Автор: Ивелина Чолакова - Дамаянти

Дори и да имате хубав фотоапарат, едва ли винаги го взимате със себе си. Обичайно, когато не го нося с мен, виждам повече неща и ситуации, които бих искала да заснема. Затова е хубаво да можем да се възползваме от възможностите на телефонната камера.

Първо почистете камерата. Сериозно, понякога замърсената камера на телефона, който непрекъснато държим в ръце и оставяме къде ли не, е причина за лоши и неясни снимки.
Не използвайте оптичното увеличение. Просто се приближете физически, ако е възможно, а ако не, отрежете част от снимката по-късно. Понякога разликата между хубава и кофти снимка е една крачка.

Опцията за увеличение (приближение) на телефона, сериозно влошава качеството на вашето изображение.

Изключете светкавицата. По принцип съм фен на естествената светлина.

Светкавицата на вашия телефон не е особено ласкава към сниманите обекти - т.е. очаквайте червени очи, много резки и дълбоки сенки, лъщящи чела.

Когато снимате деца, клекнете на тяхното ниво и ще избегнете „ефекта" на голямата глава и късите крака (освен ако не е търсен).

 
Не ги карайте да ви се усмихват „служебно", да казват „сирене", „зеле" или подобни.

Позволете си да бъдете отново дете, да направите някоя глупава физиономия или да разкажете виц, да издадете изненадващ звук. Изобщо опитайте да изкарате от тях истинска емоция и не настоявайте непременно да гледат в камерата.

Повечето смартфони имат възможност с докосване на екрана да настроят експонацията и яркостта, така че ако телефонът ви има тази функция, не забравяйте да се възползвате от нея. С докосване на екрана, указвате къде точно искате да бъде фокусът в снимката. Ако не го направите, рискувате камерата сама да реши върху какво да фокусира (обикновено най-ярката или контрастна част в кадъра).

Възползвайте се от осветлението на прозорците, тъй като те са източник на естествена мека светлина, опитайте да правите снимки на вашите деца до тях.
Ако снимате навън, избягвайте ярката слънчева светлина. Вместо това намерете някаква сянка или накарайте децата си да сложат слънчеви очила, по този начин ще избегнете „примижването", което не е добро, когато се опитвате да заснемете емоциите на децата си.
Използването на предна или странична светлина е най-често срещано.

Използването на контражурна светлина (източникът на светлина е зад обекта) може да направи обекта като силует, но понякога точно по този начин стават много ефектни снимки. 
За да сте сигурни, че получавате възможно най-запомнящи се снимки, обърнете внимание на фона. Дали привлича вниманието повече от снимания или добавя допълнителен контраст и живот към вашата снимка? Избягвайте излишните неща. Експериментирайте от няколко различни ъгъла, за да ги избегнете.

Композицията

Правило на третините - изображението трябва да се раздели мислено на 9 равни части от двойка успоредни вертикални и хоризонтални линии и съответно важните за композицията елементи трябва да бъдат разположени по протежението на тези линии или в точките, където те се пресичат.
Композицията е от съществено значение за създаването на хубава снимка.
Включете решетката на камерата на своя смартфон (тя показва точно тези пресечени линии), за да се възползвате от правилото на третините, като поставите обекта си на пресечна точка.

Няколко идеи

Възползвайте се от водещи линии и повтарящи се обекти, за да привлечете погледа към снимания обект.
Много близък план (close-up).
Крачка назад.
Не се колебайте да легнете на пода за ниска гледна точка (отдолу-нагоре).
Използвайте отражения. В стъкла, локви, огледала (снимката най-горе). 
Опитайте да снимате през окуляра на бинокъл - получава се добро приближение и интересна снимка, ако хванете и част от кръглия окуляр.

Когато сте на плажа и снимате към морето, е добре да запазите хоризонта прав. Все пак е странно, ако морето се „излива" в някоя посока.
И се старайте хоризонтът да не минава през средата на снимката (пак правилото на третините).

Естествено, понякога може да използвате накланянето на хоризонта като ефект в снимката.

След заснемане, може да използвате приложения за редакция на изображенията, но помнете, че Less is more (по-малкото е повече), когато става дума за филтри и обработка. Много тънка е границата между това да подобрите вида на една снимка и да я съсипете.

замъгляване на фона и малки цветови корекции

Програмките, които аз използвам за редакция:

- вградената на моя телефон
- Snapseed 
- Pixlr

Програмките са налични за Android и iPhone.
 
Забавлявайте се! Снимайте със сърце и душа и няма начин да не запазите спомените си хубави!

От същия автор можете да прочетете и Към творците с любов.

Великолепната фотосесия на Ивелина от едно раждане можете да видите в Роди се човек – история в снимки. 
А защо я наричат Жрицата на спомените вижте тук.

Автор: Янка Петкова

Няма ваканция за чиновниците от Министерството на образованието и науката и това донякъде е плашещо. Неведнъж сме ставали потърпевши от решения, които се вземат кампанийно. Бихме могли да се запитаме защо е това бързане, още повече че стандартите, които бяха приети ударно по времето на министър Меглена Кунева, бяха разкритикувани както от учители, така и от родители. И сега ги ревизират.

Все пак имаме просветни новини, не можем да ги подминем без коментар. Да започнем със символите, с които ще се оценяват постиженията в началния курс. От една страна практиката с оценките в тази ранна възраст създава излишно напрежение в малките ученици, от друга – къде ги връщаме – те вече правят презентации на пауър пойнт и подготвят видео проекти за часовете, ние ще ги оценяваме със слънца и звезди. Не е ли малко инфантилно към днешен век? Децата се стресират, когато не са били оценени адекватно, а не когато получат двойка, която са заслужили. Какво означава „с промяната се задължават училищата да изберат свои символи“? Сякаш е несериозно, да ангажираш педагогическия състав с нарочно събрание да гласува дали „отличен“ да се отбелязва със звезда, слънце или да бият някакъв печат в тетрадката? Те, учителите, само с това не бяха се занимавали досега. Бихме могли да помислим и какви ще са символите за „среден“ и „слаб“ (хрумва ми среден пръст, но това е първосигнално и никак не кореспондира с морала в тази ранна възраст).

Покрай печатите и емотиконите обаче, отново беше натикан в ъгъла един друг проблем – тежките раници, които децата в началния курс са принудени да носят ежедневно. Не е ли това по-наболял въпрос за разрешаване, предвид факта, че пряко касае здравето им. Темата е особено актуална за родителите, но очевидно не и за Министерството на образованието и науката (МОН).

Споменатите нововъведения трябва да заработят от новата учебна година. И не са единствените. Добре, няма да има писмена аргументация върху резултатите от тестовете, логично е, но да не би досега да е било масова практика? Едва ли. Ако ще пестим от аргументации, тогава би трябвало да сме запознати с правилата за оценяване на тестовете. Министър Красимир Вълчев казва, че ще се разработят. Дано стигнат до учениците и до родителите им.

