Как да говорим с учителите му?

Ирина Лукиянова е родител на дете със Синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност (СДВХ). Опита си от разговорите с учителите на детето й споделя в книгата „Екстремно майчинство“, която все още не е преведена на български. Изводите и наблюденията в нея могат да бъдат полезни и в случаите, когато дете, което не е със състоянието описано по-горе, не може да се адаптира и с поведението си създава проблеми в училище. В такива ситуации според авторката комуникацията с учителите е от определящо значение.

Взаимодействието с училището трябва да е посветено на това как вие и училището заедно да се справите с проблемите на детето, а не на това каква е родителската ви компетентност и какви са недостатъците на детето (реални или измислени).

Първото, което трябва да се направи при един такъв разговор, е да се отдели проблемът от личността на детето. Да не се асоциира с него, защото иначе това автоматично води към позицията „няма дете-няма проблем“.

Каква трябва да е позицията на родителя: „Моето дете е добро, аз го обичам, но признавам, че може да има проблеми с ученето и поведението си.“ Проблеми може да има всеки, затова трябва да се борим не с човека, а с проблемите.

Това трябва да има предвид и училищното ръководство – да не се опитва да се отърве от неудобното дете, а да му помогне да се справи.

Да изключиш конкретното дете не е решение, защото проблемите ще продължават да му пречат. Правилното място на детето в такава ситуация не е до стената с наведен поглед, а пред масата за преговори, където заедно с родителите и учителите ще се търсят подходящи решения. Детето не може да бъде обект на въздействие, то трябва да е активно действащо лице – иначе просто няма да изпълнява това, което ще му наложат възрастните.

Грешки при разговорите в училище

За да има конструктивно взаимодействие, е препоръчително да се избягват квалификациите, оценките, обобщенията, обвиненията и манипулирането на фактите:

"Той е буен и лошо възпитан."

"Държи се неадекватно."

"Никога не ме слуша."

или

"Часовете ви са хаос."

"В това училище е опасно да учиш."

А това са факти:

"Вчера едно момиче го обиди и той го удари в лицето."

"Миналата седмица на въпроса ми: „Защо не пишеш?“, отговори: „Гледайте си работата!“

"Вчера, по време на урока по математика, съучениците на сина ми са подхвърляли раницата му."

"Когато децата са се сбили, в съблекалнята е нямало учител."

Когато водим подобни разговори, е важно да помним каква е целта им. Целта не е да докажем, че всички в това училище са идиоти; да ги заставим да приемат нашата гледна точка, защото сме по-добри, по-умни, по-прави; да демонстрираме, че никой не може да говори за детето ни нищо лошо безнаказано; да изясним кой е виновен, да го накажем и да му отмъстим.

Целта на общуването между нас, като родители, и учителите и училищното ръководство, е да се намери обективно решение на проблема и заедно да помогнем на детето, което изпитва трудности.

Ако родителите и училището заедно анализират ситуацията, в която някой е бил засегнат, първото което трябва да се направи е да се вземат мерки да няма подобни случаи в бъдеще. Преди равносметката, преди наказанието, преди възмездието.

Как да накажем виновния трябва да бъде решено въз основа на това какви поуки си е извлякъл от случилото се, кой и как ще компенсира пораженията, какво трябва да се направи, за да няма рецидиви. Точно тези съображения, а не болката и гнева са ефективни в случая.

Ако детето е в ролята на обвиняем, значи има нужда от адвокат и това е ролята на неговия родител. Но точно като адвокат, а не като приятел, с когото заедно лъжем, заедно манипулираме фактите – това е неконструктивно поведение.

Как да преговаряме в училище

Главна задача в първия етап е да се обедините и точно да формулирате проблема. Ако вие с детето сте съюзници, ще ви е по-лесно да се справите с чувството за вина, с досадата, с гнева и яростта.

Ако точно опишете проблема (детето не се справя с емоциите си, учителят не може да му отделя специално внимание всеки пък, за да го успокоява, не е намерил все още начин да предотвратява такива прояви ефективно) може да бъде разработен подробен план за действие.

Ако на този етап не всичко върви гладко и има противоречия, родителите и ученикът трябва да обяснят в какво конкретно се изразяват трудностите му, какви ресурси могат да бъдат привлечени за решаването на проблема от страна на училището, родителите и на самото дете.

Ще им е нужно:

Да си изградят стратегия за действие.

Да си поделят отговорностите.

Да набележат основните моменти, по които трябва да се работи.

Да се уточни как ще бъде оценяван прогресът или липсата на такъв у детето.

Да се уточни какъв ще е режимът на срещите за проследяване на развитието му.

Да бъде постигната договореност и, при възможност, това да бъде направено писмено.

За съжаление, това е трудно осъществимо, такъв опит имат малко училища и родители, а и е въпрос на добра воля и желание да се намери решение.

Какви етапи може да включва разговорът с учителите или другите представители на учебното заведение?

Обсъждайте проблемите на детето, а не диагнозата му (ако има такива).

Не мисля, че във всички случаи е правилно да се съобщава диагнозата на детето в училище. Ако сте сигурни, че учителите ще проявят разбиране и ще подходят индивидуално – направете го, без притеснение. Ако мотивът ви е да предизвикате милосърдието им и да разчитате на компромиси от тях страна – не го правете. Колкото по-малко се доверявате на учителите, колкото по-малко вярвате в способността им да разберат какво се случва с детето, толкова по-малка е необходимостта да споделяте с тях медицински факти. Последствията могат да бъдат оскърбителни. В моята практика имаше случаи, когато учителите обявяваха публично, че дадено дете е ненормално, че първо трябва да бъде лекувано, а след това да бъде пускано в училище (при деца със СДВХ тази препоръка е абсолютно безсмислена). Моят собствен опит като родител също е негативен. Единственият път, когато реших да съобщя на учителя на детето си диагнозата (в онзи момент "минимална мозъчна дисфункция") педагожката прие това за „фатална умствена непълноценност“ и каза: „Ако детето ви е идиот, дайте го в училище за идиоти.“ А когато аз заплаках, коментира: „Как да бъде нормално дете, щом майка му е истеричка?“ Сега аз вече съм калена, „работила“ съм като майка на ученик цели 18 години. Сега вече не бих плакала, а бих отишла при директора на училището с писмено оплакване от неетичното поведение на учителката. Но не всяка майка е способна да запази самообладание в такава ситуация.

