Ninja Editor
Наскоро няколко родители се оплакаха в коментарите на темата за матурите, че децата им много бързо губят интерес дори към любими занимания, а какво остава за уроците. Наистина новите увлечения се появяват лесно, но и лесно замират. Изведнъж музикалният инструмент става скучен, моделът от конструктора остава недовършен. Случва се детето да откаже да посещава клуб или школа, защото вече не му е интересно там. Най-често се оказва, че децата се разколебават, когато се сблъскат с трудности, които не искат да преодолеят, за които не са достатъчно мотивирани, или просто ги мързи. Ето няколко полезни съвета, споделени от родители:
1. Да покажем, че препятствията са преодолими.
Случва се някакво занимание да не върви гладко и, сблъсквайки се с първата трудност, детето се отказва. Нека се постараем в този момент да сме до него и да му подскажем, че всичко е поправимо. Ако се е скъсал листът с апликацията, можем да предложим помощта си и заедно да направим следващата върху по-дебел картонен лист. Ако по-голямото дете се е захванало с доклад по твърде сложна тема и не открива подходящата литература, можем да го насочим към търсене в чужди източници. Да помогнем с превода и да открием факти, които дори не са публикувани у нас. Помощта в труден момент доказва на децата, че ситуация без изход няма.
2. „Още малко“
Дъщеря ни цяла сутрин ни уговаря да й дадем да направи палачинки, но след първата внезапно й доскучава и се отказва. Когато каже, че й е омръзнало и отива да играе, можем да й предложим да продължим заедно още малко – едната ще ги пече, а другата ще ги маже със сладко и навива, докато всички палачинки бъдат готови. Така ще я научим, че започнатото трябва да бъде довършвано.
Защо за децата е полезно да готвят
3. Мотивиране с бонус
Можем да обясним на детето как се мотивират възрастните, когато имат да свършат някаква неприятна еднообразна работа - като си позволяват някое малко удоволствие впоследствие. За детето това може да е посещение на филм след чистенето на стаята; гостуване у приятел след подготовката за теста по математика. По-малките могат да бъдат стимулирани да приберат играчките си, срещу обещанието да изгледат любимата си анимация. Очакването на удоволствието може да създаде нагласа за извършване на определена дейност.
4. Помощ с любимо занимание
Хубаво е детето ни да има някакво увлечение – танци, колекциониране на предмети, спорт или приложно творчество. Можем да му подскажем с какво да се занимава и да поощрим увлечението му. Ако рисува добре – да го подтикнем да участва в някакъв конкурс. Ако пише интересно, да осигурим публикуване на творбата му в блог.
5. Добрите примери
Ако детето се увлича от някакъв вид спорт, можем да потърсим интересни истории с негови кумири сред спортистите; да проучим как са постигнали успехите си. Можем дори да опитаме да се свържем с някои от тях – контактът с идола винаги ентусиазира. Децата се нуждаят от външни стимули, често им се иска да бъдат като кумирите си, а в биографията на всеки човек могат да бъдат открити факти, които доказват, че успехът и признанието се постигат с усилие и упоритост.
6. Вяра в детето и похвала за постиженията му
В началния етап е важно да го насърчим, да го въодушевим, за да свърши това, което е започнало. Можем дори заедно да си припомним онзи случай, в който сме правили родословно дърво и в началото ни е било трудно, но после близките са ни помогнали и сме събрали много интересни факти.
7. Да се учим на настойчивост заедно
Хубаво е да участваме в заниманията на децата си не само като родители и възпитатели, но и като партньори. Можем да си поставяме съвместни цели – да подредим пъзел с 1000 елементи например и всяка вечер да отделяме време, за да го осъществим. Така детето има възможност да се убеди, че човек постига целта си, когато е последователен, а фактът, че правим нещо заедно ще предизвика интереса му към екипната работа. Няма нищо по-хубаво от момента, в който сме постигнали целта си и се радваме на резултата. Приятно и стимулиращо е да видиш продукта на усилията си завършен.
Важно е да не забравяме, че за да остане заниманието любимо, никога не трябва да има принуда или заплаха. Само разбиране, подкрепа и мотивация.
