Всяка майка търси верния подход към детето си. Това е сложен процес, особено ако се стреми да постъпва винаги правилно. Като че ли седиш върху малко столче, заобиколен от умни хора. Те са огромни, знаещи, уверени в правотата си, а ти си малка, съмняваща се, търсеща отговори. Седиш на това столче, наежвайки се от предсказанията за възмездието, което те очаква, ако направиш неправилен избор.

Когато стане дума за възпитанието на детето, като че ли попадаш в непроходима гора. Особено сложно е да се ориентираш колко свобода да предоставяш на наследника си, какво да му разрешиш, кога да направиш компромис.

Честно казано и аз не знам. Аз също седя на това малко столче и се опитвам да слушам внимателно хората около себе си. Но се стремя да не се страхувам да сбъркам, да пренавия пружината или да се отпусна прекалено. Защото нося отговорност за децата си. Страхът да бъда "лоша" в своите и чуждите очи само може да ме подтикне към нови грешки, последствията от които ще понесат децата ми. Искам те да пораснат свободни и щастливи, да не се страхуват да паднат и да знаят, че могат да станат. Искам да мечтаят, да преследват целите си, за да пее душата им. Искам в живота им да има много радост, но и да могат със стиснати юмруци да преодоляват изпитанията, да не се разколебават пред тях.

Колко свобода трябва да предоставим на децата си, за да пораснат щастливи? Ако днес детето ми иска да се разхожда в костюм на пожарникар, трябва ли да настоявам да си обуе сивото панталонче, което не се цапа и е много удобно за игра? Трябва ли да обяснявам на дъщеря си, че роклята на принцеса не е подходяща за пазаруване?

А ако детето ми яде само макарони със сирене и захар, да търся ли гастроентеролог или да престана да се притеснявам и да изчакам моментът да отмине? Стотици подобни въпроси си задавам всеки ден. В някои случаи помага четенето на книги, в други – консултацията с лекар, разчитам основно на интуицията и здравия си разум, а най-ефективни са разговорите ми с децата. Обяснявам им защо е хубаво да се яде супа или да си събличат пижамите от време на време, защо е добре да слагаш раницата си на едно и също място, а не да я търсиш и подреждаш точно преди тръгване. Казвам им, че може да оставиш някое занимание, ако ти е прекалено сложно, но все пак е по-добре да се опиташ да разрешиш проблема си. Не мога да избегна произнасянето на думите „не“ или „не може“, но обяснявам защо е „не“ и защо „не може“. Понякога, в моменти на ступор, просто им казвам, че нося отговорност за тях и докато все още не могат да се справят сами, решенията вземам аз, но това не е основна идея в живота ми.

Има и случаи, в които децата преценяват дадена ситуация по-добре от мен и могат да открият такова мъдро решение, което не би ми хрумнало. В такива моменти отново сядам на малкото столче, но околните са не достолепни възрастни хора, а собствените ми деца.

Трудно е да поддържаш идеален дома си, когато в него живеят деца. Но пък и нужно ли е? Струва ли си да се пребиваш от чистене и подреждане и да изискваш същото от околните? А може би е по-добре децата да живеят в своя хаос, щом им доставя удоволствие. Късно вечер родителите могат да внесат малко ред в него. Създаването на зони на отговорност помага. Помага и наемането на помощница, но ако детето не бъде научено да се грижи за вещите си, как ще се научи да ги цени? При всички случаи идеалният дом е като музей. А там, където расте любознателно, търсещо отговори дете, редът не може да бъде приоритет.

Къде сбъркахме?

Преди време бях на гости на едно момченце, което винаги ме поразява с находчивостта си и как от всичко, което прави, създава удивителна история. Това дете строеше огромен град от Лего върху масата в хола. На пръв поглед изглеждаше по-скоро като купчина елементи от конструктор, но то ми разказа истории за всички човечета, които се намираха там, кои са, с какво се занимават, накъде летят, какво се случва. Невероятни домове, мостове, кораби, какво ли нямаше там! Би ли могло това момченце да развие фантазията си толкова, ако майка му го караше всеки ден да прибира частите на конструктора си? Едва ли. Попитах я как е разбрала, че не бива да му пречи. Отговори ми: „Просто видях, че му харесва. Но не съм и предполагала, че ще създаде цял огромен град.“

В същото време някои хора като че ли са родени със знанието кое е правилно и кое не. Знаят точно какво може и какво не може и как всички ще страдат от нечии грешки. Какво дете ще порасне, сред какви хора ще попадне и как ще се провали. Защо подобни всезнайковци нямат нито един сценарий за хубава история? Може би е добре да признаем, че Сократ е бил прав, когато е твърдял: „Аз знам, че нищо не знам.“ Може би е време да престанем да разбираме от живота на другите, по-добре от тях самите? Да поставяме диагнози или да разсъждаваме за последствията от чуждите родителски грешки. Всъщност разковничето е в това, че свободните деца имат свободни родители. Сигурно сте забелязали, как хората масово първо заклеймяват тези, които се открояват от другите, които се отделят от тълпата, а после (както често се случва) им се кланят.

Ние много често не знаем или не разбираме нещо. Но можем да престанем да отричаме това, което ни е непонятно. Това също е свобода. Да бъдеш себе си е значително по-лесно и приятно – преставаш да се вслушваш в нечие мнение, в страха да не се окажеш сред „двойкаджиите“, „лошите родители“ и т.н.

Аз мисля да изхвърля своето столче на позора, а вие?

*Авторката Елина Каплун е студентка в калифорнийски колеж; по образование е журналист и артист. Майка на две деца.

Препоръчваме ви още:

Представете си, че са ви подхвърлили извънземно

Днес те обичам повече от вчера

Правилата не са по-важни от детето

Автор: Нели Славова/Истории от гардероба

Преди време приятелка, която работи като възпитател в детска градина, ми разказа следната история - баба на момиче от групата, искала да осъществи контакт с внучката си. Не била виждала детето в продължение на години. За това била виновна снахата, по думите на бабата. Бабата не търсела обаче друг вид контакт - като телефонно обаждане, писане на съобщения, ходене до техния апартамент. Инициативност проявила с това си действие - да отиде до градината, в която е записана внучката й; да потърси госпожата, в случая моята приятелка; да помоли госпожата да й изпраща снимки на детето и по този абсурден начин - да я "вижда". Бабата заставала на оградата и понякога наблюдавала детето през решетките с насълзени очи. Не го викала по име. Не смеела. Страхувала се от реакцията на детето, а и нямала необходимата смелост за истински жив контакт. За нещо смислено.

Моята приятелка, разбира се, приела молбата на бабата и се съгласила да изпрати няколко снимки на внучката й от предстоящото тържество, което градината ще има. (Бележка на редактора - с позволението на майката). Уточнила също, че тези снимки няма да й помогнат с нищо. Тези снимки са просто едни обикновени снимки и нищо повече. Те не дават връзка. Те не създават близост. Те не говорят. Оставете онези клишета, които ви втълпяват, че една снимка значи хиляди думи. Снимката не е разговор. Снимката не е диалог. Снимката не е създаване на връзка помежду ни. Снимката е един хубав спомен, в който дори може да не присъстваш. Бабата дошла още веднъж и казала на моята приятелка – „само малко ще я погледам“. Моята приятелка отвърнала, че явно налице е проблем, който следва да бъде решен. Бабата на свой ред все говорела, че се страхува. Обича това дете, но се страхува. Ще я погледа малко докато спи и ще си тръгне. А после ще я погледа и през цветната ограда.

