за родителска среща. Всичко точно. Затварям и... забравих кой ден беше. А сега де...

Имаме 2 дъщери и 2 женски кучета. Викам кучето, а идва едната ми дъщеря и се чудя защо. И още след първото си раждане казвам на оранжевото - лилаво.

Седмица след изписването отидох до аптеката, за да купя витамин С. Уж лесна задача, нооо забравих това сложно съчетание: "витамин С". Стоя на касата, аптекарката ме пита как може да ми помогне, аз се чудя къде попаднах, сетих се, че съм тук за някакви витамини. Казвам си, че ми трябват витамини. Жената пита какви. При мен мъгла, мъча се да се сетя кои бяха и просто й казах, че искам от онези оранжевите, популярните, които ги има в лимоните, тя ме разбра.

На преглед при личната докторка:
Тя: Коя година беше Х?
Аз: 92-ра
Тя: (повдигане на вежди)
Аз: 99-а
Тя: (пак така)
Аз: Ъъъ май... 2006-а...
Тя: Да!

Тази сутрин ставам и установявам, че вчера съм забравила колата отключена с отворени прозорци...

Пък аз цял живот си забравям. Като родих поне имах оправдание. Хората вече се примириха.

Карма

За дундуркането

Подрусвах бебето и говорех по телефона. По някое време малката заспала, аз съм я сложила в креватчето, но продължих да се подрусвам на леглото отстрани още доста време.

Редовно приспивам картофите в магазина...

Дундурках една диня на касата в Лидл, а мъжът ми, разбира се, седи с количката и ми гледа сеира отстрани. Усетих се, когато вече прекалено много хора едновременно ме гледаха и някак си настана тишина.

Дундуркате ли си телефона?

Майчинството води до сериозни деформации

За мамосването

При мене най-забавното е как "мамосвам" всички. Примерно казвам на малкия "недей, бе мамо" същото казвам на детето на приятелката ми, на майка ми, брат ми, сестра ми, кучето, баща ми... Изобщо е по-лесно да кажа, че не го правя само с непознати. Днес за пореден път се хванах как вадя детето от количката, сядам на пейката и бутам с крак празната количка. Само ключовете никога не губя - винаги са на вратата, а майка ми ще ме пита защо всички, включително и на колата, са на една връзка.

Мамосвам и аз всички хора. Големи, малки, всичко наред. И се карам на децата сякаш съм им майка, и когато видя някое да падне, бягам да го видя, после осъзнавам, че то има майка, която ще го погледне. Когато плаче някое дете, питам какво има. Станала съм много чувствителна. Даже един ден стоях под прозореца на един блок, защото едно дете плачеше и не можех да мръдна, докато не го успокоиха. Направо още малко щях да звънна да питам защо плаче това дете така.

Стокхолмски синдром

За уединението

Ако затворя вратата на тоалетната настава някаква галимация… Тази сутрин даже така се случи, че като тръгваха с баща си за детска градина и работа, мен ме свариха вътре. И понеже у дома няма „чао“ без целувка… нахълтаха и двамата.

Задължително оставям врата на тоалетната отворена, ако не искам да сменям врата после. Едно усмихнато личице и две премигващи на парцалки очички, почти на нивото на прага, и една друга личност, която точно в тоя момент спира да си намира нещата и се започва: "Мамооооо, да си ми виждала това... сестра ми пак ми е разместила онова... "

Като вляза в банята и все ми се струва, че посинява от рев. Излизам веднага, естествено, кротува си детето. Та, попълвам някаква декларация за майчинството и колежката ми чете: „Деца на възраст под 18 години?“ Аз по-уверена отвсякога, отговарям: „Не!“ А малкият щъка наоколо. ЕГН-то сигурно, докато съм жива, няма да го запомня.

Някога си бях съвсем наред

Това аз ли съм?

Винаги съм била много организирана, точна и стриктна. Не помня да съм забравяла или губила нещо. Помнех разговори с приятелки и случки достатъчно добре, за да ги цитирам. Знаех рождените дни дори на далечни познати. Родих и всичко се обърна наопаки. Бърках думите, забравям имената на децата на приятелките ми, редовно държа телефона в ръката ми и го търся къде е. Помня вече 4-5 празника и то на наааай-близките. Мисля си за палачинки, казвам понички; гледам табуретката, казвам фотьойл. Акълът ми е на вълна кърмене, памперси и захранване, макар че се върнах на работа преди 7 месеца. Не помня първата година от майчинството и често се шегувам, че затова майките се “лъжат” и раждат отново. Вечно закъснявам, дори когато съм без детето, всичко си записвам, защото иначе забравям. Положението е плачевно. Дори сега се сетих, че съм забравила да честитя рождения ден на един колега вчера и му писах със закъснение.