Препоръчваме ви още:
Шалва Амонашвили е грузински педагог и психолог, удостоен със званието „Рицар на детството“ за заслуги в областта на педагогиката. Идеите му за възпитанието на децата с любов и разбиране, уважение към личността и любознателността им, са направили много популярни книгите му. Ето някои от мислите, публикувани в тях.
1. Ако са ти поверили дете, за да го възпитаваш – върни го окрилено.
2. Смисълът на дисциплината не е в потискането на детското непокорство, а в неговото преобразуване.
3. „Дорисувайте“ своите деца. Общувайте с детето все едно сега е такова, каквото искате да стане в бъдеще. Търсете хубавото в него и непрекъснато го напомняйте. Седнете до детето преди сън и кажете: „Не очаквах, че ще си толкова щедър/а – може ли да те целуна за това?“ 90 % от живота ни се управлява от подсъзнанието и всяка подобна фраза е щрих, с който буквално го дорисуваме. В бъдеще този човек ще стане такъв, какъвто го виждаме сега. „Дорисувайте“ партньора, приятелите, колегите си. Преувеличавайте. Всички обичаме комплиментите и добрите думи, а децата още повече. Така ще посеете семената на характера им в бъдеще.
4. Учете децата да бъдат внимателни. Това ще им помогне да станат наблюдателни, да откриват новото, да възприемат красотата на света. Първото място във възпитанието принадлежи на възприемането на красотата. Научете детето да вижда и чува красотата
5. Грубостта унижава човека. С всички сили трябва да се стремим да изкореняваме жестокостта и грубостта. Децата не са жестоки, докато не се сблъскат с жестоко отношение към себе си. Малко от тях са готови да противостоят на потока на тъмния хаос.
6. Детето може всичко! Затова е важно не да налагаме забрани, а да привличаме вниманието му към полезни занимания. Много възрастни натрапват на децата игри, вместо да обърнат внимание какво наистина им харесва да правят. Малките обичат да разглобяват играчките си, за да ги променят по свой модел.
7 проверени съвета към родителите
7. Любовта на близките не бива да потиска детето. Важно е да му създадем условия да развива духовните си сили и способности. Разумно е да съчетаваме нежността и любовта със суровостта на дълга ни като възпитатели.
8. Децата се раждат с добри намерения. Не са зли, но бързо могат да усвоят този лош навик.
9. Всяка майка, която стои край креватчето на детето си, може да ви каже първата формула на образованието: „Ти можеш всичко.“
Препоръчваме ви още:
10 ценни урока за 10-годишните ни деца
Изборите, които правим за децата си
Вивиян е прекрасно 6-годишно момиченце, което обича да рисува, да реди пъзели и да плува. Мечтае да стане лекар. Както казва майка й Цветелина „чакана радост в семейството“. Животът й е пълноценен и красив до този август, когато след общо неразположение, висока температура и остри болки в стомаха я приемат в Пирогов. Скенерът и ехографът показват, че детето има злокачествен тумор – невробластом в 4 стадий (най-рисковият). И това не е единственият проблем – откриват й огромен тромб на куха вена кава и срастване към панкреаса. В Пирогов оперират детето по спешност – преживява две животоспасяващи операции. При едната отстраняват тромба, при другата премахват целия ляв бъбрек на момиченцето, заедно със слезката. Възстановяването е изключително тежко. След направени постоперативни изследвания и нов скенер се установява, че се е образувал нов тромб в белодробната артерия и има метастази в белия дроб. Пренасочват детето за лечение в ИСУЛ. До момента са направени два курса химиотерапия от общо 6. След нов скенер се установява леко повлияване на метастазите в белия дроб, но не и на панкреаса. След приключване на 6-те курса химиотерапия ще бъде преценено последващото лечение. Според лекарите е възможно да се наложи отстраняване на част или на целия панкреас. Обсъжда се вариант за трансплантиране на стволови клетки. Семейството не разполага със средства, за да покрие скъпоструващото лечение и евентуалното трансплантиране на стволови клетки. Приблизителната сума на подобно лечение в Германия е между 40-70 000 евро, за една операция.