Когато не става, не става

Не знам точно какъв е въпросният казус и не мога да съдя нито една от двете страни в него. Мога да кажа обаче друго. В този казус има една трета висша страна, която се нарича дете. И не сме важни повече аз или ти. Не са важни нашите различия. Нямат стойност нашите оправдания за разрива помежду ни.

Без това да излиза като вид обвинение или нападка срещу бабата, си правя извод, че вместо да решим и изчистим някакъв откровено голям проблем, ние го задълбочаваме или смитаме под килима. Под килима никой не гледа какво има. А там обикновено се събира доста мръсотия. Старателно чистим около дивана, чистим и откритата площ, но никой не смее да вдигне килима. Всеки се страхува и не иска да бърка. Знам със сигурност, че така няма за стане. Знам, че като заобикаляме тази мъка, тя не намира своето решение и до консенсус не стигаме.

Не разбирам и думи като - много искам да я/го виждам; липсва ми; обичам го; искам да я/го погледам.

В същото време не правиш никакво действие, пасивна си, очакваш някакво чудо, очакваш, че времето ще подреди нещата както ги желаеш или просто свикваш да си агонизираш по този начин, затъваш си в проблема и не очакваш нищо отникъде. За теб е задоволително единствено краткото гледане отстрани. Отстрани деца не се гледат.

Забелязала съм и как хората, не знам този конкретен случай дали е сред тях, не правят никакви постъпки за търсенето на контакт, защото си мислят, че другата страна предполага, че ще бъдат отхвърлени.

Така. С догадки и подобни съждения далеч също няма да стигнем. Ако нещо те тормози, не ти дава мира и силно искаш вече да се освободиш от товара - просто се обади и потърси начин да поговориш с отсрещната страна.

"Ама тя не желае, тя ще ме отхвърли... !"

Нека пробваме. Нека поне се направят един, два, жалки опита. Току-виж никой не те е отблъснал, а напротив - готов е за открит разговор.

Човек трябва да остави егото си вкъщи, може би и него под килима, и да се изправи, да потърси подход и да поговори. Съжалявам, ако ще разочаровам някои от вас, но друг начин няма.

И знаете ли защо няма друг начин? По-лесен, по-бърз, с по-мъничко усилия? Няма друг начин, защото след съвсем малко всички тържества приключват! Още малко и градината затваря! Кепенците се спускат. После същите кепенци ще се спуснат триумфално и върху училището. Доживеем ли университет - ще видим отново плавното спускане. Дано само присъстваме на снимките за дипломирането. Дано го видим с очите си. Дано никой не ни го разказва. Дано сме там и съпреживяваме всяка радост, болка, трудност, успех, цялата палитра на живота - заедно. Дано сме заедно, а не през решетки. И не градинските. Решетките в съзнанието ни, които не ни разрешават никакви действия и постъпки. Те са най-гъсти и сбити!

Осмелете се да говорите днес! Сега!

Поколението на НЕбабите

Аз имам един случай от първи юни в Джъмбо. До нас обикаляше двойка възрастни хора, които си шушукаха как искат да ни заговорят, но не смееха и всеки се обръщаше към другия с – „хайде ти ги питай“. Обърнах се сама към тях и реших повече да не ги спъвам в собствените им мисли. Възрастната дама ми отговори, че иска да попита нещо моето дете. Попита го коя играчка му харесва повече - самолетът или колата? С коя предпочита да играе.

Моето дете не й отговори нищо, защото помисли, че ще му правят подарък и го хвана срам. Обясних на жената, че ще избере самолета. По-интересен е и той сега играе с това, но интересите на всяко едно дете са различни. Тя попита още и дали самолетът бил подходящ за дете на четири години, дали имал части, които да се погълнат? Отвърнах, че е подходящ и на четири години детето би следвало да знае какво прави.

Жената беше изключително притеснена, объркана и хаотична. Позволих си да попитам за кого е предназначена тази играчка? Тя каза, че е за нейния внук, когото не са виждали вече две години, защото снахата не го дава. Не защото живеят в Зимбабве, не защото често пътуват до друга вселена, а защото снахата не го дава. С това действията на всички хора явно се блокират. Явно тези хора нямат синове, за да се обърнат към тях, а имат само снахи.

Самолетът струваше лев и петдесет. Колата беше два лева. Дамата и господинът изглеждаха много добре и поддържани. Тя беше с хубава къса прическа, а той с черни кожени обувки. Госпожата смени темата и започна пак да ми обяснява, че този самолет според нея е опасен за дете на четири години. Можело да му се счупи перката и детето да се нарани. Друг път щели да купят нещо. Видях, че вече проблемът не е в избора на играчка. Видях мръсотията под килима. Замириса ми.

Казах й само, че според мен има нещо, което е много по-опасно. Нещо, което тя отказва още да види. По-опасно е да си обичаш внучето и да си готов да не се срещаш с него две години или пет... Има ли значение? Защото има удобни изречения и фрази като – „не го дава“! Така е удобно. Така проблем няма. Така е виновен друг, аз вина нямам за нищо!

По-опасно е да не можеш да компенсираш изчезналите години с нищо. Нито с два лева, нито с лев и петдесет.

Тя така и не разбра нищо. По-опасно е как сърцето ти се раздира отвътре, искаш връзка с това дете, но само на думи и само отдалеч. За другото трябва кураж и чистота под килима, а ние всички знаем, че такива прахосмукачки в производство няма.

Ще почакаме. Може и някой да изобрети. Но друг! Само това да не бъда аз! Нека друг изчисти вместо мен. Нека друг измисли това решение.

Аз вина за нищо нямам!

Препоръчваме ви още:

Друго нещо са внуците

Ако баба не обича внучето

Внуците ще отмъстят за нас

Автор: Калоян Явашев

Смирено награбвам раниците и избутвам количката пред входната врата. Връщам се за телефона си и казвам на децата да извикат асансьора. На момента еква мощно "Асансьорееееее! Асансьорееееееееее!". Изскачам бързо обратно и на свой ред им крещя да млъкнат. Ама не може всичко буквално да приемат. Мислете малко с тия глави, де! Изведнъж решавам да променя тактиката. Не, не така сега, Калояне! Що крещиш? Вероятно трябва да пробвам да обясня кротко и възпитано, а те сигурно ще ме разберат. Нали трябва пример да им давам в живота, а засега съм ги научил само да се дерат като овчари (с извинение към овчарите) и да казват "Наздраве! ".

Боримир поглежда моето колело, което предвидливо съм изкарал сутринта на етажната площадка, и ми крясва:

- Татееееее (не знам защо, но туй лапе винаги ми крещи все едно съм с шлемофони и къртя бетон), кололото има гумаааааа!

- Да, тате! - всичко що има гуми на този свят и се изпречи пред очите на сина ми е повод за дълго и досадно натякване от негова страна. Сега поне триста пъти ще ми каже, че има гума, а после още триста, че всъщност гумите са две.

