Как си представяме идеалния родител? Той е търпелив, любящ, компетентен, знае 2 и 200, децата му са чудесни във всеки смисъл на думата и т.н., и т.н. Изобщо това е един прекрасен родител, който има само един недостатък – не съществува в природата.

Всички тези качества са забележителни и нужни, но ако се опитаме да ги открием в един единствен човек, много бързо ще се сблъскаме с някои противоречия: той трябва да е търпелив; винаги да намира време за децата си, но при това да се развива личностно и професионално, да си е самодостатъчен; да е весел и жизнерадостен; винаги открит към нуждите на детето; да го подкрепя, но да не го глези; да умее да поставя и отстоява граници…

Огромно количество противоречиви изисквания, на които е невъзможно да съответстваш, без риск да те сполети тежка невроза.

Освен това, ако си представим, че притежаваме всички тези качества, много скоро ще открием, че елементарните родителски действия като да накараме например детето да си измие зъбите, могат да предизвикат истински ступор: „Когато му наредя да си измие зъбите дали не навлизам в личното му пространство? Достатъчно внимателна ли съм? Дали пък няма да травмирам детето с явната си заповед? Но как иначе да го накарам да спазва тези елементарни хигиенни правила… ?

Проблемът с образа на идеалния родител е и в това, че той е вреден. Хипнотизира ни със своята красота и не позволява на реалния родител да бъде в контакт със самия себе си, такъв какъвто е – уникален, особен, индивидуален. Обезценява всичко, което сме, което правим за децата си. Когато летвата е толкова високо вдигната, ние сме обречени да гледаме от „ниското“ това сияйно съвършенство и да установим, че никога няма да бъдем „там горе“. Всяко наше действие ще бъде недостатъчно правилно.

Освен това образът на идеалния родител е много удобен начин да държиш реалните родители в позиция на обвиняеми и това понякога много успешно се използва от социума. Все пак толкова е удобно всички проблеми да бъдат обяснени с „греховете“ на родителите: не отделят достатъчно време за децата си или ги задушават с вниманието си; налагат твърде много забрани или не поставят граници; не се занимават с наследниците си или ги товарят с извънкласни форми. Винаги може да се намери удобната формула.

Всъщност, ако ги обвиняваше само социумът, това ще е да е половин беда. От външните гласове винаги можеш да се изолираш. Но са съжаление тази критика се насажда вътре в нас и то много „по-гласовита“ от бабите на пейката, от учителите на детето ни или от личния му лекар. Това са гласове, които сме чували и безкритично сме приемали от най-ранна възраст, когато не сме били в състояние да им се противопоставим.

В някои семейства момичетата от раждането биват възпитавани в духа на перфекционизма: „ти трябва да си отличничка, трябва да си добро момиче.“ Но какво всъщност означава „добро момиче“? Такова, което няма петна по дрехите си, няма двойки в бележника, няма лоши „помисли“ и чувства, не създава проблеми на родителите си и с всичко се справя отлично? Ако от най-ранно детство втълпим на детето, че точно този негов образ е единственият, който ни устройва, ще му формираме усещането „ако сгрешиш – не си моето дете“. И затова то се старае с всички сили.

Когато станат майки, добрите момичета се оказват хванати в капан. Учили са ги да не грешат, да не цапат дрехите си, да слушат по-възрастните и да се стремят към идеала. И никой никога не им е казал, че перфекционизмът е уловка, която им гарантира емоционално прегаряне.

Прочетете Аз съм мързелива майка

Една такава жена започва да се готви за раждането на детето, както е редно за отличничка. Всичко е по план: пие фолиева киселина, грижи се за здравето си, пести пари за добра детска застраховка и образование. Бъдещата майка слуша Моцарт, гледа красиви пейзажи, пие витамини: „Ще направя всичко безупречно и детето ми ще е супер по всички показатели.“ Навярно повечето жени имат подобни мечти в периода на очакване на дете, но за перфекционистката това е не просто „хубаво би било“, това е единствено приемливият вариант за развитие на събитията. Защото тя е направила всичко за „отличен“.

После детето се ражда и започва живота си. То може да не се окаже от пола, който е очаквала родителката му, или да не изглежда така, както си го е представяла. Възможно е дори да не се държи според очакванията – плаче и майка му не може да го успокои. В своите мечти тя се е виждала чувствителна, внимателна, грижовна, винаги наясно с нужния подход. А в действителност детето й реве по три часа, без да спре. Акото му не е с аромат на виолетки. Изобщо не се впечатлява от интериора на детската и дъвче картите си за ранно развитие. Не дай, Боже, да има и някакви „особености“ в развитието – не проговаря, когато трябва, не прохожда, когато трябва. Реалността разбива мечтите на отличничката. И всичко се трансформира в едно плашещо послание: „Не ми се получава! Не съм щастлива, ведра, спокойна майка, понякога ми се иска да му ударя главата в стената. Домът ми не е прекрасният уютен дом, в който заедно с детето усмихнати посрещаме тате от работа, а някакъв свинарник. Ужасното ми дете е нещастно, а аз не помня кога за последно се сресах.“

Ако всичко това продължи дълго време, настъпва рязък спад в настроението й, влошава се и емоционалното състояние: „Аз съм некадърна майка, всичко правя зле, а ще става и по-лошо.“ Жената е на границата на крайно изтощение, може да развие и депресия.

