Ninja Editor
Автор: Лени Рафаилова
Утрото на Бъдни вечер. Градът спи. Светла, лепкава мъгла се рони от зелените връхчета на боровете, трепва за миг в студения въздух и пада изнемощяла в бледи капки по щръкналите уши на кучето и по сънените ми клепачи. Трепти по миглите, пречупва случаен слънчев лъч в очите ми и изчезва. Без следа. Кучето отбелязва пътя ни с мокри, кални лапи. Нашият път до вкъщи в сребърното утро, навело слънчев поглед към изтръпналата земя, утро, което крие тайната на вечерта. Нямаме елха и кола нямаме. То и мъж си нямам до вечерта, та затова и ми се пада честта да играя главната роля в предколедния психотрилър.
Сама, само със съдействието на градския транспорт и ограничен брой банкноти, сгънати на четири в левия ми джоб. Първият клиент на мола с празничен кафяв хартиен плик и още по-ограничен брой смачкани банкноти. Невидима съм, контрольорите ме заобикалят или може би изглеждам нещо ненаред, та хората не ми щат билетчето, дето и без това нямам. Стъпвам по разместени плочки, клокочи гъста мътна вода. Светофарът пищи, някаква жена крещи по телефона, мъж с уморен поглед и сив каскет разсеяно чете вестник на спирката. Вестникът е от вчера. Останали са пет елхи. Вятърът ги блъска, те са изморени и едва стоят изправени на своите криви кръстачки с ръждясали къси пирони в тях, Сякаш стройни, млади робини... за продан. Боже! Мислите ми по светли празници често са твърде тъмни, с изкривени лица и смръщени чела. Усмихвам се при една за горещо кафе и тънка цигара.
Двете със зелената еличка-робиня хващаме гратис автобуса до последната спирка. Пръстите ми са набодени и изтръпнали от острите иглички. Дръвчето си отмъщава за страданието. И с право. Набутваме се в тесния асансьор като леко прегъвам няколко по-смели клончета, скриваме хартиения плик между саксиите на полуетажа и с въздишка на облекчение завъртам ключа. Кучето върти дупето и души още мокрите светли иглички. Децата се прозяват и бъркат някакъв стар корнфлейкс. Надиплям сребърни гирлянди около нежното стебло. Имаме куфар с бляскави играчки. Едно малко ангелче е изпаднало на дъното на шкафа, крилцата му са в прах. Издухвам го, кучето киха. Отвсякъде влиза миризма на зеле. Време е за кафе. Утрото се изпарява от стъклата, денят скоро ще заблести. Чушките и бобът са опечени, питката ще правя след залез, когато той се прибере. Искам да си сипя чаша вино, но е твърде рано, децата ще ме сметнат за непоправим алкохолик. Телефонът вибрира в задния ми джоб. Обажда се, за да ми каже, че е тръгнал и да пита за елхата. Тя е добре, настанила съм я на светло, наконтила съм я и може би ще ми се прости. Може би. Пуша. Димът е тежък и плътен, като платно от спомени.
За Коледа никога не си поръчвам подарък, но тази година един подарък ми е нужен до болка. И ето, пиша наум писмо до Добрия старец или повече до Бог. Искам ножица. Голяма и остра, добре наточена и със здрави дръжки. Ножица за време. Ножица, с която да отрежа всяко парче пропиляно време, всяко време на болка, на тъга и гняв. Време, което не искам в моята лента живот, време, от което ме е боляло, време, в което някого го е боляло, време от скръб и смърт, време от гняв, от ярост, от безумие, от крясъци, от счупени чаши, от затръшнати врати, от заключени решетки, време от загубена любов, от премълчана обич, време от спестени усмивки, от разделени ръце и тела, време от горчиви до изтръпване сълзи в очите на майка ми, времето от кошмара на баща ми. Искам ножица, за да изрежа всичко страшно, мрачно и зло от тънката лента на дните ни. Ще я държа здраво и внимателно ще отделям ненужните кадри с точно отмерено движение на острието. Ще изгоря ненужната лента, за да остане само това, което е трябвало да бъде. Ще изгоря до пепел болката, ще изгоря сълзите и смъртта, ще унищожа страданието и черните баири на скръбта. Ножицата ще плъзне безмилостното си острие по всяка горчива сцена, по всеки ненужен миг време на болка и страх, на обида, смърт и тъга. И лентата ще остане все така цяла, но вече по-светла и гладка, като скрита ледена пързалка в сребърно утро, където лъчите на младото слънце чертаят отвеси от светлина и цвят.
Цигарата е угаснала, димът е изчезнал. Трептят крила на спомени и тънки надежди. Денят си отива. Време е за питката. Кучето лае, става течение. Елхата бодро размърдва клончета. Трепкат шарени светлини. Отвсякъде се носи аромат на прясно изпечен хляб. Един мъж влиза у дома с усмивка и бутилка вино. Оставям ножицата. Този миг време ще си го запазя. Има кадри, които трябва да останат, за да не боли толкова от други.
Препоръчваме ви още:
Автор: Мая Цанева
Последните няколко месеца бяха тежки, "предизвикателни" по модерному. Много работа, грижи в вкъщи... и съдбата започна да ми дава малки знаци, че нещо не е наред. Започна с невинни прояви на домашните духове. Виното в чашата ми рязко се развълнува и висока приливна вълна заля стената, пердето, покривката. Скоро след това стъклената бутилка със зехтин се завъртя в страстно сиртаки на пода. На Бъдни вечер скок на огледалото за малко да ни обрече на 7 години нещастна любов. За капак ябълковият оцет беше толкова запленен от уханната смес за тиквеник, че изплака няколко сълзи върху нея.
