Майка на петгодишен син споделя какъв ефект върху детето й имат модерните теории за възпитанието, които тя съвестно прилага в ежедневието си.
Веднага уточнявам – не съм специалист. Аз съм просто измъчената майка на петгодишен дребосък, възпитаван по препоръките на водещи детски психолози. Може да спорите с мен и да не приемате мнението ми. Може да ме сметнете за крайна (и донякъде ще бъдете прави). Но все пак ме изслушайте.
Втората покупка след теста за бременност (който се оказа положителен) беше книгата на Юлия Гипенрайтер „Да общуваме с детето. Как?“ Изчетох я от кора да кора, подчертах важните цитати и съобщих на всички близки каква ще е линията на възпитание занапред.
Веднъж започнала, не можех да спра, затова в месеците на очакване на сина ми се запознах не само със съветите на водещите детски психолози (и на някои не толкова водещи), но и изучих основните методики за ранно развитие. Синът ми беше на четири месеца, когато будувах почти цяла нощ, за да изрежа картите на Доман (малкият се научи да чете на четири години, но това по никакъв начин не беше свързано с въпросните карти). Започнахме да се занимаваме с рисуване, когато беше на 6 месеца. Домът ни беше изпъстрен с нетоксични бои за рисуване с пръсти. Доколкото си спомням, този рисувателен комплект измести покупката на лятна рокля за мен.
Кога ранното развитие забавя развитието
След такива занимания отделях часове да избърша всички изрисувани повърхности и бузки, но бях страшно горда със себе си. Ето, занимавам се с детето, развивам го, а можех да го метна в кошарата и да си гледам сериала.
С наближаването на първата година, влязоха в употреба съветите на психолозите от книгите, които бях изчела. Когато синът ми се научи долу-горе да се изразява, при всяка ситуация започнах да му предлагам да прави избор. Например той не обича карфиол, затова го питах (него, едногодишния дребосък) какво предпочита да обядва – карфиол с риба или карфиол с пиле. Четири години по-късно той ми излиза със същия номер: „Мамо, избирай какво да облека за разходката – белите къси панталонки или карираните?“ А навън е февруари и най-подходящото облекло са дънките и чорапогащите (които не понася).
Позитивно възпитание: фрази, с които можем да заменим думата "не"
Изобилието от съвети за това как да отгледаме нормално дете, да станем негов приятел и да живеем в хармония със света, така ме напрегна, че не можех да се отпусна и за секунда. Не е достатъчно (а и не е прогресивно) да дръпна детето, за да не събира фасове от кофите. Затова коленича пред него (веднага, насред пътя, защото след 5 минути вече няма да има ефект) и гледайки го в очите, му обяснявам кротко защо не бива да събира фасове и да ги яде. Обяснението е съпроводено с описание на чувствата ми: „Не ми е приятно, разстройвам се, когато виждам деца с фасове.“. Следва оценка на поведението на детето и отричането на подобни деяния (не бива обаче и да го хвалим, защото ще израсне зависимо от чуждото мнение и вечно ще трепери при мисълта наистина ли е най-доброто). После идва ред на детайлния анализ на ситуацията с обяснения за вредата от тютюнопушенето и въпроси от типа: „Как мислиш, защо хората пушат? Харесва ли им?“ Струва ми се, че е къде-къде по-лесно да го дръпна с репликата: „Не пипай това!“ и да продължим нататък.
Когато синът ми беше на две години, имахме голям семеен конфликт. Малкият изгледа обещаното филмче и поиска да си удължи удоволствието (макар предварително да се бяхме уговорили, че днес филмчето ще е едно, а докато течаха финалните надписи, го предупредих, че трябва да бързаме за лекаря). Той реши да протестира по класическия за възрастта начин – тръшна се на земята, зарева с пълно гърло, разхвърчаха се сълзи и сополи на всички страни. Аз обикалях около него, призовавах да се държи като нормален, напомнях му какво сме се уговорили… Изведнъж баба му, която наблюдаваше сцената, кресна: „Спри веднага!“ и го шляпна по дупето. Моментално стана тихо. Синът ми ошашавен започна да се облича, а аз (страшно възмутена) й заявих, че ако още веднъж удари детето ми, ще ударя нея. Не си говорихме две седмици.
Трябва да призная, че тази история ме впечатли и озадачи. Толкова книги, уебинари, лекции, сърфиране из майчински групи и форуми – всички достъпни източници на информация - и едно практикувано от векове шамарче ми обезмисли усилията. По-късно стана ясно, че шамарът е ефективен само веднъж, до следващия конфликт. Освен това реакцията на сина ми на подобни наказания всеки път беше различна. Или се обиждаше и се сърдеше до вечерта (при това всички планове отиваха по дяволите), или истерията се засилваше и се опитваше да ми даде урок, или ставаше кротък като агънце до следващия конфликт (примерно след половин час).
Последствията са непредсказуеми, значи в мащабите на тоталната схема на възпитание са неефективни.