Възможни начини за дарение:
Банкова сметка - Банка
BIC: FINV BGSF
IBAN: BG37FINV91501317220466
Титуляр - Вивиян Валериева Костова
PayPal: https://www.paypal.me/vivian2012
Ако желаете да поставите кутия за дарения или да разберете в кои търговски обекти има такава, вижте повече в страницата Бъдеще за Виви. Там можете да проследите и организираните благотворителни инициативи и как да се включите в тях.
Препоръчваме ви още:
Вики и Пеши - малките герои от Попово
Темата за агресията при децата е болезнена за родителите, немалка част от нас дори я смятат за табу, когато става дума за собственото ни дете. Вярно е, че предизвиква тревога, срам, вина и усещане, че не се справяме с ролята си на възпитатели, но е вярно и че по тази тема има много погрешни схващания. Кои са митовете, свързани с детската агресия?
1. Агресивно поведение – агресивно дете.
Много често, ако детето демонстрира агресивно поведение, възрастните започват да го идентифицират с него. Следват изводи за лоша наследственост („същият като баща си“), за лош характер („много е проклет, жесток“), за агресивно отношение („търси с кого да се скара“).
Всъщност детето не избира да реагира спокойно или агресивно на някакви събития. Ако можеше, навярно щеше да бъде спокойно. Но по една или друга причина, изпитва силни чувства, които го подвеждат. Ще мине още време, преди мозъкът му да узрее до степен да може да управлява поведението си. Това не бива да се очаква от дете в доучилищна възраст.
Ако престанем да виждаме зад агресивното поведение зли намерения, ще създадем възможност за разпознаване на истинските причини, които карат детето да напада. А когато разберем това, ще можем да му помогнем да се справи с гнева.
Защо е важно да отвръщаме на детската агресия с любов
2. Агресията е проява на възрастова криза и се израства
Трябва да признаем, че в това твърдение има някаква истина. Действително, в периодите на възрастова криза, поведението на детето може да се влоши, да демонстрира остра съпротива на родителската воля и да го прави агресивно понякога. Но това не е повод да мълчим, търпим и чакаме да отмине. Защото зад такива кризи, стоят силни емоции и неудовлетворени потребности. С това трябва да се съобразяваме и да се опитваме да разберем причините, независимо от възрастта на детето. При всички случаи да го оставяме насаме с чувствата му не е добра идея, защото то е в беда.
3. Децата трябва да контролират агресията си от най-ранна възраст
Контролът е една от последните стъпки в емоционалното развитие на човека. За да стигнем до този етап, трябва да сме минали през редица други – преживяването на всяка емоция поотделно, запознаването с многообразието на нейното изразяване, умението да забележиш, разбереш и назовеш чувствата, които изпитваш. Едва тогава контролът над емоциите е хармоничен и уравновесен. Потискането им рано или късно ще даде странични ефекти. Тази способност, ако до момента всички етапи са минали благополучно, се проявява едва към 5-7-а година.
"Странен" или "уникален" зависи от нас
4. Агресивните игри са нещо лошо
Детската агресия предизвиква у родителите много тревожни мисли: „Ако сега го „изпусна“, после може да не се справя. А ако усети моята слабост? А ако порасне жесток човек?“ Вследствие на тази нагласа всякакви агресивни прояви се възприемат като нежелано, потенциално опасно поведение.
Склонността към агресия е заложена в нас по природа и има точно определено предназначение – да освободим напрежението, когато не можем да променим ситуацията, а не сме готови да я приемем. Агресията може да е и средство за защита. Децата трябва да имат възможност да я изразяват, защото иначе не могат да се отърсят от напрежението, което винаги се натрупва, когато нещата не се случват, както биха искали.
Играта е най-безопасният вариант. Ако детето хвърля на пода плюшеното си мече, това не означава, че утре ще направи същото и с по-малкото си братче. А ако му покажем, че разбираме емоциите, които го владеят, и му съчувстваме, такива ситуации ще са все по-малко.
