Автор: Станимира Ангелова

След обстоен преглед на всички възможни начини за придвижване до „далечния“ град Дебрецен, се оказа, че от България първо трябва да пътувам до Будапеща и чак след това до Дебрецен, който иначе се намира само на 600 км от моя град. Предвид горчивия ми опит със самостоятелните пътешествия реших да подходя изключително сериозно. И какво по-умно от това да си поръчаш и платиш билет онлайн? Бих казала нищо, освен ако не сте като мен – роден пътешественик до всевъзможни дестинации, общото между които е единствено фактът, че по случайност успявам да стигна закъдето съм тръгнала, никога обаче безпроблемно.

И отново предвид горчивия ми опит билетът беше потвърден седмици преди пътуването. Багажът беше стегнат и по всичко личеше, че прокобата на лошото пътуване е прогонена. Но ден преди заминаването една любезна дама ме информира, че аз всъщност няма да пътувам директно до Будапеща. Ще се наложи да пътувам първо до София, оттам до Будапеща и оттам до Дебрецен. Е, казах си, случва се всичко, какво пък, нали все пак ще стигна Дебрецен.

В уречения час се строявам на варненската автогара да си чакам автобуса за София. И изведнъж, о, чудо! Виждам как на няколко метра от мен се мъдри автобуса до Будапеща, за който имам БИЛЕТ, грижливо потвърден и своевременно закупен. Автобусът сякаш чака точно мен, почти имам чувството, че ми намига. И всячески дава вид на автобус с много сериозни намерения да пътува точно към Будапеща. Стиснала здраво билета си, хуквам към офиса на фирмата. Внимателно и не твърде нахално избутвам 7-8 човека на опашката и победоносно връчвам билета на касиерката. Тя го поглежда, смръщва се на сайта, от който е закупен и ми заявява:

- Госпожо, няма ви в нашата система.

- Как така ме няма? Платих си онлайн и получих този билет. – усещам как гневът мъничко изправя косата ми, но надеждата все още го държи под контрол.

Касиерката е изключително спокойна, личи си, че не за първи път обяснява. С търпението на начален учител, който учи първолаче да пише ченгелчета, ми показва няколко пъти, че не фигурирам в системата. Също така добавя, че не съм първият случай, в който човек купил билет от същия сайт, е препращан до София и оттам се прекачва на друг транспорт до определената крайна точка. Не знам защо смята, че това по някакъв начин би трябвало да ме успокои. Не успява. Но поради липса на адекватно решение, помахвам за сбогом на директния автобус за Будапеща и се качвам на софийския.

На Централна автогара обаче имам посрещач. Дали защото съм вече поизнервена и разочарована, или защото фирмата нарочно си подбира служители, които вдъхват шок и ужас у претенциозните туристи, но дамата, която ме посреща не мога да нарека по друг начин освен вещица. Целта е изпълнена – преглъщам всичкото си недоволство и се покорявам на злата й воля. Тази особа ме затътря до офиса им, който се намира пред Централна ЖП гара. Информира ме, че след 2 часа билетът ми ще бъде готов и ме отпраща да се спасявам из улиците. Осмелявам се да попитам защо по дяволите ме пращат да обикалям половината страна, за да стигна дотам, закъдето съм се запътила, но отговор няма. Можеше и да е по-зле. Можеше, например, да ме омагьоса и превърне в жаба, така че общо-взето леко се измъквам. Щурам се се из софийските улици, мечтаейки за Дебрецен, а след два часа видимо доволната вещица със зловеща усмивка ми връчва билет и ме информира как ще пътувам до Будапеща. Познайте! С международен автобус, който обикаля половин Европа. Нищо общо с това, за което съм платила. Само че докато успея да й обясня, че това не ме устройва, вещицата се изпарява яко дим, а аз оставам на сектора на автобуса. Вече съвсем объркана, отварям билета и ме осенява прозрение каква е крайната цел на това разкарване на скромната ми особа напред-назад из България и Европа. Моята нова познайница вещица ще спечели 6 лв от разликата в билета, който си купих онлайн и билетите, които получих. Всичкото това размъкване било за едни 6 лв.

На сектора притеснително нямаше никого, само аз с един билет и много багаж. Няма да споделям какви мисли ми минаха през главата. Представих си как моята вещица се пържи в адски огън и издава зловещи звуци, които галят ухото, макар и само във фантазията ми. Но времето минаваше, а автобус нямаше, а и пътници също липсваха. Вече почти изпаднах в паника, когато изведнъж автобусът се материализира и като в някакъв флашмоб от всички крайща на автогарата започнаха да се стичат хора с куфари. Настаних се. Дотук добре, си помислих, поне имам шанс да стигна навреме в Будапеща. На втория етаж на автобуса, (който между другото се оказа с доста екстри като интернет, работещ климатик и персонален монитор за забавления) нямаше много хора. Още по-добре, си казах. Автобусът потегли. Нищо вече не можеше да помрачи обзелия ме оптимизъм, дори и досадният чичко, който се местеше от седалка на седалка и озвучаваше етажа с изключително звучно похъркване, напомнящо тиролски трели. Но той и буден издаваше странни звуци, така че накрая му свикнах. На унгарската граница обаче заради едно украинско семейство поседяхме 3 часа и още 3 се забавихме заради задръстването. Нищо работа, нали? Важното е, че най-после, макар и с огромно закъснение стигнахме Будапеща.

