В една топла лятна нощ, непълнолетната Цветелина и нейните приятелки решават да посетят квартално нощно заведение. Вечерта минава прекрасно за Цветелина и това се дължи най-вече на факта, че среща стройния и привлекателен Иван. Между младежите бързо припламва искра и два месеца след първата им среща заживяват заедно в дома на Иван, заедно с неговите родители. Това продължава само месец и половина, тъй като момичето разбира, че приятелят й изневерява. Прибира се при родителите си и скоро след това установява, че е бременна. Tърси помощ и подкрепа от Иван, но той й казва, че няма нито желание, нито възможност, да бъде баща.

В момент на слабост, Цветелина започва да се колебае дали да задържи детето. Винаги силно е искала да има поне три деца, които да израснат щастливи и обичани. Споделя своята несигурност с родителите си, които я подкрепят напълно. Скоро след като разбира за бременността, майката на Цветелина – Катя, се свързва с Центъра за обществена подкрепа „Св. София“ на фондация „За Нашите Деца““ и търси съдействие и надежда. Подкрепата не закъснява – социалният работник Фикрие Байдакова веднага започва работа с несигурната млада майка и заедно преодоляват страховете й.

И така, през декември 2017 г., Цветелина ражда здраво момиченце, което кръщава Милена. Нейна опора в този емоционален момент са всичките й роднини и приятели, но и Фикрие, която полага много усилия да научи Цветелина как да гледа дъщеря си по възможно най-добър начин. Тъй като майката няма навършени 18 години и не получава никакви доходи, от фондация „За Нашите Деца“ й осигуряват всичко необходимо за посрещането на новороденото – памперси и шишета, корито, дрешки и козметика.

Цветелина споделя, че е благодарна на екипа за подкрепата. Тя е щастлива да се грижи за малката Милена и е убедена, че дъщеря й ще израсне обичана безкрайно както от мама, така и от баба и дядо. Специалистите на ЦОП „Св. София“ продължават да следят развитието на малката Милена, както и грижите полагани от вече пълнолетната й майка.

Екипът на фондация „За Нашите Деца“ и Центърът за обществена подкрепа „Св. София“ работи активно за предотвратяване на изоставянето на деца, защото вярва, че най-добрата среда едно дете да расте и да се развива е семейната. Навременните инвестиции и интензивната подкрепа на родителите намаляват опасността от трайна раздяла на детето със семейството му.

Още за дейността на фондацията и подкрепата, която осигурява можете да прочетет в Една година история на фондация "За Нашите Деца" вече и на хартия.

Често чуваме млади родители след появата на бебето, да се шегуват, че се чувстват като зомби. Но както знаете, във всяка шега има и зрънце истина. Ако погледнете отблизо, ще установите, че първите седмици в ролята на млад родител действително са малко като оцеляване в зомби-апокалипсис. По себе си съдя!

Ядеш бързо

Във филмите със зомбита хората обикновено почти никога не ядат – просто нямат време. Но ако в някакъв момент все пак успеят да нахлуят в случаен супермаркет, грабват някакви доста странни продукти и хапват много набързо – обикновено докато продължават да бягат нанякъде. Общо взето същото е и когато си млад родител. Ако ти се случи да хапнеш нещо топло, брой се за късметлия! В този случай блаженството поне за миг се разлива буквално във всяка клетка на тялото и желанието да убиваш временно се притъпява.

Спиш малко

Постоянно ти се спи и се чувстваш способна да заспиш дори на военен полигон по време на учение, но всъщност дори и да ти падне възможност, не се получава. Странно, нали? Толкова много неща могат да се случат, докато спиш! Затваряш очи уж за пет минути, отпускаш се, унасяш се… и ако не те събуди бебешки писък, то със сигурност някоя бебешка въздишка ще те накара да се изцъклиш, убедена, че детето се дави и умира, докато то просто си лежи спокойно и спи дълбоко като никога. Иначе казано, забравете за здравия сън и то задълго!

Разхождаш се в някакви странни дрехи

Удобната дреха е задължително условие за оцеляване в зомби-апокалипсис. Единствено Алис от „Заразно зло” е способна да се размотава по задачи, барната в секси рокличка и копринени чорапи. За теб остават анцузите, развлечените тениски и косата, вдигната в чорлаво кукурику. Някой спомена ли нещо за някакви петна по тениската?

20 неща, които новородените биха ни казали, 
ако можеха да говорят

Страхуваш се да излезеш на улицата

Ами ако детето се разплаче в количката? Ами ако изведнъж захладнее? Ами ако се наака? А и всички бабички ще се бутат в количката да го разглеждат и да те заливат със съвети да го кръстиш, да му сложиш шапка, да му вържеш мънисто… И с непрестанното си кудкудякане със сигурност ще го събудят, а то и без това спи само по половин час… Не. По-добре да си стоиш вкъщи!