5. Ако „отразим“ агресивното поведение, детето ще разбере, че това е лошо
Този подход се опира на емпатията, която все още не е развита при децата. Освен това при вида на агресивното поведение на някой друг, то едва ли ще се успокои и замисли. Нека си представим, че сме на мястото на детето в подобна ситуация. По-скоро бихме се почувствали обидени, че няма на кого да разчитаме. Ще загубим доверието си в човека, който проявява агресия към нас. Възможно е да се изплашим, но при всички случаи няма да ни стане по-леко. В крайна сметка основната ни цел не е ли да подкрепим детето си?
Какво не трябва да правим
Да се страхуваме от агресията. Детето усеща този страх и това за него е знак, че възрастният не може да се справи със състоянието му. Как тогава да се справи малкото дете?
Да го осъждаме за проявата на агресия. Това ще ни постави от двете страни на барикадата, увеличавайки напрежението и тревогата, от които детето иска да се освободи.
Да направим тайм аут. Времето за мислене е много полезно за възрастните, но за децата означава само, че не сме готови да бъдем до тях в момент, в който бушуват емоции, с които те не могат да се справят.
Да игнорираме агресивното поведение. Ефектът е същият като при тайм аут.
Да наказваме за агресивно поведение. Наказанието не помага на детето да помисли над поведението си, да почувства вина. Неговата основна движеща сила са страхът от игнориране и болката (ако наказанието е физическо). Подобна практика не помага на детето да се справи с това, което го измъчва.
Да потискаме и заместваме агресивното поведение с приемливо. Забранявайки на детето да прояви агресията си („не се дръж така“) или замествайки я с приемливо поведение („трябва да се радваш“), ние го лишаваме от контакт със собствените му чувства. Все пак те не съществуват случайно. Предназначението им е да му помагат да създаде контакт с околния свят, да разбере дали всичко в този свят е наред или трябва да се промени.
Източник: mamsila
Прочетохте ли
За децата с проблемно поведение -
нашите и чуждите
Един баща написа този страхотен текст, който много ни се иска да прочетат повече мъже. Защото ние, майките, наистина имаме нужда да ни казвате по някоя мила дума от време на време.
Моля, бихте ли казали на жена ми, че е прекрасна майка? Аз й го казвам непрекъснато, но е безполезно.
Тя е любяща, грижовна, трудолюбива, прави всичко възможно децата й да живеят в прекрасен дом. Тя ги обгръща с любов, приготвя им здравословна храна, стреми се да изпълни всяко тяхно желание, работи и изкарва прилични пари. И всичко това като бонус към факта, че всеки ден, в продължение на деветте месеца на двете й бременности, непрекъснато й се гадеше. Нашите деца никога няма да разберат какви жертви е правила за тях моята съпруга. От време на време чувам как казва през сълзи: „Аз съм най-ужасната майка на света!“
Сериозно?! Но това е абсолютна лъжа! Скъпа, ако някъде съществува рейтинг на най-лошите майки, ти няма да влезеш дори във втората половина. Някъде след 90 процента, ако изобщо се класираш.
Снимка: thedadlands
Говорих с няколко свои приятели за това явление и стигнахме до извода, че към майките има твърде високи изисквания. Бащите постоянно получават потвърждение, че са супер, само защото летвата за тях е твърде ниска. Моят баща никога не е сменял памперс, макар че има шест деца. По тази логика аз съм милион пъти по-добър от него (това, разбира се, не е истина).
Когато аз пазарувам и децата ми тичат като луди из магазина, хората казват: „Какъв прекрасен баща, как се грижи за децата си!“ Когато това прави жена ми, същите хора задават въпроса: „Не може ли да усмири децата си?“ Това, уважаеми, е двоен стандарт.
Ето го коренът на проблема. Задълженията и отговорностите на мъжете и жените вече не са толкова различни. Жените също са част от работната сила и за да са добри майки, не е нужно да бъдат НАЙ-ДОБРИТЕ ДОМАКИНИ. Вместо да се занимават със самобичуване, трябва да престанат да вярват в тази огромна лъжа и да предадат юздите и на другите отговорни възрастни – на нас, бащите.
Затова моят съвет към татковците е: слушайте какво ви казва жена ви и споделяйте отговорностите по равно. Аз не разбрах това веднага. Мислех, че съм супер баща, само защото приготвям на дъщерите си овесен каша с усмихнати личица от боровинки. Лъжех се.