 Вижте Аз съм лошата майка
на трудна тийнейджърка

Но колко може да се самоунищожава човек? Собственото ни „аз“ иска защита, търси обяснение. И обяснението не закъснява: „Аз не съм лоша майка. Детето ми е разочарование.“ В край сметка огорчената жена „зачерква“ детето и търси ново поприще за утвърждаване на перфекционисткия си модел. Майката проектира върху детето си това, с което е започнало нейното собствено детство: „Ако не съответстваш на очакванията ми, не си моето дете.“

С времето са възможни и други сценарии. Жената може да реши, че това не е детето, за което е мечтала, но със следващото всичко ще й се получи, „както трябва“. Разочарова се от по-голямото и да започва да строи идеалистични планове за по-малкото, което току-що се е родило или току-що е било запланувано. А ако няма по-малко дете под ръка, може да сравнява своето единствено отроче с децата на другите: „Ако имах едно чудесно дете, като приятелките си във фейсбук, което непрекъснато и във всичко успява, щях да съм щастлива майка, но моето, за съжаление, не е такова.“ В един момент е напълно възможно дори да заяви на детето си: „Ще те обичам, ако се държиш като детето, за което съм мечтала.“ Някои малчугани се стараят да реализират майчината мечта, но други се противопоставят.

Ако забелязахте, този процес повтаря развитието на бърнаута в основните му етапи:

1. Мобилизация, прилив на сили, сияйни мечти. Всичко ще се получи.

2. Оцеляване. Мечтите се сблъскват с реалността, всичко е сложно, но ако много се постарая има вероятност да успея.

3. Не издържам на напрежението, всичко е ужасно, не мога повече, аз съм лоша майка.

4. Изход чрез деформация на съзнанието, отказ от детето, отричане от него.

Много тъжна история.

Всъщност детето няма нужда от идеална майка. За него най-важното качество на родителя е, че го има. Ако той е до него, откликва на потребностите му и го подкрепя, всичко друго са само детайли. Перфекционизмът обезценява това, което наистина е ценно между нас и детето: „Ако не е прекрасно, значи всичко е било напразно.“ Базата за самооценка на родителя отличник се свежда до бинарна система: победител или лузър, идеал или нищожество.

 Прочетете и Добре дошли
в клуба на идеалните майки

Но реалността не се състои от крайности. Тя има огромно количество плюсове и минуси, може да бъдат извършени множество грешки, но в крайна сметка всичко ще се нареди. Психотерапевтът Доналд Уиникът беше казал, че „на детето не му трябва идеална майка, нужна му е само „достатъчно добра майка“.
Първото, което трябва да направим, е да си изясним, че за да бъдем достатъчно добри майки не е нужно нищо особено - обичайната грижа и защита, просто да бъдем до детето. А за да престанем да бъдем „достатъчно добри“ майки, трябва много да се постараем – да го обиждаме, да го изоставим, да го отхвърлим. Понякога и това се случва в преследване на идеала.

Децата са издръжливи. Ако мама е рухнала и крещи, ако мама много работи и не може да прекарва времето си с тях или не обича да играе с колички, няма да се случи нищо драматично, детето е „програмирано“ да преживява някакви разочарования.

Проблемите започват, когато мама толкова иска да бъде идеална, че възприема огорчението на детето си като обвинение към нея.

Когато нейното отроче плаче, недоволства или е разстроено тя не може да установи връзка с него, не може да му помогне да преживее тези чувства, да го съжали, да го прегърне. Защото в същото време се занимава със самозащитата си. Малкото руши нейната представа за супермайка. Когато много здраво сме се хванали за своя сияен майчински образ, вместо да помогнем на детето да преживее нашето несъвършенство, ние даваме вид, че все пак сме съвършени и му се обиждаме, че е посочило недостатъците ни.