Не искаш никой да идва у вас

Да, дори и най-близките ти. В моменти като този оцеляването е на първо място. Дали няма да довлекат у дома някой вирус? В момента изглеждат съвсем нормално, но подозрението, че са носители на всякакви зарази, си остава.

През цялото време се страхуваш

Ужасно е почти непрекъснато да се чувстваш като пълен провал, но не и като родител. Изглежда че всички останали наоколо някак си са се научили да оцеляват в света на родителството, докато ти нямаш представа какво да правиш или не и защо това те хвърля в неописуеми пристъпи на паника и любов едновременно. Защо ти се иска да увиеш мъничето в одеялцето му, да го гушнеш и никога на никого да не дадеш да го докосне дори за миг? А може би развивам синдрома на квачката, която ще съсипе бъдещето на децата си с прекомерните си страхове?... О, ужас! Помощ!!!

Препоръчваме ви още:

За мамнезията и други отклонения

Със сигурност си млада майка, ако...

11 признака, че вече не сте аматьори

Източник: n-e-n

„Майчинството е еднопосочен билет към щастието и си готова да платиш за него всяка цена”, казва с усмивка Галина, събрала в топла прегръдка своите близнаци Ели и Дани. Докато стигне до този момент, тя преминава през страх и отчаяние заради преждевременното им раждане. Нейният „лъч надежда“ тогава е Нина Димова, медицинска сестра от Центъра за майчино и детско здраве в Сливен, подкрепен от УНИЦЕФ. Тя ѝ помага да преодолее трудностите в живота си с много търпение и вяра в бъдещето. Затова Галя разказва за нея с възхищение.

 „Добротворец е думата, с която мога да опиша моята Нина. Помогнала е на толкова жени като мен. Благодарна съм на съдбата, че се появи в живота ми малко преди да родя. Тя беше отговорът на нуждата ми от подкрепа.“ Близнаците се раждат преждевременно, което крие риск от бъдещи увреждания и проблеми в развитието.

„Синът ми тежеше 1450 г, а дъщеря ми 1300 г. И двамата бяха поставени в кувьози, налагаше се да останат в болницата. Прибрах се у дома без дори да съм ги докоснала.“

Следващите петдесет и пет дни са най-тежките в живота на Галя. „Обаждах се всеки ден в отделението в очакване на добри новини. Елена беше на командно дишане с опасност за живота. Страхувах се. Единственото, което ме крепеше, беше присъствието на Нина.“

Освен че ѝ вдъхва кураж, сестрата помага на Галина със съвети, за да я подготви за момента, когато ще е с бебетата си. „Никога няма да забравя деня на изписването. Протегнах ръце, за да ги прегърна, беше първият ми контакт с тях. Все едно сънувах най-красивия сън! За мен те бяха дар от Бога!“

След като се връща у дома, Галя търси съвет и подкрепа от Нина, която следи отблизо развитието на крехките близнаци. „С времето научих толкова много от тази невероятна жена: как да храня децата си здравословно, как да стимулирам развитието им, как да общувам с тях пълноценно, колко са важни игрите и четенето. Не знам дали бих се справила без нея. Както те са чудо в живота ми, така и тя.“

Година по-късно Нина все още посещава Галя и помага в грижата за децата. „Винаги е добре дошла в нашия дом, както всеки скъп приятел. Без да пести сили и време, тя ми помогна да отворя тази толкова дълго чакана нова страница в моя живот.“

Първите 1 000 дни са ключови за бъдещето на детето. До момента над 11 000 семейства са получили индивидуална подкрепа от патронажните сестри в областите Шумен и Сливен. Заедно можем да помогнем на повече деца като Елена и Дани да се радват на пълноценна грижа, любов и закрила у дома.

*Историята е базирана на истински случай от работата на Центъра за майчино и детско здраве в Сливен, подкрепен от УНИЦЕФ, но снимките са сменени.

Още за инициативата на Уницеф можете да прочетете в Патронажна грижа за майки и малки деца.

Един от трудните въпроси, които стоят пред работещите майки е дали да изоставят кариерата си и да се отдадат изцяло на детето. „Нека опитаме да не избираме "или... или...", предлага Людмила Петрановская, автор на книгата "Селфмама: Лайфхакове за работещи майки". "Стига ни е мъчила съвестта! Работещите майки могат да отгледат чудесни деца“, твърди тя.

Според теорията на привързаността един възрастен води детето в света, в който му обещава обич, защита и грижа - но не и удовлетворението на всички желания и пълната липса на неприятни преживявания.