Решението да се даде възможност на ученици, допуснали определен брой отсъствия, които не са се явили на изпити за срочни оценки по предметите, да се явят на допълнителен изпит е неоправдано голям компромис. Няма да има никакъв позитивен ефект. Защото тези деца са доказали явната си незаинтересованост към учебния процес веднъж с отсъствия, втори път с неявяване на изпити за срочни оценки, а видиш ли им се дава трета възможност за реабилитация, от която те най-вероятно отново няма да се възползват. И след някоя и друга година, МОН ще излезе с ново решение – този път за четвъртия шанс. Ясно е към коя група са насочени тези компромисни усилия. Но така няма да върнем учениците от малцинствата в училище, нито пък ще мотивираме децата, които имат отношение към учебния процес и образоването си. Това си е чиста дискриминация.
Разбира се, има и частни случаи, при които детето по наистина уважителни причини не присъства в часовете или не полага изпити, но те са се решавали и досега, без специални изменения в някоя наредба.

Въвеждането на текущи оценки по учебна и производствена практика е добра идея. Защото е възможност да се проследи резултатът от усвояването на определени умения и ефективността на практиката. Доколко това ще сближи училищата и работодателите, ангажирани с т. нар. дуално обучение (както се надява МОН) времето ще покаже. Оценките едва ли са точно стимулът за по-преки контакти. Може би по-скоро регулирането на финансовата страна на тези практики – ще получават ли учениците някакво възнаграждение за положения труд и какво ще бъде то. Каква част от приходите ще отиват в бюджета на училището, защото е логично да има такава. Нали говорим за стимули? Доказано е, че няма по-добър стимул от финансовия.

Друг интересен момент е промяна, с която се предвижда изпитните материали и правилата за оценяване на писмените работи да се утвърждават от специалисти по съответните предмети, а не от министъра. Ами да не би досега специалистите да не са били ангажирани с този процес? Ако това не е било така, можем да си обясним някои грешки в Националното външно оценяване (НВО) и матурите, които се повтарят всяка година. Но означава ли от друга страна, че възможните теми за тези изпити ще се знаят от по-широк кръг хора? Ако означава (макар, че този момент е малко неясен) няма ли това да улесни изтичането на информация за възможните изпитни теми. Били сме свидетели как не един министър се е клел, че при него няма да има "теч" на информация и е бил опровергаван от действителността.

Друго, което буди недоумение е повишаването на изискванията към членовете на националните и регионалните комисии за оценяване на изпитните работи. Те, видите ли, вече ще са специалисти с професионална квалификация по съответния предмет, резултатите по който ще се оценяват. Да не би досега начело на подобна комисия да е можело да бъде и учител по физическа култура и спорт?! Нищо против тези специалисти, разбира се, но материята е друга.
От министерството ни уверяват, че тази генерална стъпка, ще доведе до „по-висок професионализъм и качество“. Да се съмняваме ли тогава в качеството на работа в комисиите досега? Май имаме основание. Тези решения откровено изумяват. Разкриват факти от администрирането на образованието, които не само са абсурдни, но са откровено срамни.

Но явно е добре да спрем да се чудим на глас, защото последствията от родителския ропот са налице. Вече няма да ни допускат до видеонаблюдението по време на матурите. Кой, вие ли искахте камери в училища и детски градини?... А само преди година канеха родителите да дежурят пред тоалетните по време на матурите, за да възпрепятстват преписването. Явно там ни е мястото. Но не и пред мониторите за видеонаблюдение, защото това е в разрез с „опазването на личните данни“, каквито и лични данни да се има предвид в случая.

След всичко прочетено в медиите днес, възникват няколко въпроса:
Кой измисля тези промени – това резултат от дейността на работна група ли е?
Ако е работна група – кой влиза в нея – има ли представителство на учителското и родителското съсловие, на неправителствени организации, ангажирани с проблемите в образованието и реформирането му? Май пак стигнахме до въпроса „Кой?“.

Изобщо не знам за вас, но аз вече нямам търпение за следващите решения на МОН.

Какво предлага една гражданска инициатива можете да прочетете в За нова образователна система.
За един от най-сериозните проблеми на малките ученици вижте повече във "Вдигнете, госпожо, мама я мери, 13 килограма".
Отгвор на въпроса защо младите и кадърни учители напускат системата, ще намерите в Училището, което убива мечтите.

Автор: Ася Асенова-Банкова

5 юни 2016 година, неделя. Не съм съвсем сигурна дали е много късно през нощта или е много рано сутринта. Аз - 10 дни преди термин и 17 кила отгоре, се събуждам от някакво странно усещане в стомаха.

През цялата ми бременност съм се чудила как ще разбера, че започва раждането. И всички познати с деца са ми казвали, че започнат ли контракциите, няма как да ги сбъркам. Та лежа си аз, съпругът блажено похърква до мен, и се чудя – това ли е, започна ли се? Ама наистина това ли са прословутите контракции, дето няма да се сбъркат? Те някак ми напомнят на нещо познато, на… мармалад? Е, мармалад беше, мноооого мармалад, причинен от стомашно-чревен вирус. Имах много спокойна бременност, като изключим милионите ходения до тоалетната. А тогава за 3 дни успях да утроя бройката.

Няма да влизам в подробности как протече 5 юни, само ще кажа – добре, че имаме две тоалетни, иначе мъжа ми щеше да използва легенче. Всъщност и то беше заето (стомашно-чревните неразположения обикновено излизат по два начина), та може би щяхме да разберем колко услужливи комшии имаме. По някоя време след обяд се притеснихме какво се случва с малката госпожица и решихме да отидем до болницата. Отиваме ние в спешното на голяма столична болница по акушерство и гинекология, сядаме чинно на столчетата и чакаме. Имаше тоалетна – предвидливи хора, браво! След около час и няколко ходения до тоалетната ме вика акушерката и още по пътя към стаята за прегледи се почва с въпросите – водите изтекоха ли ти, контракциите колко начесто са, пренасяш ли, кога ти е терминът? Аз отговарям по ред на зададените въпроси – ми не, ми нямам контракции, ми не пренасям, на 16.06 ми е терминът. Последва учуден поглед с доста минорно поставен въпрос защо съм дошла. Сигурно й се искаше още няколко неща да ми каже, някои от тях най-вероятно не са били от най-цензурните, но успя да се удържи само до поглед, който накара бебето да ме подритне.

„Аз, такова... имам стомашно-чревен вирус и се притеснявам за бебето…“ Успях да смотолевя нещо от тоя сорт. За да не опорочавам разказа, набързо превъртам към изписването на рецепта със смекта, деган и още нещо, което не помня и изпращането ми вкъщи да си ползвам нашата тоалетна, че по-чиста.

6 юни 2016 година, понеделник. Пак същият часови диапазон, пак същият блажено похъркващ съпруг и пак аз лежаща в леглото с нова порция странно усещане в стомаха. Е тоя път вече не беше мармалад. Подбутвам хъркащия, който демонстративно ми завърта гръб. По-късно ми обясни, че си мислел, че го будя за работа, та затова. Набързо му светна пред очите като споменах, че ще раждам. Май!