Домашните духчета се налудуваха, аз намерих нова тема, с която да досаждам, и вероятно щях да забравя всичко това, ако не бяха чорапите ми. Големият пръст на десния ми крак проби всички чорапи и чорапогащи, които обух. До един. На едно и също място, дори и след само един час носене, пръстът ми се изправяше горд и ме гледаше осъдително. В началото го пренебрегнах. Недовиждам, нямам създадени навици за изящен педикюр. След като пръстът проби и любимите ми нови чорапи, предприех мерки - подрязах го. Но той отново надигна глава (извинете - нокът) и осъдително ме изгледа, така както може само дете, което ти е сърдито. Обвинителният ми пръст ми каза: "Спри! Ако не го направиш, ще те оставим да (при)паднеш точно преди Коледа!".
И аз спрях. По-точно планирам да го направя, защото имам две възможности: да се справя със симптома на скъсаните чорапи е лесно - ще закърпя дупките (всъщност не е толкова лесно - пословично несръчна съм с иглата), мога и да отида на педикюр. Ще си купя нови чорапи. По-трудно е да "закърпя" себе си, да направя изящен гобленов бод, с който да избродирам своята 2018 г. без скъсани от умора чорапи. Затова дни преди Нова година ще си подаря ден без чорапи, ще си простя дупките, ще се позабавлявам с домашните духчета и ще се вслушам в големия пръст: "Стъпи здраво на краката си и ще стигнем далеч."
Дано го омилостивя и заедно отново поемем нагоре, без да се срещаме често през дупка.
Препоръчваме ви още:
Автор: Антония Чиликова
Все повече семейства избират да отбележат настъпването на Новата година в планински хотел или с пътешествие до някое екзотично място, но има и много, които ще останат у дома за празниците. И ако Коледа обикновено е свързана със събиране с близките роднини и вълнуващото очакване на Дядо Коледа, то посрещането на Новата година може да е доста скучно за децата, особено ако си го представяме единствено като телевизионен маратон. Често улисани в приготовленията на новогодишната трапеза, забравяме да подготвим празник и за децата.
Ето и няколко идеи, лесни за осъществяване и необременяващи бюджета:
1. Включете децата в подготовката на празничната трапеза – например да украсят салата-часовник или да подредят масата. Децата могат да подготвят и новогодишни картички с имената, за да се подредят гостите на масата. Така ще им осигурите занимания и през деня, а и за себе си - малко време.
2. Направете си карнавал или бал с подръчни средства или с любимите костюми на децата. Може да помолите децата да подготвят и ревю или малка пиеска. Вашата роля е на най-ентусиазираната публика. А може и да си смените ролите - кой казва, че родителите не могат да събудят детето в себе си?
3. Домашно караоке – ако нямате караоке диск с любими песни, може да потърсите в интернет - има както на български, така и на други езици.
4. Подгответе балон – пинята, като напълните един здрав и кръгъл балон с бонбони или дребни сладки (добре е да са опаковани, може и домашни) и след това надуйте балона! Вържете го на някое удобно място, все пак далеч от нетърпеливите детски ръчички, и когато дойде сюблимният момент, го спукайте – за радост на малчуганите!
5. Капсула на времето. Подгответе предварително малка анкета с въпросчета например - какъв искаш да станеш; коя е любимата ти храна; как изглежда любимото ти пътешествие; какво ще запомниш от изминалата година и т.н. Сложете ги в специална кутия и запечатайте с надпис да не се отваря да кажем поне 2-3 години, а защо не и до 18-та година на децата! А може да използвате и буркан с капачка, който да украсите предварително.
6. Търсачи на спомени. Изберете снимки от вашите любими моменти през годината, разпечатайте ги и ги сложете в плик. Скрийте пликовете из стаята – всеки, който си намери плик, ще трябва да разкаже своите спомени от общото преживяване. Включете се и вие в търсачеството!
7. Късметчета. Ако искате да опитате нещо ново, освен традиционната баница с късметите, а и да включите сръчните детски ръчички в приготовленията, направете си късметчета! Подгответе си по-отрано дузина използвани ролки от тоалетна хартия – сложете в тях късметчетата (може да ги напишете заедно с децата) и „изненади“, например бонбони, конфети, дребна играчка. Завийте ги като бонбони с шарени весели хартии и сложете в коледен чорап, шапка, буркан или друго по ваш избор. Нека всеки да си изтегли късметче.
8. Домашна томбола – беше задължителна за нашето училищно празненство и я чакахме с нетърпение.
Можете да купите предварително малки подаръчета например шоколадови яйца, весели фигурки или още по-добре всеки сам да подготви своята изненада за томболата с ръчно изработени подаръчета. Нека децата да подготвят номерцата към всеки подарък и да организират томболата – всеки изтегля листче с номер, включително и възрастните! Ако са шеговити, още по-добре – например чорап с дупка, весела маска, топче на клоун за носа – спомнете си всичко, на което се смеят децата.
9. Игра на шише – вярвам, че не сте забравили любимата си игра от тийнейджърските години! Е, защо да не я използваме и в семейните забавления в новогодишната нощ – нека желанията са мили, смешни и весели – например целувка по нослето, да застанеш на един крак и да кукуригаш, да имитираш слон или просто да подскачаш като зайче!
