Темата за агресията при децата е болезнена за родителите, немалка част от нас дори я смятат за табу, когато става дума за собственото ни дете. Вярно е, че предизвиква тревога, срам, вина и усещане, че не се справяме с ролята си на възпитатели, но е вярно и че по тази тема има много погрешни схващания. Кои са митовете, свързани с детската агресия?

1. Агресивно поведение – агресивно дете.

Много често, ако детето демонстрира агресивно поведение, възрастните започват да го идентифицират с него. Следват изводи за лоша наследственост („същият като баща си“), за лош характер („много е проклет, жесток“), за агресивно отношение („търси с кого да се скара“).

Всъщност детето не избира да реагира спокойно или агресивно на някакви събития. Ако можеше, навярно щеше да бъде спокойно. Но по една или друга причина, изпитва силни чувства, които го подвеждат. Ще мине още време, преди мозъкът му да узрее до степен да може да управлява поведението си. Това не бива да се очаква от дете в доучилищна възраст.
Ако престанем да виждаме зад агресивното поведение зли намерения, ще създадем възможност за разпознаване на истинските причини, които карат детето да напада. А когато разберем това, ще можем да му помогнем да се справи с гнева.

Защо е важно да отвръщаме на детската агресия с любов

2. Агресията е проява на възрастова криза и се израства

Трябва да признаем, че в това твърдение има някаква истина. Действително, в периодите на възрастова криза, поведението на детето може да се влоши, да демонстрира остра съпротива на родителската воля и да го прави агресивно понякога. Но това не е повод да мълчим, търпим и чакаме да отмине. Защото зад такива кризи, стоят силни емоции и неудовлетворени потребности. С това трябва да се съобразяваме и да се опитваме да разберем причините, независимо от възрастта на детето. При всички случаи да го оставяме насаме с чувствата му не е добра идея, защото то е в беда.

3. Децата трябва да контролират агресията си от най-ранна възраст

Контролът е една от последните стъпки в емоционалното развитие на човека. За да стигнем до този етап, трябва да сме минали през редица други – преживяването на всяка емоция поотделно, запознаването с многообразието на нейното изразяване, умението да забележиш, разбереш и назовеш чувствата, които изпитваш. Едва тогава контролът над емоциите е хармоничен и уравновесен. Потискането им рано или късно ще даде странични ефекти. Тази способност, ако до момента всички етапи са минали благополучно, се проявява едва към 5-7-а година.

"Странен" или "уникален" зависи от нас

4. Агресивните игри са нещо лошо

Детската агресия предизвиква у родителите много тревожни мисли: „Ако сега го „изпусна“, после може да не се справя. А ако усети моята слабост? А ако порасне жесток човек?“ Вследствие на тази нагласа всякакви агресивни прояви се възприемат като нежелано, потенциално опасно поведение.

Склонността към агресия е заложена в нас по природа и има точно определено предназначение – да освободим напрежението, когато не можем да променим ситуацията, а не сме готови да я приемем. Агресията може да е и средство за защита. Децата трябва да имат възможност да я изразяват, защото иначе не могат да се отърсят от напрежението, което винаги се натрупва, когато нещата не се случват, както биха искали.

Играта е най-безопасният вариант. Ако детето хвърля на пода плюшеното си мече, това не означава, че утре ще направи същото и с по-малкото си братче. А ако му покажем, че разбираме емоциите, които го владеят, и му съчувстваме, такива ситуации ще са все по-малко.

Да поиграем на война?

5. Ако „отразим“ агресивното поведение, детето ще разбере, че това е лошо

Този подход се опира на емпатията, която все още не е развита при децата. Освен това при вида на агресивното поведение на някой друг, то едва ли ще се успокои и замисли. Нека си представим, че сме на мястото на детето в подобна ситуация. По-скоро бихме се почувствали обидени, че няма на кого да разчитаме. Ще загубим доверието си в човека, който проявява агресия към нас. Възможно е да се изплашим, но при всички случаи няма да ни стане по-леко. В крайна сметка основната ни цел не е ли да подкрепим детето си?

Вербалната агресия

Какво не трябва да правим

Да се страхуваме от агресията. Детето усеща този страх и това за него е знак, че възрастният не може да се справи със състоянието му. Как тогава да се справи малкото дете?

Да го осъждаме за проявата на агресия. Това ще ни постави от двете страни на барикадата, увеличавайки напрежението и тревогата, от които детето иска да се освободи.

Да направим тайм аут. Времето за мислене е много полезно за възрастните, но за децата означава само, че не сме готови да бъдем до тях в момент, в който бушуват емоции, с които те не могат да се справят.

Да игнорираме агресивното поведение. Ефектът е същият като при тайм аут.

Да наказваме за агресивно поведение. Наказанието не помага на детето да помисли над поведението си, да почувства вина. Неговата основна движеща сила са страхът от игнориране и болката (ако наказанието е физическо). Подобна практика не помага на детето да се справи с това, което го измъчва.

Да потискаме и заместваме агресивното поведение с приемливо. Забранявайки на детето да прояви агресията си („не се дръж така“) или замествайки я с приемливо поведение („трябва да се радваш“), ние го лишаваме от контакт със собствените му чувства. Все пак те не съществуват случайно. Предназначението им е да му помагат да създаде контакт с околния свят, да разбере дали всичко в този свят е наред или трябва да се промени.

Източник: mamsila

Прочетохте ли

За децата с проблемно поведение -
нашите и чуждите