Както казва Уиникът в най-добра позиция се оказват майките, които са се „предали“ от самото начало. От самото начало те са признали пред себе си, че са несъвършени. Нагласата „каквото и да правим, винаги ще има грешки“ е много продуктивна. Ако сме заставяли детето да свири на пиано, по-късно то ще има претенции към нас, че сме го принуждавали. Ако не сме го заставяли, ще ни обвини, че не сме били достатъчно настоятелни. Колко по-рано се съгласим с формулата на „неидеалното родителство“, толкова по-малко сили и енергия ще изгубим за защита на егото и илюзорните си представи за майчинството. И в замяна на това ще установим близък контакт с детето, на което ще му се наложи да преживее факта, че сме несъвършени.

Истината е, че то трябва да преживее това - че невинаги сме добри, търпеливи и прекрасни. Че невинаги ще бъдем до него. Че сме смъртни – това е най-голямата „подлост“ от наша страна, но и това ще трябва да преживее. Ние ще остареем, ще бъдем слаби и няма да можем да се грижим за него. Това е голям наш „недостатък“ и няма никакъв шанс за го избегнем. Всеки от нас, родителите, трябва да подготви детето да преживее собственото ни несъвършенство. Това е истинската грижа.

Откъсът е от „Майка на нула: пътеводител на родителското прегаряне“. 

Препоръчваме ви още: 

Из групите на майките 
Мамо, не ми крещи! 
Майка на 50

На 1 ноември, Деня на будителите, Център за приобщаващо образование стартира нова кампания за ролята на българския учител

Кой е най-силният човек в България? Това е въпросът, който поставя новата комуникационна кампания на Център за приобщаващо образование. Стартирала на 1 ноември, Деня на будителите, инициативата е посветена на ключовата роля на българския учител, когото обявява и за най-силния човек в България, защото „държи бъдещето ни в ръцете си“.

Това става ясно от 100-секундния видеоклип на кампанията, който започва с въпроса „Кой е най-силният човек в България“ и с кадри от тренировка на балканския шампион по културизъм (Скопие, 2007 г.) Богомил Йорданов. След това обаче, клипът поднася на зрителите неочакван сюжетен завой, в който специално участие взима и актрисата Албена Ставрева в образа на български учител.

„На 1 ноември, Деня на будителите, искаме да напомним, че българският учител има ключова роля в нашия живот – той държи бъдещето на децата ни в ръцете си“, каза Ива Бонева, изпълнителен директор на Център за приобщаващо образование, и допълни: „За да могат учителите да изпълнят мисията да подкрепят и вдъхновяват децата ни обаче, те самите имат нужда да бъдат подкрепяни и вдъхновявани. И се надяваме нашата кампания поне малко да допринесе за това всички да осъзнаем, че те наистина са измежду най-силните хора в България“. 

Клипът „Най-силният човек в България“ е заснет от английския режисьор Стивън Монгомъри, в чието портфолио стоят видео проекти за BBC, фестивала Гластънбъри и изпълнители като Ed Sheeran и Coldplay. Това е втория видео проект, който режисьорът заснема за Центъра за приобщаващо образование след клипа за пролетната кампания на организацията „Учителят, който обича всички“.

С кампанията „Най-силният човек в България“ Центърът за приобщаващо образование отправя и покана към българските учители за годишната конференция ПРИОБЩАВАЩО ОБРАЗОВАНИЕ 2017, която ще се проведе на 9 декември в Интер Експо Център. Регистрацията за събитието е отворена на адрес: www.cie.bg.

Препоръчваме ви още:

Учителите отварят вратата, но ти трябва да влезеш сам 
За мишката и книжката 
На учителя - с уважение

Автор: Десислава Димова

Преди много години, във времето на моето тийнейджърство, една от настолните ми книги беше „Жажда за върхове“ на Маргарита Ангелова. Книгата проследяваше съдбата на златните момичета в художествената гимнастика в залата и извън нея. Беше пълна със сила, упоритост, воля, затръшнати врати, пропуснати, но и спечелени медали, сълзи, обич на инат, разбити сърца, обтегнати мускули, а по-често нерви, въобще - една спортна динамика и хъс, които владееха ума и сърцето на момичетата от 80-те. От всичко дотук, в моята история има само воля и желание. Не за друго, просто съм на 42.

Защо започнах да тичам и защо продължавам да тичам две години по-късно са две различни теми.

Отговорът на “защо започнах да тичам” е прозаичен. През есента на 2015 г. записах втората си магистратура - психология в СУ. Бях напуснала университета преди 17 години, дъщеря ми (тогава 10-годишна) твърдеше, че “не съм добре” да уча и да се явявам на изпити, а синът ми (на 4 г.) ме питаше: “Мамо, ти каква искаш да станеш като пораснеш?”

Скоростта, с която влязох отново в студенството беше по-висока, отколкото си бях представяла. Първите две седмици прекарвах по 10 часа в четене и по 10 пъти на ден ми хрумваше да се откажа.