Изненадващо за всички, този път Боримир решава да поразведри плановете си и с мощен шут в гумата (Браво, тате! Какъв фалц и то без засилка! ) събаря колелото върху сестра си ( Ей, тате! Като те хвана и твойта мамица..., ......., ...........). Женското писва все едно са му изкарали черния дроб през ушите и аз му помагам да се изправи. С кръвясали очи, но със спокоен глас, уж за да не ги травмирам, започвам да изреждам всички ужасни неща, които ще им се случат, ако не спрат да вдигат шум и не ме слушат. Няма да ги кача никога повече в колата (синът ми изтръпва), няма да видят повече таблет в живота си (дъщеря ми прибелва очите от ужас), а ако много ме ядосат ще им запаля задниците и на двамата. Пробвам с тежки въздишки и умолителни погледи да привлека съчувствието на Росито, но тя плавно тръшка входната врата, пожелавайки ни приятен ден. Вкарвам ги в асансьора, а близнаците предвидливо се държат за дупетата, понеже и те самите знаят, че е въпрос на време да се издънят.

Излизаме пред блока и при вида на жизнерадостното слънце и чистото небе моето иначе кораво сърце се свива. Знам, че е нахално от моя страна, а и сигурно съм последният човек на когото би обърнал внимание, но Господи, виж там пак за Апокалипсиса и ако си решил да действаш, мисля че е време да пускаш огнените топки от небето иначе в отчаянието си ще се обърна към Дявола и ще сключа договор с него без да ми мигне окото. Освен това той също ми предлага и неограничени минути за национални разговори, 75GB мобилен интернет, домашна телевизия и три талончета за търкане на ден, на промоционална цена от 7,99лв. (промоцията важи само ако не е валяло последните 4 години, можете да правите челна стойка с пети, България е Световен шампион по футбол, умеете да пържите яйца с ютия и имате съседи с фамилия Шванцгрундвайзер-Санчес-Карапопхаджитемелкови. При нарушение на условията, заплащате месечна такса от 800 лв. до второ нареждане). Бях готов да подпиша!

Стигаме до колата криво-ляво и започвам да ги товаря. Нашата кола е много специална. Не е бърза или красива кола, а е седемместен ван, който ни побира с известни резерви. В него може да намерите живо (или останки от него) абсолютно всичко, което населява и се е пръквало по таз земя. От мръсотията и храната вътре се е зародила нова екосистема и отваряйки вратата, пред мен редовно прибягват разни сенки и странни силуети на еволюирали микроби, които дори водят колониални войни. Пробвал съм да я изчистя, но децата някак си я докарват до същия вид само след едно качване.

Товаря ги едно след друго, и ловко избягвайки натоварения трафик, паркирам в центъра, където мога да ги пусна да бягат. Още като разтоварвам колата пред мен минава дядо с двете си внучета на около 4-5 год. и им крещи:

- Дядо, вие не сте нормални, бе! Такова нещо не съм виждал през целия си живот! Как ви хрумна тази простотия, какво ще кажа сега на майка ви!

Наблюдавам го с чувство на обреченост. Така бих гледал човек, който излиза от река пълна с пирани без ръце или крака, а аз трябва да вляза след него. Втриса ме, но си спомням, че все пак:

Аз сам съм господар на своята

съдба

и сам командвам своята душа!

("Непреклонен", Уилям Хенли - четете малко бе, мама му стара!)

Строявам детския електорат на тротоара и давам команда: "Айде, ама по-бавно и без да бъркате по кошчетата! ". Тръгваме надолу по главната и от първото кошче синът ми ми носи мазна салфетка, а дъщерята половин геврек. Почвам да търкам с мокри кърпички и да си мисля за далечни бездетни дестинации. Сепвам се и се изправям рязко. Тия деца май са гладни?!

- Гладни ли сте, бе?

- Даааааааааа - ревват насреща ми и една улична котка припада във фонтана пред Общината.

Тъмни сили

Тръгвам към най-близката закусвалня с намерението да ги натъпча с някоя мазна, пухкава и апетитна закуска, та да им стане тежко и после да нямат настроение да бягат. Потегляйки с деца нанякъде, вие никога не знаете колко време ще ви отнеме да пристигнете до набелязаната цел. Може да закъснеете, да подраните или най-вероятно изобщо да не успеете да стигнете дотам. Нашият керван се движеше с много непостоянна скорост и траектория. Няма как иначе, понеже децата ми са коренно различни в придвижването си. Боримир е като хиперактивен заек и често, докато вървим, бяга в нескончаеми кръгове около нас. Откъде я черпи тая енергия това дете не знам! Батерии ли яде, керосин ли пие, докато не го наблюдаваме, никой не може да ни каже? Малко е разсеян и често зяпа настрани, докато бяга напред, и така се среща доста често и внезапно с витрини, стълбове, други хора, задрямали животни и огради.

Микаела е в другата крайност. По-заплеснато дете от това не съм виждал. Дъщеря ми е от онзи тип хора, които зяпайки замечтано небето, пропадат в шахти, блеейки нанякъде се губят моментално, и понятието "концентрация" им е близко толкова, колкото и устройството на компаса е близко на арпаджика. Да вървиш с тях двамата е меко казано напрягащо и опъващо нервите. Докато синът ми прави окръжности около мен, имитирайки спътник, дъщеря ми ходи от край до край на улицата привлечена от най-разнообразни и "интересни" неща. Сигурно в главата й звучи следния глас: „Я, каква интересна хартийкаааа! Ами ще взема да клекна и да я гледам 15 минути. Я, на другия край на улицата виждам вълнуващи жълти плочки. Ами отивам да ги видя. Я, това там отзад гларус ли е? Леле, колко е интересен, връщам се да го видя. Тате защо реве като вол? Сигурно брат ми е направил някоя тъпотия. Я, кошче! Тате каза да не... хм, абе нещо каза тате, ама какво беше? Зайченцето бялоооооо, цял ден си игралооооо, в близката... Уау, в кошчето има много хартия. Я, пак гларус! Да взема да отида да видя дали е онзи същия отпреди малко, а? Този облак прилича на риба, а онзи на Кума Лиса, а онзи на трактор, а онзи на Робърт... къде е тате? Къде е Бори? Къде е Габи? Аз къде съм? Мамоооооооооо!“

200 метра и 40 минути по-късно влизаме в една закусвалня. Настанявам ги на удобни диванчета и питам кой какво ще яде. Микаела:

- Спагети.

Боримир:

- Банан.

Събирам сили и им обяснявам, че тука няма такива работи и да се концентрират върху закуските. Вие на тригодишни опитвали ли сте да обясните, че това което искат, го няма? Почна се едно врещене и тръшкане, а бебето ръмжи солидарно с тях. Завлякох ги до витрината и ги заплаших, че ако не млъкнат и не си изберат нещо, ще ги бия, ям, изплюя, бия и после пак ще ги бия, изпържа, изям, повърна и накрая ще ги направя на буркани, които ще дам на баба Меца да ги изяде, а тя на свой ред ще бъде изядена от голям багер. Една майка, която чакаше на опашката, трескаво си водеше записки и ме обяви за педагогически гений. Предложи ми да водя семинари, а тя щяла да осигури мечката и багера. Аз й обясних, че всъщност през ЕСЕНТА ИЗДАТЕЛСТВО "СОФТПРЕС" ЩЕ ИЗДАДЕ МОЯТА КНИГА и би могла да черпи идеи оттам. Скромно шибнах по един шамар зад врата на децата, но беше лек и единствено, за да затвърдя доброто впечатление. Купих им по една милинка и ги настаних обратно на диванчетата. Давам им картбланш да ядат, смучат или както там смятат да усвояват храната и се облягам самодоволно. Ще го изкарам този ден, какво толкова се лигавя и превземам?!