10. Домашни конфети. Ако не ви плаши основното чистене след новогодишното парти, защо да не си направите и хартиени конфети, които децата да разхвърлят с ентусиазъм, докато вие отваряте шампанското! Нужен ви е само перфоратор – обикновен, или от специалните, които се продават вече по книжарниците (има и със снежинки) и шарени хартии – може да използвате стари списания или друга вече употребявана хартия. Ако искате да има повечко блясък и празничност, може да използвате и специални хартии в сребристо или златисто. Децата с удоволствие ще помогнат в седмицата преди празника. После само слагате в нечупливи чашки или свити от хартия фунийки и оставяте на децата да ги хвърлят нагоре. А може да ги скриете и в балон, който да хвърлите нагоре и тайничко да спукате с карфица. Изненадата е гарантирана!
11. Посрещане на Новата година с друга страна! За децата често е трудно да дочакат посрещането на Новата година в полунощ – защо да не попътувате до друг часови пояс и да не посрещнете Новата година според него? Изберете си държава, в която Новата година настъпва по-рано. Ако имате кабелна телевизия с програми оттам – просто ги пуснете в точния час и лесно ще се пренесете с децата в избраната страна и ще споделите настроението. А може и да подготвите песнички или клипче от youtube – лесно се намират от предната година. Може да подготвите и тематично меню или сладкиш от страната, с която сте си избрали да посрещнете Новата година! Имайте предвид обаче, че в някои страни извън Европа и Северна Америка, посрещането на Новата година не е на 31-и декември!
12. Новогодишно семейно фото. Разбира се, какво е новогодишно парти без снимки! Може да въведете традиция за специалното семейно фото – изберете си специално място в дома, като и позиции – снимайте се всяка година на същото място или поне като максимално се стараете да повторите позициите си. Ще е весело да се види как се променяте с годините, а децата - как порастват!
А всъщност най-добрите идеи за празника ще ви дадат вашите деца! Попитайте ги как те си представят мечтаната новогодишна нощ! Играйте на техните игри! А през деня вместо да се суетите в кухнята, отидете в парка, на пързалката или още по-добре - на разходка в гората. А ако решите да го направите на 1-и януари - гарантирано няма да има навалица по пътищата.
Весело посрещане на Новата година!
Прoчетохте ли пожеланията на Траяна за хора с чувство за хумор? Идеални са и за новогодишни късмети!
Препоръчваме ви още:
Автор: Анелия Икономова
Спомням си баба ми – корава, съсухрена, мъничка - най-безстрашният човек, когото съм познавала. Когато бях малка, задължително празнувахме Коледа на село, при нея. Останала вдовица съвсем млада, с две бебета на ръце, тази жена не познаваше думи като „не мога“, не познаваше безнадеждността, пазеше свирепо вярата и следеше за спазването на традициите до последния детайл.
Помня, че седяхме на земята върху слама, покрита от черги, тъкани от моята прабаба. Помня също суетнята на жените около приготвянето на храната, смирените усмивки на мъжете, докато пийват греяна ракия. И нетърпението на децата за скъпоценната пара.
Всички сядахме в кръг. Най-възрастният и най-малкият вземаха хляба, разчупваха го, вдигаха го към небето и с висок глас повтаряха три пъти: „Слез, Боже, да вечеряме!“, целуваха хляба и го оставяха обратно на мястото му. Най-малкият казваше молитвата, а баба разкъсваше питата и подаваше по едно парче на всеки. Никога не съм чувала някой да каже „не искам“, „не обичам“, „няма да ям“. От масата не се ставаше, преди и последният човек да се е нахранил. Миризмата на тамян така е запечатана в мозъка ми, че и сега като доловя аромата му, веднага се връщам в прекрасните дни от детството.
Но това са моите блажени спомени... моите деца ще имат малко по-различни:
Аз: Бързо, трябва да тръгваме, трябва да напазарувам толкова много неща!!!
Дъщеря ми: Ох, мамо, точно сега ли намери, записала съм си час при козметичка за вежди!
Аз: Ти си на 12 години, нямаш нужда от вежди, имаш нужда от зла майка, която да ти напомня, че нямаш нужда от вежди! Отиваме в супермаркета, аз ще пълня количката, ти ще гледаш брат ти, да не разруши сградата.
Д: Никой не може да опази сградата от него.
Аз: Тогава ограничи щетите, а ако са много големи, прави се, че не го познаваш... и започни да се обличаш. Закъснявам! И къде е брат ти?
Д: Зад теб, яде кабела на сешоара!
Аз: Не този, големият ти брат! А ти престани да ядеш кабела на сешоара, ела да ти дам морков!
Д: Ми то като имаш 100 деца, как да знам за кое говориш!
Аз: Започни да се обличаш, за да не станат 99!
Набирам номера на големия „израстък“. Звъня. 5 пъти, без изгледи да ми вдигне някога. Невротизирана невротичка, на която детето не й вдига телефона… на 24 декември! Безценни спомени се очертават!
Най-накрая връща обаждане. Две минути разговор и само като чу, че трябва да гледа „малката напаст“, любовта към хуманитарните науки скочи в неизмерими граници – „имам класно/контролно/състезание/олимпиада/петминутка/колквиум/държавен изпит“ - каквото можа да измисли или да провери в гугъл. Обеща да подреди масата и да си помисли за миенето на чинии. Тираничната ми същност ликува, но майчиното ми сърце познава лъжата, преди да се заформила като идея дори.
