Автор: Мая Цанева

Какво направихте, когато разбрахте, че чакате дете? Отидохте на лекар да потвърди новината? Купихте си витамини? Аз също. Имах късмета да бременея спокойно и без проблеми през повечето време, попрочетох малко литература за отглеждането на детето, но нищо, нищо не ме подготви истински за момента, когато синът ми легна на гърдите ми. Аз го погледнах и разбрах, че не знам нищо, но съм готова на всичко. Все пак ми се прииска някой да ми подаде бебето с прикачено упътване - не дебело като книгата на д-р Спок, но достатъчно подробно, за да разбера какво иска да ми каже, когато реве в 5 сутринта и защо не обича пюре от биокартоф за 5 лв. Е, упътване нямаше, но днес, почти 4 години по-късно, разполагаме със старата като света техника на въпроси и отговори, за да разрешим загадките на детския свят.

Защо ви разказвам тази история? Защото все по-често си мисля, че наистина имаме нужда от упътване, когато станем мама и татко. Всеки бъдещ или настоящ родител е прочел поне една книга как да възпитава детето си, да спре сополите му или да го научи да си връзва обувките. Грижата за малкия ревльо измества тази за родителите в момента, в който той се появи на белия свят. Майката се превръща от подлог в допълнение в изречението на живота. Такъв е кръговратът на живота, но той започва и завършва с родителя. Ако майката и бащата не са здрави и не знаят как да управляват собствения си живот, няма как да осигурят достойно битие и за детето си.

Какво питате вашите близки или приятели, които са станали родителите наскоро: "Как е детето?" или "Как си?". Педиатърът оглежда дома ви дали е подходящ за бебето. Пита ли ви как сте. Рекламите показват майки на щастливи деца, но не продават стоки за щастливи майки. Личният ви лекар знае ли, че настроенията ви се сменят през час и пита ли ви как се храните? Фейсбук майчинството засилва социалната изолация - "ние плачем" или “имаме обрив", питаме кога ще дойдат детските или пазаруваме „долнички“. Отговорът на въпроса "Как си?" е нещо повече от розов фон на статуса или емотикон. Той е споделена болка или радост.

Без да омаловажавам значението на грижата за здравето на бебето и детето, кой го е грижа за майката и бащата? За една бъдеща майка не е важно само да си пие витамините, но и да разпознае признаците на депресия, която може да я докара и до внезапни моменти на пълно оглупяване, истерия или решение да изостави детето си. Тя има нужда от подкрепа, за да преживее прехода от подлог в допълнение.

И тук стигаме до главния въпрос – къде са специалистите, които да научат родителите да се грижат за себе си. Защо в женските консултации или в чакалнята пред кабинета на педиатъра няма листовки с информация за организациите, които подпомагат родителите в беда? Защо няма гореща телефонна линия за жени в следродилна депресия и за т.нар. самотни родители? Защо родителите не знаят, че ако изоставят детето си на улицата, ги чака затвор? Майчинството не е само кърмене или хранене, смяна на пелените и сън. Това е нова форма на живот, сложно изречение, в което „детето“ не е единственият подлог. Не е срамно да кажеш, че ти е трудно. Не е глупаво да питаш или да поискаш помощ. Подсъдимо е да изоставиш бебето си. Аз съм разумна жена, но не знам кого да попитам за помощ, ако изпадна в депресия. Не знам какви права и задължения имам като родител в тази държава, но знам кого да попитам. Има хора, които не знаят. Именно това трябва да пише в книжките, които ти дават след първата женска консултация. Това трябва да бъде първото четиво за всяка жена, която се чуди дали да задържи плода. След него, дали ще кърмите или не, е лично решение.

Препоръчваме ви:

Майчинство for sale 
Въпросите, които всяка бъдеща майка си задава 
Не винете мама

Незабравимият уникален опит вече е неразделна част от идеалната ваканция. Един от travel-трендовете напоследък е стремежът да получиш уникални впечатления извън препоръките в пътеводителите и предсказуемите туристически маршрути. Например да поживееш в средновековна ферма в сърцето на Умбрия и да участваш в брането на маслини, печенето на хляб или правенето на вино. Можеш да се запишеш във foodie-клуб (кулинарни клубове, каквито сега има в много градове на Европа), за да имаш възможност да попаднеш не само в актуалните заведения, но и на домашна тематична вечеря, на която можеш да хапнеш вкусна храна и да се запознаеш с местните жители.
Друга опция е да посетиш с шеф-готвач рибния пазар, след това заедно да приготвите обяд от местни продукти и да усвоиш кулинарни умения. При пътуванията си ние действително все по-рядко се държим като туристи и все повече като опитни и взискателни пътешественици. Съвременните туристи, особено милениалите, се интересуват преди всичко от яркия автентичен опит, който ще остави незабравими спомени и няколко дузини атрактивни снимки в Instagram. В това се кълнат маркетолози от цял свят. По данни на скорошно мащабно изследване на американски социолози (Harris Group) 72% от милениалите предпочитат да харчат пари за впечатления, а не за материални блага.

