Автор: Мария Пеева

Коментарите по случая на Галя и Владислав са на двата полюса, но нека за малко оставим настрана тази история. От тях изникнаха две други теми, които много ми се иска да обсъдим. Темата за “превъзпитанието” и темата за децата.

Стане ли дума за обвинение в домашно насилие, неминуемо някъде се появяват и такива изказвания:

"А хубаво ли е жената да ти дудне на главата, постоянно да ти мрънка за нещо, докато ти писне и вземеш, че й удариш един шамар? И накрая ти излизаш виновен."

"Тя постоянно го дразни и сама си го е изпросила."

"Всеки мъж ще си изпусне нервите с такава жена."

За домашното насилие няма да пиша сега, то не просто е морално недопустимо, то е и незаконно. Това, което ме провокира не по-малко, е идеята, че двама души живеят заедно като равноправни възрастни, зрели хора, по собствен избор, и единият от тях смята, че е нормално и правилно да “накаже” и “превъзпита” другия, да го промени, защото нещо в него не му харесва или го дразни.

Семейството е доброволен съюз.

Никой не е принуден да остане в него против волята си и да "търпи" другия, ако той го дразни или провокира по някакъв начин. Съответно и никой няма правото да променя другия, колкото и да е "нетърпим". Ако намираме партньора си за нетърпим, сме свободни да го напуснем. Не е наш дълг или мисия да го направим по-добър отколкото вече е. И не е зле понякога да си спомняме, че сме харесали този човек, че сме се влюбили в него с всичките му качества и навици, включително и нетърпимите.

Семейството освен това е съюз на равноправие.

Дори ако единият е по-слаб физически или психически, или финансово, това в никакъв случай не дава на другия власт над него. Семейството не е взаимодействие между учител и ученик, нито между началник и подчинен.  Никой от нас няма право да превъзпитава и наказва, да учи и назидава. Когато си избираме партньор, ние го взимаме с целия му багаж, такъв какъвто е. Не може просто да изличим чертите, които не харесваме и да му нарисуваме други, за да стане идеален по нашите представи и разбирания. Не можем да го обучим, така че да израсне и да бъде достоен за нас. Не можем да изискваме от него да отговаря на нашите очаквания и да се сърдим, ако не е така, все едно сме го назначили на работа и изведнъж се оказва, че не е достатъчно квалифициран за поста си.

Майка търси помощ от обществото, медиите и институциите

"Превъзпитание" в семейството всъщност се случва, но то е индивидуален процес.

Случва се тогава, когато човек сам пожелае да промени нещо в себе си, по собствена воля, не защото е принуден и не от страх - независимо дали това е страх от насилие или от изоставяне. Ако се вгледаме в живота си и в щастливите двойки около нас, със сигурност ще открием безброй примери за това колко ни променя семейството. Може би той е намалил срещите с приятели, за да прекарва повече време със съпругата си. Може би тя е сменила работата, за да не пътува толкова често в командировки. Може би сме изоставили някои навици и сме придобили други, такива, които правят по-лесен съвместния живот. Изгладили сме своите остри ръбчета, само защото обичаме човека до себе си и искаме той да е щастлив с нас. Нещо повече, отложили сме или дори забравили някои свои желания и мечти, за да ги заменим с други, които са по-добри за двама ни.

Семейството не е само любов и споделяне, то е и компромис.

Двустранен компромис, който всеки от нас прави в една или друга степен. Този компромис е доброволен, мотивиран от обич и уважение. И си струва да го направим, защото се отплаща в много по-голяма степен, отколкото някога сме очаквали. Защото за сметка на малките отстъпки, които правим, получаваме пълната подкрепа на човека до нас. Получаваме топлина, разбиране, любов, приятелство, всеотдайност, взаимност. Онова усещане, че никога не си сам, че винаги има някой, който ще е на твоя страна, дори ако целият свят е срещу вас. Че до теб има човек, който те цени такъв какъвто си, който те обича с добрите и лошите ти страни, пред когото можеш да бъдеш себе си. Това е семейството и не е илюзия, не е нищо непостижимо и не е нужно да сме идеални, за да си го създадем. Има само едно условие - достатъчно обич, за да сме готови на известни жертви. И двамата.