Същото спешно, същата тоалетна, същият лекарски екип в спешното. Не помня всички медицински термини, но се оказа, че със стомашно-чревния вирус съм успяла да си предизвикам раждането. Ако ви предстои естествено раждане, но искате да родите на определена дата, веднага ви казвам тайната – гръцките ягоди и череши вършат чудесна работа. И български имаше на пазара, но 20 лева за кило череши не ми се даваха, а и не съм сигурна, че щяха да имат същия ефект като вносните.

Качиха ме в родилна зала, похъркващият остави багажа и замина на работа. В него (багажа) си бях сложила една ролка тоалетна хартия за престоя ми там. Ха, оптимистка! Още на другия ден мъжът ми донесе още няколко. И така между следенето на тоновете на бебето и ходенето до тоалетната, времето минаваше и от неопределеното много късно ли е или много рано, вече беше станало вечер. Аз – с контракции през 5 минути, но с никакво разкритие, вече виех от болка и само повтарях, че искам секцио. Сигурно съм приличала на пристрастен към забранени вещества в абстиненция, затворен в рехабилитационна клиника. Казвах на де що видех в болнична одежда, че искам секцио. Може и някоя санитарка да съм помолила да ме среже, знам ли. Сега от позицията на времето съм благодарна, че хората проявиха здрав разум (за разлика от мен), но тогава ми се струваха тоооолкова коравосърдечни.

7 юни 2016 година, вторник. Визитация. С влизането на екипа и един куп студенти с тях, аз започвам да крещя, че това е болница, а не свинеферма и още куп не дотам членоразделни неща. Студентите ме гледат уплашено, акушерките – учудено откъде намирам тая сила да викам, а в същото време им обяснявам как съм изтощена! Дали заради лудата ми физиономия или нещо друго, не знам, но раздвижване имаше. Ще кажете, вкараха я да я срежат. Неее, сложиха ми система за предизвикване на раждане. Периодично идваха да ме проверяват доктори, акушерки, студенти, може и някой мъж на щастливо родила мама да е надникнал от любопитство, хич и не знам. Знам само, че разкритие вече имаше.

След около 36 часа (за по-голям авторитет като разказвам историята на познати закръглям на 40), две-три ролки тоалетна хартия, малко крещене, малко сълзи и малко помощ от страна на лекарския екип се роди дъщеря ми. Ей, такова облекчение почувствах. Затворих си очите и си викам: „Свърши се“. От другия край на залата чувам докторката: „Няма ли да си видиш детето?!?“. Браво бе, Ася, майка си от 10 секунди и вече е налице първият ти грях към детето.

Ще си кажете, тая роди най-накрая, хайде да приключва вече. Да, ама не.

8 юни 2016 година, сряда. Визитация. Пак една сюрия лекари, акушерки, студенти, този път за разнообразие имаше и чужденци студенти. Цялата тая сюрия ме гледа някак странно – лекарите притеснени, а студентите направо си бяха изплашени. Шшш, ало, вие раждала жена не сте ли виждали, нали за това учите, какво сте ме зяпнали така? Оказа се все пак, че имаше нещо животинско в цялата работа (помните крещенето за свинефермата по-горе). Някой си беше свършил касапски работата върху мен при шиенето и имах прекрасен хематом, на мястото където би трябвало да са женските ми неща.

Набързо смотолевиха нещо на студентите, тия англоговорящите се ориентираха само по картинка, доста колоритна със сигурност де, и ме върнаха в зала за ревизия (прекрасен медицински термин!). Отново, за да не опорочавам историята ще кажа само – ако знаех, че пълната упойка по време на въпросната ревизия ще ми бъде най-дългото време със затворени очи в следващата 1 година, щях да му се наслаждавам повече.

Как раждат жените в Испания и Великобритания можете за прочетете в Помощ, ще раждам! и Едно раждане в английска болница.
А какви са емоциите на раждането вкъщи ще разберете от Натурално.

Знаете ли, че най-големият ни и многолюден град София разполага с едва 50 донорки на майчина кърма годишно? А знаете ли колко жени осигуряват кърма за Банка за майчина кърма в столицата в момента – 13. Благодарение на тях 15 деца имат възможност да получат най-ценната храна в първите месеци от развитието си. Девет от децата са със заболяване, три от майките имат здравословен проблем, който им пречи да кърмят, а три здрави деца на здрави майки получават кърма срещу заплащане. За другите тя е напълно безплатна. Ето ви още един любопитен факт – литър майчина кърма струва 1,80 лева, ако се закупи от Банката. Донорките получават за същото количество 7,20 лв., ако екип на Банката я взема от дома им и 9 лв., ако я доставят сами. Има и случаи обаче, в които жените-дарителки отказват да вземат пари, тогава сумата заделена за услугата им в бюджета на Банката се връща на Столична община. Д-р Русинова, директор на БМК (Банка за майчина кърма) казва, че напоследък се обаждат много жени, които разполагат със замразена кърма, която няма какво да правят, но тъй като е съхранявана неправилно е негодна. Така се изхвърлят количества, които биха помогнали на много деца с хранителни алергии и други здравословни проблеми. Тя признава, че търсенето е голямо, още повече, че се е увеличил и процентът на майките, които поради здравословен проблем не могат да кърмят децата си. Практиката показва, че обикновено нуждаещите се деца са два пъти повече от донорките.

Оказва се, че въпреки масовото говорене за ползата от кърменето, младите жени все така често се отказват да кърмят, ако срещнат трудности през първия месец. Все още в много болници бебетата се захранват с адаптирана формула и това се отразява пагубно на лактацията на току-що родилата жена и на мотивацията й да кърми. Както разбирате нищо не се е променило. Затова решихме да привлечем вниманието ви към възможностите за даряване в Банка за майчина кърма.

Изисквания към дарителките на Банката за майчина кърма:

- да са здрави жени, които не употребяват алкохол, цигари и лекарства, живеят при добри битови условия, с добра лична хигиена;

- излишното количеството кърма, което отделят, трябва да бъде около 250 мл за денонощие, слeд като са задоволили нуждите на собственото си бебе;

- необходимо е да притежават нискотемпературна хладилна камера или фризер.

Кандидат-донорките задължително се подлагат на изследвания за СПИН, Хепатит В, Хепатит С, сифилис, носителство на патогенни микроорганизми в гърлен и носен секрет и фецес, туберкулоза. Изследванията са за сметка на Банка за майчина кърма.

Екип от лекар или медицинска сестра посещава дома на кандидат-донорката, преценяват се условията, в които тя живее, запознава донорката с изискванията за изцеждане и съхранение на кърмата и взима проби за изследвания.

Донорката съхранява кърмата в хладилна камера или фризер до момента на транспортирането й в БМК.

Събраната от кърма се доставя в БМК от екип - медицинска сестра и шофьор или от самата донорка.

Кандидат-донорки - еднократно

Банка за майчина кърма приема еднократно и предварително изцедена и замразена в домашни условия майчина кърма, съхранявана в стерилни пликчета, контейнери или други стерилни опаковки, на които задължително е написана датата на изцеждане. Кърмата трябва да е изцедена преди не повече от 2 месеца.
В този случай кандидат-донорката преминава през съкратена процедура за одобрение, правят се само серологични изследвания - СПИН, сифилис, Хепатит В, Хепатит С, които са за сметка на БМК.