Автобусът ме изсипа на централна автогара Nepliget в Будапеща. По план трябваше да пътувам с влак до Дебрецен, но тъй като не знаех изобщо как да стигна до жп гарата, ми хрумна да проверя дали няма да мога да хвана автобус. Доволна от прозорливостта си, поех дълбоко въздух и тръгнах към гарата. Влязох с гордо вирната и не дотам добре изглеждаща глава и се запътих към „Информация“. Застанах до гишето и се опитах да се информирам на английски език за наличните маршрути. Едно много сърдито унгарско девойче ми отговори през зъби да си взема номер и тогава да питам каквото ще питам. И ми посочи с пръст една колона. Огледах колоната от няколко страни, но автомат за номер не видях. Обиколих отново от другата страна и тогава, о, чудо, машината се появи. Взех номер и се строих на опашката. Извикаха ме на същата каса. Девойката ме прати на приземния етаж, където са вътрешните линии. Слязох по стъпалата надолу с куфара, в който спокойно можех да се побера и огромната раница на гърба. Там на едно от гишетата с жестомимичен език доста успешно успях да обясня, че искам билет за Дебрецен. Жената пак ме изпрати на информация. Прииска ми се да обясня, че оттам идвам, но някои пикантни изрази са трудно преводими, затова кротко поех обратно към информация. Процедурата вече ми беше ясна, затова си взех номерче и се озовах отново на същото гише с не много любезното девойче. Поех дълбоко въздух за пореден път и обясних отново, че търся информация за автобус до Дебрецен. Тя ме погледна и през зъби ми заяви:

- NO BUSES TO DEBRECEN.

- EXCUSE ME?- попитах аз с широко ококорени очи.

- NO BUSES TO DEBRECEN.

Потиснах желанието си да й кажа къде да отиде на всички възможни езици, включително жестомимичен. Нали вече съм в Европа, трябва да я караме по-цивилизовано. Ще търся влак, си помислих, бездруго това беше планът.

Повлякох си куфара и тръгнах да търся най-близката метро станция. Забелязах входа на метрото и се запътих натам със стегната крачка. На тясната пешеходна пътека уж светна зелено, но не ми стана ясно защо изведнъж ме обградиха велосипеди и всички ме гледаха лошо. Въпреки това си пресякох. Влязох в метрото и отново се запътих до първата информация, която видях. С питане и до Рим се стига, са казали хората, а аз съм тръгнала само до Дебрецен. Отново на английски обясних, че искам да стигна до жп гара, от която да хвана влак до Дебрецен. Момичето изключително бавно и спокойно взе една карта и ми показа, че има 3 гари и аз трябва да й кажа до коя точно искам да стигна. Ами, не знам до коя. Искам да стигна до някоя. Все така спокойно и дори някак доволно ми се обясни, че ако аз самата не знам до коя гара искам да стигна, няма как да ми се помогне. Пак леко се разминах. Можеше да ме прати на психоаналитик.

Изнесох се от информация и тръгнах да диря интернет из метро станцията. Вече изморена от багажа и неудачите си, се отпуснах на първия стол, който видях. И слава Богу! Съдбата се смили над мен. Оказа се, че точно тук има Интернет. Открих сайта, от който бях намерила разписанието на влаковете и с нови сили се втурнах към информация отново. Момичето погледна сайта и заяви, че не вижда гара и това е сайт с влакове от всички гари. Нервно кликнах на един влак и прочетох на развален унгарски името на гарата.

Това явно беше вълшебната дума, защото момичето пъргаво започна да чатка по клавиатурата, дори май се появи усмивка на лицето й.

- 350 forin please.

Ами сега? Аз нямам форинти, а само евро. След кратка дискусия се оказа, че мога да платя само с форинти, а най-близкото място, където мога да обменя е гарата, от която идвах. Отново се понесох с куфара към гарата. Накрая се оказа, че имат топла връзка, която никой от услужливите ми информатори не се сети да ми посочи. Обмених евро и за пореден път се върнах в „Информация“, за да си купя билет. А обяснението на момичето как да стигна до жп гарата се изчерпваше с една карта на метрото, където беше оградена с кръгче спирката. 

С билет, карта и куфар в ръка поех към входа на метрото. Един любезен случаен минувач ме насочи към правилния изход и не след дълго вече бях на точната спирка. Но жп гара никъде не се виждаше. Пообиколих, но никъде не намерих подобие на гара, поне такива, каквито ние си ги имаме в България. В крайна сметка отново с питане я открих. Една прекрасна огромна сграда, цялата в стъкла и прозорци. Нахлух вътре и се насочих към първата каса. Греда! Втората и тя. На третата имах щастието да се разбера с касиерката на английски и най-после да се сдобия с билет за Дебрецен. А след няколко часа най-после стигнах до гарата на прекрасния Дебрецен. Първият етап от моето пътешествие приключи след ненужно дълго пътуване, което ми отне повече от ден, а можеше да приключи за часове. Но сега ме очакваше един великолепен нов град за разглеждане и опознаване, така че се усмихнах и поех напред.

А на връщане ми предстоеше само някакъв си самолетен полет до Лондон и оттам до София. Но това е друга история. 

Препоръчваме ви още:

Леголенд и красивата баварска провинция 
Мюнхен - правете фалафел, а не война 
Залцбург и защо Моцарт ни прокле 
Виенски истории