За жалост понякога не се получава, макар че на пръв поглед историята започва толкова красиво. Мъж и жена се влюбват, откриват, че не могат един без друг. Делят покрив, бюджет, мечти и тревоги, легло и кухня. Идва моментът, когато делят и грижата и обичта за нов човек. Някъде по пътя обаче нещо се обърква и те се разделят. Може би очакванията им не отговарят на реалността. Може би компромисите започват да тежат. Може би се променят в различна посока, а не заедно. И всеки тръгва по своя път, понякога сам, понякога - с друг. Домът вече не е общ, нито бюджетът, нито мечтите.

Отговорът на бащата

А детето?

То никога не може да бъде само на единия. Не само защото има очите на мама и усмивката на татко, нито защото целият му досегашен живот е споделен с тях. А и защото винаги занапред ще има нужда от подкрепата и обичта на двамата, от сигурността, че те не са го изоставили. Иначе не просто ще изгуби единия си родител. Ще изгуби и увереността си, че заслужава да бъде обичано и подкрепяно, че има право на щастие. Ще изгуби тази стабилна основа на семейството, която му е нужна, за да се изгради като пълноценна личност.

Каквото и да се е случило между майката и бащата, детето не заслужава да бъде жертва на отношенията им. Дори ако единият е ужасен, недостоен човек.

Защото детето има нужда да обича и двамата, за да се чувства цяло и да не изпитва вина. То не е малка пешка, която ще смени падналата бяла царица, за да поведе битката срещу черния цар. То е шахматната дъска, по която двете враждуващи страни пишат историята на поредния двубой. И всичките им обиди, лъжи, преувеличения, омразни думи остават завинаги записани там, предопределяйки живота му като безкрайна битка между белите и черните, в която то отново и отново ще губи. И когато някой ден разиграе своята партия шах, нейният финал също ще е предопределен.

Пазете децата си, родители.

Те не са просто наследство от красивата история, която някога сте творили заедно с толкова обич. Не са доказателство, че вие сте по-добрият, по-правият, победителят. Те не са оръжие за отмъщение, нито войници, нито заложници. Те са нови човешки същества, самостоятелни личности, които заслужават своя шанс за щастие. Дайте им го. И може би спасявайки тях, ще спасите и себе си.

Препоръчваме ви още:

Щастливо разведени

Последната нощ в живота ми

Как да разпознаем токсичните връзки и да се предпазим от тях

Автор: Мая Цанева

Като майка на почти 5-годишно момче, аз нямам избор и гледам редовно "Пламъчко и чудовищните машини". Това е поредица за приключенията на едно момче с говореща кола, с чиято помощ и инженерни, математически и всякакви умения, разрешават различни ситуации. Целта е децата, чрез игра, да получат базови умения по точни науки.

Аз съм почитател на този подход за обучение, особено при малките. Всъщност съм убедена, че щях да съм запомнила теоремата за косинуса, да знам различните дялове на мозъка или какъв е съставът на натриевата основа, ако в училище ни показваха филми като тези от "Дискавъри", "Нешънъл Джиографик" и дори "Да Винчи". Но, да се върнем на темата за "Пламъчко". Филмчето може да и да допринесе за общата и техническата култура на детето ми, но вероятно ще има лоши последици за емоционалната му интелигентност.

Главният герой - водачът на героичната и умна кола компютър, е типичен Алфа мъжкар. Той винаги е най-интелигентният, най-бързият, най-обичаният или накратко - "Кой сега е номер еднооо!". Той винаги печели. Нито една от другите коли не е била на първо място. Знам го от личен опит и гледане по няколко десетки пъти.

Разбира се, за баланс има и лош герой - Крашър. Той винаги е прецакан. Никога не печели, защото мами, дори и да прилага сложни инженерни решения. Пламъчко го спасява понякога, обещават си как ще са приятели, и на следващата сутрин - пак същото. Пълна скука. Но, нали, "ин" и "ян"...

Какво научава Митко? Отличниците са сууупер! И умни, и добри, и с бързи коли... Ако не си първи, си обречен да си нечий приятел, но никога първа цигулка. Лошите са за боклука и за смях! Те винаги губят, дори и да са хитри! Бой и бананови кори по пътя за тях!

Живеем в свят на авторитети, и да, нормално е децата да растат със усещането за вечна надпревара. Но има деца, които не са нито Пламъчко, нито Крашър. Те имат нужда да знаят, че хората се развиват, променят и имат шанс да бъдат нещо различно от тълпа ръкопляскащи ухилени статисти или оплюващи хейтъри.