Как на практика се осъществява процесът на одобрение и даряване за Банка за майчина кърма разказват две от донорките.



Цветелина Цветкова: „Ще се радвам, ако успеем да накараме повече жени да даряват майчина кърма.“

Няма нищо по-полезно за едно бебе от естественото хранене. Аз имам две деца - момче на 5 години и момиче на 5+ месеца. Донор съм за втори път. Взех това решение, защото имах много кърма, която остава след като съм задоволила хранителните нужди на бебето си и след като напълних фризерите вкъщи. Прецених, че вместо да я изхвърлям, може да помагам на някое бебе в нужда, а след това разбрах, че се заплаща между 7 и 9 лв. на литър майчина кърма (което си е в помощ). За тази възможност научих от позната, която преди е била донорка.
Периодът на одобряване премина много бързо за около 3 дни. Свързах се с Банката за майчина кърма и ме посети медицинско лице, което ми направи безплатни задължителни изследвания.
Осигуряването на кърма за донорство се осъществява след като съм задоволила нуждите на собственото си бебе. Използват се стерилни инструменти (помпа за изцеждане и банки за съхранение). Измиват се гърдите, след което се изцежда излишното количество кърма (освобождава се гърдата от която е сукано и се отпуска другата, така че да остане храна за следващото хранене). Изцедената кърма се прибира в стерилни банки (шишета), които се осигуряват от БМК и се съхранява във фризер с максимално ниска температура. На мен лично тази процедура ми отнема около 10/15 минути на изцеждане или средно около 1 час на денонощие, но това е много различно за всеки. Моята уговорка с Банката за кърма е всяка седмица да идват вкъщи и да вземат осигурената от мен кърма. Взетата кърма се изследва абсолютно всеки път, което е изключително важно за нуждаещите се бебета. Ако е попаднал някакъв микроорганизъм в кърмата тя се бракува, но на мен това не ми се е случвало до този момент.

Често се чуваме с екипа на Банката, те винаги са на разположение, ако имам някакви въпроси, дават сведения за резултатите от кърмата и редовно всеки месец заплащат осигуреното от мен количество кърма.

Надежда Николова: „Фактът, че дарявате здраве на едно или няколко бебчета и помагате на родителите им да отглеждат спокойни и здрави дечица, е сам по себе си безценен.“

Дъщеричката ни Никол е на четири месеца и половина. Имах доста труден старт с успешното кърмене, понеже родих с цезарово сечение и кърмата ми слезе на 4-ия ден. След като ни изписаха, млякото ми не достигаше, но бях твърдо решена да не давам адаптирано. Стресът от раждането, както и липсата на опит може би, бяха причината за по-малкото кърма. Детенцето губеше тегло, но не се поддадох на „изкушението" да дохранвам, въпреки че близките ми ме увещаваха, че нямало нищо страшно. Доводите бяха, че много деца са отгледани по този начин и че това не било краят на света. За съжаление, успешният маркетинг или по-точно пропагандата на фирмите-производители на АМ (адаптирано мляко), съчетани с мързела на „модерните" майки, превръщат кърменето в отживелица.

Бях чела доста материали по темата за ползите от кърменето. Още в реанимацията на Втора САГБАЛ „Шейново" се срещнах с консултант по кърмене от Националната Асоциация „Подкрепа за кърмене". Знаех какви са недостатъците на изкуственото хранене. Лично за мен, да храня дъщеричката си с адаптирано мляко означаваше, че съм се провалила като майка.

Бях се подготвила с двойна електрическа помпа, тъй като едновременното изцеждане на двете гърди, доказано води до производството на повече кърма. Бях запасена и с разтворим чай за кърмачки, както и таблетки за стимулиране на отделяне на кърма, но все още млякото ми не стигаше.

Като православна християнка и вече майка, се обърнах към Св. Богородица. Близки намериха и ми изпратиха молитва при недостиг на майчина кърма към чудотворната икона на Св. Богородица – Млекопитателница. Знам, че за доста от младите хора да си вярващ е демоде, но истината е, че едва след усърдни молитви кърмата ми се увеличи значително - до такава степен, че за един месец напълних цялата фризерна половина на голям хладилник. Предложих да давам кърма на мои познати майки, които нямаха възможност да кърмят децата си, но се случи така, че в този момент не можеха да я вземат.

Тъй като знам каква борба е и колко много ме болеше, когато не можех да нахраня детето си, за мен беше грехота да изхвърлям това чисто злато за бебчетата, а нямах къде да съхранявам повече кърма. Тогава мои близки - вече ветерани майки от енорията на храма "Св. Йоан Рилски" към Софийската духовна семинария, ми напомниха за Банката за майчина кърма. Проведох разговор и с една от жените, която е бивша донорка и реших да се свържа с тях.


Веднага ми направи впечатление колко мили и отговорни бяха хората, с които се свързах по телефона. Още на следващия ден уговорихме среща с екипа. Те дойдоха на домашно посещение, за да оценят средата, в която живея и дали тя отговаря на хигиенните изисквания. Взеха ми кръв, фекална проба, а също така носогърлен секрет на мен и дъщеричката ми. Показаха ми как да мия гърдите и ръцете си и ми обясниха защо не бива да ги подсушавам, а да изчакам малко, докато изсъхнат. Ако се подсушават трябва да е всеки път с нова прана и изгладена кърпа.

Показах им препарата за почистване на бебешки съдове, който ползвам преди да ги стерилизирам. Инспектираха и стерилизатора, тъй като е необходимо той да не е за ползване в микровълнова печка и времето на стерилизация да е поне 10 минути.

Преминахме към съхранението на кърма. За целта фризерът трябва да поддържа минимум -18 градуса по Целзий, това е стандартна температура за всички фризери от по-ново поколение.

Оцениха общата хигиена на жилището, наличието на растения в дома и разположението им по стаите, тъй като не бива в помещението, в което се цеди кърма да има растителни полени. Това е абсолютно нормално, понеже самите новородени не бива да са изложени на потенциални алергени и не трябва да има каквито и да е цветя в помещенията, където спят и/или прекарват май-голяма част от денонощието.

Изискванията към хранителния режим, не са нищо по-различно от стандартните за всяка кърмачка:

- не повече от един цитрусов плод на ден;

- не повече от едно кафе на ден;

- не повече от едно късо редче шоколад;

- не повече от една чаша кола или друга енергизираща напитка (и то ако не се комбинира с прием на кафе в същото денонощие);

- не повече от шепичка фъстъци или малко мед, понеже са силен алерген;

- никакъв твърд алкохол (допустими са по максимум една чашка бира или вино на денонощие);

- никакво тютюнопушене.

Бяха ми донесени всички необходими документи за кандидатстването, както и договора, в случай че бъда одобрена. От мен се изискваше да посетя личния си лекар, който да даде уверение, че съм клинично здрава. След два работни дни от Банката се свързаха с мен и ми съобщиха, че отговарям на всички критерии и съм одобрена. На следващия ден последва още едно домашно посещение в удобен за мен час, на което подписах и предадох договора, заедно с лекарското уверение. Бяха ми предадени стерилните стъклени банки заедно с хладилната чанта.