Случи се страхотна есен. Мушкатото ми придоби златисти оттенъци през ноември. Слънцето грееше като в началото на септември. А аз четях и не излизах навън.
Докато един ден не сложих маратонките, за да се поразходя. Беше средата на ноември, след пладне, слънцето припичаше, пуснах една любима плейлиста, сложих слушалките в ушите и тръгнах. Една минута ходя, една минута - тичам. Никога, никога не съм обичала да тичам. Във всичките тези години преди 2015-та твърдях, че НЕ мога да тичам. Оттогава пък се запознах с десетки хора, които казваха точно това, когато разберат, че тичам и ми харесва.

Това продължи четири месеца. Успоредно, от години, посещавам една малка зала за фитнес. Моят треньор там (лекоатлет) се хвана за главата като ме видя как тичам на пътеката. Веднага ми дръпна лекция за ставите и започна да ме учи на техники за тичане. На четвъртия месец ме остави половин час на пътека и накрая заяви, че съм готова. Можех да инвестирам в маратонки и да тичам повече от 6 км на ден. Записах се дори на 12 км през Черни връх, където на моменти мислех, че ще умра. 
Като цяло обаче, тичането се превърна в една от най-разтоварващите дейности за ума и психиката ми.
Имало е седмици, в които съм тичала по 50 км. Аз – същата, която не можеше да тича.

Защо продължих да тичам е тема, която и мен ме вълнува. Понеже отговорите са повече от един, ще кажа първия по важност: тичането се превърна в част от живота ми, както съня и храненето. Тичането Е начин на живот. То не може да се опише и разкаже. То е еднакво, а също и абсолютно различно като усещане за всеки бегач.

Ето и някои от другите причини, поради които продължавам:

Тичам на открито, дишам планински въздух, радвам се на невероятни гледки. Тичала съм на Витоша, в Родопите и Пирин, по бреговете на Черно и Средиземно море, в парка Вила Боргезе в Рим, по крайбрежието на Соренто. Не тичам, когато е твърде топло, но през зимата тичам редовно. И е факт, че се разболявам много рядко.

Известно време тичах сама. В началото слушах музика. След това започнах да слушам гората. Това, между другото, е и времето, в което пишех много от текстовете си. Мисля ги, премислям, след това се прибирам и записвам.

От много време тичам с компания. Моята приятелка Дани, ме заведе на 8-километрова пътека, която изтичваме два пъти в седмицата и през цялото време говорим. Винаги съм мислела, че тичането е индивидуално занимание. Но ако имате моя късмет, то много бързо се превръща в социално. Ще прибавя и съпруга ми, който също се запали. 

Така, понякога, в седмицата се получават три или четири бягания. Но има и седмици без нито едно. Най-важното, което открих, е да слушам тялото си. Ако е уморено – не го подлагам на допълнителен физически стрес. Природата, тичането и аз сме в любовен триъгълник, чийто синхрон може да се поддържа само доброволно и осъзнато.

Тичам за здраве. Това е абсолютно клише и на изказа, и на практиката, но е и също толкова вярно. В един от моите учебници по психология пише следното: "Няма друго средство, познато на човечеството, което трайно да поддържа здравословен физически и психически баланс у човека, освен спорта." Нито диети, лекарства или операции могат да свършат с човешкото тяло това, което би направил умереният спорт на всяка възраст. Толкова е просто!

В подкрепа на това, и без да влизам в детайли, има серизони изследвания и резултати, които сочат следното: умереното тичане, при здрави хора, предпазва от сърдечно-съдови заболявания (намалява рискът от сърдечни удари с до 50%), подпомага превенцията на Алцхаймер; понижава кръвното налягане и подобрява сексуалния живот.

Тичането оказва добро влияние и върху начина, по който работим – то увеличава продуктивността и креативността ни. Подготовката за маратони пък се свързва с дисциплина, постоянство и отдаденост, което води до цялостно подобряване на личността и характера.

 
Потвърждавам от личен опит всичко, което написах по-горе. И още нещо, което съвременните родители дъвчем като дъвка – личният пример. Дъщеря ми, вече на 12, кога редовно, кога нередовно, но цяло лято практикуваше с приятелки сутрешно бягане.

***  

Опитах се да намеря статистика за бягащите в световен мащаб. Намерих само за тези в Америка. Но дори и само там, цифрите са впечатляващи: над 64 милиона човека за 2016 г. и още над 110 милиона, които ходят за здраве.

***  

Много хора могат да разкажат много неща за тичането. Важното е да се слушат тези, които го практикуват. Всички останали най-често теоретизират над въпроса “защо не го правя”. А той не носи никакви ползи.

Освен да се слушат тези, които го практикуват, трябва да се вслушваме и в собственото тяло. Само тогава тичането е удоволствие. 