Знам, че вече стана отегчително, също колкото да гледаш всяка сутрин как Пламъчко печели във всичко. Затова ще завърша така: „Крашър, вярвам в теб! Бий го тоя Пламъчко заради мен!“

Препоръчваме ви още:

Живот като на кино

Аз, моя милост и майката на Митко

"Тайната на Коко" и на приятното изживяване

Автор: Любомир Аламанов

Епизод 4. Няма надежда

Прибрал съм се от Изнесен офис. Там е било тежко. Много работа. Сини вълни. Топло слънце. Бриз над водата. Вълнички в краката. Рачета по кея… (описанието няма нищо общо с разказа, ама защо да не си припомня малко).

Та, прибрал съм се от Изнесен офис. Бързал съм. Защото… Е, защото трябваше да съм тук, а не там. Въпреки картината, описана по-горе.

Тук ни посреща реалността. Без почивка се мятаме в боя. А почивка след Изнесен офис си трябва. Повярвайте ми.

Някъде в лудницата се сещам да пиша и на майка ми. Че съм се прибрал. Да знае жената. Правя се на мил и добър.

Веднага ми отговаря: „Звънни!“

Отново. За пореден път. Неумолимостта на думата кара ветровете на времето да замръзнат. Две неутронни звезди да се свият още повече. А една черна дупка да проплаче. С глас…

Стискам зъби. Не звъня. Издържам.

Цели 21 секунди…

Този път не е жизнерадостна. Бясна е.

Започва директно: „Ей, как щях да го пребия тоя… “

Въздъхвам наум. Моля се да не е полицай този път. Не искам да я вадя от ареста…

Питам примирено:

- Какво си направила?

Тя скача:

- Аз ли? Аз ли? Защо пак аз? Аз нищо не съм направила. Чакам си на светофара и тоя ме удря отзад. Ама аз си бях спряла. А не както ми казваш, че спирам рязко. Този път си бях спряла. А тоя ме удари. И скочих. Излязох от колата и му се разкрещях. Щях да го пребия.

Опитвам миролюбиво:

- Добре де, може да е някой чичо със стара кола, не е успял да спре, случва се, ти нали си добре…

Тя не спира:

- Какъв чичо, какъв чичо, глупости говориш, някакво момче беше. Нямаше 30 години. Голямо едно такова. За какво ходи на фитнес, като не може една кола да спре. Пак му се развиках.

После добавя хитро:

- Ама му падна номерът на тъпия мерцедес, какво като е с еднакви цифри. Аз моя съм го завила с допълнителни винтчета, няма мърдане.

Опитвам се да проумея ситуацията. Питам предпазливо:

 - Значи едра мутра с мерцедес те е ударила на светофара и ти си му крещяла?

Тя, вече жизнерадостно:

- А, добро момче беше. Голямо, ама болнаво. Беше жега, ама той с голямо сако се загърнал. Едно такова широко, обемно… 

Стискам телефона. Гледам да не дишам много.

Тя продължава:

- А и малко му се карах. Той започна да ми се извинява. Пишел си с гаджето. Разсеял се. Мил беше. Даже предложи да плати. Извади всичко от джобовете си… 

Аз, тихо:

- Преджобила си мутрата?

Тя, нехайно:

- Е, глупости, той сам предложи. А и ми стана жал. Имаше само 40 лева. И дребни стотинки. Нищо де, взех му ги.

Аз, внимателно:

- Взела си парите на мутрата? Всичките 40 лева?

Тя, леко възмутено:

- Разбира се. Как ще се научи иначе. Даже му поговорих още малко. Че не трябва така да прави. Че хората гледат. И че излага майка си.

Аз, вече отчаян:

- Добре, нали всичко приключи така?

Тя, съвсем весело:

- Да де. Само му предложих да си остави там колата. И да ходи пеш. Здравословно е. Тъкмо ще метне това тъпо сако. Загрозява го. Така му казах.

Аз вече нищо. Само гледам. Казвам:

- Добре поне, че няма да се видите никога повече… 

Тя, хитро:

- Ааа, не. Взех му телефона. Да му направя здравословна програма. И измервания. Има нужда. Той малко се дърпаше. Ама му казах, че и на приятелката му ще направя. Да я доведе в офиса. Ще й хареса. И той се съгласи. Даде ми номера си. Искаш ли да ти го кажа?