Дали е ангажиращо донорството на кърма? Действително самото цедене на кърма отнема доста време - на мен лично около 4 часа дневно, но си струва всяка посветена минутка!

Съпругът ми и аз сами отглеждаме дъщеричката си и през цялата работна седмица аз сама полагам грижите за нея. Това не ми пречи да изцеждам и сама да доставям кърмата до Банката.

Едно от огромните удобства, които се предоставят на донорките, е, че кърмата може да бъде доставяна по всяко време на денонощието. В случай, че удобното за кърмачката време е извън стандартния работен ден, тя се свързва с охраната и човекът на смяна идва и пренася банките с хладилната чанта.

Контактите с Банката за майчина кърма са в истинския смисъл сътрудничество. Персоналът - от лекари и сестри, през касиери и охранители е отдаден, дружелюбен и грижовен.

Помогнаха ми и със съвети и най-важното: показаха ми как да съхранявам правилно кърмата си - дори за лична консумация, тъй като в интернет информацията е невярна!!! Кърмата трябва да се прибере във фризера веднага след изцеждане, да не стои там повече от 2 месеца на температура не по-висока от -18 градуса по Целзий. Ако не е съхранена правилно, кърмата ще вкисне и детето няма да я иска. И ако все пак бъде накарано да я изпие, това може да доведе до сериозни нарушения в храносмилането - да разстрои стомахчето, да предизвика киселини и рефлукс.

Искрено съветвам всяка жена, която може, да дарява кърма, защото тя е безценна за бебетата, а не може да се купи в аптеката или магазина. Бих ви приканила да се поставите на мястото на майките, които искат, но не могат да накърмят децата си. Нека не бъдем егоисти, все пак да си кърмачка се случва едва няколко пъти в живота. Да дарим здраве и спокойствие на още някого!

Как можете да се свържете със специалистите на Банка за майчина кърма:

телефони за връзка: (02) 8281510, (02) 8220930, (02) 8223007

е-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

адрес: София, ул. „Сава Михайлов" №57

Работно време: понеделник - петък - 08.00 - 16.30 ч.

Материала подготви Янка Петкова.

Снимки: БМК и личен архив

Препоръчваме ви и Съвети за кърмене през лятото.
Ще ви е полезен и текстът Захранването – какво трябва да знаем, а тук можете да прочетете повече за захранването на алергичното дете. 

„Неслучайно едно дете се ражда в точно определено семейство. То има цел, която трябва да изпълни и да помогне на нас, възрастните, да преминем през различни трудности и да усвоим уроците, които са ни нужни.“ Думите са на Весела Величкова, авторът на книгата “Габи, Мечи и важните приказки”.
Весела живее далеч от България, но пази  благословени спомени от собственото си детство. Убедена е, че когато едно дете расте в семейство, в което цари любов и разбирателство, то я усеща, попива от нея завинаги. Любовта, която получава от родителите си, от баба и дядо, остава завинаги в спомените му.
Това я вдъхновява да напише книга, която да събере около историите си цялото семейство. Ето две от тях.

За Мечтите

- Искаш ли още една съвсем мъничка приказка?

- Разбира се. За какво?

- Ами за мечтите. Знаеш ли, всички хубави мечти си мечтаели един ден да се сбъднат, да ги има наистина. За тях това било напълно възможно, но се чудели и не можели да разберат защо хората рано или късно се отказват от своите мечти.

Всяко дете си има мечта, но когато порасне, тази мечта отдавна е забравена. Тя се е разтопила също като сладолед и е изчезнала. От нея е останал само спомен за нещо прекрасно, но след това е отишло на вятъра, както се казва.

- Еее, аз не искам моята мечта да отиде на вятъра и да се разтопи като сладолед...

- Знам. Затова ти разказвам тази приказка.

Мечтите се случват, точно когато си ги представиш възможно най-добре. Опитай се да нарисуваш своята мечта първо с черен молив, само контурите. Тя е все още далече. После започни да я оцветяваш със всички цветове и виж, тя започва да става истинска, да има форма. Опитай се да си представиш всичко: как те кара да се чувстваш, какъв е вкусът й. Когато направиш всичко това, спокойно се захвани с друга мечта и остави първата да се появи при теб. Ако обаче не вярваш много, много силно в нея, тя няма да се появи, защото ще си каже: „Това дете май не ме иска достатъчно, по-добре да си стоя тук,“ , но когато види, че ти я искаш много, ще направи всичко възможно, за да дойде при теб в най-добрия момент.

- А каква е твоята мечта? - попита Мечи.

Момиченцето нищо не каза, само го изгледа неразбиращо.

- Знаеш ли какво е мечта? Да искаш нещо много и да си мечтаеш за него. Ти каква мечта имаш?

- Ами синя.

- Синя ли, какво значи синя мечта?

- Значи море, искам да жижея на море.

- Страхотно! - каза Мечи. - И аз много искам да живея на морето. А каква искаш да станеш, когато пораснеш? Какво искаш да работиш?

- Искам да работя принцеса - каза Габи и повярва в мечтите си.

 *********

За Смелостта

- А сега може ли за Тигърчо? - попита Габи.
- Може, разбира се! - той също е много добър приятел на Габи.  
- А той на какво учи Габи?
- Ами Тигъра те учи на смелост. Ето, слушай сега: Габи и Тигъра играеха около едно дърво. Изведнъж Тигърчо скокна на един клон и извика:
- Хайде, качи се и ти. Ще скачаме оттук на земята. Да видим кой ще скочи по-далече.
Но Габи стоеше отдолу и не смееше да се качи:
- Ама там е много високо, май по-добре не.
- Хайде, опитай се. Аз ще ти помогна да се качиш! -  и той протегна лапа.
- Добре, ще се кача, но май вече не ми се скача.
- Защо? Да не би да те е страх? - попита Тигърчо. 
- Неее, просто вече се изморих - каза Габи, сядайки на клона до него.
- Добре, ще си починем малко и ще ти разкажа нещо. Виж сега, мен също понякога ме е страх да направя някой голям скок, но знам, че Страхът стои пред мен и ме кара да се страхувам. Ако го прескоча, той ще остане зад гърба ми и никога повече няма да ми пречи. Разбираш ли, така е с всичко. Когато се чудиш дали да направиш нещо, попитай Интуицията си и тя ще те посъветва. 

- Кого да попитам? - не разбра Габи.
- Ами виж, тя, Костенурката, най-добре ги разбира тези неща с Интуицията. Тя ще ти разкаже всичко. Аз мога да ти кажа само за Страха. Когато усетиш, че се страхуваш от нещо, скачай смело в него. Потопи се в този страх и ще видиш, че той вече е изчезнал. Както сутрин лека-полека става светло, така и страхът ти полека-лека ще изчезне. Важно е да направиш първата крачка ти, а не страхът ти. Разбра ли? Защото, ако се забавиш и го оставиш той да те води, той ще мине пред теб и след това ще ти бъде много трудно да го догониш и изпревариш, затова щом усетиш, че те е страх от нещо, побързай да минеш преди него. Ето сега представи си, че ще скочим заедно върху мек захарен памук, а не върху трева. Няма от какво да те е страх. Веднага, щом скочиш, Страхът остава зад гърба ти и изчезва.