За да бъде задоволено стремително нарастващото търсене на подобен опит, веригата петзвездни хотели Conrad Hotels and Resorts например неотдавна разработи програма за активни пътешественици - Stay Inspired. Гостите на всеки от 37-те хотела от групата, разположени във всички части на света, могат да резервират ексклузивни тематични екскурзии по места, които не могат да бъдат намерени в пътеводителите, да се потопят в местните обичаи и начин на живот. Според свободното време, с което разполагате, можете да си резервирате екскурзии или някакви събития за час, два, три или пет. В ролята на екскурзоводи влизат както специално обучени гидове на веригата, така и местни популярни хора – топ блогъри, личности от арт-средите и т.н.
Гостите на Лондон например имат възможност да посетят тайните нощни барове на Уест Енд; да обядват в гастро-пъб в Хампстед, където живеят много знаменитости; да направят байк-тур по живописния Regent's Canal; да напазаруват handmade сувенири; да послушат джаз на живо; да вземат мастър клас по салса в един от закритите клубове „Малката Хавана“.
В хотел в Япония ще ви предложат екскурзия по кулинарните забележителности на района; по пазарите, където шеф-готвачите избират продукти за менюто си; ще можете да получите и мастър клас по приготвяне на супа-рамен; ще дегустирате японско уиски или бира. А в Ню Йорк можете да вземете клас по ветроходство от олимпийския шампион Стив Колгейт, да плувате с лодка по южния край на Манхатън и да се разходите по залите на Metropolitan Museum of Art… през нощта.
Stay Inspired се поддържа от известния травъл-журналист Питър Джон Линдбърг (@peterjlindberg), който в миналото си е бил изпълнителен директор на американското издание Conde Nast Traveller. Тази програма представлява безплатен електронен гид, от който могат да се възползват не само гостите на хотел Conrad, но и всички желаещи: на сайта StayInspired.com могат да се намерят много необичайни маршрути и адреси с интерактивни карти. Можете предварително да се свържете с представител на избрания от вас хотел и да планирате с него маршрутите, които искате да обиколите, можете да резервирате стая с отстъпка и много други неща. Всичко това е създадено с една единствена цел: да направи от туриста - пътешественик.

Източник: marieclaire

Препоръчваме ви още:

Леголенд и красивата баварска провинция 

Мюнхен - правете фалафел, а не война 

Залцбург и защо Моцарт ни прокле

Пътешествие до Дебрецен  

Автор: Станимира Ангелова

След обстоен преглед на всички възможни начини за придвижване до „далечния“ град Дебрецен, се оказа, че от България първо трябва да пътувам до Будапеща и чак след това до Дебрецен, който иначе се намира само на 600 км от моя град. Предвид горчивия ми опит със самостоятелните пътешествия реших да подходя изключително сериозно. И какво по-умно от това да си поръчаш и платиш билет онлайн? Бих казала нищо, освен ако не сте като мен – роден пътешественик до всевъзможни дестинации, общото между които е единствено фактът, че по случайност успявам да стигна закъдето съм тръгнала, никога обаче безпроблемно.

И отново предвид горчивия ми опит билетът беше потвърден седмици преди пътуването. Багажът беше стегнат и по всичко личеше, че прокобата на лошото пътуване е прогонена. Но ден преди заминаването една любезна дама ме информира, че аз всъщност няма да пътувам директно до Будапеща. Ще се наложи да пътувам първо до София, оттам до Будапеща и оттам до Дебрецен. Е, казах си, случва се всичко, какво пък, нали все пак ще стигна Дебрецен.

В уречения час се строявам на варненската автогара да си чакам автобуса за София. И изведнъж, о, чудо! Виждам как на няколко метра от мен се мъдри автобуса до Будапеща, за който имам БИЛЕТ, грижливо потвърден и своевременно закупен. Автобусът сякаш чака точно мен, почти имам чувството, че ми намига. И всячески дава вид на автобус с много сериозни намерения да пътува точно към Будапеща. Стиснала здраво билета си, хуквам към офиса на фирмата. Внимателно и не твърде нахално избутвам 7-8 човека на опашката и победоносно връчвам билета на касиерката. Тя го поглежда, смръщва се на сайта, от който е закупен и ми заявява:

- Госпожо, няма ви в нашата система.

- Как така ме няма? Платих си онлайн и получих този билет. – усещам как гневът мъничко изправя косата ми, но надеждата все още го държи под контрол.

Касиерката е изключително спокойна, личи си, че не за първи път обяснява. С търпението на начален учител, който учи първолаче да пише ченгелчета, ми показва няколко пъти, че не фигурирам в системата. Също така добавя, че не съм първият случай, в който човек купил билет от същия сайт, е препращан до София и оттам се прекачва на друг транспорт до определената крайна точка. Не знам защо смята, че това по някакъв начин би трябвало да ме успокои. Не успява. Но поради липса на адекватно решение, помахвам за сбогом на директния автобус за Будапеща и се качвам на софийския.

На Централна автогара обаче имам посрещач. Дали защото съм вече поизнервена и разочарована, или защото фирмата нарочно си подбира служители, които вдъхват шок и ужас у претенциозните туристи, но дамата, която ме посреща не мога да нарека по друг начин освен вещица. Целта е изпълнена – преглъщам всичкото си недоволство и се покорявам на злата й воля. Тази особа ме затътря до офиса им, който се намира пред Централна ЖП гара. Информира ме, че след 2 часа билетът ми ще бъде готов и ме отпраща да се спасявам из улиците. Осмелявам се да попитам защо по дяволите ме пращат да обикалям половината страна, за да стигна дотам, закъдето съм се запътила, но отговор няма. Можеше и да е по-зле. Можеше, например, да ме омагьоса и превърне в жаба, така че общо-взето леко се измъквам. Щурам се се из софийските улици, мечтаейки за Дебрецен, а след два часа видимо доволната вещица със зловеща усмивка ми връчва билет и ме информира как ще пътувам до Будапеща. Познайте! С международен автобус, който обикаля половин Европа. Нищо общо с това, за което съм платила. Само че докато успея да й обясня, че това не ме устройва, вещицата се изпарява яко дим, а аз оставам на сектора на автобуса. Вече съвсем объркана, отварям билета и ме осенява прозрение каква е крайната цел на това разкарване на скромната ми особа напред-назад из България и Европа. Моята нова познайница вещица ще спечели 6 лв от разликата в билета, който си купих онлайн и билетите, които получих. Всичкото това размъкване било за едни 6 лв.