Категорично не исках да ми го казва. Нито да го знам. Само казах, че се радвам, че всичко е приключило без жертви. И от двете страни. И че затварям, за да се опитам да поработя.

След час получавам съобщение от нея: „Писах му. Питах го дали не ме е забравил. Отговори ми, че няма как да ме забрави никога. Казах ти, че е мило момче. Дадох му адреса на офиса. Утре идват с приятелката си. Искаш ли да те запозная?“

Не исках. Определено не исках.

Чудех се на себе си. Защо не си останах в Изнесения офис. Там само ураган минава.

Препоръчваме ви още:

 Жена зад волана

Лъвът - цар н апътя, Везните - подвижна опасност

Криворазбраните правила на пътя

Автор: Цветелина Цекова

Детето ми изчезна от градината.

И никой не знаеше какво може да се е случило. Дори госпожите.

Понеделник е. Имам повече работа, отколкото магазините за играчки на първи юни. Усещам, че няма как да взема детето от градина, за това любезно моля баща му. Той някак винаги има работа, колкото железария на първи януари. Съгласява се с охота.

И така, аз си върша работата и към 17:30 той ми звъни. Гласът му трепери. Пелтечи:

- ДЕТЕТО ГО НЯМА! НЯМА ГО НИКЪДЕ, ПРЕТЪРСИХ ЦЯЛАТА ГРАДИНА!

За миг изпуснах чашата си с нещогазираноивредно, може да е било кока кола. Може да е било бира. Може да е било развален сок. Не знам.

- Как така го няма?!

Вече дишам по-тежко от пенсионер, спечелил от лотарията.

Чувам някакви обяснения и първоначалният ми деликатен айрол се превръща в нервен тик. Порите ми се отварят, чакрите ми се затварят, барабар със сърдечните клапи.

Отново се чувствам като пенсионер, спечелил от лотарията. Но такъв, който си е хвърлил парите на телефонни измамници и качват статия за него в Блиц.

Започвам да крещя нечленоразделно. Искам да говоря с някоя госпожа, с директорката, с Мая Манолова, с Румен Радев или поне с Волен, за да ми се балансира истерията.

Бие ми се червена слушалка. Вече пиша официално писмо и го разпращам на двадесет и осем медии, както и няколко снимки в няколко групи за изгубени кучета, вещи и откраднати коли. Докато се чудя защо няма група за безследно изчезнали деца, телефонът пак ми звъни:

- Ало?

- Няма го, това е! Край с мен!

- Веднага ми дай госпожата на първа Б група.

Чува се мъжки плач.

- Ало, здравейте! В нашата група нямаме Антон. Всъщност в цялата градина "Щастливо детство" нямаме дете с тези имена.

- Разбирам. Бихте ли дали телефона на бащата.

Някой се спъва, пак се чува мъжки плач. В телефона изгърмява звучно:

- Видя ли! Детето просто го няма! Детенцето ми го няма!

Постигнала мигновен дзен и върнала деликатния си айрол, казвам спокойно:

- В ГРЕШНАТА ГРАДИНА СИ. НАШАТА СЕ КАЗВА "ВЕЛИКДЕНЧЕ".

Отпивам от газираното нещо и колабирам с усмивка.

Препоръчваме ви още:

Друго нещо са внуците

Тате е спокоен

Добър баща ли сте?

Аз съм единствено дете. Бях единствено дете във времената, когато почти всички семейства имаха по две деца. Братята и сестрите на родителите ми всички имат по две деца. Приятелките ми без изключение имаха сестра или брат. Винаги съм харесвала големи семейства и съдбата реши да ме благослови с такова. Но чак когато родителите ми се разболяха, осъзнах, че да си едно дете е много голяма отговорност. Осъзнах също и в каква голяма степен това е формирало характера ми. Припознах мислите и емоциите си в тази статия на журналистката Джес Сталдин. Мисля, че ще ви хареса.

Когато бях малка, ми харесваше да съм единствено дете в семейството. Вниманието на родителите ми беше посветено само на мен. Не ми се налагаше да се състезавам с братя и сестри. Разбира се, това предполагаше и по-голям контрол над мен, но благодарение на него рядко попадах в неприятности и се концентрирах върху ученето. Успях да изградя уникални отношения с всеки от родителите си. Но с времето от безгрижно дете се превърнах във възрастен, който няма братя и сестри. Какво установих?