- Добре. Тогава щом ще остане зад мене, мога да опитам. Значи няма да ми пречи?
- Няма, разбира се! - каза Тигърчо. 
- Ето, виж! - И Габи се изправи на клона, приготви се и скокна. - Йеееее, супер! Аз успях - викаше момиченцето, а Тигърчо скочи след нея.
- Запомни! Това е игра. Опитвай се винаги да бъдеш първа преди Страха и така той няма да те настига и притеснява.
- Добре, сега видях, че мога. 
- А беше ли те страх? - попита Тигърчо.
- Неееее! Страхът си остана горе на дървото. Той не може да скача. Сигурно и него го е страх. - каза Габи доволно.

От автора

"Новата ми книга "Габи, Мечи и важните приказки" се състои от две части. В първата са описани взаимоотношенията на едно малко момиченце с неговото семейство. Детето се опитва да научи възрастните на много неща, да им припомни други, които те добре знаят, но отдавна са забравили, да им напомни, че няма нищо по-ценно от семейството.

Втората част е под формата на приказки, разказани от мечето Мечи – най-добрият приятел на Габи. Мечи учи Габи, и всички нас, на най-важните неща в живота. Това са темите за Бог, Душата, Мечтите, Интуицията, Живота, Любовта, Смелостта и др. Книжката е предназначена, както за деца, така и за възрастни. Важните приказки се редуват с по-обикновени, за да може всяка дума да бъде усвоена по-лесно. Думите имат силата да лекуват душите ни и затова всичко трябва да бъде добре преценено."

"Габи, Мечи и Важните приказки" ви очакват в Greenwich Book Center, бул."Витоша" 37.

 Снимка: cvetni misli

Препоръчваме ви откъса от книжката за малки писатели на Юлия Спиридонова-Юлка Как да пишем страхотни истории.
Може би ще ви е интересно да прочетете и Мисли от къщурката на детската писателка на Весела Фламбурари.

Автор: Янка Петкова

Забелязвам необичайна активност в образователното министерство по ваканционно време. Не че системата не е за реформиране. Родителите отдавна надигат глас. Някак учителите ми се губят като страна в дебатите. Макар че имаха и събор, на който пяха „Легендите“ и май това беше единственият момент, който си струваше пътуването с автобус цяла нощ. Никой не попита командированите педагози какво е мнението им за стандартите, които валяха по няколко на ден, въпреки че в програмата на събора бяха заложени цели 30 минути за „актуални въпроси“. Беше създадена и специална онлайн платформа, в която можеха да предлагат промени и даже им отговаряха, защо предложенията им са неосъществими. Казвам си, добре че отдавна не съм в системата. А бях. И колкото и странно да звучи сега, това бяха три великолепни години.

Как да бъдем добри учители ни научиха в педагогическия институт „Дочо Михайлов“. После се дообразовах в университет, но честно казано, нямам свежи спомени от този период. За преподавателите в института беше важно да ни внушат, че професията е ценна и да я работиш е призвание. И успяваха, въпреки че нямаше специални стимули за студентите, които учеха в педагогически специалности. Завършвахме и дори ни се работеше.
 
По време на моето учителстване имаше разпределение и да попаднеш в градско училище беше висша проява на връзки. Но по една щастлива случайност, местата в най-отдалечените паланки бяха заети от колеги пред пенсия, които се бяха командировали там за по-висока заплата. Така поощряваха специалистите в неатрактивните райони, а ние младите учители имахме шанс да се озовем в някои по-близки села. Затова и аз се оказах разпределена в близкото до града село Айдемир. Една съвсем нелоша оферта, защото дотам се пътуваше с градски автобус и се стигаше за по-малко от час. Имаха нужда от учител по музика, който обаче да може да преподава и български език и литература. Тъкмо работа за широкоспектърен специалист като мен.
Оказа се, че освен музика на половината училище и български език и литература на двата седми класа, ще трябва да бъда и класна на единия. Айдемирчетата ми бяха първите ученици и съвсем закономерно между нас възникна привличане. Първоначално и двете страни бяхме предпазливи. Аз потисках страха си с контролни всяка седмица. Трябваше да им стане ясно, че млада не означава лесна. Те обаче бяха много търпеливи, изчакаха да ми мине треската за доказване и постепенно си намерихме пътечката. Е, имах една група казачета, от тези дето предците им, по времето на Петър I, отказали да си обръснат брадите и избягали в нашите земи. Те бяха по-темпераментни, по славянски безгрижни, но пък много обичаха да пеят и това ни беше точката на пресичане.

Тъкмо влязохме във фазата на хармоничните отношения, когато се оказа, че спешно трябва да се преместя в града. Едно от основните училища беше останало без учител по музика. Колежката си беше оперирала гласните струни и нямаше никакъв шанс да се появи до края на учебната година. Поревахме си с айдемирчетата и се сбогувахме. Но на първия ми работен ден бяха с мен, дойдоха да ме видят и да ми дадат кураж. Явно ми е личало, че съм притеснена. С учителката, която ме замести, се чувахме редовно. Радвах се, че ми звъни, ако някое от децата има проблем, все ги мислех. След време ми каза: „Заместих те, но не можах да те изместя.“ Това е най-милото признание от колега, което съм получавала.

„Кирил и Методий“ беше престижно основно училище, разположено в центъра на града. Внушително, базово, учителите все от най-добрите. Чудех се да се радвам ли или да се тревожа. Първият ми час беше с един 8 А клас. Диви до безобразие. Класният им, когото мило наричаха Белия вожд (заради косата), малко притеснено се опита да ме предупреди какво ме очаква. Влязох в час да им говоря за музика. Те имаха други планове. Разбрах, че ще трябва да им изгледам програмата, защото имиджът „най-лоши“ трябва да се поддържа. В тоя първи час си показаха всички номера. Докато беснееха, хвърляха по един поглед към катедрата да се уверят, че не съм избягала, за да не се хабят. По някое време глас в шумотевицата извика:

- Госпожице, отворете врата!

С готовност се съгласих. Викам си - защо не, може би всички ще избягат и ще се свърши.
Когато отворих, видях Белия вожд. Човекът стоеше пред вратата, надзърташе през ключалката и явно беше решил, ако нещата ескалират, да се намеси. Не се наложи. Въпросните диваци впоследствие се оказаха много сговорчиви и наблюдателни деца. Харесахме се. А и програмата по музика в осми клас много помогна. Слушахме Бийтълс, Ролинг Стоунс, Елвис Пресли. Пеехме „Мишел“ и „Балада за зелените ръкави“, покрай тях и „Ода на радостта“. Оказа се, че и те като мен обичат тишината. А един случай ми доказа и че са проницателни. Колежка от същото училище имаше дъщеря в един от осмите класове. Не знаех коя е и на едно от контролните й писах четворка. Тя да бъде пианистка. Майка й връхлетя в едно междучасие и пред същия този 8 А клас започна да ми обяснява защо трябва да поправя оценката. Сцената се получи доста добра. Чу се звънецът и жената се оттегли. Лудият 8 А клас беше по-тих от обичайното. Никой нищо не каза, но този час имаше дори вдигнати ръце, което за тях беше „жива излагация“.