Обличам „напастта“, връщам „бъдещата световна звезда“, обидно разпознавана сега като негова сестра, да си облече нещо подходящо - 2 пъти, защото не се очаква Ариана Гранде да гостува в пазарджишките гранд вериги Била! Инструкции със сълзи на очи към „напастта“: „Миличък, моля те, мама много те обича, ще ти купя шоколадче, само не крещи в магазина, не сваляй редове със стока, защото „спайдърмен продуктите“ трябва да са едни до други – без значение близалки или прах за пране! Когато някоя леличка ти обяснява правилата, изслушай я внимателно и ако тогава не харесаш казаното, ще го обсъдим, без да е нужно да ходи в болница да я шият. И стой до кака и си харесай нещо, но искам да я слушаш, защото тя е до теб, за да те пази! Без отдалечаване, хапане, ритане, пищене, преследване на малки деца и домашни любимци - те знаят, че ги обичаш, просто не могат да дишат като ги прегърнеш!"
Пристигаме в супермаркета - две колички, два отбора:
Аз (отбор 1) - същинско пазаруване и крайна точка за вземане на решения по назряващи конфликти.
„Претенцията“ и „Звярът“ (отбор 2) – заблуда на противника, бързо придвижване около лъскавки неща, за да не забелязва останалата стока, хора и животинки, и света като цяло!
Тоя път стана бързо и почти не боля, като второто ми раждане някак...
Платихме една счупена бутилка детско шампанско. Течността разлята на пода беше изумително декорирана от 6 играчки за елха, които изглеждаха като да са крили нещо важно от испанската инквизиция!
„Бягство от затвора“ е нелош филм, просто... много зле са откъм идеи!
Прибираме се! Готвя. От стаята на дъщеря ми се чуват викове: „Писна ми, не мога повече. Какво нещо си ти, бе! Ако ми оближеш още веднъж учебника... “, накрая излезе побесняла, дойде и заяви: „Искам да ми махнат яйчниците!“ След половин час обяснение, че не всички деца са като брат й... като двамата й братя, защото големият все още я поплясква, когато знае, че нямам обсег с пантофите. И решение, че нейните деца ще са най-прекрасните на света - миряса.
Масата беше подредена като в приют за бездомни - храна, хляб и свещ, която „напастта“ прие като лична мисия да държи изгасена завинаги. Винаги съм обичала разговорите на вечеря в празничен ден, вече не е така:
- Що е постно? Някакво месо няма ли?
- Постно е поради същата причина, както и миналата година, хората постят по 40 дни, знаеш историята за постенето, месо утре!
- Ама аз с това няма да се наям!
- Изяж 12 сарми и пак ще си говорим!
- Боже, какво е това в салатата?
- Чесън!
- О, неееееее...
- Освен ако не си пропуснала да ми кажеш, че си станала вампир, в близките дни край няма да има!
В това време малчо си изстисква портокал в боба, развива сарми, застила листата на пода и се опитва да убие свещта!
Няма хармония, няма традиции, няма я баба да спира с поглед всичко нередно, да реди думи и кади трапези! Стана ми така тъпо, наляха се очите, станах и казах:
„Погледнете ме! Поне една вечеря ще мине без протеини, ужас от лош дъх, с благодарност към това, че сме заедно живи и здрави, че имаме приятели, че имаме хляб на масата и покрив над главите! Някой знае ли какво в действителност празнуваме днес? Празнуваме... надеждата, раждането й, благодарността, че тя е отново тук, че не сме сами! Тя е човек, който идва в точния момент да ти помогне, тя е вътрешна сила, която те кара да не спираш, преди да си успял да се видиш завършен и по-добър! Тя лекува, тя води, тя е живецът в нас! И може да не ви осигуря традициите на прабаби, но ще ви науча какво и как се празнува! Махнете храната и се молете с мен: „Благодаря Ти за надеждата, която изтръгна от сърцето си и я прати на нас, за да осъзнаем, какво е! Нека всички бъдем надежда за някой друг!"
И те утихнаха… и се замислиха, даже малката „напаст“ кротко си гризеше кабела на сешоара и одобрително кимаше.
Препоръчваме ви още:
Минимум домашни задачи и едно "истинско" контролно за цялата учебна година, при това с всякакви помощни средства. Във Финландия това не са мечти на глас, а реалност. За образователната система в тази страна е писано много, но продължава да привлича интереса на родители и специалисти. Екипът на платформата за развитие на логическото мислене и математически курсове LogicLike провежда наблюдение на обучението по математика във финландските училища и споделя впечатленията си.
Знания, необходими в живота
Не е учудващо, че учениците в тази страна се справят много добре с тестовете на PISA (Международна програма за оценка на образователните постижения на учениците). Тези тестове оценяват умението да се прилагат знанията на практика. През 2012-а година, когато акцентът е върху математиката, финландските ученици се оказаха на 12-о, при 3-та позиция през 2009, когато се оценяваха главно знанията, свързани с четене, отстъпиха само на Шанхай (Китай) и Корея. През 2015-а година насам (с приоритет природни науки) децата от тази страна се класират на 5-о място, а след това тенденцията продължава, но при все това е добър резултат, предвид факта, че в програмата взеха участие ученици от 70 страни. Но за Финландия е сериозна крачка назад след лидерските позиции години наред.
Прочетете и Финландското училище
през миналия век
Практическа насоченост на обучението
От учениците на тази северна страна, вие никога няма да чуете изречението: „За какво са ми тези косинуси?“ По време на урок учителят не просто разяснява новата тема, но и демонстрира как тези знания ще са нужни за бъдещите им професии или при справянето с потребностите на ежедневието. В средното училище децата придобиват навици по предприемачество на практически уроци по икономика. Приготвят обяд, планират количеството порции и изчисляват стойността на нужните продукти, разиграват скечове, при които сервират порции на „чуждестранните“ си гости (така упражняват и езика, който изучават допълнително), изчисляват печалбата на „заведението“ си и планират зареждането с продукти.