Възможността ви за подкрепа е ограничена

Разбира се, наличието на други деца в семейството не гарантира, че ще имаш човек, на когото можеш да разчиташ във всяка ситуация. Но наистина увеличава възможностите. Ако имате брат или сестра, имате по-голям шанс да бъдете изслушани, особено ако се притеснявате, че сте омръзнали на приятелите си. В зряла възраст това стана очевидно за мен. Единствено дете съм, а това означава, че един ден, когато загубя родителите си, няма да има с кого да споделя радостта или болката си. Осъзнаването на този факт ме направи още по-внимателна в отношенията с приятелите ми, защото знам, че те са, и ще бъдат, много важни хора в живота ми.

Братята

Верността е невероятно важна за вас
Като много други и аз се стремя към дълбока връзка и близки отношения. Приятелите ми всъщност станаха разширена версия на семейството. Научих се да споделям и да разчитам на тях като на близки роднини. Не разбрах веднага колко важно е да са повече. Очаквах от всеки нов приятел същата преданост като от хората, с които ни свързват поне пет години близко познанство. Новите ми приятели не оправдаваха очакванията – това често ме изкарваше от релси, обиждаше ме и ме озлобяваше. Не разбирах защо другите не възприемат приятелството ни като мен. За щастие сега умея да ценя истински преданите си приятели. Вече разбирам, че трябва да дам нужното време на новите си познати, за да изградя същата силна връзка с тях.

Четири типа приятели, от които всеки има нужда

Опознавате родителите си като личности

Майка ми беше привърженик на строгата дисциплина. Нейното одобрение означаваше много за мен. Но с порастването започнах да я опознавам като личност. Разбрах какво се крие зад строгата фасада, която бях свикнала да виждам. Мама е човек с огромно сърце. Опознавайки я по-добре, осъзнах, че чувствителността ми е наследена от нея.
Винаги съм уважавала баща си заради мъдростта и професионалния му успех. В последните години го приемам по-скоро за свой ментор. Научих много от него за бизнес етиката. Забелязах, че когато се сблъскам с проблем в работата, започвам да мисля като него. Така постепенно научих повече за това какви жертви е правил той, за да осигури семейството си. Баща ми винаги мисли първо за другите.

Константин и Елена

Трябва по-бързо да намерите своята половинка

Аз съм на 30 години и не съм обвързана. Свикнах с мисълта, че нямам деца, но все пак трудно преживявам факта, че все още не съм открила своя партньор. Провървя ми с родителите ми, те не ме притесняват по този повод. Но все пак се чувствам виновна. Бих искала да познават човека, с когото ще се обвържа, да го обикнат като свой син и да го приемат в семейството ни. Знам колко важно е моето щастие да родителите ми, още повече че съм единственото им дете. Знам, че разбират, че мога да бъда щастлива, независимо от това дали съм обвързана. Но бих искала да са спокойни, че съм открила с човека, с когото да изживея живота си.

Митът за идеалното

Вашата независимост е едновременно благословия и проклятие

Според мен една от най-типичните черти в характера на единственото дете са силно развитото чувство за независимост и готовността да изследваш живота извън пределите на семейството си. Тези качества винаги са ми помагали – ценя личното си време, отстоявам го, дори когато имам сериозна връзка. Но чувството за независимост, с което толкова се гордея, ми е създавало и неприятности. Старая се да общувам с хората максимално открито, но невинаги мога да допусна най-дълбоките си чувства и страхове на повърхността. Когато се опитвам да ги споделя с други хора, ми се струва, че едва ли не съм неспособна сама да се справя с проблемите си. Трябваше ми много време, за да се науча да търся помощ, и да разбера, че това е потвърждение за силата на характера ми, а не негова слабост.

Препоръчваме ви още:

Едно за късмет

Малките деца много бързат да пораснат. Да подражават на възрастните е едно от най-любимите им занимания. Те бих искали да се ползват с привилегиите на големите и свободата да решават как да протича денят, а защо не и нощта им. Едно от най-сериозните доказателства, че си голям и самостоятелен е да отидеш на гости на приятел с преспиване. И често се сблъскваш с нежеланието на родителите си да ти го позволят.