Боримир започва да яде, подскачайки. Не спира на едно място и ми прилича на колибри. Майната му, да прави каквото иска, само да се наяде и да миряса! Микаела хваща закуската с две ръце, вдига я на нивото на очите си, въздъхва меланхолично и си забива цялата физиономия в средата на милинката. Прасе би изяло диня с повече финес. Следващия път когато виждам физиономията на дъщеря си, тя има сирене в устата, носа, очите и ушите. Мързи ме да проверявам, но съм сигурен, че някак си има и в гащите и в сандалетите. Прилича на Ал Пачино в "Белязания". Забравил съм да си изрежа ноктите и безпроблемно изчегъртвам каквото мога от ушите и очите. От носа й казвам да го шмръкне, за да не хвърляме храна. Непрекъснато трябва да й напомням да дъвче, понеже се заплесва по всичко, което види.

Стокхолмски синдром

Бебешката количка се клати зловещо, а ръмженето вътре се редува с кратки ядосани крясъци все едно има бясна катерица. Надниквам предпазливо да видя какво става и виждам, че Габриел е облизал цялата вътрешност и се опитва да си изяде дясното стъпало. Дъвче си крака, а когато успее да го захапе хубаво, издава изненадан сърдит вик. Дали да го оставя да се самоизяде или да го нахраня?! Освен собствените си крайници, какво ли друго яде? Не бе, знам какво ядат бебетата принципно, но когато се захранват трябваше да..., в смисъл не трябваше да им се дава..., имаше нещо за глутен... и за жълтъците... и калмари май не трябваше да му давам. Росито ми беше казала с какво да го нахраня преди да излезем, но аз както винаги изобщо не я слушах. Тая жена не се научи, че ако до третата дума в разговор с мен няма секс, пиене или тенис, гласът й се превръща в бял шум, който само бучи досадно в ушите ми. Дали да не му дам милинка и на него? Колко пък глутен ще има в нея? Всъщност изобщо не знам какво е глутен, как изглежда и защо да страня от него. На мен ми звучи като предводител на глутница, френско мъжко име или някаква обида от рода на лумпен. Решавам да попитам децата, може те да знаят. Питам Боримир:

- Тате, какво яде бебето?

Той ми отговаря:

- Бебето какво яде?

Аз пак:

- Не бе, тате! Кажи какво дава мама на бебето да яде?

Той:

- Мама дава на бебе Габи да яде.

Кръвта нахлува в черепа ми и се опитва да избие през очните ябълки:

- Знам, че майка ти му дава да яде. Виж сега, тате те пита какво му дава мама да яде? КАКВО? Хляб ли, сол ли, картофи, манджи, пюрета, пирони, люцерна... ? Кажи на тате, какво дава мама на Габи?

Спира да скача и се замисля. Накрая изтърсва:

- Люцелна му дава.

Поглеждам го невярващо. Все пак с тия днешни веганско-гмо free-био храни, като нищо може да е станало модерно бебетата да пасат, но като че ли досега не съм купувал такъв фураж за челядта. Всъщност аз пазаря само по списък, който жена ми винаги праща на телефона. Ако няма списък, независимо дали трябва да купя яйца, мляко, хартия или боб, непонятно как, дори и за мен, винаги се връщам само с бира и овесени ядки (да се вижда, че мисля за децата). Най-добре списъкът да е придружен със снимки с висока резолюция, защото иначе лесно бъркам кус-куса с ориз, лютеницата с доматено пюре, тиквичките с бира... Така че, напълно е възможно да съм купувал и люцерна за бебето, но да не помня. Сега обаче сме в закусвалня на пъпа на центъра и няма откъде да му окося едно кило, за да го нахраня, затова се обръщам към Микаела:

- Мики, какво яде бебето?

- Мляко - отговаря бързо дъщеря ми. Ако и тя беше казала люцерна, нямаше да имам избор и трябваше да паля колата и да карам към село.

- Браво, тате - вярно, че мляко мога да му дам. - Какво мляко да му дам, тате?

- Бяло! - отвръща учудено Микаела. По погледа й разбирам, че ме мисли за много прост и изкуфял.

Купувам едно кисело мляко и почвам да му давам. Яде, бе! Браво на мен, бащинският ми инстинкт (всъщност има ли такова нещо?) работи като швейцарски часовник.

След още 40 минути са се наяли и решаваме да продължим разходката. Вадейки последното сирене от ушите на Микаела, се опитвам да избърша устата на бебето с мокра кърпичка. Докато се усетя и Габриел отхапва половината салфетка и я глътва. Абе, това не е нормално бебе! Бяла акула ли те е раждала тебе?! Направо си просиш намордника, крокодилско чадо! Имам чувството, че съм от една седмица с тия деца и времето тече много бавно.

Излизаме и тръгваме с познатото темпо към Морската градина. Вървейки, отново се замислям дали електрическите нашийници за деца са всъщност толкова лоша идея и дали да не пробвам серийно производство. Я, този гларус същия ли е дето го гонеше Микаела преди? Хм, дали "Aerosmith" наистина ще спрат да изнасят концерти? Кога започваше турнира в Торонто и Федерер защо се отказа? Охо, плакат за театър! Камен Донев ще идва в Летния театър, супер! Жена ми сигурно си мисли, че много добре пазя тайни, понеже никога не съм разкривал нещо, което ме е помолила да крия. Дали да й призная, че не й издавам тайните, защото през повечето време не я слушам какво ми говори и честно казано не се сещам за нито една нейна тайна? Къде е Бори? Тука е, спокойно! Къде е Микаела? Къде е Микаела, бе? Микаела я няма! Мамооооооооо!

Прочетохте ли
Обичам лятото по ред причини

Автор: Надя Брайт

Понякога, освен че спим с мъже, имаме и връзки с тях. Понякога науката е безсилна да докаже защо го правим, но сърцето иска своето. Своето иска и главата, и изгорялата крушка в хола, и тихото гласче, което казва: „Не си лягай вечер сама като няк‘ва кукувица“. И не е лошо всички тия искащи части да срещнат Свестен Мъж.

Затова перифразирам великото френско правило и ви казвам: „Chercher la mère! Chercher la mère! Chercher la mère!“, което не означава да търсите морето, макар да би било доста правилно. Означава да търсите МАЙКАТА. Защото от отношението му със или към нея, можем да разберем, дали тук говорим за Свестен Мъж или Свестния на Мама. А и една от основните причини, да я търсим, е, защото като я намерим, можем да ѝ го върнем. Или (дай Боже) – да благодарим и да се поучим. Правила съм и двете – и в двата случая майките се радват.

Ето няколко типажа, които подлежат на връщане към производителя:

Ако очаква да се грижите за него

Грижим се за деца, домашни любимци и хора с постоянни затруднения. Със зрели мъже е логично да си партньорстваме. Т.е. – ако е болен, да му помогнем, да покажем любов и пр. Но класиката – да се прибере от работа (където е работил в тоя иначе трагичен ден) и вкъщи да се окаже, че трябва да го храним като птиче в човката, защото той е смертелно повален от грип... Ами – не. Големите мъже ходят на лекар, пият лекарства и са благодарни за грижите ни, без да ги очакват по подразбиране. Защото вече не са деца и са го разбрали. Може да сте се сдобили с екземпляр, който не приема съвети за мерки срещу заболяване, но когато се разболее, пада като отсечен в силните ви, ала нежни ръце. Честито – минал е фазата на бебето и е в ранното тийнейджърство. Остава да го доизгледате само още няколко фази на порастването. Но аз лично бих го върнала при мама (му) за тоя отговорен процес.