Прочетохте ли Обиколката на върховете?

Препоръчваме ви още: 
Трите килограма, които убиват
Защо е уморена мама
Една игра за пораснали момичета

Според проведено неотдавна във Великобритания изследване, всяка трета тийнейджърка смята, че "онлайн животът" й трябва да е идеален. А 35% от момичетата между 11 и 21 години, признават, че се разстройват, когато се сравняват с виртуалните си познати. Ето какво споделят пет от тях, за отношението си към социалните мрежи.



„Постоянно се сравнявам с другите."

Мади Макгоун, 15-годишна

Иска ми се да бъда идеална, затова непрекъснато се сравнявам с останалите. Имам изумителна сестра. Гледам я и си мисля: трябва да изглеждам като нея. Момичетата прекарват цялото си време в социалните мрежи, следвайки приятели и знаменитости. Разбира се, никога не научават цялата истина за тях, защото във фейсбук всеки се стреми да се представи в най-добрата си светлина. Хората гледат обработените им с фотошоп снимки и мислят, че никога не биха могли да изглеждат толкова добре. Но това няма нищо общо с реалността, разбира се. Instagram е ужасен, защото не е „жив“. Тук можеш да сменяш снимки и дори да си „купиш“ последователи. Създава се идеален имидж, който печели лайкове. Но в това няма нищо истинско.

 Вижте Детето е в мрежата?
А ние къде сме?

„Имам приятели, които губят своята увереност и трият снимки от стената си.“

Джулия Питърс, 22-годишна

Имам приятели, които месеци наред постват „редактирани“ селфита. След това решават, че снимките не са достатъчно добри и ги трият. Струва им се, че се нуждаят от нов имидж.
Има негласни правила за това как трябва да изглеждаш на снимките и какви филтри да използваш. Много се разстройват, ако някой коментира негативно фотосите им или поства свои, на които изглежда по-добре.

Родителите не са твърде наясно с това, което се случва в социалните мрежи. Но освен снимки и картинки, тук има достатъчно негативи, да не говорим за порно контингента, който има достъп до децата. А много от тях се регистрират, далеч преди да навършат позволената възраст.

„Някои трият снимките, които, според тях, не са събрали достатъчно лайкове.“

Евелин Грийн, 18-годишна

Регистрирана съм в Instagram и Snapchat от миналата година. За това време установих, че много момичета се тревожат за това, как изглеждат „онлайн“, в сравнение с другите. Забелязах, че и аз през цялото време се притеснявам да не пропусна нещо, постоянно наблюдавам как живеят останалите и какво правят.

Макар да разбирам, че в мрежата публикуват само хубавата част от ежедневието си, аз виждам „идеалния“ им живот и се терзая, че моят не е такъв. Някои хора са много популярни в социалните мрежи. Те са идоли на новото поколение. Но имат проблемите, които имат и всички останали.

Други трият снимките, които не са събрали достатъчно лайкове. За някого 70 лайка са много, за друг – 150. Те даже правят профилите си общодостъпни, за да трупат одобрение и популярност.

„Старая се да стоя настрана, за да не се въвлека емоционално като другите.“

Ракел Ша, 21-годишна

Понякога приятели ми пишат: „Сложи един лайка под снимката ми.“, аз шеговито отговарям: „Готов си на всичко заради един лайк.“ И често е самата истина. Тяхната самооценка, зависи от демонстрираното одобрение, но това е лъжливо усещане. Дори заради факта, че част от акаунтите са на несъществуващи лица. Те просто увеличават популярността на хаш таговете.

Социалните мрежи не влияят на самооценката ми. Влизам в тях, но рядко публикувам нещо. Не изливам душата си в постове и се стремя да не се въвличам емоционално. Хората на моята възраст не са така обсебени като по-малките. Социалните мрежи се развиват толкова бързо, че дори петгодишната разлика в годините има значение. Регистрирах се във фейсбук, когато бях на 15 години. Майка ми беше против.

 Прочетете Имат ли децата право
на лично "виртуално" пространство?

„Познавам момичета с хранителни разстройства, които имат хиляди последователи в Instagram.“

Нафиса Дийн, 19-годишна

Социалните мрежи ни потискат, предизвиквайки ни да се отправим на увлекателно пътешествие или да изпробваме поредната „вълшебна“ диета. Струва ти се, че си продал живота си и следваш някакви недостижими стандарти.

Много блогърки  например (пишещи за мода) публикуват в Instagram снимки с тоалети, които им се предоставят безплатно от модните къщи. Те продават на последователите си начин на живот, който всъщност не могат да си позволят. През лятото пък е пълно със снимки на хора, които прекарват отпуската си къде ли не. Ние сравняваме загорелите им тела със своето собствено, но не знаем нищо за начина им на живот. Две мои познати имат сериозни хранителни разстройства, но са с изключително много последователи, които коментират под снимките им: „Имаш прекрасно тяло“. Но на каква цена?
Подобни коментари не помагат на момичетата да се справят  проблемите си.