Вие имате право да си живеете живота и детето трябва да се адаптира към вашия начин на живот. Така се развиват неговите инстинкти, мощната му програма на поведението на следване - да бъдеш със своя възрастен, да се ориентираш по него, да мислиш за добро и правилно всичко, което този възрастен мисли за правилно и добро, да живееш в неговата къща, да ядеш неговата храна, да говориш езика му, да водиш неговия начин на живот.

В същото време вие имате право да излизате по работа, а вашето дете има право да се разстройва заради това. Но вие не сте задължени да стоите вкъщи, за да не го разстройвате, точно както то не е задължено да се преструва, че това го устройва.

Вие имате право да раждате нови деца и детето има право да ревнува от тях. Не е нужно да се отказвате от увеличаването на семейството, за да може детето да остане единствено. Също така и детето не е задължено да се преструва, че му харесва всичко.

Шестте тайни на работещите майки

Вие имате право да се разделите с половинката си и детето има право да страда заради това. Не е нужно да живеете в брака, който съвсем не върви, “заради детето”, но и то не е задължено да преглъща чувствата си.

Вие имате право да промените местоживеенето и начина си на живот, а детето има право да протестира и да тъгува по това, с което е свикнало. Не е нужно да се отказвате от плановете и целите си, за да му осигурите постоянство, но то не е задължено да се преструва, че промените са му лесни за понасяне.

Вие имате право да живеете така, както смятате за необходимо или така, както ви позволяват обстоятелствата, децата имат право да бъдат недоволни, но като родител вие сте длъжни да им помогнете да се адаптират, за да смекчите внезапните обрати и спънките на съдбата. А като стане съвсем непоносимо, да може детето да поплаче в ръцете ви и да не чуе вашето “Как не те е срам!”, “Всичко е заради теб.” или “Стига! И без твоето хленчене ни е криво!”

Теорията на привързаността изисква родителят да бъде не толкова физически неразделен и подчинен на живота на детето, колкото емоционално присъстващ, за да знае детето, че ви има вас, а вие имате него, за да се чувства обичано и прието.

Да бъдеш родител означава непрекъснато да се грижиш за поддържането на истинска връзка с детето, независимо от обстоятелствата.

Увереността, че си важен, нужен и обичан, е по-важна от броя на часовете прекарани заедно. Теорията на привързаността набляга на отношенията, а не на дневния график.

Родителят, който се чувства заложник на детето, като една нещастна жертва на олтара на родителството, не е в състояние да изгради истински добра привързаност.

Родителят трябва да е силен и свободен, за да бъде господар на себе си и на своя живот - само тогава детето ще се чувства спокойно редом с родителя.

Текстът преведе и адаптира Ирина Янчева-Карагяур, психотерапевт и създател на блога Отражения.

Препоръчваме ви още:

Детето има право на всякакви чувства, но не и на всякакво поведение

Мамо, живей си живота!

Да работя или да се отдам изцяло на майчинството

Автор: Мария Пеева

Наскоро споделих с вас един чудесен текст, в който млада майка разказва за “поколението на не-бабите” - жени на зряла възраст, които не искат да помагат за внуците. Това, което ми хареса в историята беше, че жената не се сърди на свекърва си и я разбира. В крайна сметка тя е отгледала своите деца и има право сама да реши дали разполага със силите и времето да се грижи за внуче или предпочита да посвети златните си години на почивка и развлечения. Но в коментарите към тази статия и в съобщенията, които ми пратихте, изникна една друга, по-дълбока и доста по-тъжна тема - за бабите, които не обичат внучетата си.

Историите, които споделихте с мен, са изпълнени с много болка и обида. Майка на две момиченца ми разказа как свекърва й пренебрегва нейните деца, но за сметка на това се радва на внука си от другата снаха и го затрупва с внимание, грижи и подаръци. Друга майка сподели как бабата и дядото се разочаровали, че детето не е кръстено на тях и се отчуждили от младото семейство. Трета жена сподели, че майка й, с която живеят в един град, изобщо не се интересува от внуците си и няма интерес дори да ги види, камо ли да се грижи за тях. Най-много ме натъжи историята на майка, дълбоко обидена от бабата, която я посъветвала да даде в дом детето с увреждане, защото “ще им почерни живота”. Излиза, че далеч не за всички баби важи тази стара поговорка, че внуците се обичат повече от децата.