Карма

Ако мисли, че сте родена с функция „почистване“

Има мъже, които смятат, че на жените им е дадено от Бога да домакинстват. Изобщо каквото и да мисли, че жените трябва или не трябва да правят, защото са жени – това е знак. Знак, че в главата му пулсира само един образ на само една жена (познайте сега коя имам предвид). Така че – да го върнем на мама, да му реже палачинките на хапчици, вместо да ги режем ние. Не казвам, че е лошо да се режат на хапчици. Може с кеф да ги изрязваме и на брюкселска дантела. Проблем е, когато мисли, че е наша функция по подразбиране.

Ако не може да се насити на любов и внимание и "браво"

В началото е много готино. Да сме желани, важни, обичани, да има нужда от мнението ни. После става малко като част от дневния режим. Всъщност, ако се замислим - всяка готина жена би му свършила работа, стига да го „обича“ нон стоп. Докато в един момент не попитаме: „Скъпи, теб майката ти кога те е отбила от гърда?“ - и той не каже: „Като махнахме помощните колела на колелото“. И тогава спокойно можем да пратим момчето с препоръчана поща и бележка: „Чувства се цЕнен само, ако суче любов. Като го направиш самостоятелно момче – прати го обратно.“

Ако прави сцена, за да получи своето

Трябва да отбележа, че лично аз, на всяка сцена мога да направя такава противосцена, че да падне таванът и Годзила да дойде да ми стисне ръката за майсторство в запомнящите се влизания в кадър. Но ако някой ползва този метод, за да получи нещо от нас, значи още е във фазата на „нАма да ви пикам в гърнето!“. Доста назад от нас (ако поне сме махнали памперса).

Мъжете ги боли повече - учените го доказаха

Драматичният герой

Той е много замислен, или много тъжен, или пък много философски настроен... Ние се превръщаме в тънък душевед на тая необятна мъжка душа и постепенно започваме да живеем с неговите тревоги и трептения. Ставаме по-силни, умни и разумни и магически нашите нужди се стопяват до второстепенни. Е да, пич, ценим богатата ти душевност, но може ли малко да го поживеем тоя кратък живот, вместо само да го мислим или да те връщам на мама за утешаване?!

Ако не иска да го „командвате“

Има мъже, на които всяко наше участие в живота им, се струва като вмешателство. Може би някой (кой ли е този човек от женски пол) не е спрял да се бърка, когато е трябвало. А може и този човек от женски пол да е бил безгласна буква. Не знаем, а и не обвиняваме. Знаем само, че не може хем да има жена в живота ти, хем тя да не участва в него. И който не може да го осмисли, трябва да се върне малко назад и да се опита да израсне наново. Която има време – да чака порастването.

Изобщо – ключовото тук всъщност не е фигурата на мама (без която нямаше да има нищо на света), а израстването. И всяка от нас преценява от своята камбанария струва ли си да играе майка на непораснал.

Искам като бележка под линия, да вмъкна нещо, което ми се струва важно:

Не е грижа, когато казваш на някого къде да ходи, как да изглежда, какво да работи, какви са му задълженията, кога да прави секс, кой да му е приятел, какво да яде, как да говори, как да ти показва, че те обича. Не е грижа – контрол е.

Не е грижа, когато гледаш голям човек като малко дете, когато определяш дните си от нечии желания, когато се чувстваш длъжен във връзката си, когато трябва да си перфектен, за да си обичан. Не е грижа – чувство за малоценност е.

За автора:

Надя се занимава с Човешки ресурси, психология, пилатес и е стенд ъп комедиант. Както би казал любимият ѝ сър Пратчет – имала е един свой съпруг и няма да броим колко чужди. Чете и говори безспирно, което, естествено, прераства и в писане. Освен това, както виждате от снимката, обича да се снима в асансьори.

Препоръчваме ви още:

Как да си намерим смислен партньор за секс

10 признака, че мъжът ви е нормален

Когато мъжът се държи незряло

Автор: Елена Ярошевска, идеална баба на двама идеални внуци

Скъпо мое момиче!

Искаш ли да бъдеш баба? Изобщо не ти е минавало през ума?
Внуците, както вече знаеш, от собствения ми блог, са много по-готини от децата. Не носиш основната отговорност за отглеждането им, не се налага да ги възпитаваш, можеш само да ги обичаш, да ги обожаваш и да изпадаш в умиление от всеки хитър поглед и всяко протягане на пухкавата малка ръчичка към теб. Само родителите на внуците… дааа, с тях случаят е малко по-друг. Но аз съм с теб, ето ти няколко лайфхака от любящата ти майка.

Защо те научих да четеш?

Сега като че ли се обвинявам, че го направих и то в една много ранна възраст. А колко идиотски съвета от „опитни консултанти“ по съня можеше да избегнеш! Колко време можеше да прекараш с детето си вместо да висиш в майчински групи и форуми? Мълча за слинга, който така и не използва. Прости ми, че сега ти меля сол на главата. Но като майка, която някога ще бъде баба, все още имаш шанс. Бъди реалист, колкото и да пазиш детето си от социалните мрежи, все някой ще го научи да ги ползва – не в детската градина, на улицата. Ти поне можеш да му обясниш, че не всяка история е приказка, в която доброто побеждава злото.

Когато четеш книжка, наслаждавай се с бъдещия татко или бъдещата майка на своите внуци на римите, ритъма, но внимателно обяснявай всички неясноти в текста. Учи ги да поглеждат отвъд очевидното, да мислят критично. Крокодилът е позвънил? Как е набрал номера на телефона? С лапа или с гласово повикване? Гъските обичат ли бонбони? Да отидем в парка да ги нахраним, да видим дали ще им харесат! Така, когато станат майки и бащи, няма безкритично да вярват на всеки новопровъзгласил се „специалист“. Предупреденият човек е въоръжен.

Бавачка или баба

От нищо не се изненадвай!

Мое любимо момиче!

Когато за пръв път видях, че за да определиш на коя точно гърда да сложиш детето си да го накърмиш се вслуша не в себе си (в коя има повече мляко), а погледна в приложението на телефона си, се почувствах като динозавър.

Когато включвахте бял шум, за да приспите детето, вместо да му изпеете приспивна песничка, разбрах, че въпреки солидния си житейски опит, аз не знам толкова много неща.

Пожелавам ти да не се изненадваш, когато в едно бъдещо джендър общество равенство ти донесат внуче, към което ще трябва да се обръщаш с „то“, защото ще е некоректно да го наричаш момченце или момиченце. Докато не порасне и се самоопредели.

Разбери какво обича твоята дъщеря (снаха)

Уви, ако имаш син е смешно да се блазниш от идеята, че ТОЙ ще определя стила ти на общуване с внуците. Доколкото основната ти цел е да общуваш с детето комфортно, без родителски надзор, прави на майката на своя внук предложения, на които не може да откаже. Ти умееш да постигаш своето, достатъчно подготвена си за това. Вариантите са много:

- спа процедури (желателно е курсът да включва поне 10 посещения и да е на друга планета);

- шопинг с консултант-стилист (не жали средства, парите си струват);

- курс по танго с любимия мъж;

- 3D филм с приятелки;

- кафе със съученици (колкото по-често, толкова по-добре).

Помисли къде много ти се иска да бъдеш точно сега. Запомни го, не за да го предложиш като вариант след години (все едно, модата и вкусовете се менят), а за да разбереш по-добре защо на майката на твоето внуче й се иска понякога просто да избяга от любимото си дете. Това е най-скъпият ми съвет, но в края на краищата за какво работим, ако не за да си доставяме малки удоволствия на стари години.

