Автор: Валентина Вълчева

Прибирам се от работа, горещо ми е, чувствам се като след няколко рунда срещу Майк Тайсън, а майка ми допълнително ми е натегнала нервите с редовното: „Като свършиш там, бързо си идвай, че ми се иска да си ходя. Имам нужда от лично време.”

Какво беше това нещо „лично време”?

Минавам през парка да си забера децата и ги помъквам към вкъщи, като не пропускам да поотровя личното време на майка ми с една-две гадни забележки по темата. (Не че тя пък се връзва особено, де.) Дето викаше навремето един народен гений, "не живеем далече, ама бая ходене ще падне". Движим се със скоростта на натиснат от тежък артрит охлюв, защото на пътя ни има тооолкова интересни паднали клончета, пера от гълъби и гарги, буболечки и други подобни изкушения.

Някъде по средата на дестинацията минаваме покрай един от т.нар. Високи блокове. Видинчани така си ги знаем, щото са единствените на по 18 етажа и стърчат над целия град. Отдолу има изоставени и опоскани до тухла помещения на бивша парна инсталация.

Коко се зазяпва към руините и пита леко притеснен от евентуалния ми отговор:

- Мамо, а тука има ли зомбита?

Не е гледал „Живите мъртви”, но декорът определено навява асоциации с филма.

- Има, маме.

Заразно добро

Докато го казвам, поглеждам към семплата колекция от лели и баби, разположена на четири пейки край въпросната сграда. Вкисната съм и имам спешна нужда от двоен бърбън… или поне от един качествен скандал.

- Ама те ли са изяли всичко тука? – продължава да любопитства Коко, докато малкият измърморва само едно презрително „нгунгу” към обекта на неговия интерес.

- Те, маме – кимам.

- А какво е било преди да го изядат?

- Парно – обяснявам (той знае какво е „парно”). – Топлило е апартаментите в блока.

- Ама от апартаментите защо не са убили зомбитата преди да им изядат парното?

Щото зомбитата живеят в апартаментите може би?

Добре, край! Колкото и да ми е криво, детето ми не заслужава това!

- Няма зомбита, бе, маме. Нали съм ти казала? Хората са счупили всичко тука. Лоши хора, които не умеят да пазят нищо и искат само да чупят. Те си мислят, че щом не е тяхно, могат да го счупят.

Той сериозно обмисля чутото, след което заявява:

- Това не е хубаво. Когато порасна, ще поправям всичко счупено, а на лошите хора ще им счупя всичките играчки!!! Да видят колко е тъжно!

Отварям уста за едно „браво, маме”, ама се спирам. Прогизналия ми от теории за правилно възпитание на децата мозък се свива в болезнен гърч, мятайки се някъде между Макаренко и Монтесори. Ако окуража идеята му да чупи играчките на лошите хора, ще бъда съвсем откровена с него – и аз бих искала да го направя, стига някой да ми гарантира после приемливо извънсъдебно споразумение. Даже се сещам за някои такива, на които с кеф бих им счупила не само играчките, ами и по-съществени притежания (някой крак например, глава… ). От друга страна много ми се иска да се проявя като родител от книгите по приложна психология и да кажа, че не – не бива да чупи нищо на никого, защото ако го направи, ще бъде същия като лошите хора, които… Дрън-дрън, бла-бла и прочее розови нещица.

Пращам по дяволите всички самоназначили се професори по родителство и кимам:

- Така е, маме. Не е хубаво.

Най-обикновена случка

Коко иначе трудно си ангажира вниманието с философски казуси като този, но сега е решил да разнищи нещата докрай. Жегата го е направила по-кротък и склонен към лениви занимания от рода на мисленето.

- Мамо, ама тия хора са по-лоши от зомбитата, нали?

- Защо така мислиш?

- Щото зомбитата ядат само хора, а хората чупят всичко.

Ти да видиш! Философия на петгодишен, която обаче няма как да надграждаш, защото е простичка, завършена и… истинска. Зомбитата поне ще изядат САМО хората, докато хората чупят всичко.

Може би е редно да вкарам малко цвят в очевидно мрачните нюанси на действителността.

- Не всички хора, маме. Повечето хора са добри.

- Знам – внезапно грейва той в усмивка.

И прилича на човек, който наистина… знае.

- Откъде знаеш?

- В групата ми в детската градина има много деца, ама само едно е лошо. Добрите са повече.

Логика! Както казах, логика на петгодишно.

И някак си вече не съм гневна, а обнадеждена. Докато добрите деца в групата са повече, все някак ще се справим с единственото лошо.

Препоръчваме ви още:

Уроците, които научих от мама

10 неща, които майката иска да каже на децата си

Къде сбъркахме?