На сектора притеснително нямаше никого, само аз с един билет и много багаж. Няма да споделям какви мисли ми минаха през главата. Представих си как моята вещица се пържи в адски огън и издава зловещи звуци, които галят ухото, макар и само във фантазията ми. Но времето минаваше, а автобус нямаше, а и пътници също липсваха. Вече почти изпаднах в паника, когато изведнъж автобусът се материализира и като в някакъв флашмоб от всички крайща на автогарата започнаха да се стичат хора с куфари. Настаних се. Дотук добре, си помислих, поне имам шанс да стигна навреме в Будапеща. На втория етаж на автобуса, (който между другото се оказа с доста екстри като интернет, работещ климатик и персонален монитор за забавления) нямаше много хора. Още по-добре, си казах. Автобусът потегли. Нищо вече не можеше да помрачи обзелия ме оптимизъм, дори и досадният чичко, който се местеше от седалка на седалка и озвучаваше етажа с изключително звучно похъркване, напомнящо тиролски трели. Но той и буден издаваше странни звуци, така че накрая му свикнах. На унгарската граница обаче заради едно украинско семейство поседяхме 3 часа и още 3 се забавихме заради задръстването. Нищо работа, нали? Важното е, че най-после, макар и с огромно закъснение стигнахме Будапеща.

Автобусът ме изсипа на централна автогара Nepliget в Будапеща. По план трябваше да пътувам с влак до Дебрецен, но тъй като не знаех изобщо как да стигна до жп гарата, ми хрумна да проверя дали няма да мога да хвана автобус. Доволна от прозорливостта си, поех дълбоко въздух и тръгнах към гарата. Влязох с гордо вирната и не дотам добре изглеждаща глава и се запътих към „Информация“. Застанах до гишето и се опитах да се информирам на английски език за наличните маршрути. Едно много сърдито унгарско девойче ми отговори през зъби да си взема номер и тогава да питам каквото ще питам. И ми посочи с пръст една колона. Огледах колоната от няколко страни, но автомат за номер не видях. Обиколих отново от другата страна и тогава, о, чудо, машината се появи. Взех номер и се строих на опашката. Извикаха ме на същата каса. Девойката ме прати на приземния етаж, където са вътрешните линии. Слязох по стъпалата надолу с куфара, в който спокойно можех да се побера и огромната раница на гърба. Там на едно от гишетата с жестомимичен език доста успешно успях да обясня, че искам билет за Дебрецен. Жената пак ме изпрати на информация. Прииска ми се да обясня, че оттам идвам, но някои пикантни изрази са трудно преводими, затова кротко поех обратно към информация. Процедурата вече ми беше ясна, затова си взех номерче и се озовах отново на същото гише с не много любезното девойче. Поех дълбоко въздух за пореден път и обясних отново, че търся информация за автобус до Дебрецен. Тя ме погледна и през зъби ми заяви:

- NO BUSES TO DEBRECEN.

- EXCUSE ME?- попитах аз с широко ококорени очи.

- NO BUSES TO DEBRECEN.

Потиснах желанието си да й кажа къде да отиде на всички възможни езици, включително жестомимичен. Нали вече съм в Европа, трябва да я караме по-цивилизовано. Ще търся влак, си помислих, бездруго това беше планът.

Повлякох си куфара и тръгнах да търся най-близката метро станция. Забелязах входа на метрото и се запътих натам със стегната крачка. На тясната пешеходна пътека уж светна зелено, но не ми стана ясно защо изведнъж ме обградиха велосипеди и всички ме гледаха лошо. Въпреки това си пресякох. Влязох в метрото и отново се запътих до първата информация, която видях. С питане и до Рим се стига, са казали хората, а аз съм тръгнала само до Дебрецен. Отново на английски обясних, че искам да стигна до жп гара, от която да хвана влак до Дебрецен. Момичето изключително бавно и спокойно взе една карта и ми показа, че има 3 гари и аз трябва да й кажа до коя точно искам да стигна. Ами, не знам до коя. Искам да стигна до някоя. Все така спокойно и дори някак доволно ми се обясни, че ако аз самата не знам до коя гара искам да стигна, няма как да ми се помогне. Пак леко се разминах. Можеше да ме прати на психоаналитик.

Изнесох се от информация и тръгнах да диря интернет из метро станцията. Вече изморена от багажа и неудачите си, се отпуснах на първия стол, който видях. И слава Богу! Съдбата се смили над мен. Оказа се, че точно тук има Интернет. Открих сайта, от който бях намерила разписанието на влаковете и с нови сили се втурнах към информация отново. Момичето погледна сайта и заяви, че не вижда гара и това е сайт с влакове от всички гари. Нервно кликнах на един влак и прочетох на развален унгарски името на гарата.

Това явно беше вълшебната дума, защото момичето пъргаво започна да чатка по клавиатурата, дори май се появи усмивка на лицето й.

- 350 forin please.