Атмосферата в часовете
Възможно е загубата на челните позиции да е подтикнала финландците да сближат още повече науката и живота. През 2015-а те стартираха образователна реформа, според която до 2020-а година, вместо отделни предмети в училище да се изучават „феномени“ или „явления“. Дали ще изчезнат традиционните уроци, все още не е ясно. Но ползата от междупредметния подход е очевидна. Той позволява да се разглеждат явленията от околния свят от различни гледни точки и по този начин получените знания се затвърждават в практиката.
Вижте и Училището,
Математиката не е по-важна от рисуването
Финландската образователна система се основава на принципа на равенството. Няма разлика в учебните програми на елитни и обикновени училища, правата на детето са толкова важни, колкото и на учителя. Изучаването на един предмет в ущърб на друг не се толерира. Затова и математиката не се смята за по-важна дисциплина от музиката, рисуването или часовете по трудово обучение. Може би затова у учениците не се формира негативно отношение към сложните предмети.
Без контролни и домашни?
В тази страна е прието, че децата задължително трябва да имат време за заниманията си по интереси, за игри с връстниците и общуване с родителите си. Затова домашните задачи са забранени. Или не? В крайна сметка слуховете са леко преувеличени. Има някои интересни нюанси. Домашни има, но са с много малък обем, за да успее ученикът да ги напише за 20 минути примерно. По математика това може да бъдат няколко примера по алгебра, просто за поддържане на формата. Има и възможност да избереш кога да направиш домашното си. То няма задължителен характер от типа „от днес за утре“. Най-важни са социалният живот и семейството. Децата имат домашни задължения – да изхвърлят кофата, да разходят кучето, да помагат в други домашни дейности.
Като във всичко останало акцентът в самостоятелното извънучилищно обучение е поставен върху поддържането на познавателния интерес, опознаването на околния свят и изучаването на живота.
Задължителни контролни или класни упражнения също няма. Тестове се провеждат по преценка на учителя, а оценките се съобщават лично на детето, не пред целия клас. Единственият стандартен изпит се провежда на 16 години и на него учениците имат право да използват всякакви помощни средства от справочник и калкулатор до таблет с достъп до интернет.
Прочетете Училище от бъдещето
– Сингапур
Да не знаеш таблицата за умножение не е срамно
Дванайсетгодишният финландски ученик се чувства прекрасно и без да знае таблицата за умножение и за целта използва калкулатор. Това не смущава преподавателите, защото е по-важно детето да може бързо да намери нужния му отговор. Изучаването на дробите започва в седми клас. Обучението се провежда на цикли. В седми клас децата изучават дробите повърхностно, след година се връщат на темата за по-задълбочени знания и така продължават в по-горни класове. Постепенно, без да се гони учебен план, повтаряйки по няколко пъти едно и също – така учат в тази северна страна.
Доказването на теореми също не е много популярно. Повече се цени способността да се решават прагматични задачи като способността да избереш мобилен телефон и оптимален тарифен план.
Бавен, но верен път към знанията
Вероятно никой няма да оспори твърдението, че на детето му е нужно да развива умението си да мисли, а не да назубря материала по училищните предмети. Във финландската образователна система се отделя по-голямо внимание върху развитие на индивидуалността на детето. Но не става дума за работа с „избрани“ ученици, които се подготвят за олимпиади и други конкурси. Децата се учат да развиват навици за работа в екип по всички предмети, общуват и заедно решават конкретни проблеми.
В някои училища има профилирани математически паралелки, но те учат по същите учебници, по които се обучават и връстниците им в обикновените класове. Разликата е само във времето, което е предвидено за усвояването на уроците. В последните години обаче се забелязва тенденция пособия с усложнени задачи да се появяват и във Финландия.
Децата учат компютърна грамотност още в началния курс: как да ползват информация от интернет безопасно, как да споделят снимки и лична информация, как да водят блог, който може да бъде четен само от съученици и родители. Училищата имат специални онлайн-платформи за тази цел. Това е добра идея, защото поддържа нуждата от себеизява у децата, далеч от опасностите на популярните социални мрежи.
Препоръчваме ви още:
Холандското образование - училище без стрес
"Безобидните" реплики, които могат да бъдат опасни
„Виж сестра ти… защо ти не се държиш така.“, „Като се върне баща ти, ще му кажа какво си направил.“ Всички сме съгласни, че подобни думи са недопустими в общуването ни с децата. Има обаче и такива, които привидно ни изглеждат съвсем невинни, често ги употребяваме, но имат не по-малко разрушително действие.
„Браво!“
Последните изследвания показват, че постоянното поощряване на децата с похвали, ги прави зависими от мнението ни. Ако непрекъснато казваме на детето си „умник“, „браво“, „ти си номер 1“, трябва да имаме предвид, че похвалата може да стане основен мотив за действията му. А от това произтичат цял куп проблеми: неувереност в себе си, занижена самооценка след първия сериозен неуспех, отсъствие на собствени амбиции и т.н. Затова похвалите по абсолютно всеки незначителен повод трябва да се избягват. Бързо се облича, прибира чинията си, без да му се напомня – това не са поводи, достойни за овации, това е норма. „Браво! Ти си номер 1!“ – можем да оставим за истинските победи. Ако все пак не искаме да подминем някоя постъпка на детето, можем да я отбележим без излишни възклицания: „Много е хубаво, че даде играчката си на това дете.“
„Не говори с непознати!“
Това е трудна и неразбираема за детето задача. Ако непознатият е любезен, то не го възприема като потенциално опасен човек. Освен това, ако детето сляпо приеме тази инструкция за общо правило, светът постепенно започва да му се струва недружелюбен и пълен с опасности. Затова не бива да го сплашваме непрекъснато, а да му дадем обяснение. Можем да проиграем няколко конкретни ситуации. Детето трябва да знае как да се държи, ако непознат му предложи лакомство или го покани в колата си, за да го откара вкъщи.