Подходящата възраст

Всяко хлапе мечтае за такава възможност. Нощуването у приятел е време за дълги разговори, без ограниченията на обичайния режим, за унищожаване на сериозно количество лакомства – все пак си на гости и това е едно от удоволствията. Пижамено парти, спане на надуваем матрак или в палатка от чаршафи, споделяне на тайни до сутринта – това е мечтата на всяко дете. Макар че някои все още не са готови да се разделят с любимата си плюшена играчка, когато не са си вкъщи.
Трудно е да се посочи конкретна възраст, в която детето без проблем може да направи едно такова гостуване. Някои хлапета са много привързани към родителите си, към собствената си стая, към леглото си и е напълно възможно да не се чувстват комфортно на чуждо място. Тогава игрите няма носят радост и споменът за това нощуване няма да е особено приятен.

Когато преценяваме дали да удовлетворим желанието на детето да преспи у приятел, трябва да имаме предвид две неща – нивото на доверие към семейството, в което ще гостува, и степента на неговата самостоятелност.

За доверието

Преди всичко трябва добре да познаваме приятеля на детето и родителите му. Да сме убедени, че няма да го застрашат или да игнорират негова молба при проблем. Детето трябва да се чувства комфортно в техния дом. Да го познава и без притеснение да може да отиде само до тоалетна или до банята.

За самостоятелността

Това че детето ни ще нощува у приятелче съвсем не означава, че родителите на домакина ще трябва да поемат функциите ни, докато ни няма – обличането, тоалетът, храненето са неща, с които би трябвало да се справя само.

Съвет от психолога

Ако усетите, че детето не е готово да пренощува другаде, можете да поканите приятелчето му у вас. Разбира се, това трябва да се случи по взаимна договорка с родителите на другото дете. Ако обаче наследникът ви настоява да спи у другарчето си, а му е за пръв път, добре би било да предупредите за това домакините, с условие, че ако възникне проблем, сте готови веднага да приберете детето си. При такъв сценарий, ще трябва да отложите следващото подобно гостуване за по-късен етап. Детето трябва да разбира, че може да се обърне за помощ към родителите на приятеля си, дори ако става дума за нещо лично. Ако се буди нощем или става по-рано сутрин трябва да може да се занимава с нещо, докато другите спят. Добре би било да му дадем книжка или някаква играчка за такъв случай.

Ваканцията - урок по самостоятелност

С какво да се забавляват децата

Очевидното решение е да им се предложат филмчета. Алтернатива на анимациите са настолните или сюжетните игри, в които могат да се включат и родителите. Все пак не бива да забравяме, че забавленията, които изискват физическа активност, превъзбуждат и хлапетата трудно ще заспят. Илюзия е, че веднъж събрали се заедно те ще бъдат тихи и спокойни, затова е добре предварително да обмислим варианти при които активните занимания се редуват с по-пасивни. Едно такова събиране може да започне с бой с възглавници, но трябва да завърши с нещо, което ще усмири духовете – четене на книжка, разказване на истории, филмче или тиха музика.

Още няколко идеи

- конструиране

- пижамено ревю

- „спа процедури“

- състезание „Кой ще облече пижамата пръв“

- рисуване по лицето

- театър на сенките

- криеница

- топло-студено

- търсене на съкровище

Колкото по-малки са децата, толкова по-осезателно трябва да е присъствието на възрастните.

13 жестоки идеи за лятно парти!

Какво да предложим за хапване

Когато изпращаме детето си да гостува у приятел, е добре да кажем на домакините какво яде то. Разбира се, задължително е да предупредим, ако има непоносимост към някои храни.

Добра идея е да приготвим нещо, с което да се нагостят децата. Освен вежлив жест, това е гаранция, че детето ни ще хапне поне от храната, което ние сме приготвили, ако не му допадне кухнята на домакините.

Преди сън вечерята трябва да е лека, полезна, обикновена по състав – сандвичи, кисело мляко, плодове, домашни бисквити. Млякото, лимонадата, пресният сок са чудесна идея за напитки, които могат да се предложат.

Бихме могли да привлечем и децата в приготвянето на храната. Така удоволствието от консумирането е в пъти по-голямо.

***

Преди да позволим това забавление на детето трябва да сме сигурни, че то е напълно готово за тази стъпка. Ако е привързано към одеялото, с което спи или някоя играчка, е по-добре да ги сложим в багажа му, за да е спокойно и да има късче от дома със себе си.