Вслушайте се в думите ми, татковци. Ние не бива да се сравняваме със собствените си бащи, времената се менят. Ако трябва да се сравняваме някого – това са майките на децата ни. Те все още, по някаква причина, заемат главната длъжност в корпорацията „Възпитание на децата“, но дойде време за справедливо управление.
Какво научих, докато бях баща в майчинство
Снимка: thedadlands
Всъщност, майки, като ни предадете част от своите отговорности, седнете удобно, отпуснете се и приемете най-сетне, че вършите колосална работа. Престанете да се сравнявате с профила на ИдеалнаМайка239 в инстаграм. Игнорирайте факта, че децата са с различен цвят чорапи и разберете, че макар светът да е опасно място, с тях всичко ще е наред. Тоест кашлицата на детето в 3 през нощта не е симптом на бубонна чума.
На жена си ще кажа: ти си удивителна и аз бих искал да се виждаш такава, каквато те виждат моите очи. Помня те отпреди да станеш майка и се влюбих в теб, когато беше обсебена от купоните, обожаваше караокето и коктейлите. Обичам те и сега, когато ловко управляваш дома, в който живеем с децата си.
Бих искал да кажеш на света: „Аз съм най-великата майка на всички времена!“
Защото това е истина.
Авторът на този текст Джейми Калър е известен актьор, комик и води собствено радио шоу. Когато не работи, се подчинява на всяка дума на съпругата си Кейт и двете им дъщери Клеър и Хана.
Източник: thedadlands
Препоръчваме ви още:
Когато баща ти е комик - 15 забавни цитата за възпитанието
Великото завръщане на татковците
37 "вредни" съвети за татковци
Автор: Мая Цанева
Аз обичам тишината. Често тя казва повече отколкото 1000 думи. Една прегръдка, един споделен поглед и отнесена усмивка са по-видим знак за взаимно щастие, отколкото огромен транспарант „Обичам те!“. И въпреки това знам, че мълчанието е като лекарството – дозата определя дали лекува, или убива.
Преди няколко дни бях потънала в разни служебни писания на лаптопа и цял ден не продумах дума на колегата ми. По едно време той застана срещу бюрото ми и каза: „Виж какво, така няма да стане. Идваш, сядаш и те няма. Ако ще работим заедно, ще си говорим“. - Аз вдигнах поглед и се съгласих. Той каза нещо, аз отговорих и след 15 минути го попитах: „Това ли е всичко?“. - И отговорът му ме изненада: „Да, но имам един въпрос: Откога ние, мъжете, започнахме да настояваме да поговорите с нас, а не обратното? Нали уж жените имаха много за споделяне?“. Не знаех какво да му отговоря. Смених темата, но питанката заседна в главата ми.
Кога ние, майките или жените,започнахме бавно, но неотменно да затваряме вратата пред партньорите си в брака, пред колегите, пред приятелите си в реалния свят… Кога виртуалната шумотевица или тишината в спалнята, пред екрана на лаптопа, замества няколкото истински думи на живо? Какво сгрешихме? Някак естествено е да търсиш и цениш тишината, когато станеш родител. Особено майка. Майките се стряскат по-лесно от всеки шум от креватчето на бебето, после намират повече разбиране в онлайн приятелките си, отколкото в реалните си близки. Подхранваме майчинското си достойнство или корона на превъзходство по-лесно с телефон в ръка, отколкото в жив разговор. И така понякога стигаме до тишината, която убива. И тогава идва моментът за „говори с мен“, който може да спаси или унищожи един дом.
Защо любовта се превръща в претенции към другия
И все по-често той, бащата, мъжът, е този, който казва: „говори с мен“. Ние, съвременните майки, постепенно възпитахме мъжете си да говорят и споделят повече, да бъдат по-чувствителни и грижовни. В същото време се опитахме да бъдем свръхжени, момичета, които не плачат... И е все по-трудно да кажем „говори с мен“, защото трудно уцелваме дозата от думи в истинския живот.
„Говори с мен“ е реплика и на съпруга ми. Неговото желание за истински събеседник, дори и понякога с половин ухо (признавам си), е това, което ни е спасявало и спасява, когато потъна понякога в типично майчински или професионален ступор.