Ами сега? Аз нямам форинти, а само евро. След кратка дискусия се оказа, че мога да платя само с форинти, а най-близкото място, където мога да обменя е гарата, от която идвах. Отново се понесох с куфара към гарата. Накрая се оказа, че имат топла връзка, която никой от услужливите ми информатори не се сети да ми посочи. Обмених евро и за пореден път се върнах в „Информация“, за да си купя билет. А обяснението на момичето как да стигна до жп гарата се изчерпваше с една карта на метрото, където беше оградена с кръгче спирката. 

С билет, карта и куфар в ръка поех към входа на метрото. Един любезен случаен минувач ме насочи към правилния изход и не след дълго вече бях на точната спирка. Но жп гара никъде не се виждаше. Пообиколих, но никъде не намерих подобие на гара, поне такива, каквито ние си ги имаме в България. В крайна сметка отново с питане я открих. Една прекрасна огромна сграда, цялата в стъкла и прозорци. Нахлух вътре и се насочих към първата каса. Греда! Втората и тя. На третата имах щастието да се разбера с касиерката на английски и най-после да се сдобия с билет за Дебрецен. А след няколко часа най-после стигнах до гарата на прекрасния Дебрецен. Първият етап от моето пътешествие приключи след ненужно дълго пътуване, което ми отне повече от ден, а можеше да приключи за часове. Но сега ме очакваше един великолепен нов град за разглеждане и опознаване, така че се усмихнах и поех напред.

А на връщане ми предстоеше само някакъв си самолетен полет до Лондон и оттам до София. Но това е друга история. 

Препоръчваме ви още:

Леголенд и красивата баварска провинция 
Мюнхен - правете фалафел, а не война 
Залцбург и защо Моцарт ни прокле 
Виенски истории

10 правила на храненето, които могат да ви бъдат полезни

Всички знаем кой е Джейми Оливър. В страната си той е почти национален герой. Един от най-популярните му проекти е Food Revolution, чиято цел е да научи младото поколение да се храни правилно. Сега Джейми е подел нова кампания Sugar battle и е обявил война на захарта. Във Великобритания показателите за затлъстяване при децата са сред най-високите в Европа. Всяко десето дете, на възраст 4-5 години, има наднормено тегло. Сред тийнейджърите затлъстяването е 20%. Още един шокиращ факт: на близо 30 хиляди деца в доучилищна възраст, всяка година им вадят млечен зъб под обща наркоза. Оказва се, че зъбите на малките британчета масово почерняват и гният, което според стоматолозите се дължи на прекомерната консумация на захар. Джейми Оливър вече удържа първата си победа в битката срещу сладките храни. С решение на британския парламент, от април 2018 година, се въвежда данък върху напитките съдържащи захар. Известният кулинар не спира дотук. Той призовава да се забранят телевизионните реклами на кока кола и нездравословни храни до 21 часа, когато пред екрана все още има деца. Настоява да бъдат премахнати и всички вредни изкушения около касите на големите хипермаркети и да бъдат изложени в закрити щандове. Това вече беше направено с цигарите. Джейми е въвел и строги правила на хранене в собствения си дом. В семейството на многодетния баща сладките напитки са табу. Не е пожалено дори подсладеното мляко.

В Германия родителите се отнасят много спокойно към похапването между основното хранене. Децата почти непрекъснато дъвчат нещо (основно хляб). Хлябът е важна съставка и от вечерното меню. Най-често се предлагат сандвичи. Топла храна малчуганите получават в детската градина. Немските майки не са запалени кулинарки.

Във Франция има култ към кулинарията. „Френските деца не плюят храната си.“ – това твърдение е с почти международна популярност.

Много интересни факти за изграждането на хранителни навици у децата могат да бъдат открити сред традициите в европейските страни. Този опит е обединен в 10 правила на детското хранене.

1. Осигурете разнообразие
Според системата OptimiХ, разработена от водещи немски педиатри и диетолози, дневните въглехидрати в менюто на малките деца трябва да са не по-малко от 54%; мазнините – около 32% (основно растителни); белтъчините – 14% (наполовина растителни, наполовина животински). Повечето специалисти препоръчват три основни хранения на ден с две закуски между тях.

2. Ограничете сладкото
Но не го забранявайте съвсем. По данни на Световната здравна организация (СЗО), децата на възраст между 4 и 6 години трябва да консумират не повече от 19 г захар дневно, а децата между 5 и 11 години – не повече от 24 г. „Първото, което трябва да направим, е да помогнем на децата да развият вкусовата си „палитра“, за да не са съсредоточени рецепторите им върху сладкото“, твърди кулинарният критик Би Уилсън, майка на три деца и автор на бестселъра First Bite: How We Learn To Eat („Първата хапка – как се научаваме да ядем“). Второ, трябва да ги научим да откриват фактора „хедонизъм“ в разнообразната храна и в консумирането й. Какво означава това? Освен вкусно приготвена храна (в която е желателно да има поне един продукт, от който детето ви няма да се откаже, ако е гладно), на масата трябва да цари позитивна атмосфера, без принуда и заплахи. Трето, твърде строгите забрани предизвикват ефекта на забранения плод. Децата проверяват границите на позволеното, като искат нещо сладко с още по-голяма настойчивост.

3. Прегръщайте децата си по-често
Влечението към сладкото често е симптом на дефицит (физически или психически). Появява се, когато има недостиг на важни елементи в менюто или когато има емоционален дефицит. „Възможно е детето да иска нещо сладко, просто защото има нужда да бъде прегърнато.“, обяснява Мария Кардакова, нутриционист, доброволец в кампанията на Джейми Оливър и съосновател на лондонската компания Clever Body Solutions.