Знаете ли до какъв извод стигнах от собствен опит? Децата беснеят, капризничат, изискват, реват… А после порастват и всичко отминава. Разбира се, не можем да им позволяваме всичко, но да си дете и да не слушаш, е нормално.
Сега синът ми е на пет години. Шамарчета по дупето не практикуваме. По стар навик все още се съпротивлявам на думичката „не може“, все така упорито анализирам конфликтните ситуации, и губя време и нерви за всевъзможни дебати. Но вече са много по-малко. И знаете ли, стана ни по-лек животът, на всички, и на сина ни също.
Препоръчваме ви още:
10 разлики между възпитаното дете и "удобното" дете
Защо на малкото дете нищо не трябва да се забранява
Откъс от книгата "Цвят от глухарче"
Автор: Олга Клисурова
Започна като игра. Нали така започват повечето неща, които преобръщат живота ни?! Срещнахме се там, където се пресякоха нашите кошмари – на двама похабени и емоционално изтръгнати човеци. Говорeхме, пиехме, правехме секс. От всичко по много. Знаехме, по-скоро искахме, това да остане така, да продължи, защото ни даваше сигурност в иначе обърканите ни животи.
Лятото беше в разгара си. А потните ни тела не спираха да се търсят, докато се разхлаждахме с безобразно количество бира. Цигарите димяха между пръстите ни и излизаха от устните ни само тогава, когато ги впивахме едни в други. Времето сякаш беше спряло, а ние не искахме да излезем от този омагьосан лабиринт, макар да осъзнавахме безсмислеността му.
Гледах я и усещах колко е нестабилна. Знаех, че рано или късно нещата ще излязат извън контрол и ще трябва да спрем тази игра, но не исках, не още... Тя идваше в апартамента ми точно в девет вечерта и си тръгваше винаги в три след полунощ. Никога не остана да преспи, никога не подрани. Бях свикнал с това и с наближаването на часа, ставах нетърпелив. Понякога се унасяхме в леглото, но тя винаги ставаше и се обличаше бавно, викаше си такси и си тръгваше, винаги по едно и също време. Исках да я помоля да остане, но знаех, че няма да приеме. Тези няколко часа бяха нейното бягство и тя явно държеше да останат такива. Малко знаех за нея. Знаех, че е разведена, има две деца, работи в рекламна агенция. Знаех, че е минала 35 години, но не знаех преди колко точно време. Тя беше мистерия. Не говореше за себе си, макар да прекарвахме в разговори много дълго време.
Срещнахме се случайно на един моноспектакъл в бар. Тя стоеше сама и пиеше ром. Моноспектакълът бе сатиричен и докато повечето хора се смееха, видях блещукането на сълзи в очите ѝ. Приближих се и попитах дали е свободно при нея. Тя кимна, без да ме поглежда. Догледахме представлението в мълчание. След бурните аплодисменти, се обърна към мен и ме попита дали живея наблизо. Живеех далеч, мамка му, и ѝ го казах. Но тя отвърна, че това всъщност няма значение. Тръгнахме към дома ми. Не знаех какво се случва, не знаех какво да очаквам, нямах представа какво си бе наумила, но вървях мълчаливо до нея. Веднага след като затворих вратата, тя съблече роклята си, още в коридора, и попита имам ли нещо за пиене. Имах, разбира се, аз само това имах в този дом, в който се бях завърнал скоро, след толкова много години. Пихме водка, това си избра от хладилника. Не след дълго, без нито една изречена дума, се озовахме в леглото. Беше красива, гъвкава, омагьосваща, ненаситна... Не можех да спра да я гледам, докато прониквах в нея. После тя стана и излезе гола на терасата, за да изпуши една цигара. Последвах я. Тишината не ни напускаше. Чуваше се само всмукването от цигарите и щурецът, който всяка вечер ми правеше компания през дългите самотни нощи.
Тя погледна часовника си, стана, влезе в стаята и се облече. След това повика такси и ми каза, че утре ще дойде отново. Бях хипнотизиран. Не отговорих. Но на другия ден я чаках. Не знаех кога ще позвъни на вратата ми. В девет часа тя дойде. Носеше бира. Каза, че това е любимото ѝ питие. Всичко се повтори като насън, но вече имаше разговори. Говорихме си на общи теми– за книги, филми, театър, за живота, за любовта... Никой не преминаваше границата на другия, сякаш се страхуваше, че там ще открие още по-голям хаос от собствения си.
Когато говореше, погледът ѝ беше зареян напред. Но в редките моменти, когато ме поглеждаше, имах усещането, че прониква дълбоко в душата ми, че ровичка там и сякаш вижда най-съкровените ми малки тайни, крити дълго от света. Кафявите ѝ очи бяха винаги тъжни, но тялото ѝ носеше радост и наслада и аз с мъка се отделях от него.