6 типа баби, вредни за здравето

Готви ските от лятото

Твоят внук е гениално дете (гените на баба му) и той не може да бъде спечелен толкова лесно като майка му (с ваучер за маникюр и педикюр). Той съвсем скоро ще започне да изказва предпочитанията си. С какво и с кого му е интересно да се занимава. Може да го влече творческото писане или да е изкушен от археологическите експедиции. И когато майка му започне да измисля безброй оправдания да не му изпълни желанията, защото е много заета, тогава ти, бабата, ще се появиш цялата в бяло.

НО. През последните 25 години възрастта за раждане на първо дете в ЕС се е вдигнала от 23 на 29 години. Имаш съвсем реални шансове да станеш баба на 60 +. Ще се наложи да се съобразяваш с физическите си възможности. Не се отчайвай. Всичко можеш да научиш, само си дай достатъчно време.

Мислиш си, че ако успееш да изкъпеш внука си без да се разплаче и да го приспиш за 5 минути, майка му ще ти е искрено благодарна? НЕ! Вероятно ще ти каже „благодаря“, но внимавай да не пресечеш тънката граница – тя вече има достатъчно комплекси, че е лоша майка, затова във всяко твое добро дело ще вижда провокация – ти го обличаш за минута и с усмивка, а тя за половин час с рев? Внимавай за границата!

Води си бабешки блог

Веднага след раждането на първия внук, си направи блог „Из живота на идеалната баба“, където ще събираш честно заработени лайкове и ще получаваш искрено възхищение и подкрепа от хиляди непознати хора. Ти го заслужаваш!

Прочетохте ли 
Достатъчно е просто да обичаш

Тъкмо сте свикнали с думите новородено, бебе, малко дете, а ние бързаме да ви запознаем с един друг, не по-малко интересен термин. Вероятно ще го проучите по-отблизо, ако имате дете, което наближава третата си година – иначе казано – първия пубертет.

Думата "тринейджър" е каламбур от сливането на «three» (три) и «teenager» (тийнейджър) и все по-често се използва в англоезичните медии като характеристика на тригодишното дете, което се държи като 13-годишен тийнейджър. Тъй като да си родител на тригодишен дребосък е явление от международен мащаб, намираме за съвсем разумно за популяризираме този прекрасен и изчерпателен термин. Дори сме подготвили кратък списък, който може да ви помогне да разберете, че всъщност тринейджърът не е екзотичен звяр (макар да има някои общи белези), а най-често – вашето собствено дете.

1. Вие живеете в постоянен страх да не направите нещо погрешно. Невъзможно е да отгатнете кой вариант за построяване на кула от кубчета точно днес ще е правилният, коя приказка ще бъде избрана за любима (и ще бъде прочетена 118 пъти), коя точно чашка ще се окаже в немилост, защото не е в подходящ цвят, и защо ябълката не е достатъчно кръгла. Ох!

2. Детето ви постоянно отказва това, което му предлагате, и последната дума трябва винаги да е негова. „Не, не искам да прибирам играчките си! Ти ги прибери!“, инати се тринейджърът, тупайки с малкото си краче по пода, засипан с пъзели, всякаква пластмасова напаст, пластилин и други отпадъци. Поне няма фасове и на това сме благодарни.

3. Първоначално тринейджърът отказва да облече тази блузка, защото е тъпа, грозна, неудобна, после ходи с нея четири дни, търкаля се в пясъка и държи да спи с нея. Смятайте, че сте подготвени за същинския пубертет.

Днес госпожата ме замери със сандали

4. Вашето дете има една супер способност – става тежко и се превръща в желеобразна маса, която изтича през пръстите ви всеки път, когато е време да напуснете детската площадка, интересното гостуване или развлекателния център, в който е препускало четири часа без да спре. Нямаме никаква представа как успява да прави това.

5. Непрекъснато тича надалеч от вас. Струва ви се, че това е любимото му занимание – да изчезне от погледа на родителите си и да ги постави в шах. Съвсем възможно е след това да ви обвини, че му разваляте удоволствието (живота). След някоя и друга година ще се научи и да ви тръшка вратата.

6. Тринейджърът винаги е прав и никога не знае кое къде се намира, но по някакъв вълшебен начин помни как преди 100 години не сте му купили от магазина за левче тубичка антибактериален сапун, без която не може да живее.

Какво наистина могат тригодишните

7. Да спиш или да не спиш? Тринейджърът знае отговора: НЕ, разбира се! Но само, ако в момента не е 7 часа сутринта и не е време да става за детска градина. Тогава, разбира се, е време за сън. Сън до окончателната победа над родителското упорство. Сън, докато не започнете безбожно да закъснявате. А вие всъщност винаги безбожно закъснявате, защото тринейджърът иска да се обуе сам. Оказва се, че това не е толкова яко, колкото сте си мислели, нали?

8. Той не нае какво иска да яде, но със сигурност не е това, което сте му сготвили. И фактът, че не знае какво иска няма никакво значение.

9. Думи започващи с „не“ за него не съществуват. Освен, разбира се, думата „непоносимост“ към всичко, което го заобикаля. Това е нещо съвсем друго.

10. В някакъв момент осъзнавате, че всичките ви комуникативни навици и умения да намирате изход от сложни конфликтни ситуации, за които с гордост сте споменали в сивито си, са се превърнали в прах и пепел и са отлетели завинаги към залеза.

Ние чувстваме болката ви.

Източник: n-e-n

Препоръчваме ви още:

14 признака, че имате двегодишно дете

Пазаруване с деца

Как да се справите с шумните деца и да не полудеете

Автор: Ина Зарева

Влюбени сте за първи път. Не издържате дълго на емоционалната си клада и споделяте с приятел. Той ви осмива пред всички и най-вече пред обекта на любовта ви. Спомнихте ли си добре усещането на унижение, безпомощност, омерзение и неспособност да си поемете въздух? Сега си представете, че това опозоряване може да бъде видяно от милиони хора. Само чрез един бутон, иронично наречен „Сподели“.

Лъскавите списания, които работещите в чужбина родители носеха. Дамските - на холната масичка, придружени с въздишки и планове да се ушие същата рокля, мъжките – под леглото, придружени с въздишки и планове да се има същата жена. Сега си представете, че лъскавите рокли и жени са на един клик разстояние. Без никакви железни или каквито и да било завеси. Безкрайни, бездънни изобилия на мечти. Евтини колкото някогашните скъпоценни списания днес.

Весела глъчка се плисва в стаята ви. Детството, щастието, безгрижието и радостта са превзели целия свят отвъд. Ставате и затваряте прозореца. Солена буца дразни и бездруго червеното ви гърло. Имате шарка, под карантина сте и не може да излизате навън поне седмица. Сега си представете, че карантината продължава с години, а прозорецът е Windows.

Събуждате се един ден и с ужас констатирате, че тялото ви изобщо не се е превърнало в това, което сте очаквали. Приликите с Рамбо биха били страхотни, ако не бяхте момиче. Или имате краката на Джейн Фонда, но наболите брада и мустаци подсказват, че те едва ли са най-силното ви мъжко оръжие. Сега си представете някогашните богове Рамбо и Джейн Фонда като ненужни, стари клоуни. Има нови богове и те се наричат Фотошоп и Силикон.