Няколкото пъти, когато напрежението в собствения ми дом се е покачвало до опасно ниво, е било именно когато съм спирала да говоря със съпруга ми. Причините са били различни – от стрес в работата до сериозни здравословни проблеми, които ни изтощиха почти до крайност като двойка. А лекарството, което ни спаси, беше в дозата тишина и разговор, която да ни върне към спокойствието и споделянето, което ни е събрало.
Първият път, когато тишината у нас се взриви, беше когато синът ни беше малко бебе. Отидохме на някаква почивка, която се оказа по-скоро провал. Хотелът беше скапан, ние – изтощени, бебето тъкмо прохождаше, а зъбите го мъчеха. Малкият си нарани крака и аз, в паника, по бански и хавлия, свалих количката по стълбите до двора, за да го успокоя с разходка. Озовах се навън, гладна, беше ми студено и исках да отида до тоалетна. Бебето плачеше. Той беше уморен от пътя и го болеше глава. Качи се в стаята и заспа, веднага щом стигнал леглото. Аз бях бясна – сама, с криво бебе, без телефон и без съпруг, който да ни потърси къде сме близо един час. Стиснах зъби, но когато се върнахме вкъщи, му казах само веднъж и в прав текст, че няма да позволя повече да ме изостави без помощ за детето ни. И той ме разбра – видя ме отвъд маската на майката-орлица – уморена, безпомощна, с опънати нерви. И ми каза: „Говори с мен. Аз също съм тук, ти не си единственият родител.“
След острите думи двамата говорихме, и говорихме, и тогава аз осъзнах какви вреди бяха нанесли машиналните думи и действия от първата ни година като родители. Оттогава той стана този, който започна да настоява да говорим повече и по-често, и то не за покупките от магазина, или за прегледа при педиатъра, а за нашите си неща: за филмите, които харесваме, за музиката, която той прави, за нещата, за които пиша, за новините в 19 часа, за Григор, за Брекзита... Двамата се разбрахме да говорим лице в лице, а не по вайбър.
Вторият път, когато тишината щеше да ни погуби, беше преди около година. Съпругът ми се възстановяваше от операция и прекара близо един месец вкъщи отчасти обездвижен. Тогава се превърнах в домакиня и се намразих истински – готвих, чистих, пазарувах, бях всичко вкъщи сама, а междувременно и работих усилено. Бях свикнала да сме дует, а не да съм соло. Най-силният ми спомен от този период е как стискам зъби, за да се справя с всичко и да не се издам, че вече не съм Аз, а нещо роботизирано, автоматизирано, нещо, което не съм. Един ден той просто ме изчака да седна на дивана и каза: „Моля те, говори с мен. Вече е невъзможно да продължаваме така.“ И аз говорих, и си поревах, и повиках, и думите се наместиха в тишината точно колкото трябва, за да си мълчим от любов, а не от напрежение.
Оттогава внимавам или поне се опитвам да отмервам по-точно думите и тишината, за да не стигаме до спасителното или окончателното „говори с мен“. Както ми каза една приятелка преди много време, колкото повече си с един мъж, толкова повече той има нужда от теб. И беше права. Днес съм по-добра слушателка, понякога и с половин ухо, но диалогът помежду ни не се изчерпва с реплики по вайбъра или до дежурно напомняне за изгорялата крушка. „Говори с мен“ е нашето лекарство.
Препоръчваме ви още:
Автор: Ина Зарева
Една от онези есенни утрини, в които слънцето така силно е впило устни в прозореца ти, че няма как да не отговориш на целувката му и да не се усмихнеш. А навън е толкова студено, че лицето ти замръзва усмихнато и си стои така до залез. Срещаш намусени хора, припрени шофьори, сънени деца, безсънни майки и всички те така се спъват в тая твоя нелепа усмивка, че неволно се усмихват и те.
Случва се и да изръмжиш през зъби на случаен мъж, давещ се в своята страхливост, който никак, ама никак не е разбрал какво представлява бащинството:
- Аре бе, аре раздвижи се малко! Тромав си като баба си. Само плюскаш и се въргаляш вкъщи. Аре, че закъснях. После ще искаш нов телефон, ама отде кинти, като само ми се мъкнете с майка ти. Аре ти казвам, беее. Аре, живо!
