или Как възпитават децата си датчаните

Дания подари на света философията на тихото щастие - хюга. Могат ли да се възпитат децата в тази философия? Да пораснат искрени, съзнателни, уверени в себе си? Отговорите са в книгата на датския психолог Йеспер Юл „Хюга. Светът на датското дете“. Някои от съветите в нея звучат необичайно, но всъщност са много полезни.

Не е нужно да си идеален родител, за да възпиташ добре децата си. В основата на щастливите отношения между родители и деца лежат четири понятия: справедливост, хармония, искреност и отговорност. На теория всичко е лесно и ясно, но как да реализираме тези принципи на практика, когато децата ежедневно подлагат на изпитание издържливостта ни?

1. Не пазете детето от негативни емоции

Хлапето дори не е успяло да се разплаче или да започне да недоволства истински, а родителите се втурват да го успокояват – особено ако това се случва пред публика. Вероятно неведнъж сте били свидетели на подобна сцена в заведение: семейството пристига на вечеря, а тригодишното дете започва да капризничи по всеки повод – къде ще седне, какво ще яде, с кого ще играе и т.н. И вместо да се насладят на храната, всички успокояват малчугана, който веднъж оказал се в центъра на вниманието, продължава да капризничи с удвоени сили.
„Децата просто отстояват правото си да изпитват недоволство, страх, раздразнение или отчаяние“, твърди Йеспер Юл. - „Родителите от поколението на неоромантиката са си втълпили, че на децата трябва да се отделя много внимание и обикновено го осигуряват в двойна доза. Така те нямат възможност да проумеят простата истина: другите също имат потребности, правила и чувства. За това ще платят висока цена по-късно, когато останат насаме с човека до себе си.“
Оставете детето да демонстрира чувствата си, но не пренебрегвайте и своите собствени потребности. Нищо страшно няма в това, че ще покрещи или ще поплаче. От сълзи никой не е умрял.

2. Не бъркайте последствията с наказанието

Това са твърде близки понятия, но разликата между тях е  голяма. Последствията от определени действия могат да бъдат неприятни или болезнени. Но за разлика от наказанието те не накърняват достойнството и не насаждат чувство на вина. „Хлапето иска да слезе от стола, но пада на пода и се удря. Болката, която изпитва, е резултат от неговите собствени действия. Така разбира, че физическите му възможности са ограничени. Последствията – синина на крачето или цицина на главата, разширяват знанията на детето и следващия път то ще подходи към слизането си от стола по друг начин. Но ако чуе от родителите си: „Нали знаеш, че ще паднеш? Защо не слушаш, когато те предупреждаваме?“, ще се почувства унизено и виновно. - “Да накажете детето в подобна ситуация е пълен провал. Понякога последствията от някакво забранено действие са достатъчно поучителни и не бива да ги утежняваме с лекции за безопасността, още повече с наказание. 

3. Не прилагайте върху детето си всички модерни методи на възпитание

В книжарниците има десетки всевъзможни ръководства по въпросите на възпитанието. Някои от тях са написани от родители, на базата на собствения им опит или на тенденциозно подбрани факти от разни изследвания. Не бива да се приема за чиста монета всичко и всеки харесал ни съвет да бъде прилаган върху собствените деца. „Когато решите да използвате някоя нова методика върху собствените си деца, първо помислете бихте ли я приложили и към съпругата или съпруга си.“, съветва Йеспер Юл. – "Ако отговорът е „не“, значи идеята не е добра. Ако следвате безрезервно всяка методика, може да се окаже, че сте от родителите, които не възприемат децата си като пълноценни хора.“