После класният им се разболя. Дадоха ги на мен и завършихме учебната година заедно. Понякога се налагаше да търся някои от тях, за да влязат в час. Но ми бяха разкрили малките си скривалища наоколо и лесно ги намирах. В последния учебен ден ме изненадаха с цветя, а мислех, че са над тия „глупости“. Бях им много благодарна, че ми се паднаха. Добри, великодушни, удържаха на думата си да няма издънки до края на годината. Те завършиха основното си образование, а аз минах един интензивен курс по основи на учителството с тях. Сигурна съм, че са станали свестни хора, бяха такива като деца.

Освен на тийнейджъри обаче, трябваше да преподавам и на първолаци. Те са една безкрайно мила детска градина, която освен преподаване изисква и сериозни грижи. Не коментирам, че някои от тях до последно ми викаха „господине“, защото имаха за класен мъж и явно не виждаха разликата. Тези симпатични хлапета не можеха да пеят сами. Спра ли аз – спираха и те. И понеже 35 минути на чин им се виждаха много, след 15-та минута обикновено ставаха да се поразкършат. В началото ми беше странно, после свикнах, измисляхме си някакви игри за раздвижване. Най-добре ни се получаваше каубойският танц на песента за Стария Макдоналд.
Краят на часа не означаваше край на ангажиментите, защото тогава се нареждаха за закопчаване на якета, слагане на шапки и връзване на шалчета.
Най-трудно ми беше в периода на тържествата за буквите. Тогава трябваше да обикалям класовете, да давам тон за песен и да рева с пълно гърло, за да ме чуе и последният малък бръмбар, който не си знае мелодията. Колегите милостиво си бяха разположили тържествата така, че да не се застъпват. Докато мине истерията по буквите, бях останала почти без глас. Невероятни сладури, които окончателно ме убедиха, че призванието ми не е в началния курс.

На следващата година имах много важна среща – с 8 А клас (вървеше ми с тая паралелка) от другото голямо основно училище - „Отец Паисий“. Разбрах, че ще работя там на 15 септември и малко по-късно директорката ме заведе да видя класа, който поемам. На този 8 А класният също беше на възраст и трупаше точки за пенсия в отдалечено село. Влязохме, представиха ме в потискаща тишина, някъде от последния чин се чу тиха реплика:

- Най-сетне нещо младо и за нас.

Това донякъде ме окуражи. Макар класното ръководство да го бях проиграла веднъж-два пъти в скромния си педагогически стаж, този клас ми показа страни от отношенията на един учител с класа му, за които не подозирах.
Научиха ме да споделям с тях, а те ми разказваха кой в кого е влюбен; кой кога се е избръснал за първи път; кой как бори акнето; кого от нашите харесват в съседния осми клас; кой какви планове за бягане от час има. Бяха сплотени като юмрук и изключително организирани. Установих го още на първото посещение по домовете. Предаваха си един на друг коя е следващата ми спирка и навсякъде бях очакван гост. Кафето беше горещо, бонбоните и кекса - наредени на масата. По време на посещенията открих още една причина да харесвам тези деца – родителите им. Прегръщаха ги пред очите ми, шегуваха се с тях, от време на време опитваха да изглеждат строги. Това ме успокои и реших, че няма начин да не ни потръгне.

Само една родителска среща за дисциплината им организирах. После се ядосвах, че съм им загубила времето. Хората ме гледаха съчувствено, но нямаха идея как да ми помогнат, защото всъщност техните деца ги слушаха и ако това не се случва в училище вероятно проблемът не е техен. После разбрах, че не са коментирали повода за събирането и им бях благодарна, че не са издали моето безсилие пред учениците ми. Постепенно станахме толкова неразделни, че дори почивните дни изкарвахме заедно. Мисля, че по онова време и през ум не им минаваше, че имам личен живот. Някак беше нормално да съм посветена единствено на тях. И аз го правех, защото тази страна на учителството ме вдъхновяваше.

Пожелаха да ги заведа на екскурзия в края на годината. Нали бяха абитуриенти – обещах им го. Нямах никаква представа с какво се захващам. Никой от родителите обаче не постави под съмнение способността ми да върна живи и здрави децата им. А дори нямахме организиран транспорт. Качихме се на влака и се заклатихме към Видин. 40 дечица в разгара на пубертета и три жени – класната, нейна приятелка и една майка. И да съм се съмнявала, че ще ми се наложи да ги издирвам и събирам оттук-оттам, страховете ми бързо се разсеяха, защото на практика бяхме неразделни. Прибрахме се невредими и препълнени с впечатления.
После си организирахме абитуриентски бал, както му прилича, и изобщо все си устройвахме някакви срещи, за да не пресъхва връзката ни. И сега, почти трийсет години по-късно е същото, само че се срещаме в социалната мрежа. Добрите деца вече са добри родители. Нямам никаква заслуга за това, но се гордея с тях. Радвам се, че внесох малко цвят в последната им година заедно. Те бяха и последния ми клас.

После с учителството се разминахме, но приятелствата с колегите си ги запазих. Бяха читави хора. В училище ставаха неузнаваеми – конкурираха се чии ученици ще знаят повече, чий клас ще е с най-висок успех, бореха се за привилегии на класовете си и после отиваха да пият по кафе заедно, все едно не са кръстосвали мълнии допреди малко. С тези хора открих и забавната страна на колективния живот. Веселяха се качествено, както работеха. Някои бяха любимци на учениците си, други предимно ги респектираха, но равнодушни към тях нямаше. Чудя се, как се справяха без стандарти.
Понякога си мисля, дали да не се върна в училище отново. Но бързо се разубеждавам. Май вече нямам кураж.


За проблемите на училището днес можете да прочетете в Не са ни толкова много учителите, Учители, подкрепете родителите! и Учителите отварят вратата, но ти трябва да влезеш сам.

За невероятните приключения на един родител ще научите от Пети клас – ура!

Автор: Ина Зарева

Когато дъщеря ми получи първия си цикъл, писах на най-добрата си приятелка, как наред с цялото вълнение и радост, ми се плаче много и не знам защо.

- Е, как защо – та ти потенциално вече си баба! – разлюля чата ни тя.

Та мен това не може да ме уплаши! Освен това потенциално е едно, но реално  - ехее, поне десет години имам още. Не се плаша ли -  продължих и на следващата нощ размислите си – как да не се плаша?! Децата са пораснали, родителските грешки са лъснали като златен зъб в ромска усмивка, но никоя не е чак толкова фатална и непоправима, че да се стига до цигании, нали... Личността, тялото, професията, хобитата, мечтите не само са оцелели някак след родителството, но дори радват повече. С таткото все още не сте забравили, че първо сте били един на друг, пък после – родители, правите планове за пътешествия, къща на морето, театрални и концертни маратони, нови открития и покорявания. Оглеждате живота си отстрани и като че ли за първи път от толкова години го харесвате достатъчно.