Веднъж, докато пушехме голи на терасата, я попитах, докога ще продължи тази наша малка лудост. Тя се обърна, погледна ме сериозно и каза: „Докато падне и последният лист от това дърво.” и посочи нара в задния двор на градинката до блока. Тогава се замислих, че вече бе септември и нощите бяха започнали да стават по-прохладни, понякога я виждах как потръпва от нощния бриз. Не исках това да свършва. Да, този път не водеше до никъде, но нали идеята е в пътя, а не винаги в мястото, където ще стигнем.
Октомври дойде по-бързо, отколкото очаквах. Времето се промени. Вече не можехме да пушим голи на терасата, затова намятахме одеяла, а тя ми разказваше за съзвездията, докато вдишваше жадно тютюневия дим. Слушах я, гласът ѝ ме хипнотизираше и успокояваше. Беше уравновесен, напевен. Но знаех, че зад това привидно спокойствие се крият бушуващи страсти, които показваше само в леглото, там бе себе си. Там разкъсваше на парчета маската си, разсъбличаше се и се отдаваше, цялата.
Една вечер не дойде. Нямах неин телефон, не знаех къде живее, нямах никакви нейни координати. Изпитах адска празнота. Ами ако не дойде повече – се запитах. Нямах представа как да продължа вечерите си без нея. Пих бира, пуших и си представях гласа ѝ, който ми разказваше за Орион и Голямата мечка, и така съм заспал.
На следващата вечер се появи отново в познатото време. Беше с феерична рокля, макар навън да бе доста хладно. Гледах я и се чудех как ще живея живота си, след като и последното листо на нара падне. Тази вечер не правихме секс, а любов. Целуваше ме нежно, галеше ме и се взираше в очите ми. Усещах, че нещо се е променило. Усещах, че нещо става, но не смеех да мисля за това. Не исках да мисля. Исках само да чувствам тялото ѝ, устните ѝ, дъха ѝ. Нощта беше омайна, различна, но някак трагична. Усещах го.
Тя напусна живота ми преди да падне последното листо от дървото. Тръгна си така, както дойде - внезапно, без предупреждение. Нощите станаха студени, черни и самотни. А аз вече не бях същият.
След време я видях на същото сепаре, в същия бар. Беше с мъж. От бармана разбрах, че това е бившият ѝ съпруг. Била се върнала при него.
На следващият ден отсякох нара. Не можех да понеса да видя как отново се разлиства напролет.
***
За автора и книгата
Олга Клисурова е родена и твори в Стара Загора. Като председател на Сдружението „Пътуващите книги на Стара Загора“ популяризира творчеството на български автори. По образование е философ. Сборникът „Цвят от глухарче“ е дебютната й книга.
Сборникът съдържа 16 разказа, посветени на живота, любовта, болката, разочарованията и надеждата. Официалната премиера на книгата е на 29 юни (петък) от 18,30 часа в софийския Dada Cultural bar (ул. „Георги Бенковски” 10). Олга Клисурова и водещият (онлайн предприемач и автор на романа „Летящата планета” и сборника с разкази „Да мечтаеш отвъд”) Александър Ненов ще си говорят за това може ли добрият читател да стане автор, има ли с какво да ни изненада и дали наистина количествените натрупвания могат да доведат до качествени изменения.
Препоръчваме ви още:
Автор: Мария Пеева
Коментарите по случая на Галя и Владислав са на двата полюса, но нека за малко оставим настрана тази история. От тях изникнаха две други теми, които много ми се иска да обсъдим. Темата за “превъзпитанието” и темата за децата.
Стане ли дума за обвинение в домашно насилие, неминуемо някъде се появяват и такива изказвания:
"А хубаво ли е жената да ти дудне на главата, постоянно да ти мрънка за нещо, докато ти писне и вземеш, че й удариш един шамар? И накрая ти излизаш виновен."
"Тя постоянно го дразни и сама си го е изпросила."
"Всеки мъж ще си изпусне нервите с такава жена."
За домашното насилие няма да пиша сега, то не просто е морално недопустимо, то е и незаконно. Това, което ме провокира не по-малко, е идеята, че двама души живеят заедно като равноправни възрастни, зрели хора, по собствен избор, и единият от тях смята, че е нормално и правилно да “накаже” и “превъзпита” другия, да го промени, защото нещо в него не му харесва или го дразни.
Семейството е доброволен съюз.
Никой не е принуден да остане в него против волята си и да "търпи" другия, ако той го дразни или провокира по някакъв начин. Съответно и никой няма правото да променя другия, колкото и да е "нетърпим". Ако намираме партньора си за нетърпим, сме свободни да го напуснем. Не е наш дълг или мисия да го направим по-добър отколкото вече е. И не е зле понякога да си спомняме, че сме харесали този човек, че сме се влюбили в него с всичките му качества и навици, включително и нетърпимите.
Семейството освен това е съюз на равноправие.