Да бъдеш или да не бъдеш в социалните мрежи вече дори не е дилема. Там са всички. И децата ни. Животът им е публичен. Животът на тези, които те следват – също. Мрежата диктува дори ценностите и бихме могли да я надвием само, ако предложим по-добра алтернатива „на живо“.

Източник: psychologies

Препоръчваме ви още:

Внимание! Интернет! 
Как "опитомяват" децата ни и ги превръщат в сексуални играчки
Правилата на интернет общуването

Автор: Мая Цанева

Аз живея на „магистрала“, от онези, модерните с 3 или 4 платна. Всеки се движи с различна скорост, изпреварванията и катастрофите са неизбежни, а правилникът за движение по пътищата – препоръчителен, почти както и в държавата.

Ако аз бях автомобил, щях да съм удобен, семеен, но и красив. Хубава кола. Е, с малки одрасквания, но със стил. Аз съм навсякъде – в бързата лента, в задръстването, в бус лентата, в аварийната лента. „Летя със колата“, както се казва, къде в съответствие в правилника за движение по пътищата, къде на ръба на закона, но в името на семейството и кариерата стигам докрай света и се връщам вкъщи за вечеря.

В бус лентата шофира Бащата. Той е улегнал и умерено спокоен човек, който мрази промените и обича разписанията. Затова спазва спирките си, пристига навреме и мрази, когато красиви семейни коли изникват в съседство или се опитват да изпреварват. Вярно, не е мачо-автобусът от филма “Скорост“, но все пак аз искам цял автобус, в движение. Моят „автобус“ ще ни закара там, където трябва, макар и по-бавно, и ще прости нарушението на хвърчащата семейна кола, защото знае,  че тя се опитва да догони болида Маккуин.

Маккуин е лудо-младо. Спортна кола, която е “Скорост!“. Всяка майка на момче знае какво значи това – скоростомерът на Маккуин вдига от 0 до 300 за секунда, но може и да изпадне в аварийната лента, ако реши да събира кестени, да се задява мацки със спортни коли или да зяпа други болиди. Той изпреварва семейната кола и автобуса, пречи им да си шофират леко и безаварийно и най-вече - не чува клаксоните им, докато те не достигнат нови рекорди по брой повторения или височина на гласа.

Къде е Маккуин? Всъщност навсякъде – в скоростната лента, след рязък завой в бус лентата, в задръстването, после и в аварийната лента за кратка почивка. Разписание всяко тука оставете, не му се сърдете, думи лоши забравете, защото то ще ги запомни. Това са трите златни правила в нашия правилник за движение по пътищата. И все пак – това е Маккуин – и семейната кола, и автобусът искат понякога да са луди-млади отново.

В трафика участва и нашата ретро класическа кола, или котката. Тя е стара, извинете, ретро, класическа, тоест изисква и полага за себе си сериозни грижи и всъщност, не й пука много за останалите участници в движението. Ако пожелае, ще си кара в аварийната лента с 20 км/ч, или ще направи една забележителна скоростна отсечка. Може и да поведе колоната в задръстването с точно разрешена скорост, без да даде възможност на никого да я изпревари. Тя е ретро автомобил, извинете, котка. Според нея останалите сме… всъщност каква значение има кои сме?

Така се движим на нашата магистрала. Всеки в своята, или повече в лентата на другия, но накрая всички се прибираме в един и същи гараж. Семейната кола и автобусът се примиряват, че Маккуин все ще ги задминава, и че за него правилник няма, няма! Семейният автомобил мечтае да е като автобуса, който спазва разписанието си, без да го изпреварват нахални коли. Автобусът иска заедно с колата да покарат по спокоен път край морето. Маккуин мечтае за състезание от Формула 1, но знае, че трябва да спазва някои правила, за да се прибере цял. И засега е цял. Ретро колата си гледа пътя и пътува за кеф. Карайте и вие така. С кеф.

Препоръчваме ви още:

Да поиграем на майки 
Семейният живот калява 
Някой Божи ден...

Автор: Ирина Янчева-Карагяур

Колко малко е нужно, за да се почувства едно дете щастливо! Един обикновен ден може да бъде превърнат в малък, но истински празник. Предлагаме ви 15 трикчета, които със сигурност ще усмихнат вашето дете.


1. Играчка от подръчни средства

Направете простичка играчка от подръчни средства. Изрежете нос и дупка за уста в картонена кутия. Нарисувайте очички, за да се получи смешно гладно зверче. Изрежете количка. Направете кукличка от салфетки, ластици и клечки за уши. Принтирайте картинка с любим герой.

