"Мамнезията" е масово разпространена сред майките диагноза. С мащабите на епидемия. Убедихме се в това, когато прочетохме коментарате под текста "Със сигурност си млада майка, ако…" Събрахме най-интересните от тях, да се посмеем заедно.

Как се казваше…

Малката госпожица беше на седмица-две. Излизаме на разходка с нея и 3-годишния батко. Една съседка ме пита как сме кръстили бебето и аз няколко минути клепах на парцали и, по дяволите, не мога да се сетя!

Аз дълго време не можех да запомня коя година е родена дъщеря ми. Като ми зададяха тоя въпрос направо оглупявах.

Мъжът ми редовно забравяше, че изобщо имаме бебе и се уговаряше за разни готини купони, на които впоследствие не отивахме.

Имам две деца с разлика от две години и в точната 90-та няма нито едно! Логично едното е в 89-та, а другото в 91-ва. Поглеждаме го от веселата страна.

Най-много ме дразнеше, че моите баби и дядовци едно име не могат да запомнят, а имаха само 4 внука. Сега имам само 2 деца и не само че ги бъркам, ами понякога се обръщам към тях на фамилията на баща им, а тяхната все пак е в женски род с А накрая.

До последно се чудехме как да кръстим малкия. Буквално в последния момент сякаш някой ми прошепна името му. Адриан! Това беше. Мъжът ми и комшията идваха към болницата, за да го запишем. Звъннах му и му казах, той го повтори няколко пъти и му хареса. Понеже те бяха в задръстване, а мен ме юркаха да побързам, отидох и го записах. След малко идват мъжът ми и съседът, гледат бебето и му казват: „Андрейчоо, Андии!“, аз (?!): „Абе не е Андрей!“ Питат ме как беше името, а аз седя и цикля, по дяволите, та аз току-що го записах, как беше? След около две минутки чудене, и може би също толкова продължително "аааа" от моя страна, се сетих.

Ние направихме грешката да кръстим децата си Даниел и Деян. Да... мисля останалото е ясно.

Отивам на детски кът с двете деца и една приятелка с нейните две. Искат да запишат датата на раждане на децата. Едното го казвам, а на другото тотално зацепвам и почвам да мънкам нещо, когато моята приятелка ми помага и казва точната дата. Голям срам брах, а интересното е, че веднъж сънувах нещо, събуждам се и казвам на мъжа ми - "Сега, имаме две деца, родени на 10-то число." А всъщност само малкият беше на 10-то, а каката на 12-то. А той... "Да бе, верно!" Хахахаха и 2,5 години по-късно най-малката се роди на 10-то число.

Ние кръстихме двете деца Ивайло и Йована. И като почна кой е Иво и кой Йови... голямо мазало. За ЕГН-тата няма и да коментирам. Мигам на парцали и ровя в телефона всеки път като ми потрябват.

Аз на децата имената почти ги запомних. Но почнах моите да забравям. Пример: Отивам в спешното с много пъпки. И като всеки зает човек, сама си бях поставила диагноза - варицела. Обяснявам, отговарям на въпросите на лекаря и той ми поставя диагноза „остра алергична реакция“. Поспорих, че имам пъпки в устата, главата и къде ли не, но все пак той е лекар. Една инжекция и много лекарства. Стигаме до записване в книгата. Три имена (тях ги знаех) и години. Смятах, смятах … е не можах и излъгах (даже е било в моя полза :)). Е, оказа се варицела. После и децата я караха, та си забравих и името.

Аз по принцип имам много добра памет - помня с години дребни детайли (ненужни даже). Като родих обаче, още от родилния дом се започна - за пет дни в болницата не успях да запомня номерчето на гривничката на бебето... После вкъщи си записвах за деня всяко хранене, капки за колики и т.н., защото като задремех през деня и нищо не помнех като се събудя. Бях шокирана - все едно не бях аз...

Отивам да взема акта за раждане от общината. Жената ми подава акта и пита: “Георги нали?” Аз гледам в точка и се чудя кой е тоя Георги...
P.S. Синът ми е Георги...

Забравям често ключовете на входната врата от външната страна на вратата, излязла съм и съм заключила, но ключът си стърчи от... (боже как беше думата!?). Пътувала съм и Пловдив-София и някъде на магистралата забелязах, че съм обута с домашните чехли.

Най-редовното при мен е: "Подай ми онова...." - и мъжът ми: ".... Кое? – „Онова...?" А аз просто не мога да се сетя думата... най-често това е лигавникът. Вече първо него ми подава.

Звънят ми от училището на дъщеря ми (аз си друсам бебето) за родителска среща. Всичко точно. Затварям и... забравих кой ден беше. А сега де...

Имаме 2 дъщери и 2 женски кучета. Викам кучето, а идва едната ми дъщеря и се чудя защо. И още след първото си раждане казвам на оранжевото - лилаво.