Прочетохте ли Ако детето се изгуби?
„Няма страшно!“
Детето пада, паникьосани тичаме към него и виждаме, че нищо опасно не се е случило. То реве сърцераздирателно, а ние му казваме, че всичко е наред и това не е страшно. Това е опит да успокоим повече себе си. От висотата на нашата възраст и опит, едно ударено коляно не е нещо фатално, но детето мисли иначе. То изпитва болка, некомфортно му е и затова плаче. Не бива да игнорираме емоциите му, а да му помогнем да се справи с уплахата и болката си. Можем да го прегърнем и да попитаме: „Боли ли те? Искаш ли да сложим лепенка на крачето или мама да го целуне?“
„По-бързо! Не се бави!“
Детето се бави със закуската или му трябва повече време, за да обуе обувките си, а ние усещаме, че закъсняваме. Вместо да го подканяме и да засилваме напрежението му, можем да смекчим тона и да кажем: „Хайде да побързаме!“ Така подчертаваме, че сме екип и снемаме от него излишната вина. В крайна сметка ние сме си виновни, че не сме разчели правилно времето, след като много добре познаваме навиците на детето си. Най-добрият изход от подобна ситуация е да я превърнем в състезание – кой пръв ще опразни чинията си например.
„Не можем да си го позволим!“
Това е компромисен отговор на молба да бъде купено нещо. Но ако често го използваме, у детето се създава впечатление, че не можем да контролираме парите си, че сме неуспешни. А при по-големите деца, този отговор е още по-рисков. Особено ако например семейството скоро се е сдобило с автомобил, но отказваме на тийнейджъра да му купим нов телефон. Той остава с впечатлението, че неговите потребности са маловажни за нас. Затова отговорът трябва да бъде друг: „Можем да си го позволим, но не точно сега. Изхарчихме много пари за колата и ще ни е нужно време, за да спестим отново.“ Така детето няма да се чувства пренебрегнато.
Видяхте ли Опасните игри?
„Внимавай да не паднеш!“
Когато крещим на детето, което се кани да скочи от катерушката, ние само отвличаме вниманието му. Така със сигурност ще падне. Освен това, доказано е, че реплики, които съдържат „не“ (не тичай, не скачай), задължително предизвикват у децата обратна реакция. Най-добрият ход в подобна ситуация е просто да сме наблизо и да сме готови да се намесим, ако стане нужда наистина. „Дръж се!“ вместо „Да не паднеш!“ или „Спри!“ вместо „Не тичай!“ са по-добрите реплики в случая.
„На диета съм.“
Следим ли теглото си? Дори да е така, не е нужно да посвещаваме детето си във всеки детайл. Ако то постоянно вижда как се претегляме и кълнем излишните си килограми, може да развие нездравословно отношение към тялото си. По-полезни са коментарите в този дух: „Храня се здравословно, защото така се чувствам по-добре.“ Същото е и със спорта: „Трябва да почна да правя гимнастика“ – звучи по-скоро като оплакване и не прави спортът привлекателен в очите на детето ни. „Колко хубаво е времето днес! Ще изляза да потичам!“ – разликата е очевидна.
„Сладко ще ядеш, като се нахраниш!“
Не е ли време да забравим тази фраза? След подобно изявление детето обикновено бърза да изяде храната си, за да получи мечтания десерт. В резултат си създава нездравословни навици и основното ястие е по-скоро наказание. Една лека промяна във формулировката, може да промени нагласите: „Първо ще изядем, това което мама специално е приготвила, а за десерт ще имаме…“ Полезно е по-често да хвалим „обикновената“ храна и да й се наслаждаваме. Не бива да забравяме, че ние сме примерът, който детето следва.
„Дай да ти помогна!“
Когато детето ни се опитва да построи сложна фигура с конструктора или да реши някаква задача, често ни се иска да се намесим и да сложим край на мъките му. Можем да го правим, но не постоянно. Иначе ще подроним неговата самостоятелност и ще го приучим да чака готови решения. Най-полезно в случая е да зададем насочващи въпроси, които да му помогнат да се справи само.
Източник: Parents
Препоръчваме ви още:
Въпросите, чиито отговори трябва да знае всяко дете
Попитайте родителите дали винаги са на едно мнение по въпросите за възпитанието на децата и ще най-вероятно ще получите положителен отговор. Но на практика бащите често имат сурови и твърде нереалистични изисквания, а майките в тяхно отсъствие ги пренебрегват. Или пък точно обратното - майката е по-строга, защото цял ден е с детето и се налага да му поставя граници, а бащата се прибира от работа и го вижда за един час, през който всичко му е позволено. Преди да започнем да възпитаваме, трябва първо да постигнем съгласие по основните принципи, смята педагогът Даниеле Новара. В книгата си Punire non serve a nulla (Наказанието е безполезно) той разказва как може да се стане това.
При добре организиран процес на възпитание наказанията са излишни. В основата на тази организираност стои съгласието между родителите.