Ако ни позвъни, да го приберем, трябва да реагираме веднага. Но когато следващ път пожелае да гостува с преспиване, ще трябва много внимателно да обмислим отговора си.

Добре е да уточним час на вземане. Естествено, времето за игри никога не стига, но появяването ни според уговорката успокоява детето и му вдъхва сигурност.

Освен безспорно забавление за децата, подобни гостувания са добра възможност и за опознаване на родителите. Не е изключено да се превърнат в началото на ново приятелство и за нас.

Източник: uaua.info

Препоръчваме ви още:

Как да сме приятни гости

С благотворителен рок концерт в подкрепа на фондация „За Нашите Деца“ отбелязаха края на учебната година децата от частна детска градина „Литъл Степс Киндергарден“. Въодушевени, малките таланти влязоха в ролята на различни рок звезди и банди като KISS, ZZ Top, Guns ‘n Roses, Queen, Б.Т.Р. и Ахат. Още по-голям възторг предизвика Милена Славова, която изпълни няколко свои песни на една сцена заедно с малките рокаджии, сплотени от каузата на фондацията всяко дете да живее щастливо в семейство.

Децата от „Литъл Степс Киндергарден“, техните родители и екипът на детската градина заедно успяха да съберат сумата от 1533,05 лева, с която фондация „За Нашите Деца“ ще може да помогне на повече уязвими деца. Рок концертът беше пример как с песни, танци и забавление може да се обединим и да дадем шанс на повече момичета и момчета да имат усмихнато детство.

 „Литъл Степс Киндергарден“ е англоезична частна детска градина, създадена през 2010 г. като детски център. По-късно, през 2013 г., се разраства и става част от училищен комплекс „Азбуки“ в София. В градината се изучава и английски език, с идеята да стане част от ежедневната комуникация на децата и да допринася за бъдещото образование и цялостно им развитие.

Препоръчваме ви още:

165 деца останаха със своите семейства

Автор: Мария Пеева

От съвсем ранна детска възраст Теди намрази морето. Тоест не, не се изразих правилно. Теди обича да е НА море, но не обича да е ВЪТРЕ в него. Не обича лепкавия пясък, солената вода, водораслите и морските животинки, които евентуално могат да потърсят близостта му. Не обича също жегата и слънцето, от които няма спасение дори под най-огромния и плътен чадър. Най-вече, ако питате мен, упоритата му майка, която всяка година го мъкне по плажове, не обича да е далеч от компютъра си часове наред. Когато порасна и твърдо отказа да идва с нас, въздъхнах тежко и си казах, че жена му някой ден ще го отучи да мрази морето, ако не заради нея, поне заради детето. Обаче не познах. Теди вече си има съпруга, която е луда по морето и е способна да живее денонощно на плажа, също като майка му. (Не е случайна тази приказка, че мъжете си избират жени, които приличат на майките им). Но все така моето пораснало момче недолюбва плажа, само че този път по-често мрънка на нея, а не на мен. Е, има една разлика, че на нея не й отказва категорично, а стиснал зъби, отмята къдрав перчем, въздиша тежко, погалва затворения лаптоп и му обръща гръб, за да понесе бебе Боби и петнайсет чанти с багаж към това райско местенце с палмови чадъри, жълт ситен пясък и чиста вода, което напук на всяка нормална геймърска логика, така неудържимо притегля и майка му, и жена му, и децата в семейството.

Бебето не е рестарт, а ъпгрейд

Как протича един ден с Теди на плажа? След като успешно разхвърляме кърпите, мазилата, играчките, очилата, шапките и книгите по шезлонги, масички и близката околност, инструктираме децата да избягват да се давят, да не замерят хора извън семейството с пясък и водни струи, и да не се самозаравят на повече от метър под пясъка. След което младежта поема с боен вик да лови риба и миди, да строи крепости и да копае окопи, а ние с Яна и Теди се отдаваме на половин час кафепиене под зоркия поглед на Бобо, който се размазва на шезлонга, изпънат като шейх, докато баба му го гъделичка по петичките. През този първи половин час Теди е щастлив и доволен. После лаптопът започва да му липсва и също като магаренцето в “Шрек” релето му прищраква и той минава на вълна “Кога ще си ходим”? Само че, бидейки 24-годишен геймър, той не пита през пет минути, а измисля сложни схеми, които да ни накарат по-бързо да съберем обратно багажа и да поемем към спокойната, уютна, сенчеста къща с отличен интернет и добре зареден с напитки хладилник, която го привлича неустоимо. Тъй като Яна е непробиваема и освен това, като всеки добър мъж, Теди се старае да не я ядоса, жертвата съм аз, клетата му майка, по съвместителство и шофьор на семейството.