Седмица след изписването отидох до аптеката, за да купя витамин С. Уж лесна задача, нооо забравих това сложно съчетание: "витамин С". Стоя на касата, аптекарката ме пита как може да ми помогне, аз се чудя къде попаднах, сетих се, че съм тук за някакви витамини. Казвам си, че ми трябват витамини. Жената пита какви. При мен мъгла, мъча се да се сетя кои бяха и просто й казах, че искам от онези оранжевите, популярните, които ги има в лимоните, тя ме разбра.

На преглед при личната докторка:
Тя: Коя година беше Х?
Аз: 92-ра
Тя: (повдигане на вежди)
Аз: 99-а
Тя: (пак така)
Аз: Ъъъ май... 2006-а...
Тя: Да!

Тази сутрин ставам и установявам, че вчера съм забравила колата отключена с отворени прозорци...

Пък аз цял живот си забравям. Като родих поне имах оправдание. Хората вече се примириха.

Карма

За дундуркането

Подрусвах бебето и говорех по телефона. По някое време малката заспала, аз съм я сложила в креватчето, но продължих да се подрусвам на леглото отстрани още доста време.

Редовно приспивам картофите в магазина...

Дундурках една диня на касата в Лидл, а мъжът ми, разбира се, седи с количката и ми гледа сеира отстрани. Усетих се, когато вече прекалено много хора едновременно ме гледаха и някак си настана тишина.

Дундуркате ли си телефона?

Майчинството води до сериозни деформации

За мамосването

При мене най-забавното е как "мамосвам" всички. Примерно казвам на малкия "недей, бе мамо" същото казвам на детето на приятелката ми, на майка ми, брат ми, сестра ми, кучето, баща ми... Изобщо е по-лесно да кажа, че не го правя само с непознати. Днес за пореден път се хванах как вадя детето от количката, сядам на пейката и бутам с крак празната количка. Само ключовете никога не губя - винаги са на вратата, а майка ми ще ме пита защо всички, включително и на колата, са на една връзка.

Мамосвам и аз всички хора. Големи, малки, всичко наред. И се карам на децата сякаш съм им майка, и когато видя някое да падне, бягам да го видя, после осъзнавам, че то има майка, която ще го погледне. Когато плаче някое дете, питам какво има. Станала съм много чувствителна. Даже един ден стоях под прозореца на един блок, защото едно дете плачеше и не можех да мръдна, докато не го успокоиха. Направо още малко щях да звънна да питам защо плаче това дете така.

Стокхолмски синдром

За уединението

Ако затворя вратата на тоалетната настава някаква галимация… Тази сутрин даже така се случи, че като тръгваха с баща си за детска градина и работа, мен ме свариха вътре. И понеже у дома няма „чао“ без целувка… нахълтаха и двамата.

Задължително оставям врата на тоалетната отворена, ако не искам да сменям врата после. Едно усмихнато личице и две премигващи на парцалки очички, почти на нивото на прага, и една друга личност, която точно в тоя момент спира да си намира нещата и се започва: "Мамооооо, да си ми виждала това... сестра ми пак ми е разместила онова... "

Като вляза в банята и все ми се струва, че посинява от рев. Излизам веднага, естествено, кротува си детето. Та, попълвам някаква декларация за майчинството и колежката ми чете: „Деца на възраст под 18 години?“ Аз по-уверена отвсякога, отговарям: „Не!“ А малкият щъка наоколо. ЕГН-то сигурно, докато съм жива, няма да го запомня.

Някога си бях съвсем наред

Това аз ли съм?

Винаги съм била много организирана, точна и стриктна. Не помня да съм забравяла или губила нещо. Помнех разговори с приятелки и случки достатъчно добре, за да ги цитирам. Знаех рождените дни дори на далечни познати. Родих и всичко се обърна наопаки. Бърках думите, забравям имената на децата на приятелките ми, редовно държа телефона в ръката ми и го търся къде е. Помня вече 4-5 празника и то на наааай-близките. Мисля си за палачинки, казвам понички; гледам табуретката, казвам фотьойл. Акълът ми е на вълна кърмене, памперси и захранване, макар че се върнах на работа преди 7 месеца. Не помня първата година от майчинството и често се шегувам, че затова майките се “лъжат” и раждат отново. Вечно закъснявам, дори когато съм без детето, всичко си записвам, защото иначе забравям. Положението е плачевно. Дори сега се сетих, че съм забравила да честитя рождения ден на един колега вчера и му писах със закъснение.