Дори ако единият е по-слаб физически или психически, или финансово, това в никакъв случай не дава на другия власт над него. Семейството не е взаимодействие между учител и ученик, нито между началник и подчинен. Никой от нас няма право да превъзпитава и наказва, да учи и назидава. Когато си избираме партньор, ние го взимаме с целия му багаж, такъв какъвто е. Не може просто да изличим чертите, които не харесваме и да му нарисуваме други, за да стане идеален по нашите представи и разбирания. Не можем да го обучим, така че да израсне и да бъде достоен за нас. Не можем да изискваме от него да отговаря на нашите очаквания и да се сърдим, ако не е така, все едно сме го назначили на работа и изведнъж се оказва, че не е достатъчно квалифициран за поста си.
Майка търси помощ от обществото, медиите и институциите
"Превъзпитание" в семейството всъщност се случва, но то е индивидуален процес.
Случва се тогава, когато човек сам пожелае да промени нещо в себе си, по собствена воля, не защото е принуден и не от страх - независимо дали това е страх от насилие или от изоставяне. Ако се вгледаме в живота си и в щастливите двойки около нас, със сигурност ще открием безброй примери за това колко ни променя семейството. Може би той е намалил срещите с приятели, за да прекарва повече време със съпругата си. Може би тя е сменила работата, за да не пътува толкова често в командировки. Може би сме изоставили някои навици и сме придобили други, такива, които правят по-лесен съвместния живот. Изгладили сме своите остри ръбчета, само защото обичаме човека до себе си и искаме той да е щастлив с нас. Нещо повече, отложили сме или дори забравили някои свои желания и мечти, за да ги заменим с други, които са по-добри за двама ни.
Семейството не е само любов и споделяне, то е и компромис.
Двустранен компромис, който всеки от нас прави в една или друга степен. Този компромис е доброволен, мотивиран от обич и уважение. И си струва да го направим, защото се отплаща в много по-голяма степен, отколкото някога сме очаквали. Защото за сметка на малките отстъпки, които правим, получаваме пълната подкрепа на човека до нас. Получаваме топлина, разбиране, любов, приятелство, всеотдайност, взаимност. Онова усещане, че никога не си сам, че винаги има някой, който ще е на твоя страна, дори ако целият свят е срещу вас. Че до теб има човек, който те цени такъв какъвто си, който те обича с добрите и лошите ти страни, пред когото можеш да бъдеш себе си. Това е семейството и не е илюзия, не е нищо непостижимо и не е нужно да сме идеални, за да си го създадем. Има само едно условие - достатъчно обич, за да сме готови на известни жертви. И двамата.
За жалост понякога не се получава, макар че на пръв поглед историята започва толкова красиво. Мъж и жена се влюбват, откриват, че не могат един без друг. Делят покрив, бюджет, мечти и тревоги, легло и кухня. Идва моментът, когато делят и грижата и обичта за нов човек. Някъде по пътя обаче нещо се обърква и те се разделят. Може би очакванията им не отговарят на реалността. Може би компромисите започват да тежат. Може би се променят в различна посока, а не заедно. И всеки тръгва по своя път, понякога сам, понякога - с друг. Домът вече не е общ, нито бюджетът, нито мечтите.
А детето?
То никога не може да бъде само на единия. Не само защото има очите на мама и усмивката на татко, нито защото целият му досегашен живот е споделен с тях. А и защото винаги занапред ще има нужда от подкрепата и обичта на двамата, от сигурността, че те не са го изоставили. Иначе не просто ще изгуби единия си родител. Ще изгуби и увереността си, че заслужава да бъде обичано и подкрепяно, че има право на щастие. Ще изгуби тази стабилна основа на семейството, която му е нужна, за да се изгради като пълноценна личност.
Каквото и да се е случило между майката и бащата, детето не заслужава да бъде жертва на отношенията им. Дори ако единият е ужасен, недостоен човек.
Защото детето има нужда да обича и двамата, за да се чувства цяло и да не изпитва вина. То не е малка пешка, която ще смени падналата бяла царица, за да поведе битката срещу черния цар. То е шахматната дъска, по която двете враждуващи страни пишат историята на поредния двубой. И всичките им обиди, лъжи, преувеличения, омразни думи остават завинаги записани там, предопределяйки живота му като безкрайна битка между белите и черните, в която то отново и отново ще губи. И когато някой ден разиграе своята партия шах, нейният финал също ще е предопределен.
Пазете децата си, родители.
Те не са просто наследство от красивата история, която някога сте творили заедно с толкова обич. Не са доказателство, че вие сте по-добрият, по-правият, победителят. Те не са оръжие за отмъщение, нито войници, нито заложници. Те са нови човешки същества, самостоятелни личности, които заслужават своя шанс за щастие. Дайте им го. И може би спасявайки тях, ще спасите и себе си.