- Мамо - казва Теди замислен, след като си е пощракал нещо на телефона, този блед заместител на лаптопа. - Хазяйката ми е писала. Отишла да чисти, но не може да влезе, защото си е забравила ключа. Ще трябва да се приберем.

Аха, да се вържа, защото днес наистина е денят за чистене, определен от великолепната Анастасия, от която наехме къщата с отличния интернет и много други достойнства. Но се досещам, че тя щеше да пише на мен, защото няма неговия телефон. Пъкленият план е разкрит. С Яна му теглим един презрителен смях и продължаваме твърде интересния си разговор за захранването на бебето.

Захранване, водено от бебето - какво, кога и как 

Теди мълчи мрачно и продължава да си щрака на телефона. По някое си време подскача артистично:

- Мамо, мамо, видя ли гръцките новини? В околността на Неа Перамос се е запалила къща след изтичане на газ. Прилича ми на нашата. Да си отидем да погледнем какво става.

- Теди… - обажда се Яна. - Нашата къща няма газоснабдяване.

Теди въздиша и се отпуска обратно на шезлонга. Малко по-късно вече сме на друга вълна.

- Мамо, чела ли си предсмъртното писмо на Стивън Хокинг?

- Не, сериозно ли има такова? - поглеждаме го с интерес и двете с Яна.

- Да. Писал е колко е вредно да се излага човек на слънце за повече от час.

И двете пуфтим с досада и го игнорираме. Той обаче не се предава. Влиза да поплува с Яна за малко вдъхновение. Аз ги изчаквам да излязат и правя компания на Бобчо, след което се поразхлаждам на свой ред. Времето тече бавно и лежерно. Мога да откарам така часове, отпусната в солената вода. По някое си време, почти гъбясала, се връщам под чадъра.

- Баща ми се обади. - ме посреща Теди. - Каза веднага да се прибираме, защото по новините са съобщили за терористична заплаха на плаж на Северното гръцко крайбрежие.

- Теодоре, прекаляваш. Вече даже не си забавен.

Привидно се отказва. След малко обаче Коко идва и ми се оплаква, че има страшно разстройство. Горкото дете, ами ще се прибираме изглежда. Коко обаче е необичайно весел като за “разстроен”. Кратко разследване доказва, че Теодор му е дал пет евро и му е обещал да му мине играта на следващото ниво, ако ни излъже. Момчетата се заливат от смях, Бобчо се събужда, аз подскачам, Теди се усмихва гузно и отрича.

Море, цици и царевици

- Теди, ти защо толкова мразиш плажа? - пита го Алекс.

- Защото в пясъка се крият огромни чудовища, които отвличат деца навътре в морето и ги изяждат. - отвръща Теди с мрачен поглед и дори потръпва. Зяпвам от изумление и се готвя да обясня, че си измисля, но момчетата не му се връзват.

С крокодил на плажа

- Мамо, той лъже. Не му вярвай. - Алекс дори ме успокоява. - Ако има такива чудовища, ще ги натисна под водата и ще ги удавя.

След което отива на съседния чадър и разказва на ужасените деца за чудовищата. Ето как тръгвали градските легенди.

Някъде към пет часа Теодор вече се е отказал от конвенционалните методи и ме подлага на психически тормоз, който се изразява в петдесет и седем съобщения по месинджър от този сорт. Отразявам ги колкото и спортните новини по гръцкото радио.

В пет и половина благополучно събираме багажа и бебето, изравяме децата от пясъка и се прибираме. Време ни е с Яна да се наградим с едно мохито за търпението. По пътя Теди трескаво търси нещо в телефона и след малко възкликва щастливо:

- Еха, утре времето ще е прекрасно.

- Супер. - обаждам се. - Улучихме значи слънчеви дни.

- Да… - отвръща моят морски вълк с неприкрито злорадство. - Бури и валежи до края на седмицата. Идеално време за море! На това му се вика почивка!

Препоръчваме ви още:

Малко слънце и някой, когото обичаш