С какво невинната малка душица, на която се радват и съвсем непознати хора, е заслужила да бъде отхвърлена от собствените си баба и дядо? С нищо, разбира се. А каква е причината за подобно отношение? Може да е всякаква. Може бабата да таи лоши чувства към единия или другия родител, може да е развила старчески егоизъм, може да има и някакво заболяване, което променя личността й и я прави неспособна на нормалните човешки емоции, като това да обичаш и да се радваш на новия живот. Всъщност причината няма никакво значение и се съмнявам, че има начин да промените това положение. Това, което е важно в случая, е да не позволявате детето да страда и да се чуди защо не е обичано. Защото то не заслужава това. Ако баба му не го иска и не му се радва, може би е най-добре да не го водите при нея и да спрете да се надявате, че нещо ще се промени.

И тъй като от цялата тази история най-много се измъчват родителите, а не децата, ще споделя нещо лично.

Майка ви, разказвала съм ви и друг път, е с деменция от няколко години насам. Забравя всякакви неща. Забравя кой е баща ми, нарича го “този дядо”. Често забравя и коя съм аз - ту съм “една приятелка”, ту  “моя близка”, “далечна роднина”, а понякога дори съм “камериерката”. Единственият човек, когото никога не забравя, е най-големият ми син, за когото много ми помагаше и се грижеше в детството му. Радва се и прегръща и другите ми три деца, макар че вече не знае имената им. Но никога не забравя Теди и как се е грижела за него, какво му е готвила, как го е водила на разходка, как е тичала до София да се грижи за него, когато е болен, а ние не можем да отсъстваме от работа. Веднъж дори ми обясни, че той е сираче, което тя е отгледала и затова е нейното дете и най-много него обича. Макар да ми се плаче, когато ми казва такива неща, предпочитам да се смея и да я прегръщам. Така и тя се смее и се чувства щастлива. А за мен е важно да се чувства щастлива, защото болна или здрава, тя е моята майка. И се радвам и съм благодарна, че има внук, за когото се е грижила, когото все още помни и който изпълва с радост и обич сърцето й.

Какво всъщност исках да ви кажа? Внуците са чиста проба щастие и любов, те са обещанието на вселената, че животът ще продължи, когато някой ден ни няма или вече не сме същите. Ако вашите старци не обичат децата ви и не им се радват, не се измъчвайте и не страдайте. Съчувствайте им, защото пропускат толкова много. Отказват се доброволно от последната котва, която ги държи към света на смеха, игрите, приказките, детството и чистото щастие, което ни даряват децата. Младостта няма нужда от старостта, за да е щастлива. Старостта от друга страна може само да благодари на младостта за радостта от живота, които й връща.

Тук ще добавя няколко съвета от психолог за конкретни ситуации, които се надявам да са ви полезни. Не забравяйте, че болката и обидата от отказа на бабата да обикне детето е по-болезнена за вас, отколкото за него. Затова е добре да поговорите с него, но да разграничите своите чувства от неговите.

1. Обсъждайте с детето, това, което се случва, когато се случва.

Отговаряйте на въпросите му в момента, в който ги задава. Ако ви пита "Защо баба обича повече братовчед ми" или "Защо баба не ме иска", отговорете му с истината, каквато и да е тя. За детето е по-добре да знае, че баба му обича братовчед му повече, защото е кръстен на нея, вместо да се чуди какво е направило, за да заслужи такова отношение. Също така обяснете, че независимо, че баба му харесва повече другото дете заради името му, това не е честно и справедливо и баба не е права.

2. Бъдете честни.

Не изкривявайте фактите, не омаловажавайте смисъла на случващото се, не лъжете детето. Не се страхувайте от разговори за сложните житейски явления като смъртта, предателството, конфликтите. "Преди много време когато се ожених за майка ти, баба реши, че не я харесва и често се караше с нея. Аз много обичам майка ти и затова помолих баба ти да я остави на мира и да не се държи лошо с нея. Тя не го направи и оттогава се виждаме много по-рядко. Може би затова и се държи с теб толкова студено, но ти не си виновен, нито мама, нито аз. Дори възрастните хора понякога грешат. Но пък за сметка на това си имаме майка, която и ти, и аз толкова много обичаме."

3. Предавайте сложния смисъл с разбираеми думи. 

"Баба е отраснала във време, когато в семейството са искали момчета, които да работят на нивата и се е смятало, че е по-добре жените да раждат момчета. Затова се радва повече на брат ти/братовчед ти. Ние знаем, че няма никакво значение дали детето е момче или момиче, но някои хора са стари и не разбират това."

Защото баба така каза!

5. Ако баба има свой живот и рядко се вижда с внуците

Колкото и да е трудно да си го признаем като родители, децата са си наши. И баба им не е длъжна да стои с тях. Тя е отгледала собствените си деца. В тази ситуация е достатъчно да кажем на детето: „Баба идва, когато има възможност.“ или „Баба не идва, защото има много работа.“ 

Бавачка или баба

6. Ако баба категорично отказва да се вижда с внуците си и не присъства в живота им

Това най-често се случва, защото възрастната жена отхвърля не самото дете, а майка му или баща му. За много родители е облекчение фактът, че за детето това не е толкова голяма трагедия, колкото им се струва. За децата ситуацията е "няма баба, няма проблем". Но реакцията на отхвърления родител в този случай е решаваща, защото детето я преживява.