Често се мразя за това, в което съм се превърнала, чак не мога да се позная. Аз, онази организираната, не само навреме на всяка среща, ами дори 5-10 минути по-рано, сега винаги съм с няколко минути закъсняла. Гордеех се със себе си, че дори да загубя нещо се връщах назад в спомените си къде съм минала, какво съм правила с най-малката подробност и така се сещах къде съм го оставила и си го намирах. Сега зациклям още в началото, директно стигам в края и средата ми се губи. А това, дето винаги съм с вързана коса, от нямане на време да си изсуша косата като хората или че на двете ръце съм с различна дължина на ноктите (едната са изрязани късо, а другата е с маникюр), дори не искам да го коментирам. С хубаво чувство се сещам как една колежка ми се радваше как така успявам винаги да съм с перфектен маникюр и винаги с червен лак, който е перфектно направен от мен самата. Сега не мога да опазя блузата си без петна.

Самата истина. И аз не мога да се позная. Превърнах се в непознат за мен човек в много отношения. Надявам се след няколко години, когато започна да си почивам и спя повече, да върна поне част от старото си Аз. Макар че в името на детето, бих свикнала дори с тази промяна :))

От всичко най-често ми се случва да подскоча, когато заплаче някое дете. Мога да се закълна, че е моето.

Значи гледам си baby tv и хич не ми пука, нищо че бебето е навън с баща си, а каката вече е над тези бебешки неща…, а това за песничките и най-вече за бонбоните и сладкото хиииич няма да го коментирам.

Струваше ми се безкрайно трудно да взема всичко най-необходимо за най-дребното излизане: ключа, телефона, портмонето (това с парите и документите, не някое друго), ключа за колата, раницата на бебето (няма да изреждам всичко жизненоважно в нея), детето със столчето за колата, другите деца с техните багажи, техните телефони... и обувките, и дрехите ми за излизане, по възможност не лекьосани... Но този момент минава и идват други. Сега мъкна лаптоп и куфар за командировка, папки с документи (жизненоважни) и дори си гладя дрехите, но не е толкова забавно, както с бебоците. Дано да успеем да се насладим на всеки момент.

Една моя позната хванала сина си в ръце и снове в къщата с него чисти, шета и в един момент вика на каката: "Бягай, изчезна Дидо, няма го, иди да го търсиш!". Всички имаме такива моменти. Когато купувахме къщата с мъжа ми, нотариусът ме пита кога сме се венчали, а аз отговарям с датата на раждане на детето...

След 12 години престой в къщи (мой, не на детето), най- после номер 3 е прието в ДГ. Кандидатствам за работа и... ме взимат. През деня работя, вечер съм на площадката, да изхабим каквото може още от енергията. На другия ден обличам каквото сваря и пак на работа. В случая дънките от вчера. В магазина, където работя, влиза майка с няколко месечно бебе със СОПОЛИ. Минавайки покрай него вадя "дежурната" салфетка от задния джоб и забърсвам. Усетих се, когато видях колко странно ме гледат всички - шефът, майката, клиенти... абе, всички!

Редовно ми се случваше по погрешка да напъхам биберона на малкия в устата на 8-годишната ми дъщеря и срещах ужасения й поглед или да се пробвам да нахлузя бебешката шапка на главата на мъжа ми.

Приспивам голямата (тогава на 5) и й чертая по гръбчето маршрута на прибиране от училище: „Тук завой, тук спираме, отстрани - езеро, тук кръгово... бая път... аз старателно рисувам и говоря напевно. Стигам до финала: „Вкарваме колата в гаража и пристигнахме! Лека нощ!“
Тя вече трябва да е заспала. Обръщам се тихичко да излизам и чувам зад гърба си: „Мамо, ти забрави "да прибереш" сестра ми от детската градина!“

Храня си аз бебето с плодово пюре и по едно време установявам, че му давам от моя сладолед. Тогава дъщеря ми беше на 8 месеца. Повече не поиска пюрето.

Мразя разходките

Третото око

Докато бях бременна с третото в първите месеци, още не знаехме пола на бебока. Та, лягаме си с мъжа ми и децата, и по някое време (беше 03:05 ч. сутринта) се събуждам от течение, надигам се от леглото и гледам, че вратата на спалнята е широко отворена. Там седи момченце на около 7-8 годинки, много красиво и русичко. Гледам момичетата си спят, поглеждам пак към него, а той ми се усмихва. Почнах да бутам мъж ми да го будя да види детето, събужда се той, а аз му казвам: ”Виж, на вратата има някакво момченце.“, погледнахме натам, но него вече го нямаше, а вратата си стоеше широко отворена. Тогава разбрах, че бебето, което очаквахме, ще бъде момче. Роди се със светло-кестенява косичка и сиви очички. След като го подстригах преди три месеца горе-долу, косичката му стана русолява, точно като на детето от съня ми :) С каките не ми се е случвало такова нещо.

След всичко прочетено, съвсем основателно, една от читателките е задала следния въпрос:

„Кога отшумяват симптомите?“

Може би верният отговор се крие в споделеното от една майка:

Синът ми е на 30 години, а аз все още го хващам за ръката и го побутвам зад мен, когато пресичаме заедно зебрата, а за забравянето... уф... още ме държи в много точки.

Препоръчваме ви още: 

30 признака, че имате мамешки мозък