4. Не пропускайте периода „прозорец на толерантността“
Според редица педиатри децата са най-възприемчиви към нови вкусове между 4-7-и месец след раждането. Затова захранването трябва да започне не със сладникавите на вкус пюрета от морков и тиква, а с по-силни, леко горчиви вкусове – пюрета от броколи, спанак, карфиол. Така правят във Франция. „Първото пюре от захранването е приготвено от зелен фасул, спанак, тиквички или от бялата част на праза.“, пише в книгата си Памела Дракърман. За по-големите деца британските диетолози са разработили системата Tiny Tastes (малки вкусове). В продължение на 10-14 дни, специалистите съветват да предлагаме на децата нови продукти. Парченцата са колкото грахово зърно. Препоръчва се това да се прави извън основното хранене, например час по-рано.

5. Дайте право на избор
В последните години във Великобритания е на мода методът Baby-Led Weaning, познат у нас като захранване, водено от бебето. След навършване на 6 месеца (или малко по-късно), когато детето вече уверено седи, има достатъчно добре развита моторика и проявява интерес към храната, вместо пюре можем да предложим порцията във вид на малки, меки късчета. Става дума за микродози (за начало не повече от 200 калории дневно), тъй като майчиното мляко (или адаптираната формула) все още е основна храна. Има мнения, че точно по този начин децата навреме се запознават с натуралната храна.
6. Не изнудвайте с храна
Към 5-а си година (възможно е и по-рано) много деца започват да бъркат емоционалния глад с физиологичния. „Често това се случва, защото ние, родителите, активно ги учим да игнорират апетита си“, обяснява детският диетолог Наталия Стасенко, създател на училището за родители feedingbytes.com. - Използваме храната като възпитателно средство. „Още една хапка и ще ти дам шоколад.“ Прекият и косвен натиск върху децата нарушава вродената им саморегулация и здравословното отношение към храната.“

7. Не прехранвайте
В много страни в Европа сега набира популярност методът на интуитивното хранене. „Тялото ни притежава изначална мъдрост, която му позволява да избира това, което е нужно да бъде изядено сега, и в какво количество.“, твърди Светлана Бронникова, клиничен психолог, директор на Център по интуитивно хранене.
А ето какво казва друг привърженик на метода – Карлос Гонзалес, баща на три деца, основател на Каталунската асоциация по кърмене и автор на няколко популярни книги за детското хранене: „При децата има периоди на по-ускорен и по-забавен растеж. Това се отразява на апетита им. Детето на възраст между 1-6 години, яде (пропорционално) значително по-малко от тийнейджър на 12 години във фазата на активен растеж. Малките деца имат малък стомах. Нужно им е по-малко количество храна с по-висока калоричност. Не им предлагайте повече, отколкото могат да изядат.“

8. Поставете граници и създайте правила
Всъщност именно дисциплината е в основата на културата на хранене във Франция. Ето кои свои принципи споделя Валери де Штуц, майка на три деца от градчето Евиан:

- храненето и телевизията (както и телефоните, таблетите  или лаптопите) са несъвместими;
- поне веднъж дневно семейството се храни заедно;
- ако някой приключи по-рано, изчаква другите;
- ходенето до тоалетна се прави преди или след хранене;
- закуските между основното хранене при децата до 3 години не се поощряват, а при по-големите изобщо не се практикуват;
- не е задължително новата храна да бъде изядена, но е задължително да бъде опитана.

9. Не насилвайте
«L’insistenza crea la resistenza» (иначе казано - колкото повече настояваме, толкова по-голяма е съпротивата). За този феномен на детско-родителските отношения разказва проф. Памела Паче, известен италиански психоаналитик: „Задавайте си по-често въпроса – какво иска да ми каже детето с поведението си на масата. И ако има проблем, запитайте се не го ли провокирате с излишен натиск? Възможно е с отказа си да се хранят, децата да се опитват психически да се отделят от вас.“

10. Споделяйте отговорността
Този подход е предложен още през 80-те години на миналия век от американския диетолог и семеен терапевт Елин Сътър. Каква е идеята? Вие като родители отговаряте за това в дома да има вкусна, здравословна храна, която се поднася в определено време и в уютна обстановка. А децата ви са в правото си да решат колко и какво да изядат. „Детето трябва да бъде заинтригувано, да разбере, че храната е негов личен физиологичен процес, нужен, за да живее качествено и здравословно. Не е просто субстанция, която трябва да поеме, защото така иска майка му“, казва Екатерина Блюхтерова, клиничен психолог, майка на три деца, която специализира в областта на детско-родителските взаимоотношения.
Методът на споделената отговорност е основен и разумен, макар и не толкова лесен за осъществяване. Но ако започнем да го прилагаме, можем да живеем значително по-лесно и здравословно.

Материала подготви Янка Петкова

Източник: marieclaire

Още за храненето:

Как детето да заобича здравословната храна - 20 съвета от японските майки 
Всичко за захранването водено от бебето
Детето не яде? 7 полезни идеи за родителите на злояди деца

Автор: Мая Цанева

Отдавна обмислям този текст и днес, денят на Голяма Богородица, хем му е ден, хем не съвсем.

Аз съм майка и гладен за новини професионалист, сиреч работя в медиите. Откакто станах родител, модерните търсачки на информация ме надушиха и естествено, пред погледа ми изникват все теми, свързани с родителството. Първи бяха ловците от рекламната империя на индустрията за деца, които се опитаха да уловят в капана си неспокойния ми поглед и душа на бременна и майка. Признавам си, купих достойно количество напълно излишни приспособления и нововъведения, но навреме излязох от лепкавата кал на уж перфектната грижа. Детето ми се возеше комфортно с наследена количка и триколка, дрехите му са и нови, и подарени и не е захранвано единствено с биохрани.