Тогава ти се иска да си някакво огромно нещо. Ама много огромно, примерно като Кинг Конг. И само с два пръста да го вдигнеш това малко мъжленце в тяло на голям баща и да го запокитиш поне през две улици, че докато лети да има време да се поправи. Но понеже не можеш, само му изръмжаваш, докато се разминавате, а пък усмивката, дето дори и в този момент не иска да се прибере, я подаряваш цялата на момченцето му. Да си я има само за него си, да си я прехвърля от шепа в шепа и да си топли побелелите от стискане пръстчета. И като порасне, на свой ред да я раздава тази усмивка на всички, но най-вече на сина си. Да го носи на раменете си, да го гъделичка до сълзи, да му казва как е най-прекрасното, умно, красиво, талантливо и невероятно дете на света. Да му разказва как като малък е имал една усмивка, която е криел в шепите си и я е пазил само за него през всички тези години. Да му казва, че го обича оттук до края на всички звезди и обратно. И пак да го гъделичка и да целува малките му пръстчета, които широко разперени, ще рисуват дъга. Така ще прави това малко момченце, само веднъж да порасне!
После се усмихваш на притиснати един към друг възрастни съпрузи, които бавно и ритмично изговарят думите, наведени към по-чуващото ухо на другия. На замечтани котки и истерични кучета, на гладни врабчета и гълъби – контрабандисти. Усмихваш се на себе си, защото днес можеш да видиш всичко това. Погалваш се по рамото и си казваш – много те моля, запомни я тази сутрин! И когато през следващите сутрини се полееш с кафето, размажеш си грима, счупиш си токчето, забравиш документите, закъснееш за работа, спомни си за нея. И ако не се усмихнеш, поне не се мръщи, а? Обещаваш ли?!
И тогава ги виждаш. Вървят на крачка пред теб. Чуваш думите им, усещаш топлината на ръцете им, вкопчени една в друга. Облечени са почти еднакво – онова небрежно, елегантно излъчване на стил и мъжественост. Малкият е копие на баща си. Движи се самоуверено, с леко пружинираща походка. Осанката му е така горда, като че държи за ръка най-известния човек на света. Говори неспирно и само понякога леко обляга глава на по-високото рамо до себе си. Точно този жест на обич, осланяне, разбиране, близост, откритост и категорично доверие. Бащата всеки път го улавя и на свой ред докосва малката главичка с бузата си. Това е неговото безмълвно признание: Знам! Взаимно е! Толкова те обичам!
Двамата заедно са една малка вселена, независеща от нищо наоколо - толкова заедно, толкова самодостатъчни, толкова слети един с друг.
Думите на детенцето долитат една през друга, неспирни като водопад:
- Ей, татеее, колко много самолетиии! Цялото небе е в самолети! И са се кръстосали линиите даже. И колко е синьооооо! И сега, като дойдат едни извънземниии и ще се сбъркат тия самолети. И ще почнат да летят наоколо – и летящи чинии, и самолети, и птиците ще се побъркат. А колко много птици имаааа! Те птиците ги е страх от самолети, но от извънземни дали ще ги е страх? А това куче как се уплаши от един гълъб! Уж е куче, пък толкова страхливо! Много смешно куче. И физиономията му такава – все едно се хили на себе си. Извънземните дали имат кучета? Страшно задръстване има на булеварда. Оттук чак се вижда. Ехааа! Каква яка колааа! Ама аз не ща кола. Искам летяща чиния! Еее, тате, бая ще трябва да чакаме на този светофар. Много хора има. Ама хората как те гледат, тате! И ти се усмихват! Много те харесват, бе, тате! Ами ти си красавец, как няма да те гледат! И аз на тебе приличам, де. И като дойдат извънземните, ще променят тая планета, ще махнат всички болести и лоши неща. Или ако не могат, ще вземат само най-красивите хора с тях на кораба. Нас с теб задължително ще ни вземат, да знаеш! И ние ще им разкажем всичко за нашия свят, а те ще ни заведат в техния. И сигурно ще ни дадат специални облекла, да можем да живеем там. Може пък направо нови тела да ни направят. Ами най-добре! За какво са ни тези?! Е красиви са, ама ако с новите тела можем всичко, а? Не ни трябва да са толкова красиви. Хайде, тате, ще пресичаме.