Препоръчваме ви още:
Как да разпознаем токсичните връзки и да се предпазим от тях
Автор: Мая Цанева
Като майка на почти 5-годишно момче, аз нямам избор и гледам редовно "Пламъчко и чудовищните машини". Това е поредица за приключенията на едно момче с говореща кола, с чиято помощ и инженерни, математически и всякакви умения, разрешават различни ситуации. Целта е децата, чрез игра, да получат базови умения по точни науки.
Аз съм почитател на този подход за обучение, особено при малките. Всъщност съм убедена, че щях да съм запомнила теоремата за косинуса, да знам различните дялове на мозъка или какъв е съставът на натриевата основа, ако в училище ни показваха филми като тези от "Дискавъри", "Нешънъл Джиографик" и дори "Да Винчи". Но, да се върнем на темата за "Пламъчко". Филмчето може да и да допринесе за общата и техническата култура на детето ми, но вероятно ще има лоши последици за емоционалната му интелигентност.
Главният герой - водачът на героичната и умна кола компютър, е типичен Алфа мъжкар. Той винаги е най-интелигентният, най-бързият, най-обичаният или накратко - "Кой сега е номер еднооо!". Той винаги печели. Нито една от другите коли не е била на първо място. Знам го от личен опит и гледане по няколко десетки пъти.
Разбира се, за баланс има и лош герой - Крашър. Той винаги е прецакан. Никога не печели, защото мами, дори и да прилага сложни инженерни решения. Пламъчко го спасява понякога, обещават си как ще са приятели, и на следващата сутрин - пак същото. Пълна скука. Но, нали, "ин" и "ян"...
Какво научава Митко? Отличниците са сууупер! И умни, и добри, и с бързи коли... Ако не си първи, си обречен да си нечий приятел, но никога първа цигулка. Лошите са за боклука и за смях! Те винаги губят, дори и да са хитри! Бой и бананови кори по пътя за тях!
Живеем в свят на авторитети, и да, нормално е децата да растат със усещането за вечна надпревара. Но има деца, които не са нито Пламъчко, нито Крашър. Те имат нужда да знаят, че хората се развиват, променят и имат шанс да бъдат нещо различно от тълпа ръкопляскащи ухилени статисти или оплюващи хейтъри.
Знам, че вече стана отегчително, също колкото да гледаш всяка сутрин как Пламъчко печели във всичко. Затова ще завърша така: „Крашър, вярвам в теб! Бий го тоя Пламъчко заради мен!“
Препоръчваме ви още:
Аз, моя милост и майката на Митко
"Тайната на Коко" и на приятното изживяване
Автор: Любомир Аламанов
Епизод 4. Няма надежда
Прибрал съм се от Изнесен офис. Там е било тежко. Много работа. Сини вълни. Топло слънце. Бриз над водата. Вълнички в краката. Рачета по кея… (описанието няма нищо общо с разказа, ама защо да не си припомня малко).
Та, прибрал съм се от Изнесен офис. Бързал съм. Защото… Е, защото трябваше да съм тук, а не там. Въпреки картината, описана по-горе.
Тук ни посреща реалността. Без почивка се мятаме в боя. А почивка след Изнесен офис си трябва. Повярвайте ми.
Някъде в лудницата се сещам да пиша и на майка ми. Че съм се прибрал. Да знае жената. Правя се на мил и добър.
Веднага ми отговаря: „Звънни!“
Отново. За пореден път. Неумолимостта на думата кара ветровете на времето да замръзнат. Две неутронни звезди да се свият още повече. А една черна дупка да проплаче. С глас…
Стискам зъби. Не звъня. Издържам.
Цели 21 секунди…
Този път не е жизнерадостна. Бясна е.
Започва директно: „Ей, как щях да го пребия тоя… “
Въздъхвам наум. Моля се да не е полицай този път. Не искам да я вадя от ареста…
Питам примирено:
- Какво си направила?
Тя скача:
- Аз ли? Аз ли? Защо пак аз? Аз нищо не съм направила. Чакам си на светофара и тоя ме удря отзад. Ама аз си бях спряла. А не както ми казваш, че спирам рязко. Този път си бях спряла. А тоя ме удари. И скочих. Излязох от колата и му се разкрещях. Щях да го пребия.
Опитвам миролюбиво:
- Добре де, може да е някой чичо със стара кола, не е успял да спре, случва се, ти нали си добре…
Тя не спира:
- Какъв чичо, какъв чичо, глупости говориш, някакво момче беше. Нямаше 30 години. Голямо едно такова. За какво ходи на фитнес, като не може една кола да спре. Пак му се развиках.
После добавя хитро:
- Ама му падна номерът на тъпия мерцедес, какво като е с еднакви цифри. Аз моя съм го завила с допълнителни винтчета, няма мърдане.
Опитвам се да проумея ситуацията. Питам предпазливо:
- Значи едра мутра с мерцедес те е ударила на светофара и ти си му крещяла?
Тя, вече жизнерадостно:
- А, добро момче беше. Голямо, ама болнаво. Беше жега, ама той с голямо сако се загърнал. Едно такова широко, обемно…
Стискам телефона. Гледам да не дишам много.