Последва атаката с новини, тенденции и илачи за всички измислени, новопоявили се или стари като света болежки, които едно дете и майка му могат да изпитат. Върхът на истерията настъпи, когато в един ден изкупих всичко възможно за диария, а той се оправи от няколко капки мента за около 1-2 лева.

Измъкнах се и от този капан, но все още здраво ме държи примката на новинарската, извинете, помия. Вероятно е въпрос и на гледна точка, но всеки ден ме посрещат новини за инциденти, престъпления с деца. Ако не бях старо куче в медиите, вероятно детето ми нямаше да направи и крачка напред без костюм на космонавт. Уморих се сърцето ми да проплаква почти ежедневно, както се случи, когато малкото сирийче потъна и изплува на турския бряг, или когато някой насили или изостави дете. Уморих се да живея в свят, пропит от страх, че няма утре. Страхувам се, да, но се боря да не ме страхуват.

Станах майка, защото ми писна да ме е страх дали след 3 месеца ще имам работа или не. Омръзна ми и да чакам светът да се промени. Реших да го променя аз, защото инстинктът ми за самосъхранение е по-силен от усилието на дребнавото преживяване ден за ден. Трудно е. Ако днес трябваше да взема това решение с разум, а не по инстинкт, нямаше да го направя. Често ми се иска Земята да спре и да сляза, но вече нямам тази опция. Имам време единствено да живея щастливо, защото целувките и прегръдките на детето ми са по-силен антидот срещу самоомразата, която създаваме и храним богато. Имам време за работа по свят на бъдещето, който да не продава майчинството като стока, хем exclusive, хем на промоция, стига да те направи верен консуматор. Родителството може да бъде капан, но и освобождение, стига да се разпознаеш отвъд рекламата на живот в скъпи дрехи и аксесоари, в кариера "заради детето", но без време за най-ценното - семейството.

Майчинството е плач, прегръдка, любов и омраза в 3 през нощта. Всеки е дете и родител. Когато гушкаме племенника си или подаваме ръка на съседското дете, за да се качи по стълбите, или просто отстъпваме път на количка, ние ставаме част от света на малчугана. Ние сме лели, баби, чичовци, дядовци...Ние сме светът на децата ни. А те ни пазят като щит срещу отровата на света, който сами строим и разрушаваме. Този свят не е за продажба и засега е в наличност. Той е твой, роден от теб и сътворен от теб. Пази го.

Още от същия автор: 

Няма ваксина срещу мизерия 
Детето на държавата 
Капан за модерни родители

Професионална общност за приобщаващо образование излиза с позиция за широка обществена дискусия, която да бъде първо на ниво принципи и ценности и след това на ниво мерки и процедури. Членовете на Общността излагат своите наблюдения в 7 основни точки.

Агресията и мястото на училището в живота на децата
В училище детето се учи кое е приемливо и кое не. Отговорността на училището не може да бъде ограничавана до обсега на заснетото с камерите или до оградата на училищния двор. Ако детето не намери надежден възрастен, който да е насреща при проблем, то ще бъде принудено да потърси съвет от връстниците си, които имат същия социален стаж и не могат да му дадат гледната точна на опита. Въпросът е готови ли са възрастните да придружават децата в израстването, дали имат позиция за възпитанието им и как ги учат да се самоконтролират.

Дефинирането и реакциите на агресията
Всяка негативна проява се етикира като „агресия“. Не се прави разлика между агресия, тормоз и инцидент. Няма и разбиране за това, че агресивното поведение е част от функционирането на всеки човек и в този смисъл не можем да го победим окончателно, както често се говори. Дори в самата Наредба за приобщаващо образование проблемното поведение се разглежда като отделна проява, на която да се отговори реактивно. Изначално липсва разбирането, че проблемното поведение е съпътствано често от душевни страдания. В чл. 41 от действащата Наредба за приобщаващо образование мерките за преодоляване на проблемно поведение при децата са неадекватно градирани. Ако философията е в превенцията, не може мерките по превенция да се явяват след редица предшестващи санкциониращи мерки.

Различните агресори
В Наредбата за приобщаващо образование се говори само за агресия между деца. Има много случаи на агресия между учители и деца, в които агресорът е различен. Тези случаи не се документират и за тях не се води статистика. Под проява на агресия следва да се разбира всяка агресивна проява, между които и да е субекти в училищна среда. Механизмът за противодействие на училищния тормоз между децата и учениците в училище изключва, че възрастният може да тормози дете. Този момент остава неясен и не може да се докаже. Важно е да се отбележи също, че до момента няма надеждни оповестени данни за училищната агресия. А без данни не е възможно да се направи задълбочен анализ и да се планира превенция.

Необходимите специалисти
Нужни ли са ни повече специалисти? Да, но това не означава само ресурс за наемане на специалисти. По-важно е да има достатъчно на брой подготвени специалисти. По мнение на работещите в системата нито броят, нито подготовката им са достатъчни. Необходима е държавна стратегия за това как и какви специалисти се създават. Освен специалистите, е важно да включим учителите, непедагогическия персонал и родителите. Към страдащото дете всеки в училище има ангажимент, включително и непедагогическият персонал.