Важно е да не представим баба като чудовище, нито да оставим у детето впечатление, че има вина за ситуацията: „На мен ми е тъжно и обидно, но не зависи от мен, нито от теб. Това е решение на баба и ще трябва да изчакаме да го промени. Тя няма никаква представа колко много изпуска, като не си общува с прекрасно дете като теб.“

6 типа баби, вредни за здравето

7. Ако баба предпочита един внук пред друг

В подобна ситуация има някои важни детайли. Наистина ли отношението на възрастната жена наскърбява детето? Може би това е по-скоро тревога на родителите? Ако то е разстроено, трябва да го подкрепим и да му помогнем да изрази емоциите си.

Думите на мама биха могли да звучат така: „Ти си тъжен, защото ти се струва, че баба ти прави по-малко подаръци и не ти обръща достатъчно внимание? Разбирам те, аз също бих се натъжила. Хайде да поговорим с нея, какво би искал да ти донесе, с какво да се занимавате двамата!“

Може и да ни е неприятно, но е важно да разберем, че децата са различни и е възможно баба да общува повече с това дете, с което й е по-лесно, което не я изморява и е по-кротко. А може и да не общува с никое от внучетата, защото й е непосилно. В такъв случай ще трябва да й влезем в положение, все пак годините си оказват влияние и умората се натрупва. 

В заключение ще напиша това, което отговорих на всички майки, които ми писаха по тази тема.

Да са ни живи и здрави бабите, но само те губят, ако не обичат внуците си. И ако не се осъзнаят навреме, толкова по-зле за тях.

А децата ни получават достатъчно обич, нали така? Все пак имат нас. 

Препоръчваме ви още:

За бабите с любов!

Автор: Анелия Зарева

Дарге преателе,

Понеже снощи, и за да бъда напълно екзактна - до ранни зори, сънят отказваше да ми бъде мил другар в нощта, реших да взема нещата в свои ръце (не по тоя начин, не се подхилквайте) и да измисля, как да се приведа в пълна безпомощност, от което и да заспя съответно.

В началото си помислих да тренирам, но понеже оня ден, в опит да докарам на задника си бразилска националност, като клекнах 300 пъти, си докарах мускулна треска, която затруднява доста от естествените движения на тялото ми, се отказах почти веднага и порочно се изпънах като берберски камшик.

Направих и немислимото - пуснах тАльавизора. След като за 6 минути пълно съсредоточаване в някаква криминална програма установих, че не е добра идея да сложиш стрито стъкло в захарта, вследствие на което да умориш благоверния (явно медицината и криминалистиката доста са напреднали), посегнах към дистанционното със скорост, която трудно може да се измери с познати нам технологии.

Последната ми идея в насока „време е за съъъън“ беше да отворя тая благодатна мрежа, от социален тип - фейсбук и, научавайки нещо ново, мозъкът ми да откаже внезапно.

След като преброих 37 котета, които изключително миловидно ми пожелаваха „Лека нощ“, „Спокойна вечер“ и таканататъка, дойде ред на 14 кученца, половината от които бяха на едно мнение с котетата, за които изложих информацията по-горе, а другата половина, натъкмени със слънчеви очила, носеха табелки „Време е за море“… на втория ден след края на отпуската ми... Приключих със снимките на фауна завинаги! Беше к`вот беше!

След тях забелязах небивал интерес от страна на близки и познати към френския език... ся, не съм толкоз проста, знам, че става дума за световното, но по мачове се захласвам само след непосредствена заплаха за здравето или след употреба на алкохол. Напоителна употреба на алкохол.

Ама и това е отклонение от темата...

Загледах нещо да прочета, ама понеже вие - нормалните хора - използвате това тихо време от денонощието за блажена почивка и нищо не пишете, се обърнах към циркулиращите статийки – рекох си „тука ще да е“, но вместо някоя нова статия от НАСА на тема „На Марс продължават да не ни искат“ или „ В кой дом му е била Луната на Хитлер, когато е нападнал Полша“, се оказа, че масово писанията из фейса са със следните заглавия:

„Как да стигнем до мъжкото сърце“, „Как да превземем мъжкото сърце“, „Как да спечелим мъжа, когото харесваме“ и любимата ми „Как мъжа до нас да ни боготвори“

Явно хич не ми се е спяло, щото ги изедох! СИЧКИ!

Да е умна, но не много!

И се оказа, че след два брака и, да речем, скромен опит, аз пак нещо не съм разбрала!!!