Тя продължава:
- А и малко му се карах. Той започна да ми се извинява. Пишел си с гаджето. Разсеял се. Мил беше. Даже предложи да плати. Извади всичко от джобовете си…
Аз, тихо:
- Преджобила си мутрата?
Тя, нехайно:
- Е, глупости, той сам предложи. А и ми стана жал. Имаше само 40 лева. И дребни стотинки. Нищо де, взех му ги.
Аз, внимателно:
- Взела си парите на мутрата? Всичките 40 лева?
Тя, леко възмутено:
- Разбира се. Как ще се научи иначе. Даже му поговорих още малко. Че не трябва така да прави. Че хората гледат. И че излага майка си.
Аз, вече отчаян:
- Добре, нали всичко приключи така?
Тя, съвсем весело:
- Да де. Само му предложих да си остави там колата. И да ходи пеш. Здравословно е. Тъкмо ще метне това тъпо сако. Загрозява го. Така му казах.
Аз вече нищо. Само гледам. Казвам:
- Добре поне, че няма да се видите никога повече…
Тя, хитро:
- Ааа, не. Взех му телефона. Да му направя здравословна програма. И измервания. Има нужда. Той малко се дърпаше. Ама му казах, че и на приятелката му ще направя. Да я доведе в офиса. Ще й хареса. И той се съгласи. Даде ми номера си. Искаш ли да ти го кажа?
Категорично не исках да ми го казва. Нито да го знам. Само казах, че се радвам, че всичко е приключило без жертви. И от двете страни. И че затварям, за да се опитам да поработя.
След час получавам съобщение от нея: „Писах му. Питах го дали не ме е забравил. Отговори ми, че няма как да ме забрави никога. Казах ти, че е мило момче. Дадох му адреса на офиса. Утре идват с приятелката си. Искаш ли да те запозная?“
Не исках. Определено не исках.
Чудех се на себе си. Защо не си останах в Изнесения офис. Там само ураган минава.
Препоръчваме ви още:
Автор: Цветелина Цекова
Детето ми изчезна от градината.
И никой не знаеше какво може да се е случило. Дори госпожите.
Понеделник е. Имам повече работа, отколкото магазините за играчки на първи юни. Усещам, че няма как да взема детето от градина, за това любезно моля баща му. Той някак винаги има работа, колкото железария на първи януари. Съгласява се с охота.
И така, аз си върша работата и към 17:30 той ми звъни. Гласът му трепери. Пелтечи:
- ДЕТЕТО ГО НЯМА! НЯМА ГО НИКЪДЕ, ПРЕТЪРСИХ ЦЯЛАТА ГРАДИНА!
За миг изпуснах чашата си с нещогазираноивредно, може да е било кока кола. Може да е било бира. Може да е било развален сок. Не знам.
- Как така го няма?!
Вече дишам по-тежко от пенсионер, спечелил от лотарията.
Чувам някакви обяснения и първоначалният ми деликатен айрол се превръща в нервен тик. Порите ми се отварят, чакрите ми се затварят, барабар със сърдечните клапи.
Отново се чувствам като пенсионер, спечелил от лотарията. Но такъв, който си е хвърлил парите на телефонни измамници и качват статия за него в Блиц.
Започвам да крещя нечленоразделно. Искам да говоря с някоя госпожа, с директорката, с Мая Манолова, с Румен Радев или поне с Волен, за да ми се балансира истерията.
Бие ми се червена слушалка. Вече пиша официално писмо и го разпращам на двадесет и осем медии, както и няколко снимки в няколко групи за изгубени кучета, вещи и откраднати коли. Докато се чудя защо няма група за безследно изчезнали деца, телефонът пак ми звъни:
- Ало?
- Няма го, това е! Край с мен!
- Веднага ми дай госпожата на първа Б група.
Чува се мъжки плач.
- Ало, здравейте! В нашата група нямаме Антон. Всъщност в цялата градина "Щастливо детство" нямаме дете с тези имена.
- Разбирам. Бихте ли дали телефона на бащата.
Някой се спъва, пак се чува мъжки плач. В телефона изгърмява звучно:
- Видя ли! Детето просто го няма! Детенцето ми го няма!
Постигнала мигновен дзен и върнала деликатния си айрол, казвам спокойно:
- В ГРЕШНАТА ГРАДИНА СИ. НАШАТА СЕ КАЗВА "ВЕЛИКДЕНЧЕ".
Отпивам от газираното нещо и колабирам с усмивка.
Препоръчваме ви още:
Аз съм единствено дете. Бях единствено дете във времената, когато почти всички семейства имаха по две деца. Братята и сестрите на родителите ми всички имат по две деца. Приятелките ми без изключение имаха сестра или брат. Винаги съм харесвала големи семейства и съдбата реши да ме благослови с такова. Но чак когато родителите ми се разболяха, осъзнах, че да си едно дете е много голяма отговорност. Осъзнах също и в каква голяма степен това е формирало характера ми. Припознах мислите и емоциите си в тази статия на журналистката Джес Сталдин. Мисля, че ще ви хареса.