Бащата притиска белия бастун до гърдите си и обръща невиждащи очи към малката, бъбрива главичка. Детенцето го поглежда и двамата се усмихват така, като че до всеки от тях стои най-големият герой, който този свят изобщо някога е имал.
После продължават по пътя си, все по-вглъбени в чародейния си свят. Все по-усмихнати и все по-красиви.
Препоръчваме ви още:
Благодарение на технологиите вече не съществуват информационни граници. Днес можем да посетим която си страна искаме; да разберем откъде можем да си купим автентични марокански подправки; да научим как аржентинците отглеждат кравите си и как възпитават децата си японците. Когато прочетем нещо свързано с родителския опит по света, неизбежно се замисляме, че някои от чуждите практики биха могли да бъдат успешно осъществени и у нас. Но добри идеи не липсват и в нашата страна.
Библиотека за играчки
Библиотеките за играчки съществуват от 30-те години на миналия век. В тях, срещу символичен абонамент, децата могат да вземат играчка, която им е харесала и да я върнат след определен период от време. Тези библиотеки имат не само добър финансов ефект върху бюджета на семейството, но са и вариант да се освободиш от излишните играчки вкъщи, да се поддържа постоянен интересът на децата към играта, защото взетото за определен срок от време не омръзва. Тази практика е популярна във Франция, Швейцария, Австралия, Нова Зеландия и Хонконг.
Библиотека за играчки във Франция
Детски градини със зелена зона
Градините, потънали в зеленина имат открити площадки не само за игра на чист въздух, но и за творчество и дори за хранене. Такива детски градини със зелени зони има в Япония, Швеция, Виетнам, Англия. А би било прекрасно да съществуват и у нас. Освен полезни за децата, тези градини са дружелюбни към природата – в много от тях има поставени слънчеви батерии, за построяването им са използвани естествени материали, пластмасата в интериора е минимализирана, повечето от мебелите са от рециклирани материали.
5-те най-красиви училища в света
Зелена градина в Осака, Япония
Баба на заплата
Този опит вече има история и у нас и това ни нарежда сред страните с иновативен опит (или с недобро планиране на заетостта на детските ясли и градини). През миналата година беше представена програма, според която баби и дядовци на деца останали извън системата на детските градини, могат да се грижат за внуците си срещу заплащане. Тази програма се реализира с европейски средства и е продължение на съществуващата подобна преди това. По информация на социалното министерство около 1500 семейства могат да се възползват от услугата. Предназначена е за деца от 0 до 5 години. Възнаграждението на детегледачите се изчислява на база минимална работна заплата и е съобразено с работното време на родителите. Програмата е насочена главно към хора в предпенсионна възраст, регистрирани в бюрата по труда, за предпочитане с опит в педагогиката и грижата за хора. Решаващата дума при избора е на семействата.
Подобна практика има вече и в Турция.
Отпуск-мечта
Една от най-добрите програми за подкрепа на младите родители е шведската, където родителите имат право на 480-дневен платен отпуск, за да се грижат за децата си. През 390 от дните получават 80 % от заплатата си. Останалите дни също са платени, но сумата е по-малка. Отпускът може да бъде взет не само след раждането на детето, но във всеки друг момент до навършване на 8-та му година. На практика родителите, които имат няколко деца, могат да натрупат много дни майчинство. Дори, когато вече са на работа, шведските майки и бащи имат право на 25 % по-кратък работен ден (заплащането е съответно на ангажираността им). Освен това до навършването на 16 години на детето, семейството получава и малка сума като месечна надбавка. България също може да се похвали с добри условия за майчинство - 410 дни за всяко дете, като 45 са преди раждането на детето. При желание на майката отпуск може да се използва от бащата, който освен това има право на 15 дни отпуск от датата на изписване на бебето.
Автор: Янка Петкова
Препоръчваме ви още:
Отпускът по майчинство по света
Тайните на японското възпитание
- Най-популярни
- Най-нови