Пубертетът - неизбежното зло

Класически соц банкет. Кръшни танцьорки увиват пера около красивия ви баща. Или млад колега кани майка ви на танц. За първи път изпитвате чувство на гняв и ревност. На собственост и отбранителност. На смътни страхове и недовършени фрази. Сега си представете двестата коментара на чужди мъже под провокативната снимка на майка ви по бански. И недвусмислените емотикони от фенки под сочния виц, постнат от баща ви.

Детските ви снимки се показват на всеки гост в семейството. Няма значение дали сте голи или облечени на тях, дали извършвате някакви физиологични нужди или сте направили ужасни физиономии. Всички се заливат от смях и ви щипят по бузите до посиняване. Сега си представете същите тези снимки, гледани и коментирани от стотици непознати хора всеки ден.

Най-големият хулиган или най-пропадналото момиче в класа? Те бяха примерът какви не трябва да бъдете. Колкото по-малко приличахте на тях, толкова по-страхотни бяхте. Сега си представете обратното. Точно така – вие сте най-смотаните в цялото училище.

Ако бяхме тийнейджъри днес, нямаше да се справим. С безкрайните правила или с липсата на такива. Със самотата и с отчаяните опити да бъдем приети. С наличието на огромен избор, който стресира точно толкова, колкото липсата на избор. С десетте предложения за различни амфети само от класната стая до спирката. С несигурността на родителите ни да бъдат родители. С непрекъснатото сравнение с по-добри, по-умни, по-красиви, по-успели, по-уникални, по-богати, по-можещи, по-талантливи, по-щастливи хора на нашите години. С телата ни, които не влизат в нормите. С анорексията и булимията. С депресията. С безпътието от многото пътища.

Попитах няколко тийнейджъри кое е най-гадното в живота им:

 „Сутрините. Не знам дали е от възрастта, но сутрин съм като бомба със закъснител. Не искам никой да ми говори, освен ако не съм се наспал :)“

„Имах един период преди 2 години, когато растях доста. Обаче бях и пълен. Съответно да си намирам дрехи беше ад.“

„Като цяло пубертетът е нещо ужасно.“

„Целият стрес от училище не ми влияе положително :))“

„Родителски очаквания.“

„Отношение от родители и по-големи хора като цяло, които все още те третират като детенце.“

„Липса на глас и мнение в много случаи.“

„Окосмяването!“

„Твърде много училищна работа, която обикновено всички пренебрегват и смятат за малко.“

„Цикълът!“

„Хормоните!“

„Може би... пубертетът, неразбирателството, осъзнаването какво искаме да правим с живота си нататък.“

„Репликата: Вече не си дете, дръж се еди-как си!“

Изгубени в превода

„Семейството срещу приятелите.“

„Чувствата и връзките.“

„Сънят и стипендията - никога не са сигурни.“

„Чувството да не знаеш какво искаш.“

„Училището!“

„Битката с наркотиците. Това, че много хора я губят.“

„Промяната в психиката и настроенията.“

„Неосъзнатото порастване и идващите отговорности.“

„Емоциите, които не можем да контролираме.“

„Разминаванията в нашите очаквания и тези на родителите ни.“

„Бъдещето, което е едновременно толкова близо и толкова далече.“

„Родителите все те разпитват и това е дразнещо.“

„Родителите непрекъснато си мислят, че се дрогираш.“

„Да съм гувернантка на сестра си. Да трябва да я водя и взимам от училище, да ѝ отстъпвам всичко, защото съм по-голяма.“

„Безкрайните изисквания. Скандалите за петица, защото не съм се постарала достатъчно.“

„Родителите ми не се интересуват от мен. За тях аз съм боклук.“

Късна вечер след дълъг работен ден. От двете страни на масата стоят две безкрайно уморени същества – родителят и неговият тийн.

И двамата са еднакви в слабостта и безсилието си. В безпочвените си съмнения и безсмислените си битки. В самотата и лицемерието си. В ужасния капан на страховете си – от провал, погубване и липса на любов.

Сега си представете как родителят минава от другата страна на масата, сяда до свития на стола си тийн, прегръща го и казва:

- Не мога и да си представя колко ти е трудно, но не си сам.

Препоръчваме ви още:

Родители и тийнейджъри - как да съхраним връзката си

Как да говорим с тийна за проблемите му с теглото

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

Кое е за предпочитане – да умееш да се забавляваш с децата си или да можеш да сготвиш вкусна супа? Преди време една майка публикува пост на стената си, който предизвиква одобрението на почти 6 хиляди нейни сестри по съдба и продължава да се радва на голям интерес.

Две години самоотвержено работих като майка. Самоотвержено е добра дума, напълно подходяща за случая. Забраних себе си като личност, сложих на пауза жената Олга Савелиева. Роди ми се син и неговите интереси затъмниха моите на 100 процента. Моята карта с увлечения, приятели и работа беше бита от мощния коз – любовта към сина ми. Измислих си сама правила на добрата майка.

Или не беше точно така. Оказа се, че вътре в мен те вече съществуват, просто се актуализираха с раждането на детето. Добрите майки успяват във всичко. И в гушкането и в разходките, и в чистенето, и в готвенето на супа. Добрите майки могат да поддържат разговор на всяка тема, свързана с децата - от коликите до избора на училище. Добрите майки са винаги в добро настроение и непрекъснато разговарят с детето: „Какво е това? Петленце? Как прави петленцето?“ Добрите майки играят активно на детските площадки с децата си и са изцяло въвлечени в процеса на възпитание и развитие на поколението си. Децата на добрите майки на една година рецитират стихотворения и сами си връзват обувките. Изобщо, всяка майка си има някакви свои правила на добрия родител. Моите бяха много сериозно коригирани след първото майчинство. Наистина много. Аз не просто ги прередактирах, а след две години ги пренаписах.

Моята майка ми разказваше, че веднъж изгубила съзнание. При това не се оплакваше, а като че ли се хвалеше.

Живеели сме на първия етаж, подовете вечно били студени и затова се налагало да ме обуват с по 6 чифта ританки, а памперси тогава нямало и аз съм напикавала по 6 чифта дрехи наведнъж. Тя трябвало да пере непрекъснато, при това не просто да пере, а да изварява. Като че ли бебешкото ако излъчва опасна радиация. Освен това трудно било сушенето на прането, пък трябвало и супичка да ми прави, а продукти не се намирали твърде. Понякога се нареждала на опашка, която излизала извън магазина, а било студено.

За половин година майка ми не се е разделяла с мен за повече от 10 минути. Да отглеждаш дете без памперси и пералня е подвиг. И мама героично се решила на него. Денонощно перяла и изварявала моите пелени и ританки, приготвяла обяд, почиствала пода с тухла… Защо с тухла? Така я научили на село. Завиваш в един парцал тухла и търкаш. После колосвала прането, гладела го от двете страни, като изсъхне.

И ето че веднъж в дома ни дошъл лекар. Педиатър.

Влязъл, а в коридора миришело на прясно изпечен хляб и супа. Отишъл в банята да си измие ръцете – а там проснато пране – блести от чистота, съхне, мирише нежно на прах за пране. Надникнал в стаята – върху креватчето с блестящите от чистота чаршафи лежало момиченце с червени бузки, облечено в идеално изпрани и изгладени дрешки.

- Как успявате? – запитал поразеният педиатър, обръщайки се към майка ми.

- Никак – отговорила майка ми и припаднала от умора.

Лекарят се втурнал да я свестява, търсел пулса й върху китката с претрита от прането на ръка кожа. Плеснал й няколко шамара, за да се свести. Когато майка ми дошла на себе си, попитала:

- Искате ли супа?