Включването/ролята на децата
Един от най-мощните педагогически похвати за създаване на позитивна среда е въвличането и овластяването на децата по отношение на средата, която обитават. Важно е възрастните да чуят техните мнения и разкази за това как усещат атмосферата в училище и да се замислят над предложенията, които те дават. Нужно е предоставянето на повече възможности и отговорности на децата да организират пространството, което обитават.

Включването/ролята на родителите
Всяко училище трябва да бъде насърчено да има работеща политика на приобщаване на родителите към своите ценностите и визия. Родителите биха се превърнали от опоненти в партньори на учителите и училищното ръководство, само когато са разбрали и приели предварително правилата за това какво е приемливо и какво не, както от страна на децата, така и от страна на самите родители.

Ролята на институциите
Междуинституционалното взаимодействие е ключово за синхронизиране на усилията в полза на детето. Само когато  МОН, ДАЗД и МТСП координирано прилагат Наредбата за приобщаващо образование ще бъде постигната пълноценна грижа за децата и учениците.

Вижте още: Как да разпознаем, че детето ни е жертва или насилник

За Професионална общност за приобщаващо образование:

Професионалната общност за приобщаващо образование е учредена на 10 февруари 2017 г. Замислена като неформално обединение на професионалисти в сферата на приобщаващото образование, организацията наброява над 40 членове – директори, учители, ресурсни учители, психолози, университетски преподаватели и училищни медиатори.

За Център за приобщаващо образование:

Център за приобщаващо образование (ЦПО) е неправителствена организация, която работи за утвърждаване на приобщаващата училищна среда като стандарт за качество в образованието. Организацията подкрепя училищата да се развиват като общности със споделени ценности и визия така, че децата да бъдат насърчавани да разгърнат способностите си и да превъзмогват трудностите, учителите да се чувстват подкрепени и уверени, че са ефективни и че могат да се справят с предизвикателствата, и родителите да поемат своята отговорност в партньорство с училището.

Съветите на психолога за родители, които се безпокоят, че детето им има ниска самооценка

В периода 12-17 години много тийнейджъри преживяват криза на самооценката и идентичността на личността. Недоволството от външния вид предизвиква чувство на вина, понякога дори ненавист към самия себе си. Детето не може да се справи само с тези чувства, затова има нужда от помощта ни.

В тази възраст зависимостта от самооценката е много по-висока, отколкото предполагат родителите. Днес изискването за съответствие на медийните стандарти за красота и физическо съвършенство оказва натиск не само върху момичетата, но и върху момчетата. Изследвания на известна козметична компания показват, че макар наднормено тегло да се наблюдава при 19% от момичетата, 67% от тях смятат, че трябва да отслабнат. Зад тези цифри стоят реални проблеми.

Младите момичета използват нездравословни методи за редуциране на теглото (таблетки, гладуване), а момчетата приемат препарати, които подпомагат натрупването на мускулна маса. Заради комплексите си тийнейджърите се държат сковано и резервирано в общност, неуверени са, избягват да общуват дори с връстниците си. Децата, които са обект на подигравки, пренасят гнева върху себе си и своите физически „недостатъци“, стават озлобени и затворени. Комплексите не се израстват. Не можем да разчитаме, че времето ще ги тушира. Най-добре е да помогнем.

1. Говорете за проблема открито, споделяйте опит и изслушвайте, без да иронизирате

За да накарате тийнейджъра да „проговори“, трябва да разберете какво преживява. Спомнете  си какви бяхте на тази възраст. Възможно е да сте били притеснителни, да сте се мразили на моменти, да сте смятали, че сте неудачници, че сте дебели или грозни. Обикновено връщайки се в детството, ние си спомняме хубавите моменти, а трудностите и неприятностите забравяме. За детето ще е полезно да чуе, че и вие сте имали своите тревоги на онази възраст. Не се опитвайте да се шегувате и не омаловажавайте терзанията му, защото може би една пъпка на вас ви изглежда смешно дребен проблем, но за него е бедствие. 

2. Хвалете на глас

Използвайте всеки разговор, за да подчертаете добрите страни на детето си. Това е подкрепа, от която то се нуждае, макар да не признава пред вас. Ако често го иронизирате, става затворено, ако го насърчавате, се научава да вярва в себе си. Хвалете го не само за външността му. Одобрението за неговите постъпки има не по-малко позитивен ефект. Оценявайте усилията, които влага, за да постигне целите си. Самият факт, че има такива, е вече повод да чуе похвала от вас. Ако претърпи неуспех, обяснете, че невинаги нещата се получават така, както сме ги планирали и не трябва да се концентрира върху някакъв малък провал. Той е временен. И отново споделяйте собствения си опит. Вие също невинаги сте успявали от първия път - ако разкажете това на детето, ще му вдъхнете увереност.

3. Бъдете снизходителни към себе си

Не бива майката, докато се гледа в огледалото, да коментира кръговете под очите си, наедрелия си ханш пред момичето. По-добре е разговорът да се движи около достойнствата – прекрасната усмивка, плавната походка. Споделете с момичето си колко недоволни от себе си сте били на неговата възраст. Разкажете как сте преживели промените в тялото си и как сте се отърсили от комплексите си. Друг важен момент е моделирането: дайте възможност на детето си да види, че се грижите добре за себе си и цените достойнствата си.