Когато бях малка, ми харесваше да съм единствено дете в семейството. Вниманието на родителите ми беше посветено само на мен. Не ми се налагаше да се състезавам с братя и сестри. Разбира се, това предполагаше и по-голям контрол над мен, но благодарение на него рядко попадах в неприятности и се концентрирах върху ученето. Успях да изградя уникални отношения с всеки от родителите си. Но с времето от безгрижно дете се превърнах във възрастен, който няма братя и сестри. Какво установих?
Възможността ви за подкрепа е ограничена
Разбира се, наличието на други деца в семейството не гарантира, че ще имаш човек, на когото можеш да разчиташ във всяка ситуация. Но наистина увеличава възможностите. Ако имате брат или сестра, имате по-голям шанс да бъдете изслушани, особено ако се притеснявате, че сте омръзнали на приятелите си. В зряла възраст това стана очевидно за мен. Единствено дете съм, а това означава, че един ден, когато загубя родителите си, няма да има с кого да споделя радостта или болката си. Осъзнаването на този факт ме направи още по-внимателна в отношенията с приятелите ми, защото знам, че те са, и ще бъдат, много важни хора в живота ми.
Верността е невероятно важна за вас
Като много други и аз се стремя към дълбока връзка и близки отношения. Приятелите ми всъщност станаха разширена версия на семейството. Научих се да споделям и да разчитам на тях като на близки роднини. Не разбрах веднага колко важно е да са повече. Очаквах от всеки нов приятел същата преданост като от хората, с които ни свързват поне пет години близко познанство. Новите ми приятели не оправдаваха очакванията – това често ме изкарваше от релси, обиждаше ме и ме озлобяваше. Не разбирах защо другите не възприемат приятелството ни като мен. За щастие сега умея да ценя истински преданите си приятели. Вече разбирам, че трябва да дам нужното време на новите си познати, за да изградя същата силна връзка с тях.
Четири типа приятели, от които всеки има нужда
Опознавате родителите си като личности
Майка ми беше привърженик на строгата дисциплина. Нейното одобрение означаваше много за мен. Но с порастването започнах да я опознавам като личност. Разбрах какво се крие зад строгата фасада, която бях свикнала да виждам. Мама е човек с огромно сърце. Опознавайки я по-добре, осъзнах, че чувствителността ми е наследена от нея.
Винаги съм уважавала баща си заради мъдростта и професионалния му успех. В последните години го приемам по-скоро за свой ментор. Научих много от него за бизнес етиката. Забелязах, че когато се сблъскам с проблем в работата, започвам да мисля като него. Така постепенно научих повече за това какви жертви е правил той, за да осигури семейството си. Баща ми винаги мисли първо за другите.
Трябва по-бързо да намерите своята половинка
Аз съм на 30 години и не съм обвързана. Свикнах с мисълта, че нямам деца, но все пак трудно преживявам факта, че все още не съм открила своя партньор. Провървя ми с родителите ми, те не ме притесняват по този повод. Но все пак се чувствам виновна. Бих искала да познават човека, с когото ще се обвържа, да го обикнат като свой син и да го приемат в семейството ни. Знам колко важно е моето щастие да родителите ми, още повече че съм единственото им дете. Знам, че разбират, че мога да бъда щастлива, независимо от това дали съм обвързана. Но бих искала да са спокойни, че съм открила с човека, с когото да изживея живота си.
Вашата независимост е едновременно благословия и проклятие
Според мен една от най-типичните черти в характера на единственото дете са силно развитото чувство за независимост и готовността да изследваш живота извън пределите на семейството си. Тези качества винаги са ми помагали – ценя личното си време, отстоявам го, дори когато имам сериозна връзка. Но чувството за независимост, с което толкова се гордея, ми е създавало и неприятности. Старая се да общувам с хората максимално открито, но невинаги мога да допусна най-дълбоките си чувства и страхове на повърхността. Когато се опитвам да ги споделя с други хора, ми се струва, че едва ли не съм неспособна сама да се справя с проблемите си. Трябваше ми много време, за да се науча да търся помощ, и да разбера, че това е потвърждение за силата на характера ми, а не негова слабост.
Препоръчваме ви още:
Малките деца много бързат да пораснат. Да подражават на възрастните е едно от най-любимите им занимания. Те бих искали да се ползват с привилегиите на големите и свободата да решават как да протича денят, а защо не и нощта им. Едно от най-сериозните доказателства, че си голям и самостоятелен е да отидеш на гости на приятел с преспиване. И често се сблъскваш с нежеланието на родителите си да ти го позволят.