Това е очевидно – никой не би се опитал да управлява компания, магазин или каквото и да било друго, преди да се договори с участниците в процеса. Иначе когато клиентът влезе в магазин и попита за цената на дадена стока, може да получи толкова различни версии, колкото са продавачите в него.
Или представете си шофьорът, който минава на червено и е глобен от полицай, да бъде оправдан от негов колега, който потупвайки нарушителя по рамото, да каже: „Не се притеснявайте. В някои ситуации може да се минава на червено. Продължавайте нататък.“
Прочетете и Мамо, не прави така
Възрастните знаят, че за да върви бизнесът им, е необходим синхрон. Но кой знае защо, в семеен кръг това се пропуска. Причините са много.
Те се отнасят най-вече до радикалните промени, които се случиха в структурата на семейството през последните десетилетия и засегнаха чувствително ролята на бащата. Ролята на майката също се промени, но все пак тя продължава основно да се грижи за децата (може би дори повече от преди). А бащата, като възпитател, мина на заден план.
Често майките не се доверяват на бащите. В най-добрия случай те просто са убедени, че таткото не може да се справи с ролята си, в най-лошия – че изобщо не може да му се има доверие. Майките виждат, че нещо не е наред и действат, без да се посъветват с другия родител.
Когато родителите не се съветват един с друг
За съжаление, липсата на съгласие между родителите, по въпросите на възпитанието, често се оказва норма. Това може да предизвика у детето напрежение – ситуацията му е непонятна, то се опитва да действа по един и по друг начин, не знае кого да слуша и се опитва с поведението си да принуди родителите да стигнат до съгласие.
Така се раждат детските капризи – крайният вид нежелано поведение, към което детето прибягва, за да предизвика мама и татко да действат заедно.
Вижте и Изборите, които правим
за децата си
4 правила на екипната игра
Не прехвърляйте върху детето вземането на решение. Все повече родители въвличат децата си в своите решения, понякога буквално ги заставят да действат самостоятелно. Това е допустимо, когато става дума за лични предпочитания (на какво да играеш, кой приятел да поканиш на гости), но не и по въпросите на възпитанието. Децата, особено малките, не са длъжни да участват във вземането на решения, които не съответстват на възрастта им. Например: „Кой искаш да те приспи – мама или тате?“, „Искаш ли да отидем до магазина, да си купим нещо или ще хапнем каквото имаме вкъщи?“ Същото, макар и в по-друг аспект, се отнася и за тийнейджърите. Те не трябва да участват в установяването на границите, но могат да споделят мнението си за това как да се движат в тези граници. Не е нужно да питаме порасналото ни дете колко пари да му дадем за излизането с приятели, за да не чуем сума, която ще предизвика спорове и скандали. Децата не трябва да участват във взимането на решения, които излизат от рамките на развитието им. В противен случай ще предизвикаме емоционална реакция и ще се изкушим да накажем.
Ако имате някаква идея, обсъдете я с другия родител. Говорете повече с партньора си. Всеки има от нас има своя лична история, която използва и интерпретира по своему. Затова обменът на мнения е необходим. Имате добра идея? Искате да предложите на детето някакво занимание, игра, пътуване. Преди да му разкажете за това, споделете с другия родител. Разбира се, става дума за решения, които са значими за живота на семейството. Детето трябва да получава от вас само ясни предложения, които вече сте обсъдили с партньора си. За да започнете действате заедно, трябва по-малко да говорите с детето и повече с помежду си.
Говори само единият. Не е нужно като ехо да повтаряте думите на партньора си. Най-добре е, когато с детето говори единият от родителите. Когато мама и татко повтарят едно и също, детето остава с усещането, че не се доверяват един на друг. Ако предварително сте обсъдили своето решение, няма смисъл да съобщавате това на детето заедно.
Дори да сте разведени, старайте се да действате заедно. Поддържам мнението, че децата изпитват трудности не заради развода на родителите си като такъв, а заради това, че родителите им неефективно ги възпитават. По основните въпроси като избор на училище, базови хигиенни правила, режим, разведената двойка трябва да постигне съгласие.
Понякога това е невъзможно. В такива случаи родителят, който отглежда детето, трябва да си изработи добра възпитателна стратегия, без да е необходимо да я обсъжда с бившия си партньор. Ако се справя добре с ролята си, дори и сам, може да повлияе положително върху живота на децата си.
Даниеле Новара e известен педагог, който разработва своя система за управление на конфликтите между децата. Центърът, който открива в град Пиаченца, сега има клонове и в други градове на Италия. Издава списание „Конфликти“, преподава в Католическия университет в Милано и е педагогически съветник на верига детски градини в Милано. През 2000 година създава образователен център в Косово за деца на възраст от 2 до 5 години, който е активен до 2011 г.
Препоръчваме ви още:
12 признака на токсичните родители
Автор: Янка Петкова
От миналия век, до ден днешен, коленето на прасето си остава най-сигурният начин да примамиш по Коледа младите на село. В нашата семейна история това беше ритуал с традиционни стъпки, които се спазваха стриктно от патрона на майчината ми фамилия – дядо Марин. Той беше почетен свиневъд. Бяха го снимали за окръжния вестник, сред прасетата, в местното ТКЗС.
Потегляхме в петък, след работа, четири семейства, натикани в две коли. Ако се случеше да срещнем милиционер по пътя, върху децата бързо намятаха по някой шушлек, да не прави впечатление извънредния брой глави в автомобила. Бързахме да пристигнем, защото знаехме, че баба вече е оскубала 2-3 кокошки и е сложила на печката да ври специалната й пилешка чорба, за която бяха чували и в съседното село (само веднъж се компрометира като майстор, когато обърка олиото с газта за лампата). Баба Йова, по-известна като Мариница (в село Каменци към жените се обръщаха с имената на мъжете им) беше чевръста и много изобретателна жена. Само тя можеше да скрие кутия вафли така, че братовчедът Маринчо да не я намери. Цял ден ходеше по животните в двора и имаше основен принос за угояването на прасето, което ставаше фамилно жертвоприношение по Коледа.