4. Формирайте ценностна система

Обяснете, че е повърхностно да се съди за човек по външността му. Ще ви опонират със сигурност. Но не се отказвайте. Не обсъждайте другите в присъствието на детето си. То не бива да чува такива разговори или да участва в тях. Детското съзнание е възприемчиво и е напълно възможно тийнейджърът да проектира в себе си оценката, предназначена за друг. Когато обсъждаме другите, попадаме в система от стереотипи, от които ставаме зависими. Така „аз живея“ се превръща в „другите живеят“ чрез мен. Чуждите стереотипи се налагат от най-ранна възраст, например детето се оценява по стандарти, наложени от масата. Ако детето е свидетел на критичното ви отношение към външността на други хора, подсъзнателно ще започне да гледа през вашия критичен поглед и на себе си.

5. Открийте достойнствата и ги подчертавайте

Тийнейджърите са интересни хора. От една страна, искат да бъдат като всички останали, от друга – да се открояват. Учете детето да се гордее с уменията, особеностите и достойнствата си. Попитайте го кои са уникалните черти на всеки от семейството и неговите собствени. Обяснете, че нас ни определя не толкова външният вид, колкото характерът, уменията, талантите, интересите. Музиката, спортът, танците – всяко хоби може да развие увереността.

6. Възпитавайте медийна грамотност

Обяснете, че в медиите не показват нещата такива, каквито са в действителност. Идеалните образи, които те натрапват, са начин да се привлече вниманието, да се предизвика желание да купиш нещо. Може дори да демонстрирате с фотошоп какви са възможностите за манипулация. Помогнете на детето да изгради критичен поглед към реалността, особено виртуалната реалност. Не пропускайте да подчертаете, че е необходимо да уважава и цени това, което го прави уникално.

7. Дайте възможност на детето да се изразява

Поощрявайте стремежа му да изразява мнението си. Помагайте му да осъществява идеите си. Дайте му възможност само да избира как да се изявява себе си. Това е шанс да повярва в способностите си и да порасне уверен в себе си човек.

Източник: psychologies

По темата ви препоръчваме ви още: 

„Странен“ или „уникален“ - зависи от нас
Ти, критикът – комплексите на тийнейджъра
Един ден те ще са ни благодарни

Автор: Янка Петкова

От мобилните полицейски групи по Черноморието съм. Еженощно проверяваме заведенията. Основно по Южното Черноморие. Нали е район на вицепремиера. Втора седмица няма сън. Тарикатите от Слънчев бряг създават проблеми. Една вечер два пъти конфискувахме апаратура за озвучаване. Арестувахме рецидивиста DJ Панчо. И без това ни лазеше по нервите. Казваме му: „Пусни Веселин Маринов!“ – отказва. Втори път: „Пусни Веселин Маринов!“ – пак отказва. Това не е ли рецидив? Сега колегите от ареста на всеки кръгъл час въртят „Батальонът се строява“. Гърчат го психологически. Ще ми пуска хаус-маус, фънк-мънк! Е, вече нищо няма да пуска. По целия курорт се възцари тишина. Сбъдна се мечтата на скандинавските туристи. Те много обичат да им е тихо, иначе не им се чуват песните, като се напият.

Тия с апаратурата са много нагли. Отидохме веднъж, направихме акт, прибрахме им озвучаването. Тъкмо седнахме в едно заведение да се почерпим с колегите от данъчното, нали бяха конфискували оборота, по радиостанцията ни извикаха да се връщаме пак. Ония извадили друга апаратура и почнали наново дискотеката. Е, сега вече ще има „легни-стани“, както казваше един царски депутат. Не може някакви келеши да ни развалят кефа, да ходим ние в 4 сутринта на втора проверка и пак да изнасяме апаратура. Да не сме хамали?! Ще ги морим до края на сезона. И без това след тия акции догодина може да няма сезон. Клиентите заплашвали, че ще ходят вече на почивка в Гърция. Ми да ходят! Няма всяко лято да правим еженощни проверки. Ще ги гърбим за последно. Вицепремиерът добре им го каза: „Когато има политическа подкрепа, полицията си върши работата.“

Ами наркоманите от къмпинг Рапан? За пет дни – четири проверки и не можахме да им намерим наркотиците. Не е като да не ровихме. И ние търсихме, и колегите от министерството на туризма, но независимо едни от други. Пак ще ходим. Шефът каза да не се връщаме без наркотиците. Имало сигнал, че крадат и ток и вода, но той нямало да има същия „обществен резонанс“, затова много да не раздуваме. И ни предупреди да внимаваме с дюните. Да не настъпим някоя туфа с пясъчни лилии. В това отношение много сме стриктни. Откакто преди години местихме пъдпъдъците край околовръстното в друг ареал, ни викат еко полицаи. Ами еко, да не ни е леко? Окопали сме се в един хотел наблизо - „Водно конче“. Чу се нещо, че той бил незаконен. Хайде да не ни занимават с глупости! Ние сме по дирите на наркокартел. С колегата сме заели един апартамент на втория етаж и дебнем ония от Рапан с бинокли. Все ще се издадат. С тия каравани са ми много подозрителни. Като ги гледам как са оборудвани, нищо чудно и амфетамини да правят вътре, да ги пласират по дискотеките на Южното Черноморие. Скоро ще им спрем кранчето и на тях. Както сме започнали да конфискуваме апаратура, няма да остане кьорава дискотека.
Защото каква е нашата цел? Да се възцари тишина. Да се махнат тия, необвързаните, дето идват да се веселят сега и да се развие един хубав семеен туризъм. Предимно за пенсионерски двойки. Те са най-тихи, проблеми не създават. Денем ще си пекат остеопорозите, вечер ще лягат рано и ние най-сетне ще си починем на Българското Черноморие.

Още морски истории:

Малко слънце и някой, когото обичаш 
Багажът - драма в три действия
Тате, къде е сапунът?