Начи, ПЪРВО прави впечатление, че за мусака никъде нищо не е упоменато, което директно означава, че съм бръмчала напразно, да ѝ се старая... За сметка на това съм си спестила бая усилия откъм:

Подточка а: да съм слаба и крехка (във физически смисъл е явно невъзможно, но и като характерова патология съм я отпуснала съвсем);

Подточка бъ: да съм подкрепяща и насърчаваща;

Подточка въ: да съм нежна;

Подточка гъ: да съм приветлива и усмихната;

Подточка дъ: да задоволявам всички сексуални нужди... ай ся, молъ ви се, чак всички, ама се старая де… понекога...

И понеже съм откровен психопат, като обединих гореизброените липси, единственият образ, който изплува в съзнанието ми, беше следният: аз, в напреднала фаза на анорексия, свита в некой ъгъл, облечена в черен латекс, клепам сексапилно с мигли, протягам ръка към обекта на желание и с треперещ от вълнение глас, прошепвам: „Давай, ти можеш!“

Та, мисълта ми е, да потърся ли некаква подходяща терапия или направо да сменявам планетата?

Мерси!

А за тия, дето ги пишат тия статии – ако и мусаката ви е толкова гадна, колкото тия мозъчни пръдни, дето ги драскате, моля спрете да дишате за около 30 минути. Британски учени наскоро доказаха, че много добре повлиява на сърдечния ритъм.

Лек и успешен ден! Бог да е с вас! Споделете тая картинка на Девата от Гваделупе за късмет! Мяу! Време е за море!!!!!

Освен че пие вино, пише забавни истории и гледа трите си хлапета, Анелия някак успява и да бродира! Красотите й можете да разгледате ето тук.

Препоръчваме ви още:

Някога си бях съвсем наред

Дантелени недоразумения

Това не е живот!

Конкурсът е организиран от Държавната агенция за закрила на детето и цели да се стимулира детското участие и да се реализират идеи, създадени от деца за деца за мобилни приложения с цел „Защита правата на децата в дигиталната ера и превенция на рисковете в мрежата“. В него може да участва всяко дете, ненавършило 18 г.

Условия за кандидатстване

Идейното предложение трябва да е в текстов файл (Word, друг текстов редактор) и да съдържа следните елементи:

1. Описание на идеята

2. Цел на приложението

3. Тип на приложението

4. Предназначение на приложението

5. Какъв резултат ще се постигне

6. Автор

7. Възраст

8. В кое училище учи

9. Декларация за съгласие за участие от родител/настойник/попечител

Регламент

Идейните предложения трябва да бъдат за софтуер от следните типове, подходящи за операционни системи за мобилни устройства – iOS, Android и Windows Phone:

- Инструмент – приложение;

- Образователно приложение;

- Специфично приложение;

- Комуникационно приложение;

- Игра.

Първата фаза на конкурса е от 1.06.2018 г. до 1.09.2018 г. – формулиране и предаване на идеи за мобилни приложения.

Документите за участие трябва да се изпратят в срок до 01. септември 2018 година, в запечатан плик на адрес: София 1051, ул. „Триадица“№2, или на e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. с тема „За конкурс „Безопасност в дигитална среда““.

Втората фаза включва реализиране на най-добрите идеи. Организаторите очакват заявки от екипи от деца и младежи със софтуерни умения, които ще бъдат подкрепени от професионалисти. Финалът на тази част от конкурса е на 15.01.2019 г.

Обявяването на победителите от втората фаза ще се състои по време на отбелязването на Международния ден за безопасен интернет през 2019 г.

Оценяване на предложенията

Журито се състои от деца, софтуерни специалисти, киберполицаи от ГДБОП, експерти, известни личности. Журито ще оцени идейните предложения и реализираните проекти по следните критерии:

• ясно разписано описание на идеята;
• конкретна цел на приложението;
• тип на приложението;
• предназначение на приложението;
• обхват на резултатите, които се очаква да постигне;
• иновация и автентичност.

Награди

Наградите за призовите места ще бъдат мобилни устройства.

Въпроси и коментари във връзка с конкурса “Безопасност в дигитална среда” могат да се изпращат Галина Тимова, e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. и Цветелина Георгиева, e-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите..

Препоръчваме ви още:

Открий своя талант с APE

Откъс

Автор: Матю Дж. Съливън

Лидия чу далечно пърхане на хартиени криле, когато първата книга падна от рафта. Вдигна поглед от касовия апарат, наклони леко глава и си представи как през някой отворен прозорец отново е влетяло врабче и кръжи из просторните горни етажи на книжарницата в търсене на изход.