Когато пристигнехме, на печката вече къкреше големият чайник с греяна ракия, тутманикът беше изпечен и масата наредена за гости. Тази вечеря имаше основно организационен характер. Вуйчовците (братята на майка ми) уточняваха подробностите по предстоящия „ритуал“. Ние, дребните, се целехме с топчета от хляб и си плюехме в лимонадите, а жените, дъщери и снахи, подготвяха логистиката – посуда, подправки и каквото там е необходимо за другия ден.
В дядовата къща всяко семейство си имаше стая. Преминаваше се от едната в другата. Нашата беше последна, защото майка ми беше най-малкото дете. Изобщо имаше много строга йерархия, защото дядо беше твърдо патриархален. И понеже стаите за гости бяха четири, а печките две, вратите помежду им никога не се затваряха. Все пак последната беше най-студена. Затова ние със сестра ми имахме „привилегията“ да спим при баба и дядо. Това беше почти наказателно мероприятие, защото дядо Марин хъркаше зверски. Баба обаче самоотвержено споделяше постелята с него, както се казва – "заедно и в радост, и в мъка". Постилаше ни на съседното легло, раздаваше по малко вълна, да си запушим ушите и гасеше лампата. Никой не смееше да гъкне, защото дядо много мразеше някой да му пречи на съня. От вълната нямаше особен ефект, но емоциите ни затваряха очите, въпреки стряскащите звуци, които идваха от съседното легло.
На сутринта, изсърбали по една чорба, всички се разтичваха. Палеха се печки. Дворът се пълнеше с народ, защото идваха помощници. Основната им функция беше да следят процеса по коленето на прасето и да дават акъл. Най-важен беше ветеринарният, който правеше финален оглед на жертвата и издаваше някакъв документ, че всичко е наред. Той имаше много важна роля и в последващите дейности, защото никой не можеше толкова прецизно да разфасова прасето на бут, рибица, врат и прочее съставни части. Вуйчовците, свако ми и баща ми също имаха предварително уточнено участие – те трябваше да „запъват“ животинката. Всеки държеше по едно въже вързано за крака на добичето. Татковото все беше най-дълго, отдръпваше се почти до портата, сякаш не е с другите, затваряше си очите и не ги отваряше, докато не приключеше „ритуалът“.
Ние, с братовчедите, кацвахме на прозореца в кухнята, откъдето гледката беше най-добра. Не че някой гледаше, всички си стискахме очите (и ушите), докато майките ни не кажеха, че се е свършило, но не можехме и да стоим настрана, как иначе ще си попълним колекцията от страшни истории за разказване. Навън крещяха, раздаваха команди, чуваше се пронизителен рев, докато дядо не нанесеше решителния удар и не настанеше тишина. С това приключваше сцената на жестокост. Оттук-нататък започваше веселата част и притокът на хора значително се увеличаваше.
Баба палеше огън на двора и слагаше голямата тава за осмянката. Скоро след това се разнасяше примамлив мирис на прясно изпържено чисто месце. Нареждахме се около тавата с филиите хляб и чакахме да ни извадят по едно парче от деликатеса. Не бяхме само ние. Около огъня се скупчваха и съседите, които вече си бяха заклали прасетата и споделяха впечатления и рецепти. Тези важни разговори се водеха, докато каната с червено вино обикаляше по часовниковата стрелка и обратно. Бай Георги, който живееше в непосредствена близост, разказваше за ненадмината си „солена торта“, която се приготвяла на пластове – ред тънка сланинка, прошарена тук-там с месце, ред подправки. За този специалитет се разказваха легенди (предимно от бай Георги) на всяко коледно клане, но никой не го беше опитвал, което ни навеждаше на мисълта, че е плод на фантазията. Виж бабека, който правеше баба Йова, и надениците й, се виждаха отдалеч, докато се вееха на кьошка, пък и нямаше човек, който да не ги беше опитвал.
След осмянката идваше редът на джумерките. Бабините бяха по-месни, хрупкави и много вървяха с чорбаджийските й чушки и виното. Вуйните режеха продуктите за бахура и сортираха по семейства месото, което щяхме да си вземем в града. Когато приключеха приготовленията, всички се нареждаха по масите, да си доядат. Чудех се как изобщо остава нещо, „за града“, след толкова ядене на прясно свинско.
Обкръжен от деца и внуци, дядо се вдъхновяваше за благотворителност. Вадеше „портофела“ и щедро раздаваше парички на децата, само след сурвакане, разбира се. Както казах, беше патриархален, и много държеше да му целунем ръка. Пък и ние нямахме нищо против, защото тази голяма груба ръка строго, но с много любов, си управляваше фамилията. Празниците бяха многолюдни, масите отрупани, хората безгрижни и весели. А когато греяната ракия и виното „проговаряха“, дядо си извеждаше челядта на двора за едно дълго хоро – да види цялото село как го почитат Марин Милушев деца и внуци.
С годините хорото ни осиротя. „Младите“ така се разпиляхме, че едва ли ще се хванем някога един до друг. От време на време се чуваме и си припомняме селските Коледи, които децата ни никога няма да имат.
Препоръчваме ви още:
- Най-популярни
- Най-нови