4. Да скучаеш е полезно

През последните 10-15 години много деца и техните родители се отучиха да остават насаме със себе си за повече от 10 минути. Привикнахме да се развличаме със смартфони, интернет, телевизор, интерактивни игри. Скучаещите деца са неспокойни и започват да капризничат. Те изискват от родителите си внимание, домогват се до телефона или лаптопа им, настояват да бъдат развличани. Тръгвайки нанякъде, възрастните обикновено се запасяват с книжки, играчки, таблети, за да се „забавляват“ малчуганите. В скуката няма нищо страшно. Когато днешните възрастни са били деца, точно скуката ги е мотивирала да творят, да майсторят, да измислят игри и така са опознавали света около себе си. „Ако търпеливо изчакате периода на нервничене от скука, може да помогнете на детето си да разкрие творческите си способности. Това е много повече от обичайното рисуване, моделиране или конструиране. Да твориш, означава да чувстваш и познаваш себе си, да търсиш варианти за себеизразяване. Творческият подход има и още една важна роля: децата развиват чувството си за значимост и не се стремят да бъдат като всички останали. Ярко изразената самостоятелност води до по-добро разбиране на живота в общност.“

5. Децата имат нужда да бъдат грамотно ръководени от родителите си

Много от днешните родители се стремят да създават приятелски отношения с децата си. Когато този подход не дава резултати, и наследниците кривнат от „правия път“, майките и бащите се сещат за някогашните авторитарни методи на възпитание. Всички тези крайности имат много недостатъци. Не е нужно да се стараеш да станеш приятел или да купиш уважението на детето, осигурявайки му щастливо детство с всички  възможни материални блага. Злоупотребата с власт също не е алтернатива. Вместо да установяват всевъзможни рамки, родителите трябва първо да се вслушат в себе си.

6. Поддържайте диалога с детето си

Диалогът не е разговор или дискусия. Той изисква от възрастните откритост, интерес, гъвкавост и желание да узнаеш за себе си и за детето си нещо ново. Не може да се получи истински диалог, ако родителите са си поставили цел, която според тях е по-важна от всичко друго. Умението да водиш диалог е важна стъпка в развитието на личността, която трябва да бъде правена от всички -  педагози, учители, родители, изобщо - от възрастните. Обратната връзка с децата е по-важна и по-ефективна от всякакви поощрения и наказания. Те веднага усещат, когато родителите слагат маска си и играят роли – на чувствителния, състрадателен баща или на грижовната, ласкава майка.

7. Признайте на детето правото на изключителност

В миналото се смяташе, че до определена възраст децата са длъжни безпрекословно да слушат родителите си. Да не спорят, да не изказват собствено мнение, да не мислят. В тази култура на послушание искреността нямаше място. Възрастните смятаха, че знаят най-добре какво е нужно на децата. Насаждаха авторитета си и се криеха зад посланията на педагози и възпитатели. Понякога и днешните родители използват поучения и наставления чути в собственото им детство. Колко пъти сте казвали на детето си: „Аз по-добре разбирам кое е добро за теб!“, „Малък си да даваш съвети.“ И други подобни клишета. Можем ли обаче с тяхна помощ да обясним на детето нещо важно за живота? Ще му помогнат ли да порасне самодостатъчна личност? Всеки от нас мобилизира вътрешната си сила, когато му позволят да бъде такъв, какъвто е. Защото това означава, че ежедневно трябва да се бориш за своята индивидуалност и безусловно да признаваш изключителността на другите.

8. Научете се да отказвате правилно

Все пак да признаеш правото на индивидуалност на своето дете, не означава да удовлетворяваш всяко негово желание. Макар че децата винаги ще се радват да чуят нашето „да“. Дори дружелюбното „не“ предизвиква недоволството им, разстройва ги и ги дразни. Но участниците в „драмата“ трябва да минат през нея, защото иначе децата няма да се научат да възприемат нормално отказите, когато пораснат. Това е елементарен житейски опит, който трябва да придобият. Така по-късно, след неуспех или удар от съдбата, ще могат да се изправят и да стъпят отново на краката си. Те трябва да разберат, че да опитваш да заобиколиш нечие категорично „не“ е губене на време.

За автора
Йеспер Юл е датски психотерапевт, който работи в областта на семейната психология повече от 35 години. Основател е на Международната семейна лаборатория – частен консултантски център за родители. Провежда семинари в над 15 страни.

Източник: Psychologies

Препоръчваме ви още:

Кой как отглежда децата си по света 
Защо холандските майки са най-щастливи? 
Дали родителите са свръхтолерантни?