Няколко секунди по-късно падна още една книга. Този път се чу по-скоро тупване, отколкото пърхане, и тя бе сигурна, че не е птица.

Минаваше полунощ, книжарницата затваряше, последните клиенти плащаха покупките и си тръгваха. Лидия бе сама на касата и сканираше купчина книги с меки корици на родителска тематика, избрани от непълнолетно момиче със сипаничаво лице и напукани устни. Девойката плати в брой и Лидия ѝ се усмихна, но не каза нищо, не я попита какво прави сама в книжарница толкова късно в петък вечер, нито кога очаква бебето. Докато прибираше рестото, момичето срещна за миг погледа ѝ, а после бързо излезе, без да си вземе от безплатните книгоразделители.

Някъде горе със сигурност падна още една книга. Един от колегите на Лидия, оплешивяващ мъж на име Ърнест, който ходеше като герой от „Шоуто на мъпетите“, но  винаги изглеждаше тъжен, стоеше до входната врата и насочваше последните клиенти към „Лоуър Даунтаун“.

 – Чу ли това? – попита Лидия от другия край на книжарницата, но го изрече твърде тихо, а и Ърнест бе зает да отключва вратата, която току-що бе заключил, за да пусне подпийнала млада двойка, излязла от някой клуб.

– Искат да се изпишкат – поясни и сви рамене към Лидия. Отвън на тротоара висеше групичка мърляви книжни жабоци. Закопчаваха раниците и брезентовите си торби и пиеха вода от пластмасови туби, напълнени в тоалетната на книжарницата. От задния джоб на единия стърчеше евтино криминале с меки корици. От колана на друг висеше молив на връвчица. Стояха заедно, но никой от тях не обели и дума, после един след друг се изнизаха към града, за да прекарат нощта в порутен сутерен в „Кепитъл Хил“ или на пейка в Юниън Стейшън, или в лепкавия студ на глухите денвърски улички.

Лидия чу още едно глухо пърхане. Падаща книга без съмнение, след нея още няколко в бърза последователност: пляс, пляс, пляс. Иначе магазинът тънеше в тишина.

– Горе има ли хора? – поинтересува се.

– Само Джоуи – отвърна Ърнест, без да откъсва поглед от ъгъла със списания и брошури до тоалетните, където току-що бе изчезнала пияната двойка. – Мислиш ли, че са влезли да се изчукат?

– Той знае ли, че е затворено?

 – Джоуи? Човек никога не знае какво знае Джоуи. По едно време пита за теб впрочем. Това май е най-дългият разговор, който сме водили. Да си виждал Лидия? Направо се разчувствах.

Почти всеки ден Лидия отделяше от времето си да потърси  Джоуи, където и да се бе настанил в книжарницата – на ъглова масичка в кафетерията или на пейка в секция „Духовна литература“, или дори под Приказното дърво в детския отдел, – за да разбере какво чете, как се чувства и дали случайно му е попаднала някаква работа. Имаше слабост към този човек. Но днес вечерната суматоха в магазина я бе погълнала и така и не успя да намери време за младежа.

– Лайл е с него, нали? – попита. Въпреки голямата възрастова разлика помежду им Джоуи и Лайл бяха почти неразделни, като двете половини на един умен и непохватен звяр.

– Лайл не е тук тази вечер. За последен път видях Джоуи в историческия отдел. Мярнах хартиено тиксо на пръстите му.

 – На пръстите ли?

– Може да се е порязал или изгорил. Имаше превръзки от салфетки и хартиено тиксо. – Ърнест погледна часовника си. – Не е наркоман, нали? Те редовно си изгарят пръстите.

Лидия чу пърхането на поредната падаща книга. Книжарницата заемаше три просторни етажа и в тишина като тази звуците се носеха из нея като през атриум. Представи си как Джоуи седи съвсем сам някъде горе и си подхвърля книги – нещо като гадаене по Библия или И Чинг. А тя трябваше да остане до късно след работа, за да ги върне по рафтовете.

– Ще преброиш ли парите в касата вместо мен?

– Дявол да ги вземе онези двамата! – Ърнест заобиколи зад касовия апарат, без да откъсва поглед от тоалетната. – Сигурно са влезли вътре да се изчукат.

 Лидия тръгна нагоре по широкото извито стълбище, което пронизваше сградата като угоен гръбнак. Колегата ѝ вече бе угасил повечето лампи на горните етажи и тя имаше чувството, че се качва в мрачно таванско помещение.

– Джоуи?

На втория етаж цареше спокойствие, всички книги лежаха кротко по лавиците. Продължи към третия.

 – Джоуи?