2. Да преборим скуката!


Заети сте с домашна работа (която никога не свършва), а детето скучае и се мотае из стаите. Прекъснете за малко и му предложете - “Искаш ли да ти прочета приказка?” или “Да изиграем ли едно Уно?” Ще видите как ще светнат детските очички. А и за вас малко поемане на въздух няма да е излишно.

3. Влакче и конче

Когато закъснявате, недейте да влачите детето за ръка. Хванете го за колана или краищата на шала, имитирайте влакче “Ту-тууу!” или конче “Дий, конче, дий!” Така ще туширате взаимното недоволство и ще стигнете до мястото много по-бързо.

4. Храна със забавна форма

Специално за детето направете няколко кюфтенца или палачинки със забавна форма. Детето ще се радва безкрайно!

5. Цвете, муцунка, човече

Преди да викнете детето да се облича, подредете дрехите му като някаква картинка - цвете, муцунка, човече.

6. Малечко Палечко

Преди тръгване, вместо строгото “дай ръка!”, подайте му кутрето си и кажете с тъничко гласче: “Аз съм Малечко Палечко, хвани ме!”

7. На ръце

Ако детето ви не е на повече от 3-5 години и му се е доспало по време на пътуването, извадете го от колата, или автобуса, и го носете няколко метра на ръце. Няма нищо, че е вече голямо. Понякога и на нас възрастните толкова ни се иска някой да ни поноси на ръце.

8. Коричка от франзела

Детенцето ви обича коричката от връхчето на франзелата? Нима вашата фантазия не може да ви подскаже как връхчетата да станат повече от две?
9. Преждевременно сбъдната мечта

Повече от месец детето ви заспива с мечта за тротинетка, камионче или конструктор? Нека тази мечта се сбъдне, даже ако Коледа или рожденият ден са далече.

10. “Малък“ рожден ден

Не е справедливо рожденият ден да бъде само веднъж в годината! Празнувайте “малък рожден ден”, когато хлапето ви е на еди-колко си и половина. Не е толкова сложно - малко подаръче, сладкиш или пастичка, в които да се мушнат свещички; балони, включително и сапунени. И, разбира се, бъдете готови да му подарите и времето си, вместо да го запълните с досадните ежедневни задължения.

11. Безпричинна изненада

Оставете на видимо място някаква изненада за детето. Нещо мъничко, но много приятно! Съвместна снимка в малка рамка с вас или с любим приятел; някоя картинка, подсещаща за хубав спомен. Малка играчка или екзотичен плод. Вие знаете от какво ще грейне усмивката на личицето на вашето дете.

12. Дреболийка в чантата

В чантата си винаги носете нещо дребно за хапване (кукличка или количка също вършат работа). Когато сте далече от вкъщи и чедото показва всички признаци на умора и има протестни изблици, дреболийката може да свърши отлична работа за уравновесяване на емоциите.

13. Таен знак

Уговорете се за таен знак само между вас и детето. Например три стискания на ръка да означават “обичам те, Коко/Тони/Боби...”. Използвайте този знак някой път по време на обикновено отиване на детска градина, или в разгара на шумен празник, или когато усещате, че детето ви се нуждае от подкрепа.
Как ще грейне вашето сърце в момента, когато един ден и детето се сети да ви стисне ръката три пъти - “Обичам те, мамо!”

14. Ябълкови усмивки

Започнете деня с усмивки! Нарежете ябълка (или друг плод) на полумесеци. Връчете я на детето с думите - “ябълкови усмивки, моля!”, придружени с вашата собствена усмивка, разбира се!

15. Скороговорка

Подрастващото чедо ви се зъби? Вместо да слуша, ви изкарва извън нерви, повтаряйки думите ви като папагал? Не му се карайте. Започнете да му говорите със скороговорки (все ще се сетите за някоя от детските ви години): “Бъбриви бодри бобри бодро бъбрят. Бъбрете бодро, бъбриви бобри!” или “Вили с Лили сини сливи свили.” А сега да видим, как ще ги повтори! И двамата ще се разведрите! Гарантирано!

Може да се измислят много подобни трикчета, които почти нищо не струват, но сгряват и осветяват живота на детето, както и вашият собствен. С времето детето ще се вдъхнови от примера на родителите, и тогава във вашето семейство ще се появи малък вълшебник, даряващ другите с усмивки и вдъхновение.

