Автор: Ина Зарева

15-годишно момче е брутално убито посред бял ден.  Съучениците разпознават убиеца от разпространените снимки и мълчат цели 20 месеца. Никой не посмява да свидетелства през цялото това време, докато родители, следователи и общество отчаяно се опитват да открият истината за жестокия инцидент.

16-годишно момче е намерено мъртво. „Свръхдоза“; „Всички знаехме, че взима“; „Той непрекъснато качваше снимки във Фейсбук“; „Да им е за урок на хората в компанията му – те прекалиха“. Съучениците му се надпреварват да кажат, каквото знаят. Сега. Сега, когато всичко е безвъзвратно късно.

Шестокласнички се предизвикват в жестока саморазправа. Внушителна публика наблюдава зрелището, а след това бързо се включва в масовия бой. Отново всички знаят, защото са проследили нарастващата вражда и предизвикването на инцидента в  социалните мрежи.

Всички знаят. И всички мълчат.

Страх? Типичното за възрастта им: „Дреме ми“? Лоялност към силните на деня? Цената да си феймъс? Или никой? На кого да могат да се доверят?

Колкото и многобройни да са причините, последиците са едни - ужасяващи, жестоки и непоправими.

А още по-страшното е, че децата са такива, каквито сме ние. Те ни имитират, подражават и повтарят в своя не по-малко напрегнат и стресов живот. На моменти дори много по-тежък от този на възрастните.

Според едно проучване тийнейджърите се чувстват три пъти по-самотни от пенсионерите. А всеки 20-и млад човек казва, че никога не е бил обичан. Ужасяващо е, нали?

„Не казвай на майка ти/на баща ти!“; „Ако ме търсят – няма ме!“; „Никой няма да ме види, че съм го направил“; „От едно малко нищо няма да ми стане, ако шофирам“; „Трябва да си и малко нагъл в този живот!“; „Това ще е нашата тайна!“; „Не се доверявай на никого“

Поне веднъж сме казвали нещо подобно. Поне веднъж сме постъпили не както трябва и сме дали зелена светлина в някой привидно забранен участък за децата си. Едно едничко неправилно действие може да неутрализира милиони правилни думи.

Когато реших да ставам родител, се сблъсках с всички страхове относно здравето, изборите, начина на живот, взаимоотношенията и възпитанието, но едно нещо истински ме ужаси. Това, че независимо как ще живея, възпитавам, какво ще говоря и правя, едно-единствено неправилно действие, една-единствена грешна дума може да остави отпечатък у детето ми за цял живот, да бележи характера, мирогледа и ценностната му система завинаги. И аз съм сигурна, че вече съм го направила. Независимо от цялата ми съсредоточеност.

Светът на възрастните е точно толкова недостъпен, колкото и светът на тийнейджърите. Как тогава да се надяваме на допускане и доверие?

Светът на възрастните е много по-защитен от света на тийнейджърите. Как тогава да знаем как да ги предпазим?

Светът на възрастните е част от проблемите в света на тийнейджърите. Как да ги спасим от себе си?

Типичното правене „на въпреки“ започва заради нас – родителите. И най-добрите, кротки и послушни деца на света един ден тръшват вратата на стаята и тропват с крак. И това е само началото на края на забраните ни. Регистрират се тайно в социална мрежа или ползват профил на приятел. Изхвърлят здравословния обяд и се тъпчат с джънк, взимайки пари назаем. Общуват с непознати в интернет и дори си уговарят срещи. Напиват се. Пропушват. Опитват дрога. Водят полов живот.

А ние не знаем нищичко. Или знаем и мълчим. Точно като тях се чувстваме безпомощни, сами, виновни, уплашени.

И не казваме нищо на съседа, който малтретира жена си.

И не правим нищо, когато майка бие детето си на улицата.

И не споделяме на друг родител, че сме видели детето му в лоша ситуация.

И не помагаме на някого, когото са нападнали.

И не спираме на закъсал автомобил.

И не можем да си спестим обидите към противников отбор, дразнещ колега или неприятен роднина.

И не можем да излезем от себе си.

Да се огледаме и да се срещнем в детето си.

И не защото сме безотговорни, както експертите обичат да повтарят често.

А точно обратното – защото вече не можем да дишаме от толкова непосилно много отговорности. Защото работим до изнемога, за да осигурим храната, дрехите, ученето, спорта, хобитата, забавленията на тези наши деца. Защото не всички от нас работят от лаптопите си и могат с едно движение да видят оценките и приятелите на децата си и дори да ги проследят онлайн. Защото някои работят така, че грубите им, обезформени от труд ръце, не могат да докоснат компютър, не могат да овладеят всички съвременни технологии или да се откажат от допълнителните смени, за да бъдат всяка вечер до децата си. Защото родителите също имат нужда от някой, който да ги подкрепи, помогне, овласти и увери в родителските им способности. 

Не познавам български родител, който да е безотговорен към децата си. Може отговорността му да е изкривена, разболяна или недостатъчна, но нали затова сме останалите – да му кажем, каквото виждаме и знаем. Да не мълчим.

Уважаеми учители на децата ни, огромни са трудът и отговорността ви. Но моля ви, не мълчете! Не ни спестявайте нищо от ежедневието на децата ни, защото всеки детайл от него е много по-важен от която и да било оценка.

Мълчанието е златото, което се трупа в активите на злото.

Моля ви никога повече да не мълчим.

За да ги има децата ни.

И те да ни говорят.

Препоръчваме ви още:

Палачите, в които превръщаме децата си

Писмо до тийнейджъра

За Истината и дрехите, в които я обличаме