Най-младият от книжните жабоци бе безспорен любимец на Лидия. И преди се бе случвало, докато минаваха на последна обиколка преди затваряне, тя или някой от колегите ѝ да открият как Джоуи събаря книги от лавиците в търсене на някое реално или несъществуващо заглавие. Лъскавата коса както винаги щеше да пада в очите му, щеше да носи черни дънки и черен плетен пуловер, достатъчно широк около врата, за да разкрива горната част от татуировката на гърдите му. Дървеният под около него щеше да е осеян със заглавия, разностранни също като мислите му: Йети и Федералният  резерв, масонски ритуали и теория на хаоса. Един наранен млад мъж, емоционално неуравновесен, но безобиден – топка прахоляк, търкаляща се из ъглите на книжарницата, мислеше си често Лидия. Присъствието му я радваше.

 – Джоуи?

Третият етаж тънеше в мрак и тишина. Лидия пристъпи в познатия лабиринт от високи дървени библиотечни рафтове и тръгна покрай ъглите и разклоненията им към различните ниши и тематични отдели, във всеки от които имаше стол или канапе, масичка или пейка: „Психология“, „Самоусъвършенстване“, „Религия“, „Пътуване“, „История“.

Нещо изскърца.

 – Затваряме, Джоуи.

Когато влезе в нишата на отдел „Западна история“, усети как очите ѝ упорито се мъчат да отхвърлят гледката. Джоуи, увиснал във въздуха, се поклащаше като махало. През една от гредите на тавана бе преметната дълга полиетиленова лента, пристегната в примка около шията му. Лидия неволно подскочи от ужас, но вместо да избяга, се втурна към него, към Джоуи, прегърна тънките му дългурести крака и се опита да го повдигне. Чу нечий смразяващ писък да отеква по етажите, преди да осъзнае, че е неин.

Притискаше буза към бедрото на младежа и подгизналите му в топла урина дънки. Джобът му бе понадигнат и миришеше на шоколад, Лидия си каза, че вътре навярно има разтопени бонбони, задигнати от купата върху барплота на кафетерията. Ръцете му бяха застинали в неподвижни юмруци и тя съзря превръзките с хартиено тиксо върху три или четири от пръстите му, но не пожела да вдигне поглед и отново да види моравочервените изпъкнали очни ябълки, нито стичащата се по брадичката запенена слюнка, нито посинелите и отекли устни. Взираше се в гробището от книги, изпопадали на пода, докато Джоуи се е катерил по лавиците, в онези, които бе избутал настрана, за да стъпи и да преметне лентата през гредата на тавана, както и в другите, които бе изритал в опит да намери опора за краката си и да се спаси от смъртта. 

Лидия бе сключила ръце около бедрата му и се опитваше да го повдигне, но кецовете ѝ непрекъснато се хлъзгаха по дървения под, а при всяко нейно подхлъзване лентата се затягаше още по-здраво. Явно бе спряла да пищи, защото всичко наоколо внезапно бе погълнато от звънтяща тишина.

И точно тогава на няколко сантиметра от лицето си видя сгъната на две снимка, която стърчеше от предния джоб на Джоуи. Нейна снимка. На Лидия.

Като дете.

За книгата и автора

Книжарница „Блестящи идеи“ е като излязла от роман. Трите етажа на бившата фабрика за електрически крушки са място за среща на страстни читатели - чудати книжари и още по-странни клиенти, които бягат от мрачните си тайни сред книгите. Книжарницата е втори дом за Лидия - скрита наяве между рафтовете с книги, тя винаги намира точната книга за всеки човек и прекарва дните си в наблюдение на клиентите.

Като във всеки добър криминален роман, всичко започва с мистериозна смърт.  

Джоуи - един от най-младите посетители на книжарницата, избира да сложи край на живота си между лавиците с книги и завещава всичките си притежания -  книги, обезобразени по обезпокоителен и необясним начин - на любимата си книжарка Лидия.

Странните обстоятелства около смъртта на Джоуи пробуждат кървави кошмари от собственото й минало. Дали в книгите на младия мъж не се крие ключът към загадката около смъртта му? Защо в нощта на смъртта си той е носел у себе си снимка от десетия рожден ден на книжарката – един от последните щастливи дни на Лидия, преди животът й да потъне в болка и отчаяние?

Умопомрачаваща, пристрастяваща и интелигентно написана, „Полунощ в книжарница Блестящи идеи“ е криминална мистерия с неочакван финал, която перфектно улавя ексцентричността на книжарския свят и ни превежда през тъмните коридори на човешкия ум.

Матю Дж. Съливан работи години наред като книжар в Денвър и Бостън, а днес преподава творческо писане и литература. Автор е на множество награждавани разкази. „Полунощ в книжарница Блестящи идеи” е първият му трилър.

Препоръчваме ви още:

Книга за лятото

Последното листо

Деветте кръга