Длъжни ли сме да обичаме майките си

В тази история винаги ме е смущавало следното – къде съм била и какво съм правила аз, новороденото, докато тя е пекла хляб, варила супа, гладила и дезинфекцирала?

Спала ли съм? Денонощно?

Или съм била премествана от креватчето в кошара, докато майка ми е изпълнявала поредната си домакинска задача. Едно шестмесечно пълзящо човече напълно връзва ръцете на майка си. То трябва да бъде следено.

Както стана ясно по-късно, аз съм прекарала ранната си младост изключително в креватчето. С решетките. Защото майка ми е имала един куп задачи и всички те са били много важни за нея. Прането, готвенето, гладенето, чистенето са били занимания за добри майки. Понякога ме изкарвали от креватчето-затвор, за да ме полюшкат или да ми прочетат стихотворението за зайчето (все пак съм била обичано дете), а после ме връщали отново в него – на домакинята й втасало тестото или съм напикала (не дай, Боже) поредните ританки.

Мама ми разказваше тази история, очаквайки съчувствието и възхищението ми.

От мен се очакваше да кажа: „Горката мама.“ И едва ли не да се извиня за мокрите дрехи и неспособността да контролирам уринирането си.

Два месеца по-късно открили изоставане в развитието ми. На осем месеца детето нито гукало, нито пълзяло, лежало по цял ден само в креватчето си.

Педиатърът обяснил на майка ми, че бебето е по-важно от чистенето и готвенето.

- В смисъл? – попитала майка ми. Тя не можела да разбере. – Искате ли супа?

За нея мръсният дом, в който не мирише на супа, е провал за домакинята. А това, че детето й не гука, не е страшно.

Мама се опитала да оправи нещата донякъде. Вместо вечерното чистене, ми четяла стихотворенията на Агния Барто. Но го правела без особен ентусиазъм. Защото от всеки ъгъл я гледали слоевете прах, който влизал през прозореца и вместо да почисти подовете с тухла, увита в парцал, тя била принудена да рецитира стихотворения за бика и за кого ли още не.

Към 11-ия ми месец мама загубила търпение. Разбрала, че е невъзможно да бъдеш добра майка, ако имаш дете. И ме изпратила на отглеждане при баба и дядо, които дотогава съм виждала само веднъж, на една сватба. До техния град пътуването е два часа полет със самолет или денонощие с влак.

Внимание, това е важно – тя направила това, за да остане добра майка. За да не й пречи никой да готви и чисти. Скоро разбрала, че когато никой не се напикава, няма и какво да се пере. И педиатърът вече не идвал. Тогава тя променила нагласата си. Преразгледала своите правила на добрата майка.

Добра майка вече била тази, която работи и редовно изпраща пари за възпитанието на детето си. В дома й, както и преди, все така ухаело на пресен хляб.

Научих се да мисля за всичко това, без да я осъждам. Мама наистина мислеше, че прави това, което трябва да прави добрата майка. Че да издигнеш в приоритет готвенето и чистенето е белег за добро родителство. Вероятно е имала право да мисли така, защото се е чувствала добре със своите правила. Аз „четях“ тези правила през призмата на своето детство, лишено от родители, през призмата на обидата, лишена от майчини целувки. Имала е право да мисли така, защото гледната й точка е била формирана от съдбата й. Затова е смятала, че като добра майка е най-правилно да ме даде на баба и дядо, които вече са пенсионери и нямат никаква друга работа, освен да се занимават с мен. Така си беше. Те се занимаваха. Бързо компенсираха изоставането в развитието ми. Дори изпреварих връстниците си. На четири години аз вече танцувах, четях, завързвах връзките на обувките си.

Защо искам да съм "ненужен" родител?

После пораснах. И станах майка.

И в моите лични правила, в знак на протест, няма нито една точка за чистене, пране и гладене. Всички те са свързани с детето.

Когато спи, може да почистя, или да сготвя – ако успея. Аз съм лоша домакиня. Все не успявам да почистя. Правя го веднъж в седмицата. Готвя вкусно, но в големи количества, за да се занимавам с това по-рядко. Използвам всички хитринки на съвременната домакиня – всякакви възможности да съхранявам, консервирам, замразявам и размразявам храна. Правя супа за три дни – и на третия ден е най-вкусна. Отнасям се спокойно към храната. Вкъщи често може да се чуе: „Какво да стопля в микровълновата?“

Но пък имам деца. Занимавам се с тях. Играя. Водя ги навсякъде със себе си. Аз съм се потопила напълно в техния живот. Ако съм уморена, казвам на мъжа си: „Свободен ли си в сряда? Искам да отида на кино с приятелки.“ Мъжът ми с радост остава с децата. Разбира се, има едно НО. Мъжът ми ме МОЛЕШЕ да му родя деца. Много искаше. Умоляваше ме. Сега ги обича безкрайно. Да остава с тях за него е щастие. Ако е зает и не може да ме отмени, а имам нужда от почивка, защото вътре в мен се събира умора, която ме прави раздразнителна, винаги мога да му кажа: „Ти нали искаше деца? Ето ти ги. Освободи си срядата, ако обичаш. Или четвъртъка.“ И излизам. И за минутка не чувствам вина. Добрата майка отива да се разходи.

Пиша това, защото виждам, че много млади жени смятат едва ли не за престъпление да почиват без децата си.

Ето какво, момичета.

Да се върнем към написаното в началото. Две години самоотвержено работих като майка. Добра майка. После тръгнах на работа. От 9 до 18. Официално мога да заявя, че на света няма по-тежка и отговорна работа от майчинството. Затова майката трябва да си почива. Да си взема мини-отпуск от време на време. Това е нормално, даже е необходимо. За да не полудееш. За да си щастлив. За да научиш децата си да бъдат щастливи. Коригирайте възгледите си за добра майка. Забравете тази прословута категоричност. Добрата майка не е длъжна денонощно да кипри апартамента (въобще това е мъка), не е длъжна да пече многослойна лазаня, не е длъжна да глади детското бельо от двете страни (аз мразя да гладя и децата ми израснаха с неизгладени дрехи, ако искате подайте сигнал в Защита на детето). Не е длъжна, освен ако сама не иска това.

А какво е длъжна?

Да се усмихва. Да се смее. Да създава усещане за щастие. Най-голямото доказателство за това, че си добра майка, е щастливото дете – весело, усмихнато, любознателно и активно. Вашите възгледи не трябва да удовлетворяват потребностите на обществото или на свекървата. А само вашите. Никому не сте длъжни. Дори на детето си. Да, нищо не дължите на детето си. Можете да го оставите и да излезете да се разходите. Но как ще се чувствате? Ще ви мъчи ли съвестта?

Организирайте живота си така, че да сте щастливи със своето майчинство. За да не натяквате по-късно на детето си за безсънните нощи. Аз все още кърмя дъщеря си. Моите нощи до една са будни. Повече от година не съм спала пълноценно. Но това е щастие. Истинско, безсънно, мое щастие. И когато момиченцето ми порасне, ще му разкажа колко много любов ми е давало в нощите, когато съм го целувала по ухаещите на мляко бузки и съм била щастлива с майчинството си.

Раждайте деца, за да сте щастливи.

P.S. Ние излизаме на разходка. У нас не е чистено.

Препоръчваме ви още:

Имам нужда от теб!

Майчината любов е по-силна от всичко

10 неща, които майката иска да каже на децата си