И изведнъж – дежавю, ама през погледа на Салвадор Дали. Отново бебе, отново безумна радост, отново страх, отново пренареждане на живот и приоритети. Този път всичко е още по-вълнуващо, още по-изпълващо сърцето и обострящо сетивата, но ти не си главното действащо лице и нещата са в ръцете на друг. Този път страховете не са само за теб и детето ти, а за детето и бебето му...

И с цялата тази стихия от чувства се справяш сама и то от деликатно разстояние, толкова колкото е нужно на новия родител да се почувства подкрепян, но и самостоятелно пълноценен.

Как да не е страшно това? Не само е страшно, но и идва и по-лошото: каквато жена и майка да си била, вероятните категории, в които можеш да се откриеш като баба са следните:

Бабата-маминка: Тя може да е скъсала пъпната връв с дъщеря си или сина си, но с внучето – това никога не се случва. Контролира денонощно развитието и състоянието му, измествайки майката в ъгъла на битието, сякаш тя е случайна гувернантка, а родителката на всичко, което произлиза от вездесъщата пъпна връв, е само и единствено тя – маминка.

Бабата-тийн: Тя може да е хипи, рокерка, хазартна или авантюристична натура. Каквато и да е и каквото и да прави, резултатът са настръхнали коси на родителите и безкрайни приключения на внучето й. Тя му позволява татуси, флешове, води го на мото събори и рок концерти, зад гърба на създателите му, после ги поставя пред свършен факт, те ограничават срещите им до следващия път, в който всичко се повтаря отново.

Бабата-призрак: Знаеш, че я има, но не си я виждал. Тук- там долитат някакви картички, прашни подаръци и далечни телефонни разговори. Виждала е внучето някъде между раждането и първи клас, после – ако има проблем, да й се обади. Но да е между октомври и декември, когато няма атрактивни дестинации за обикаляне.

Бабата-фашист: Тя души, открива, наказва. Създава правила и на самите правила. Облича всичките си внуци еднакво, за да ги разпознава отдалече, научава ги на няколко прости команди, както и да ходят по въже, за да не й късат нервите със стъпките си.

Бабата-хранител: Тя непрекъснато готви и храни всички с всичко необходимо. Знае съдържанието и на последното стръкче магданоз, както и броя камъни в жлъчката на продавача в магазина. Пътува от ранни зори, реди се по опашки, уговаря прясна стока, пътува, купува, влачи, готви, сервира, отсервира и планира меню за три дни напред.

Бабата-модна икона: Оглежда бебето от глава до пети, успокоява се, че ще има дълги крака и тънки глезени, гушва го, след като е сигурна, че памперсът няма да пропусне и да й съсипе новата „Дона Каран”. Подарява биберон със „Сваровски”, оставя визитка, да й се обадят като стане на 14, за да го направи човек, т.е. дама.

Бабата-работохолик: Колкото повече бебета се раждат около нея, толкова по-голяма кариера гради тя. На разположение е винаги по телефона със съвет или друго, но физическото й присъствие е невъзможно, та нали работи на три места.

Бабата-хулиганка: Тя пуши, пие, ругае и разказва за всичките си любови и приключения. Съветите й към внучката са само относно мъжете и всяка вечер реди пасианси какъв точно ще й се падне и с какво ще го омае.

Бабата-агент: Тя е силно решена да изобличи и разгроми отсрещната страна. Прави партия с внука си и получава прясна информация всеки ден за броя цигари на снаха си или за бирите на зет си. Направила е родословно дърво на семействата им и нанася с тръпливо злорадство всяка родова издънка.

Бабата-ангел: Тя прави всичко вълшебно, сочно, ароматно и помнещо се. Винаги е насреща, когато я повикат, никога не се натрапва. Не само не е настроена против другия родител, но е и приятел с всички членове на семейството му. Обожава внуците си и угажда на всяка тяхна прищявка, без да нарушава спокойствието на родителите и границите, които са очертали. Строга, справедлива и много, много обичаща, тя е истински ангел за  всеки, който я познава.

Казват, че ако попитате внуците, повечето от тях ще открият баба си в последната категория. Ако попитате родителите им – ще ги откриват във всички останали.

Само дядовците са ясни – те винаги са пичове. Търпеливо изчакват да се поразчисти хоризонта от жени, за да могат спокойно да посветят детето, независимо от какъв пол е то, в магията на футбола, таблата, бирата, вицовете и екшъните.

Дали ме е страх все още? Много повече!

Дали искам да стана баба? Най-много от всичко на света.  

Дали ще съм ангел? Зависи от дядото.

Как можете да си вземете баба назаем прочетете в Приеми ме на село.
А от Защото баба така каза! ще нучите повече за страничните ефекти от любовта към внуците.

109 деца бяха спасени от изоставяне и не постъпиха в институции след намеса на фондация „За Нашите Деца“.

Над 1098 деца и семейства им й се довериха през първите шест месеца на 2017 г. Експертите й работиха с 933 деца и семейства в центровете за обществена подкрепа в София и Пловдив, центъра по приемна грижа и в Детската къща. Оказана беше подкрепа на 891 деца в биологични, осиновителски и разширени семейства, на 34 деца в приемни семейства. Осем деца бяха приютени в Детската къща. Други 165 участници преминаха през групи и курсове за родителски умения.

Експертите на фондацията спасиха от изоставяне 48 деца, благодарение на активното си сътрудничество със здравните заведения, навременната намеса и подкрепата, която оказаха на родителите. По програмата „Предотвратяване на раздялата на новородени от техните семейства“ работиха по 71 случая през първите шест месеца от годината. В резултат на тази дейност 61 деца не постъпиха в институция.

По програмата за ранна детска интервенция 33 деца до 7-годишна възраст, живеещи със семействата си, получиха професионална помощ и подкрепа. Подкрепени бяха и 18 деца, настанени в семейства на роднини и близки, 13 деца в осиновителски семейства, 30 деца в процес на реинтеграция по другите програми на центровете за обществена подкрепа на „За нашите деца“.

По проекта Грижа в ранна детска възраст, по който се предоставят консултации, обучения и работа на терен са подпомогнати 148 деца, 254 родители и 44 здравни специалисти.

Организираните безплатни курсове за родителски умения продължават да се радват на голям интерес от бъдещите и настоящи родители. Над 160 майки и бащи се включиха в тях от началото на годината. Все по-популярни са и курсовете и консултациите за първична превенция на раздялата на деца от техните семейства, за кандидат-осиновители.

Подкрепата към биологични, роднински и осиновителски семейства, които фондацията извършва по международно утвърдена методика, се отразява позитивно върху децата, категорично сочат изследванията за качеството на услугите. Децата и родителите, които ги ползват, са оценени при започване на работата с тях и след период от шест месеца. В резултат на работата на фондация „За Нашите Деца“ при 130 от 154 деца е констатирана положителна промяна, родителите им полагат необходимите грижи и посрещат адекватно нуждите им. Родителите на 26 от децата все още се нуждаят от подкрепа. Екипът на фондацията работи усилено за изграждането на емоционална връзка между родителите и техните деца. 130 деца в риск от изоставяне останаха в родните си семейства.

Вълнуващи истории ще откриете в Осиновяването - непопълнената графа в българската душевност. 

Какво е да си приемен родител ще разберете от интервюто с Миглена и Пламен Петкови.