Препоръчваме ви още:

Мамо, не ми крещи! 
Защо за децата е полезно да готвят 
Да скучаеш е полезно

Автор: Марая Чуруликова

Прекрасно е, когато мечтите се сбъдват, нали? Аз например като малка имах мечта - да живея сама (разбирай без родители), да си пия сутрин кафето с цигара, и задължително в хола, да съм потопена в музиката, която бълбука от уредбата и небрежно да прехвърлям предстоящите за деня задачи, прелиствайки красив кожен тефтер. Много филми бях гледала май, а? Обаче се получи! Всичкото, без кожения тефтер, защото беше дошло времето на органайзерите.

И пак се размечтах: да ме събужда не електронна аларма, а детски крясъци. Около мен да е хаос, аз да съм по пижама и да се спъвам в играчки. Да си пия кафето с цигара, но на верандата, а от хола да бълбука смехът на рожбите ми. Е, добре, пак се получи. С леки корекции - аз обикалям стаите в ролята на аларма, проверявам дали вали, защото тогава трябва лично да отвозя ученичките до работното им място, а в реалността бълбукащият смях на рожбите ми се изроди в почти непрестанни скандали (между тях, и с мен).

Полазиха ме греховни желания: момичетата ми си вземат живота и мечтите си, и поемат напред (извън къщи), мен вече НЕ МЕ БУДИ аларма, пия кафе с цигара, когато си поискам, и изобщо нямам планирани задачи месеци напред. До мен любимото момче, с което остаряваме заедно, прелиства книга, а от уредбата бълбука музика...

Майка ми не я буди аларма, защото почти не може да спи. Пие кафе с цигара задължително навън, по навик, защото татко се мръщеше като я виждаше да пуши. Аз и брат ми си взехме живота и мечтите, и поехме напред. Татко замина на Луната.

Около майка ми вече е абсолютно тихо. Тя пак мечтае - да дойде лятото и къщата да прелива от крясъците на внуците (цели четири бройки - от 7 до 16). Да не е сама. Това лято й сбъднахме мечтата - стоварихме й наследниците си и се чупихме, където ни видят очите. Към края на втория месец тя, миличката, ми вика: Знаеш ли колко много ви обичам?! Ама вие по-добре стойте по къщите си!" И аз сега за какво да мечтая?

Ей, няма угодия!

Препоръчваме ви още:

"Подлярски" номер 
Последните хора на света 
В какво се превръщат мечтите?

Автор: Ина Зарева

Измъчвайте го

Правете се на недостъпна, както ви е учила баба ви. Ако баба ви е била пич и си е живяла живота, то Джейн Остин е вашият човек. Действайте!

Изпробвайте го

- Искам да носиш розовата риза, която ти купих!

- Ризата е прекрасна, но розовото не е моят цвят.

- Ако ме обичаш, ще я сложиш заради мен!

- Заради теб бих отишъл бос до Якутск и бих се борил с мечка, далеч по-добре от Леонардо.

- Ето! А една розова ризка не би облякъл.

Завеса.

Мрънкайте му

Непрекъснато и за всичко. Недоволството е основна движеща сила във всяка връзка. Изстрелва ви изключително далече. И предимно в различни посоки.

Омаловажавайте го

Всичко, което прави той е нищожно, в сравнение с направеното от вас. Спасил ви е от токов удар, отравяне, удавяне, фалит или разярен шофьор, на който сте отнели предимството? Голяма работа! Нищо не може да се сравни със страданието от един антицелулитен масаж.

Съскайте

Като започнем от „сссссвеки”, минем през „ссссссесссссстра ти”, стигнем до „ссссскъпи”.

Вина

Точно така! Внушете му, че е виновен за абсолютно всичко в този живот – не сте завършили в Харвард, защото сте се захванали с него, той е виновен, че съседите са толкова шумни, че няма място за паркиране, че колата има нужда от нови гуми, че имате проблеми в работата, че децата не слушат. За всичко е виновен той.

Мачкайте

Нека най-милото ви обръщение да бъде „мъжО“, а останалите – „говедо“, „простак“, „мухльо“ и „лузър“ - пазете само за пред приятелите ви. Не пропускайте случай да разкажете на хората най-големите му провали и издънки, подкрепени със съответстващия епитет.

Сравнявайте

Виж, бе, виж Джордж Клуни как си седи вкъщи и си гледа близнаците, че даже се появи с тъща си на червения килим! А ти един килим не си купил на мама още.

Не му вярвайте

Обичал ме бил! То не се обича така като теб. Мен питал ли си ме как се обича?

Ако имате късмет и въпросният мъж е много талантлив, то вие ще останете в историята като вдъхновителка на най-сърцераздирателното произведение на изкуството. Ако ли не – вземете си котка, тя поне има повече животи, може и да издържи.

Бел.ред. Моля да не се приема на сериозно. Всъщност влюбената жена прави всичко описано точно наопаки.

Препоръчваме ви още:

Мъжете са примати 
Мъж в хипермаркета
Той не може без вас