Често се мразя за това, в което съм се превърнала, чак не мога да се позная. Аз, онази организираната, не само навреме на всяка среща, ами дори 5-10 минути по-рано, сега винаги съм с няколко минути закъсняла. Гордеех се със себе си, че дори да загубя нещо се връщах назад в спомените си къде съм минала, какво съм правила с най-малката подробност и така се сещах къде съм го оставила и си го намирах. Сега зациклям още в началото, директно стигам в края и средата ми се губи. А това, дето винаги съм с вързана коса, от нямане на време да си изсуша косата като хората или че на двете ръце съм с различна дължина на ноктите (едната са изрязани късо, а другата е с маникюр), дори не искам да го коментирам. С хубаво чувство се сещам как една колежка ми се радваше как така успявам винаги да съм с перфектен маникюр и винаги с червен лак, който е перфектно направен от мен самата. Сега не мога да опазя блузата си без петна.

Самата истина. И аз не мога да се позная. Превърнах се в непознат за мен човек в много отношения. Надявам се след няколко години, когато започна да си почивам и спя повече, да върна поне част от старото си Аз. Макар че в името на детето, бих свикнала дори с тази промяна :))

От всичко най-често ми се случва да подскоча, когато заплаче някое дете. Мога да се закълна, че е моето.

Значи гледам си baby tv и хич не ми пука, нищо че бебето е навън с баща си, а каката вече е над тези бебешки неща…, а това за песничките и най-вече за бонбоните и сладкото хиииич няма да го коментирам.

Струваше ми се безкрайно трудно да взема всичко най-необходимо за най-дребното излизане: ключа, телефона, портмонето (това с парите и документите, не някое друго), ключа за колата, раницата на бебето (няма да изреждам всичко жизненоважно в нея), детето със столчето за колата, другите деца с техните багажи, техните телефони... и обувките, и дрехите ми за излизане, по възможност не лекьосани... Но този момент минава и идват други. Сега мъкна лаптоп и куфар за командировка, папки с документи (жизненоважни) и дори си гладя дрехите, но не е толкова забавно, както с бебоците. Дано да успеем да се насладим на всеки момент.

Една моя позната хванала сина си в ръце и снове в къщата с него чисти, шета и в един момент вика на каката: "Бягай, изчезна Дидо, няма го, иди да го търсиш!". Всички имаме такива моменти. Когато купувахме къщата с мъжа ми, нотариусът ме пита кога сме се венчали, а аз отговарям с датата на раждане на детето...

След 12 години престой в къщи (мой, не на детето), най- после номер 3 е прието в ДГ. Кандидатствам за работа и... ме взимат. През деня работя, вечер съм на площадката, да изхабим каквото може още от енергията. На другия ден обличам каквото сваря и пак на работа. В случая дънките от вчера. В магазина, където работя, влиза майка с няколко месечно бебе със СОПОЛИ. Минавайки покрай него вадя "дежурната" салфетка от задния джоб и забърсвам. Усетих се, когато видях колко странно ме гледат всички - шефът, майката, клиенти... абе, всички!

Редовно ми се случваше по погрешка да напъхам биберона на малкия в устата на 8-годишната ми дъщеря и срещах ужасения й поглед или да се пробвам да нахлузя бебешката шапка на главата на мъжа ми.

Приспивам голямата (тогава на 5) и й чертая по гръбчето маршрута на прибиране от училище: „Тук завой, тук спираме, отстрани - езеро, тук кръгово... бая път... аз старателно рисувам и говоря напевно. Стигам до финала: „Вкарваме колата в гаража и пристигнахме! Лека нощ!“
Тя вече трябва да е заспала. Обръщам се тихичко да излизам и чувам зад гърба си: „Мамо, ти забрави "да прибереш" сестра ми от детската градина!“

Храня си аз бебето с плодово пюре и по едно време установявам, че му давам от моя сладолед. Тогава дъщеря ми беше на 8 месеца. Повече не поиска пюрето.

Мразя разходките

Третото око

Докато бях бременна с третото в първите месеци, още не знаехме пола на бебока. Та, лягаме си с мъжа ми и децата, и по някое време (беше 03:05 ч. сутринта) се събуждам от течение, надигам се от леглото и гледам, че вратата на спалнята е широко отворена. Там седи момченце на около 7-8 годинки, много красиво и русичко. Гледам момичетата си спят, поглеждам пак към него, а той ми се усмихва. Почнах да бутам мъж ми да го будя да види детето, събужда се той, а аз му казвам: ”Виж, на вратата има някакво момченце.“, погледнахме натам, но него вече го нямаше, а вратата си стоеше широко отворена. Тогава разбрах, че бебето, което очаквахме, ще бъде момче. Роди се със светло-кестенява косичка и сиви очички. След като го подстригах преди три месеца горе-долу, косичката му стана русолява, точно като на детето от съня ми :) С каките не ми се е случвало такова нещо.

След всичко прочетено, съвсем основателно, една от читателките е задала следния въпрос:

„Кога отшумяват симптомите?“

Може би верният отговор се крие в споделеното от една майка:

Синът ми е на 30 години, а аз все още го хващам за ръката и го побутвам зад мен, когато пресичаме заедно зебрата, а за забравянето... уф... още ме държи в много точки.

Препоръчваме ви още: 

30 признака, че имате мамешки мозък