Как да слушаме учителя

Изразете готовност да обсъдите с него проблема и заедно да търсите решение. В този етап на разговора можете да изкажете съчувствието си към педагога и да го уверите, че разбирате колко му е трудно. Изслушайте го, не го прекъсвайте, оставете го да разкаже всичко, което смята за важно. Записвайте си, ако е нужно и отбелязвайте своите въпроси. Задайте уточняващи въпроси.

Забелязвал ли е кога детето се разсейва? Има ли случаи, когато не се разсейва, а участва в урока? Какви са те? Така ли реагира на всяко дете или само на някое конкретно?

Какво има предвид, когато казва, че непрекъснато „не е в час“? Какви са пропуските му? Казва, че детето често плаче – в какви случаи е плакало в последно време?

Какво значи „реагира неадекватно“? Какво има предвид учителят с това, всеки има различна представа за адекватност?

Ако е имало сбиване, постарайте се да изясните какво го е провокирало, къде се е случило, как са се развили събитията.

Ако учителят се оплаче, че детето нищо не прави по време на час, изяснете във всеки час ли е така, има ли значение видът на урока, кои уроци игнорира, кога започва да се държи невъзпитано, по кое време на часа – така заедно ще стигнете до някои изводи: детето се държи зле във втората половина на часа, в края на учебния ден, когато има скучна писмена работа…

Изяснете при всички учители ли се държи така или при определени, опитайте се да разберете причината (можете да привлечете като посредници в диалога тези преподаватели, които нямат проблеми с детето).

Помнете каква е целта на разговора и не се отклонявайте от нея, не позволявайте и на учителя да го прави.

Следващият момент е да направите изводите и да изясните фактите. Може и да обобщите наученото до момента: „Както разбирам, синът ми лесно избухва и трудно се успокоява, когато е възбуден шуми, и не спира, дори да му направите забележка.“ или „Ако урокът е беседа, детето ми става неспокойно след първите 10-15 минути.“ или „Както разбирам, съученик е обидил сина ми и той го ударил. Разбирам, че тази обида се използва много често по негов адрес и той винаги реагира агресивно.“ Колкото по-правилно е описан проблемът, толкова по-близо е решението.

Можете да доуточните: „Значи вие вече бяхте започнали да преподавате новия урок и той влезе в час и започна да пречи?“

Може да обсъждате и варианти: „А ако му посочите мястото мълчаливо и в междучасието си поговорите не е ли по-добре, така няма да прекъсне урока ви със спор.“
„А възможно ли е, когато започне да шуми да му възложите да прави нещо самостоятелно?“

Когато разберете какво иска учителят, формулирайте го: „Вие искате синът ми да бъде по-тих в час..."; "... за да престанат децата да дразнят сина ми и той да се извини на детето, което е ударил“; "... за да участва дъщеря ми в учебния процес“

Убедете се, че правилно сте разбрали учителя и проблемът е точно този, за който си мислите. Възможно е педагогът вече да е във фаза „не знам какво да правя с него“, това е моментът да отговорите „разбирам колко ви е трудно“.

Меко, но настойчиво, пресичайте опитите да ви задават риторични въпроси или да ви поставят клишета: „Вие изобщо занимавате ли се с детето си?“, „А вие кога последно четохте книга?“ Оценката на личността на детето, на вашите способности като родител, не влиза в учителските задължения и компетенции. Затова можете просто да кажете: „Нека се върнем на конкретния проблем!“

След това можете да изразите своята позиция: „Синът ми трудно контролира емоциите си, нужна му е помощ, за да се успокои, да се опитаме да разберем как може да стане това, без да пречи на урока.“

„Да, синът ми реагира бурно на обидите, ще му е по-леко, ако чувства подкрепа. Ако покажете на класа, че подобно поведение е недопустимо, аз от своя страна ще говоря с него как да се държи така, че да не губи достойнството си.“

„Дъщеря ми има твърде малък диапазон на вниманието, трудно възприема уроци в лекционна форма. По-добре работи, когато се редуват различни видове дейност. Можем ли да измислим нещо, за да е по-съсредоточена?“

Бъдете готови да чуете класическата фраза: „Децата са много, а аз съм една.“ На това можете спокойно да отговорите, че вие нямате предвид индивидуален подход към всеки ученик, само това, че детето ви може да бъде включено в някакво по-конструктивно занимание, за да не пречи на другите.

Задължително питайте не само за това, кое е лошо, но и говорете за това, което е хубаво – кое се удава по-добре на детето ви, какви интереси и способности има, това ще разшири представата на учителя за него и може да му даде добра идея как да го интегрира към останалите по-успешно.

Може да попитате педагога какви други занимания би препоръчал, какви занимания вкъщи биха били по-уместни, над какво да работите у дома и т.н.

И така, в процеса на разговор за поведението на детето или проблемите с ученето, вие се солидаризирате с учителя, изяснявате проблема, заедно търсите решение и набелязвате конкретен план за действие.

Препоръчваме ви още:

Червената зона и жълтата зона

Детската психична травма

Да се научим да ги слушаме