Подходящата възраст
Всяко хлапе мечтае за такава възможност. Нощуването у приятел е време за дълги разговори, без ограниченията на обичайния режим, за унищожаване на сериозно количество лакомства – все пак си на гости и това е едно от удоволствията. Пижамено парти, спане на надуваем матрак или в палатка от чаршафи, споделяне на тайни до сутринта – това е мечтата на всяко дете. Макар че някои все още не са готови да се разделят с любимата си плюшена играчка, когато не са си вкъщи.
Трудно е да се посочи конкретна възраст, в която детето без проблем може да направи едно такова гостуване. Някои хлапета са много привързани към родителите си, към собствената си стая, към леглото си и е напълно възможно да не се чувстват комфортно на чуждо място. Тогава игрите няма носят радост и споменът за това нощуване няма да е особено приятен.
Когато преценяваме дали да удовлетворим желанието на детето да преспи у приятел, трябва да имаме предвид две неща – нивото на доверие към семейството, в което ще гостува, и степента на неговата самостоятелност.
За доверието
Преди всичко трябва добре да познаваме приятеля на детето и родителите му. Да сме убедени, че няма да го застрашат или да игнорират негова молба при проблем. Детето трябва да се чувства комфортно в техния дом. Да го познава и без притеснение да може да отиде само до тоалетна или до банята.
За самостоятелността
Това че детето ни ще нощува у приятелче съвсем не означава, че родителите на домакина ще трябва да поемат функциите ни, докато ни няма – обличането, тоалетът, храненето са неща, с които би трябвало да се справя само.
Съвет от психолога
Ако усетите, че детето не е готово да пренощува другаде, можете да поканите приятелчето му у вас. Разбира се, това трябва да се случи по взаимна договорка с родителите на другото дете. Ако обаче наследникът ви настоява да спи у другарчето си, а му е за пръв път, добре би било да предупредите за това домакините, с условие, че ако възникне проблем, сте готови веднага да приберете детето си. При такъв сценарий, ще трябва да отложите следващото подобно гостуване за по-късен етап. Детето трябва да разбира, че може да се обърне за помощ към родителите на приятеля си, дори ако става дума за нещо лично. Ако се буди нощем или става по-рано сутрин трябва да може да се занимава с нещо, докато другите спят. Добре би било да му дадем книжка или някаква играчка за такъв случай.
Ваканцията - урок по самостоятелност
С какво да се забавляват децата
Очевидното решение е да им се предложат филмчета. Алтернатива на анимациите са настолните или сюжетните игри, в които могат да се включат и родителите. Все пак не бива да забравяме, че забавленията, които изискват физическа активност, превъзбуждат и хлапетата трудно ще заспят. Илюзия е, че веднъж събрали се заедно те ще бъдат тихи и спокойни, затова е добре предварително да обмислим варианти при които активните занимания се редуват с по-пасивни. Едно такова събиране може да започне с бой с възглавници, но трябва да завърши с нещо, което ще усмири духовете – четене на книжка, разказване на истории, филмче или тиха музика.
Още няколко идеи
- конструиране
- пижамено ревю
- „спа процедури“
- състезание „Кой ще облече пижамата пръв“
- рисуване по лицето
- театър на сенките
- криеница
- топло-студено
- търсене на съкровище
Колкото по-малки са децата, толкова по-осезателно трябва да е присъствието на възрастните.
13 жестоки идеи за лятно парти!
Какво да предложим за хапване
Когато изпращаме детето си да гостува у приятел, е добре да кажем на домакините какво яде то. Разбира се, задължително е да предупредим, ако има непоносимост към някои храни.
Добра идея е да приготвим нещо, с което да се нагостят децата. Освен вежлив жест, това е гаранция, че детето ни ще хапне поне от храната, което ние сме приготвили, ако не му допадне кухнята на домакините.
Преди сън вечерята трябва да е лека, полезна, обикновена по състав – сандвичи, кисело мляко, плодове, домашни бисквити. Млякото, лимонадата, пресният сок са чудесна идея за напитки, които могат да се предложат.
Бихме могли да привлечем и децата в приготвянето на храната. Така удоволствието от консумирането е в пъти по-голямо.
***
Преди да позволим това забавление на детето трябва да сме сигурни, че то е напълно готово за тази стъпка. Ако е привързано към одеялото, с което спи или някоя играчка, е по-добре да ги сложим в багажа му, за да е спокойно и да има късче от дома със себе си.
Ако ни позвъни, да го приберем, трябва да реагираме веднага. Но когато следващ път пожелае да гостува с преспиване, ще трябва много внимателно да обмислим отговора си.
Добре е да уточним час на вземане. Естествено, времето за игри никога не стига, но появяването ни според уговорката успокоява детето и му вдъхва сигурност.
Освен безспорно забавление за децата, подобни гостувания са добра възможност и за опознаване на родителите. Не е изключено да се превърнат в началото на ново приятелство и за нас.
Източник: uaua.info
Препоръчваме ви още:
Вижте тази публикация в Instagram.World is such a lovely playpen! #babybobby
Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на
Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам