Автор: Яна Пеева

Имам безброй спомени от детството си. За ваканциите винаги ходехме някъде - или на вилата, или някъде на почивка с приятели. С другите деца имахме книжката “100-те национални туристически обекта” и се състезавахме кой ще събере първи всички печатчета. Имам бегъл спомен, че може би е имало някаква награда за това, но не помня каква точно. Като се замисля, с всичко е така. Не съм страдала от липса на подаръци, но помня много малко от тях (концертите и книгите главно). Вместо това имам много ясни картини в главата си на случки и емоции. Как стоя на прозореца в кухнята и гледам как мама прави вечеря или мие чиниите, докато слушаме музика от тумбестия сребърно-жълт CD плейър, който местехме от стая в стая. Как съм стъпила върху стол в хола и с баща ми гледаме снежинките на светлината от уличните лампи, докато чакаме мама да се прибере от работа. Първият ми концерт (на Щурците) и как мама и тати ме посрещат вкъщи след това и нямат търпение да им разкажа. Дядо, който ме е гушнал пред кайсиите на вилата, за да се снимаме - аз съм облечена в синьо-бяло костюмче, а той е със загоряла от слънцето кожа, заради постоянната работа в градината. Детството ми има вкус на препечени филийки, домашна лютеница и компот от праскови. Благодарна съм им, че са ме научили, че преживяванията и емоциите с близките хора, са много по-важни от това колко Барбита и конструктори имам. И точно чрез тези преживявания са ми направили най-хубавите подаръци:

1. Оптимизъм. Мама е съвършен оптимист. Аз не чак толкова, но има много малко неща, които могат да ме разклатят. Вкъщи Теди е песимистът, а аз съм тази, която повтаря, че всичко ще се оправи. Винаги. Не знам дали е полезно качество, но определено ме кара да се чувствам сякаш имам контрол над нещата и способността да ги направя по-добри.

2. Любопитство. Дядо ми беше много любознателен човек. Сигурно с часове е разказвал на мен и на Ники за инките, маите, древните египтяни. От него ни е любовта към енциклопедиите и към различните култури. Щеше да е най-гордият човек на света, ако беше тук, за да види жаждата на брат ми за нови изживявания и опознаване на различни хора.

Отговорът на Вселената

3. Време заедно. Винаги сме се хранели заедно. Дори и някой да не е гладен, всички сядаме на масата. Винаги са ми били странни семействата, които ядат поотделно, когато могат да го правят заедно. Това ни е времето за разговори, за споделяне, за заедност.

4. Любов към природата. Въпреки че съм градско дете и не си представям (все още) да избягам на село, изпитвам едно страхопочитание към природата. Семейството ми не е на сериозни планинари, но винаги когато сме имали възможност, сме се радвали на зеленината около нас. Дали легнали под крушата на вилата, или докато сме на почивка в планината и сме решили да се разходим. Знам колко е красиво да си сред чистата природа, затова и винаги се опитвам да пазя чисто около себе си.

За стереотипите във възпитанието

5. Възможност. Като малка постоянно съм се записвала на различни неща. Още от детската градина. На английски, на танци, на карате. Вярно, танците продължиха около 4 урока, а каратето ми омръзна за не повече от месец. Но нашите никога не са ме спирали и винаги са насърчавали любопитството ми и са ми давали възможност сама да реша какво искам да правя. Плуването си остана моето нещо. Както и четенето на книги с часове, загубила връзка с останалия свят.

6. Внимание. Невинаги са имали време за мен, случвало се е да са заети и да ми кажат “по-късно”. Но когато това “по-късно” дойде, винаги съм имала цялото им внимание. Дали за да ми помогнат с домашното по география или за да им се оплача от нещо - това си е било нашето време, непрекъсвано от нищо.

7. Поощрение. Малките (и големите също, естествено) ни успехи винаги са били награждавани. Едно простичко “браво” върши чудеса с несигурно дете (или възрастен).

8. Целувки и прегръдки. Няма нищо по-хубаво от това мама да те прегърне и да те целуне по челото. Или баба. Или татко. Или брат ти. Като цяло няма нищо по-хубаво от прегръдките и целувките!

На мама, която винаги мисли за другите преди себе си

9. Обич. Винаги сме знаели, че сме много обичани. И че в крайна сметка това е най-важното нещо.

10. Надежда. Знам, че се случват гадни неща в живота. Хората си отиват, понякога ни боли, понякога нищо не се получава такова, каквото ни се иска да бъде. Мама, която винаги е усмихната, ни научи, че няма нищо лошо в това да се надяваш, защото надеждата ни помага, когато е трудно.

Странно е как се замисляш, когато вече имаш собствено дете. Иска ми се да го научим да е безстрашен, обичащ и добър. И точно защото нашите родители са ни научили ние с Теди да бъдем такива, си мисля, че ще се справим… или поне ще дадем всичко от себе си.

Препоръчваме ви още:

Не случи на семейство, Яна!

Бебето не е рестарт, а ъпгрейд

Последните хора на света

След като Яна разказа за бременността си и сложните чувства, които са я измъчвали - тревожност, съмнения, угризения, че не обича бебето и не му се радва достатъчно, много майки ни писаха. Някои коментираха открито, но повечето пратиха лични съобщения с молба да останат анонимни. Явно, че още е твърде силно клеймото на обществото за майката, която не е щастлива от самия факт, че е станала такава.

Споменавали сме и друг път за следродилната депресия, но този път искаме да помогнем с конкретни съвети. За целта се обърнахме към Светлана Павлова, която сподели, че в кабинета й влизат млади жени, които минават през същото и не си дават сметка, че всъщност това е едно много честно и автентично преживяване. На жената се вменява, че по условие бременността, раждането на детето са върховни моменти в нейната реализация и тя трябва, просто е длъжна да е щастлива и преизпълнена с любов. Само дето не е точно така - всяка любов има нужда от време, да се развие и да се преживее. Любовта към детето - също. И точно жените, които честно си признават страховете, колебанията, съмненията, създават по-интимна връзка с децата си. Защото честността към себе си е в основата на всяка любов.

Зададохме на Светлана няколко въпроса. Надяваме се отговорите й да са полезни на майките, които преминават през такъв период и на близките им.

Съжалявам, че станах майка!

Следродилната депресия се квалифицира като състояние на тревожност, умора, раздразнителност, апатия, което се появява след раждането на детето. Според специалистите 1 на 4 жени биват засегнати от това състояние. Но всяка майка има периоди на съмнения и тревога. Кога можем да говорим за депресия? Има ли признаци, по които можем да я различим?

Често се бърка следродилната депресия и родилната тъга. Някои от симптомите си приличат – тъжно ти е, уморена си през цялото време, постоянно си тревожна как е бебето, дали правиш всичко правилно. Родилната тъга отминава относително бързо – в рамките на първия месец след раждането. Ако обаче състоянието не се подобрява, добре е да се говори със специалист. Много характерно за депресивните състояния е чувството, че не си добра майка, че детето ти е в риск. Често, и безпричинно ти се плаче, раздразнителна си, боли те глава и корем, не можеш да спиш дори когато бебето спи, или обратното – спи ти се непрекъснато.

Ако към това се прибавят натрапчиви мисли за несъществуващи заплахи, или чувството, че бебето е „лошо“ и нарочно те измъчва – вероятно става дума за следродилна психоза, което вече е животозастрашаващо състояние. При всички случаи обаче, една консултация със специалист ще е от полза. Знам, че се повтарям, но е опасно сам да си поставяш диагнози, особено с „помощта“ на интернет. Тук е и ролята на семейството – да бъде настоятелно.

Има ли физиологични дефицити или хормонален дисбаланс, които водят до тази депресия или по-скоро е изцяло психично състояние? Има ли изследвания, които може да се направят, за да се провери за такива дефицити?

След раждането има доказан дефицит на хормони – естроген и прогестерон, които оказват влияние върху нервната система и върху настроенията. Организмът има механизми, с които сам се справя с този дисбаланс, ако му дадем нужното време. В крайна сметка раждането на дете е естествен процес, а природата е заложила достатъчно защити и за детето, и за майката – окситоцинът например. Това е хормон, който не само подпомага раждането и кърменето, но и намалява стреса, умората, помага да се изгради силна връзка на обич между майката и детето. Възможно е ниските нива на този хормон да са причина за по-трудното изграждане на родителско поведение.

Не винете мама

Какво могат да направят близките на жена в това състояние? В историите, които майки споделиха, ми направи впечатление, че в случаите, когато съпругът оказва разбиране и подкрепа, депресията преминава по-леко. Една млада жена разказа, че съпругът й останал да работи у дома, за което тя му е много благодарна, защото скоро след това започнала да усеща подобрение в състоянието си.

Подкрепата на близките е решаващ фактор за справяне с депресивните състояния. Раждането на дете е огромна промяна в живота на една жена. Промяната засяга цялото семейство, но жената я преживява най-непосредствено: променят се тялото й, вкусовете й за храна, настроението... В живота й се появява нов човек, когото по презумпция трябва да обича, който дълго време ще е изцяло зависим от нея. Изведнъж нейната ценност за близките се измерва с предстоящото появяване на този човек. Но тя има и други качества – не е само „инкубатор“ на бебето, нито е само майка. Затова колкото повече близките показват обич и уважение към нея, заради нея самата, толкова по-лесно е справянето. И, разбира се, споделените грижи за бебето в началото не само дават време на майката да се възстанови, но и помагат на бащата по-бързо да открие себе си като родител. 

Истински мъж

Жените, които страдат от следродилна депресия споделят, че изпитват ужасно чувство на вина, защото не се радват достатъчно на бебето или защото обществото ги съди като недостойни майки. Затова и често прикриват състоянието си. Защо това може да има опасни последици?

Връзката между майката и детето почва да се изгражда още по време на бременността. И още тогава могат да се появят депресивни епизоди, които да продължат до 4-годишната възраст на детето. Ако не се реагира навреме, майката изживява дълъг и мъчителен период, в който губи себе си, губи и връзката с детето си. Загубите са не само за жената, но и за детето. То „впечатва“ усещането, че майка му страда заради него. Отношенията с партньора също са изложени на риск. Пренебрегваната и прикривана, следродилната депресия може да се превърне в клинична, да доведе до паническо разстройство. Няма място за срам или вина! Мозъкът е орган като всички останали, понякога се разболява. Добрата новина тук е, че ако се реагира навреме, депресивните състояния отминават бързо.

Кои реакции следва да се избягват, ако ваша приятелка/близка/сестра страда от следродилна депресия?

“Толкова жени искат да имат дете и не могат, а ти сега се оплакваш.”

“А пък аз никога не съм имала такива терзания.”

“Това са измислени болежки, всичко е в главата ти и само от теб зависи.”

От всички нелепи реакции, най-вредната е: “Стегни се! Вземи се в ръце! Виж какво хубаво дете имаш!“ Ако човек е болен от диабет, никой няма да му каже подобна дивотия – „Стегни се и си контролирай кръвната захар!“  например. Депресивните състояния са мъчително преживяване. Предложете да прекарате малко време с детето, за да може майката да остане сама със себе си. Слушайте внимателно какво ви споделя, дали не е достигнала някаква критична граница. Потърсете и уговорете среща със специалист и я заведете.

Какво можем да кажем на приятелка/близка/сестра, която страда от следродилна депресия:

“Много жени преминават през такъв период, не си сама.”

“Важното е да си честна със себе си.”

“Всяка любов има нужда от време, за да се развие.”

Всичко това върши работа. Говорете с нея за нещата, които са я вълнували извън майчинството, дайте й пространство да се почувства защитена, не осъждана. Ако е уместно, проявявайте чувство за хумор. В крайна сметка, ако „ обелим“ майчинството от сакралната му роля, ситуацията много прилича на филма „Пришълеца“ – някой се заселва в теб и те подчинява на нуждите си :) И това, че сами сме го поканили в живота си, с нищо не намалява ужаса, че вече нищо няма да е същото, че ни е отнета свободата да разполагаме със себе си. Затова най-добрата помощ, която можем да дадем на майката, е свободно време – за нея и за детето й. Да я отменим в някое от ежедневните задължения. Без да се натрапваме, разбира се. В крайна сметка като всяка нова връзка и тази между майката и новороденото се нуждае от усамотение, за да се развие.

22 признания на една недоспала мама

Отминава ли този период? В кои случаи задължително трябва да се потърси помощ?

При повечето жени отминава в рамките на няколко седмици. Ако продължи повече от месец, или дискомфортът е много тежък за жената – задължително е да се потърси помощ!

Ще приключа с думите на още една майка, преминала през своите терзания и тревоги: “При нас все още се смята за срамно да се грижиш за психичното си здраве. Когато ни заболи корем, веднага тичаме на лекар. Но когато ни боли душата, се затваряме у дома и страдаме сами, в мълчание и страх. Това трябва да се промени." 

Светлана Павлова работи като психолог и психотерапевт на свободна практика. Предпочитан от нея метод е когнитивно-поведенческата терапия, в съчетание с елементи на арт терапия и психодрама. Повече за работата й можете да прочетете в Кабинет за психологическа подкрепа: „Харесвам думата „подкрепа“. В повечето случаи хората, които идват при мен, имат достатъчно ресурс да се справят с проблемите си. Моята работа е да подкрепя желаната от тях промяна.“

Препоръчваме ви още:

Плевел и плява

Синдромът "Мили мами"

Когато майчинското чувство го няма

Автор: Лени Рафаилова

Този въпрос ме стресира поне 5-6 пъти в годината, вече някъде десет години време. Ходенето на родителски срещи е вълнуващо преживяване, разнообразие и отдих, ама само за някои хора. Едни използват тия два-три часа за раздумка с класната, по отношение на новата й фигура и стайлинг, други страшно се кефят да нарочат някое по-така непослушно и палаво дете за най-черната от всички черни овце на тоя свят и да кроят разпалено пъклени планове за наказания, като съвсем не изключват инквизиция, гилотиниране, публичен линч или бой с камъни, а в най-лекия случай - ИЗКЛЮЧВАНЕ! НЕЗАБАВНО! Щото, какво е това безобразие да се слагат дъвки по столовете на отличниците, дето целият свят е вперил в тях поглед с надежда за избавление и нАучен просперитет? Още по-недопустимо е да вземе пък да пропее, това непослушното, в час, та да смути някоя гениална мисъл, дето прескача по първите чинове.

Аз много се напрягам от такива амбициозни родители и искам да си намеря сто и две извинителни причини, за да не присъствам на тези срещи. Ама винаги ходя, даже двама ходим, че да си пазим взаимно страх. Еми така де, някои се хвалят с ученолюбиви, безобразно талантливи, мирни и кротки деца-медалисти, аз пък се хваля с две инатливи бунтарчета, дето твърде рядко ще се хванат да четат, даже понякога си мисля, че са забравили от коя страна се отваря книгата, а пък още по-рядко, и с още по-неприкрито отвращение, се докосват до учебника по математика. Та и отгоре на това неведнъж са лепили дъвки и са пели песни в час.

Училището не е най-важното в живота

Такива са те, луди глави, дето както баба ми викаше, имат шило в задника. Не ги свърта на едно място, особено ако е и СКУЧНО, а СКУЧНОТО така неуморно ги преследва, че те полагат ежедневно нечовешки усилия да му избягат, па ако ще да им набиват после канчетата в кабинета на директора за нарушаване на вътрешния ред. Защото има ПРАВИЛНИК, а те само гледат да кривнат от него и да му врътнат ъглите с някой и друг градус отклонение, та вече да не е толкова ПРАВИЛЕН и съответно не толкова СКУЧЕН! Съответно, аз получавам обаждане от класната, а пък един път и от педагогическия съветник, щото една второкласничка си свалила гащите в двора на училището, ама казват, само мойто дете било там и логиката за неговата виновност се доказва с твърдението, че той бил седми клас, а пък и момче бил, че и хубав много, с тия сини очи дето всички ги обичали. А пък той, горкият, и хабер си нямаше за тая работа. Ни чул, ни видял, ни разбрал за какво иде реч. Ни момичето видял, още повече пък и гащите й. Така и не се разбра каква е тая работа. Само вдигнаха шум и ме навряха на… знаете къде.

Много случки съм имала по родителските срещи и много тежко ми е било понякога, но продължавам мазохистично да се явявам. Сядам си на последния чин, барикадирам се и не дишам. Особено тежко е до седми клас в основното. То е едно състезание между родителите, то е едно надцакване, едно показване, премятане и въртене на опашки, коя от коя по-хубава, скъпа и луксозно напудрена. А ние, с мъжа ми, си седим на последния чин с подвити опашки и чакаме да мине госпожата по литература, че само тя хубави работи ни говори. Много тъжно ми става, когато някои родители с по-големи възможности се присмеят на малкото букетче с рози на дъщеря ми. Гледат ме с надмощие през гората от лилиум и хризантеми, дето специално са поръчали за госпожата от най-лъскавия магазин за цветя в квартала. А па ние с някакви градински розички сме тръгнали… Смешници. Неудачници. Нещастници. Бедняци. Така говорят очите им, ама не ми пука. Мъчно ми е само, когато детето се опитва да подари цветята, а бива изблъскано встрани от едра блондинка с ягодово червило и обувки на Rossi… примерно. А пък на класната хич не й дреме, за детето, де… Размерът явно е от значение, все пак. Тогава ми е тъжно и ми иде да подложа крак на русокоската или да й извия врата, на нея и на класната също. Не, определено не обичам да ходя на родителски срещи и да слушам правилника за вътрешния ред от 18 страници, да търпя злобата на някои и пренебрежението на други. Така е до 7 клас… После е друго. Поне при нас.

Защо децата ни скучаят в училище и нямат търпение

Големият, този със сините очи, е вече в гимназия и не, не заобича математиката, едва връзва свещената тройка! ОБИЧАМ ВИ, ГОСПОЖО ПО МАТЕМАТИКА! Обаче пък прави това, което умее, това, за което има дарба, талант или както искате там го наречете. Един от най-щастливите ми дни, беше този, в който след някакво неистово чакане, разхождане, взиране в списъци с класирания - първо... второ… най-накрая телефонът ми звънна от Фотографското. Приет! Разревах се и още как! Той това си искаше. Еми, направи си го, нищо че е зле по математика. Сега е десетокласник и снима едни неща, дето заради тях, пак искам много да рева, защото си умирам от кеф и щастие. Онзи ден ме изненада, че имали родителска среща на следващия ден. Аз по навик изтръпвам и почвам 24-часова психическа подготовка. После се сещам, че тия родителски срещи са едни такива по-различни. Родителите са различни, учителите също. В това училище всички са някак малко луди, щастливо луди, художествено откачени и ми е добре сред тях.

На последния чин съм. Приближава госпожата по художествена фотография. Сърцето ми рязко си сменя ритъма и почва да хълца. Ето сега.

- Здравейте! Вие за кого?

- Ами.., аз... за Теди - мигам кротко като новородена пеперудка.

- Теди! Много съм доволна, много! Едни снимки предаде, които сега участват в конкурса, за който говорихме преди малко. Чакаме резултатите! Много е чаровен! С тези сини очи!

Аз изобщо не мога да си скрия сълзите, така долно ми се изплъзнаха от очите предателките. Теди, ако разбере, ще има да ми се подиграва поне една година. Ама то, как да не реве човек бе, като сърцето му трепти... трепти, ще хвръкне… Ша си рева пък… Кеф ми е, жесток!

Препоръчваме ви още:

За какво бих "убила" другите родители

Всеки сам си преценява

Нищо не го интересува

Автор: Калоян Явашев

Има мъже, които са толкова сръчни, че eдновременно могат да сменят горивна помпа на "Зил" и да настройват сателитна чиния. Посочваш им произволна гора и след половин ден са отсекли дървета, построили са къща от трупи и дори са направили секция и легло. 

Има друг вид мъже, които също се справят добре, но им отнема повечко време. Биха свършили всичко за една седмица, като през това време ще говорят редовно по телефона, ще си отварят биричка на всеки половин час и ще спират постоянно, за да си преглеждат и коригират плановете. 

Третият вид мъже са истинска напаст и освен че нищо не умеят да правят, също така представляват и сериозна опасност за себе си и околните. Искат собственоръчно да извършат работата и липсата на елементарни умения изобщо не ги притеснява. Напротив, колкото по-некадърни са, толкова по-настървено искат да майсторят.

Предстои ви ръчен труд, с който всеки себеуважаващ се мъж би трябвало да може да се справи, и вие сте на път да запретнете ръкави и да режете, ковете, заварявате, за да покажете на света какъв сръчен гений сте. 

Ще си позволя кратки инструкции, целящи да предпазят себеподобните ми братя от третия вид, към който несъмнено се числя:

1. Няма смисъл от списък, с който да отидете до железарията и да напазарувате всичко. Винаги нещо забравяте или нещо се разваля неочаквано и трябва пак да запалите колата, за да отидете и да го купите. Затова най-добре почнете да майсторите направо пред магазина. С предимство са големите търговски вериги, които разполагат с обширни паркинги и можете на спокойствие да си работите, ако си намерите ток отнякъде. 

2. Задължително си вземете аптечка. Със сигурност рано или късно ще се нараните и е хубаво да разполагате с медицински пособия за първа помощ. Разучете близките болници и най-краткия маршрут до тях. Постоянно се запасявайте с лед, който е нужен за транспортирането на случайно отрязани части от тялото ви. 

3. Изборът на музика е от изключителна важност и може да бъде фатален. В никакъв случай не пускайте салса, бачата или друга романтична музика. Рискувате да се разтанцувате с работеща дрелка или ъглошлайф, а тези танци изискват много плътен физически контакт. С две думи - като нищо ще прегърнете дрелката и после обяснявайте откъде са ви тези белези. Пуснете си "Металика" или "AC\DC" и не пропускайте всяко яко китарно соло с работещ флекс в ръка. Така ще се чувствате (и изглеждате) много мъжествен, а ако случайно отрежете кабел, стена или полилей не им обръщайте внимание, по-късно ще ходите до магазина и ще купите нови. Отрязаните крайници задължително сложете в лед. 

4. В никакъв случай, докато режете метал, не ползвайте предпазни очила. Най-много си сложете новия "Rayban", който са ви казали, че е с кварцови стъкла и не се драска. Или май не са ви го казвали!? Майната му, вече е късно. Ако нямате слънчеви очила под ръка, просто мижайте предпазливо с очи, докато искрите и стружките летят около вас. Ако нещо ви уцели в окото, в никакъв случай не преустановявайте работа, а затворете и двете си очи и продължавайте да режете по памет. Ориентирайте се по звука на отрязаните неща. Какво толкова може да се обърка?! 

5. Когато някой заварява, не отделяйте поглед от дъгата, която се образува. Цял живот са ви казвали да не гледате, докато някой заварява, но сега сте голям мъж и никой не може да ви забрани. Ще си гледате колкото искате, напук на всички забрани. Когато приключи заваряването, е хубаво да изчакате около половин час без да мърдате. Зрението ви най-вероятно ще успее да се възстанови напълно. 

6. Запасете се с много и разнообразни псувни. Истинският майстор псува много и колкото е сръчен, толкова и псувните му са интересни и благозвучни. Не задържайте нищо в себе си и изкарвайте всичко навън с помощта на всеки цветущ израз, който сте чували. Не се притеснявайте да импровизирате, но бъдете и подготвен, за да не блокирате насред работата. Например разберете кой е измислил електричеството и ако (когато) ви шибне тока да знаете имената му, за да можете да конкретизирате безпогрешно родата му, с която ще искате пламенно да се сношавате и да обърнете най-вече внимание на майка му. 

7. Задължително режете дървото с диск за метал. Нали е по-меко? Какво ще му се случи? 

8. Не започвайте да си махате труднодостъпните косми по гърба с клещите. Пристрастяващо е и рискувате да изкарате целия ден в пощене.

9. Задължително, при рязане на метал, си сложете нови дрехи от леснозапалими тъкани. Искрите ще ги съсипят, но пък ще си личи колко здраво сте работили. 

10. Ако е възможно, записвайте всичко с камера. Много е вероятно да се получи забавен клип, с който да се прочуете. Може да го кръстите "Човек сяда върху включен винтоверт, докато отпива от бирата си и повръща върху разклонителя". 

11. След като свършите, в никакъв случай не почиствайте. Хаосът, който сте сътворили, е неоспоримо доказателство за подвига, който сте извършили. Кръвта ви по килима може да докара жена ви до бяс, затова пробвайте да го обърнете наопаки. Може и да не забележи?! 

Вече сте свършили работата и е време да се отпуснете. Отворете си една студена бира пред творението ви. Погледнете го и гордо въздъхнете. Да, беше трудно, но вие се справихте. Вие сте истински мъж. Исполин, който може да промени света с двете си невероятни ръце. Можете да създадете каквото поискате, защото вие сте творец. Като да Винчи, Едисон, Тесла и Меси. Този простир, който днес сглобихте съвсем сам, е плодът на вашата мъжка мощ. Игнорирайте досадните въпроси на възмутената ви жена: "Ти цял ден тоя глупав простир ли сглобява, бе? " Никой не може да ви смути. Иска ви се да й отвърнете: "Ми и ти ражда пет часа, ама аз нещо казах ли ти?" Недейте! Огледайте се. Имате простир, апартаментът е непокътнат (относително, но за повечето щети може да обвините децата), вие сте цял (кървите от шест места, но сте прекалено самодоволен от свършената работа, за да забележите) и сте останали жив, след като сте боравили с металорежещи машини. Животът е прекрасен, нали?

Препоръчваме ви още:

Алфа мъжкар

Татко е машина

Как да стана интелигентен колкото жената

Автор: Цветелина Камова

Днес трябваше да съм на конференцията за образование “Educate to Create” в София, която е ключово събитие в календара на българското председателство на Съвета на ЕС. Разбира се, темата за това как отглеждаме и образоваме създатели безспорно е важна за мен  -  занимавам се с нея всеки ден от вече три години. Регистрирах се за участие, въпреки че прегледах присъстващите и видях, че ги няма хората, които ще трябва да превръщат големите думи в реалност. Очертаваше се да видя и чуя много хора от горе, но не и тези от долу, които работят всеки ден децата ни да бъдат “по” (тук сложете дума от произволна образователна стратегия  -  можещи, креативни, предприемачески, успели, уверени и т.н.).

В крайна сметка, днес не отидох на конференцията.
И ще ви разкажа защо.

Скоро бях на среща с всички начални учители от обикновено държавно софийско училище. Отидох с невъобразима радост и ентусиазъм, а два часа по-късно с искрена тъга крачих бързо към колата.

Прекрачих в двора на училището и първо попаднах на деца, които крещяха в лицето на друго дете, подпряно на дърво. Огледах се и в двора имаше още няколко подобни сцени. Подминах бързо, за да не оставам в тази ситуация, защото щях да се намеся.

Завих към входа и попаднах на детенце, което се беше усамотило зад стълбите, и говореше с потиснат тон по не-умния си телефон: “Мамо, здравей, на обучение ли си? Само да ти кажа, че приключихме. Мамо, следобеда ще имаш ли обучение? Просто искам да ти звънна по някое време, ей така да си поговорим. Добре, дотогава!” Тук спрях, защото ми стана тъжно. Имам дете горе-долу на същата възраст и проявих много силна емпатия.

Останах така около минута и след това влязох в училището. Упътиха ме с думите, че “тук е изток, а аз трябва да намеря запад и там е кабинетът на директора”. Е, явно не отидох на запад (буквално и преносно), защото след завоя попаднах на сцена в дъното на коридора, където видимо не беше търсеният от мен кабинет. Учителка с деца около нея точно излизаха от стаята и явно едното от децата не искаше да си вземе суичъра (навън действително беше ужасно топло). Госпожата му крещеше силно в лицето с много заплахи, надвесена заплашително над него и даже не се притесни като ме видя на двайсетина метра от нея. Аз стоях и не можех да повярвам, гледах я, а тя не спря да крещи. Две жени спокойно почистваха стаите в този момент, все едно нищо необичайно не се случваше.

В един момент се обърнах и тръгнах по коридора, като обмислях дали изобщо да остана за срещата. За съжаление останах.

Беше грешка.

Стигнах до директорския кабинет и около мен единственото, което се чуваше, бяха викове на учители по коридорите и от стаите. Даже не чувах деца. Аз ходя в учебни заведения често и по принцип чувам основно децата  -  смях, игра, глъчка, гонене.

Срещата започна и през следващите 40 минути учителите ми се смееха, докато им говорех за проектно-базирано обучение, умения и компетенции. Темите за развитие на образованието, последните проучвания, препоръките на световни организации, категоризации на видове умения и грамотности… нищо. Видимо им беше ново, следователно ги беше страх, не искаха да знаят повече и избраха много добра защитна стратегия — да си проверяват контролни по време на нашата среща. Брилянтно!

В един момент влезе дете, което търсеще учител. И го изгониха. (А ти не виждаш ли, че има среща на учителите!). В този момент се разконцентрирах, защото ми се върнаха няколко такива неприятни ситуации, докато самата аз бях ученичка.

Всичко свърши някакси и аз побързах да си тръгна, подминавайки няколко унили фикуса (още един спомен от годините в училище). По стълбите хванах три малки момичета, които слизаха бавно, защото раниците им бяха огромни и видимо им тежаха. Аз ги изчаках и на партера забавих до тях и ги попитах: “Леле, тази раница сигурно тежи поне 5 кила?” Едното дете се усмихна, другите продължаваха да гледат в земята. Аз продължих: “Мога ли да видя колко тежи?” И трите деца се усмихнаха, свалиха раниците и започнахме да ги “мерим.” Действително тежаха доста и със смях излязохме от училището.

Развеселена от малчуганите си тръгнах, завих около олющената стена на сградата в очакване да намеря къде беше изходът и… спрях. През затворените прозорци на горния етаж се чуваха виковете на учителка. Аз бях отвън, до сградата, на затворени прозорци, но гласът й кънтеше с пълна сила.

Тогава осъзнах нещо важно. Учудих се защо беше трудно учителите да ме разберат по темата за уменията, като всъщност постоянно учат децата на ключови умения за живота. Всеки час, ден, седмица и година, децата усвояват най-ценния урок -  как бързо се решават най-разнообразни проблеми с викове, агресия, гняв и незачитане на останалите. Просто тези умения ги нямаше в схемата на Световния икономически форум за учене през целия живот и затова сигурно е станало разминаване. Но аз, още с пристигането си, видях колко добре децата са ги усвоили и как добре ги прилагат при първия удобен случай.

Министър Вълчев,
Уважаеми участници в конференцията “Educate to Create”,

Чудесно е, че българското председателство е решило да проведе водеща конференция точно в сферата на образованието и точно за уменията да създаваме във все по-дигиталния свят. Но как тази конференция стои на фона на действителността не само тук, но и на много други места в Европейския съюз? Ясно е, че темата е модерна, по нея се говори и пише доста  -  особено в “западния коридор”, който аз така и не намерих в това българско училище.

От една конференция няма как да зависи създаването на бъдещето на децата ни. Защото всеки ден това бъдеще се създава в училището, в което бях и в много други като него.

Но някой трябва да слезе от сцената долу в тези училища. Да поговори с публиката. Да я чуе и да опита да я опознае. Да усети как дигиталните умения не са панацея и няма да решат с магическа пръчка незаинтересоваността на учителите, агресията на учениците и апатията към учебния материал. Да осъзнае, че в тази страдаща учебна екосистема няма как да “инсталираме” нова и лъскава дигитална екосистема и тя да работи добре.

За да бъдат здрави едни структури, всичко трябва да им е здраво  - като започнем най-напред от основите. Давам една начална препоръка от мен, понеже често съм на терена при публиката  - трябва ви каска, защото отвсякъде се руши.

Цветелина Камова е основател на Red Paper Plane, с който създава иновативни образователни програми с дизайн мислене за 4–10 г. деца  -  “Дизайн откриватели” за дома и “Дизайн шампиони” за учебна среда.

Източник: medium.com

Препоръчваме ви още:

Така можем да си караме още 100 години

Образова ли ни образованието?

Призванието да работиш с деца

Голям женски сайт направи анкета кои са десетте причини, заради които на родителите им се приисква да „убият“ другите родители. Споделяме го и тук, защото е добре да се замислим дали понякога не го правим и ние.

10 място

Родителите, които изпращат децата си със скъпи играчки в детската градина.

Да, възможно е любимото чедо да не иска да отиде в градината точно без тази играчка, но какво да правят другите, които нямат такива скъпи удоволствия, и са отишли там заради възможността да се социализират и сприятелят с връстници? Сложно е да общуваш с човек, който знае, че това не е обществената, а личната му играчка и затова не желае да ти я отстъпи. А ако, не дай Боже, нещо се случи с нея? Ще се създаде чудесна възможност за конфликт и между възрастните.

9 място

На тази позиция са родителите, които обичат да превръщат децата си в малки възрастни и да им осигуряват придобивки, които не са адекватни на възрастта им.

Да, обувките с „токчета“ са добър избор за всяка млада жена, но на крачето на петгодишно дете изглеждат странно. Разбира се, всеки решава сам как да уврежда ходилото на детето си, лошото е само че цялата дамска половина на групата ще ревне за такива обувки на майките си. Или пък мобилен телефон. Ами нека първо се научат да говорят, а после да ги снабдяваме с мобилни технологии.

За майките-орлици и конфликтите на детските плащадки

8 място

Родителите, които не учат децата си да искат разрешение, когато вземат чужда играчка

Все пак това са елементарни изисквания на доброто възпитание. Момченце взема ролера на друго дете, докато майка му увлечено говори по телефона. Възможно е дори да повлече детето с чуждата играчка към къщи, без да обърне внимание на ставащото. Как да реагира другият родител в подобна ситуация и да не бъде обвинен, че е краен? Да възможно е детето да откаже, но при добър подход вариант винаги ще се намери. Неприятно е, когато вземат, без да се попита може ли. А най-дразнещи са тези, които не носят играчки със себе си, за да не си създават неудобство, но пък с удоволствие оставят детето си в някой пясъчник, за да поиграе с чуждите.

7 място

Родителите, които смятат, че детската площадка може да бъде ползвана и като обществена тоалетна.

Естествено, докато децата са малки, и не могат да търпят, изключения са допустими. Но все пак толкова ли е трудно да се отдалечиш от мястото, където играят деца, да почистиш след себе си, да изхвърлиш мокрите кърпички, които си използвал. Вярно е, че има и бездомни кучета, но ние все пак сме от друг вид и тук играят нашите деца.

Не удряй момиченцето с пръчка, ще се изпотиш

6 място

Жалостивите родители в обществения транспорт.

Просто умилява гледката, когато някой здрав тийнейджър се разположи на седалката, а майка му грижовно застава права на пост край него. Детето е уморено и има пълното право да седи, когато до него едва пази равновесие възрастна жена или майка с бебе.

5 място

Родителите, които обичат да си пият бирата и да пушат на детските площадки.

Първо, това е не добрият пример, който децата ни трябва да виждат. Второ, всяка майка знае колко обичат например двегодишните да търсят съкровища по земята и да ги пъхат в устата си. Трето, колко адекватен може да е един родител, на няколко бири или уединил се за по цигара с познати, докато детето му е на площадката, катерушките или люлката.

Ама къде ви е възпитанието?

4 място

Родителите, които не контролират децата си.

Всички малки деца се нуждаят от наблюдение. Тригодишните хлапета, които се бутат едно друго, не са рядкост. Рядкост са родителите, които стоят неотлъчно до тях и им обясняват, че не бива да правят това.

3 място

Родителите, които крещят на децата си.

Те обикновено са много скандализирани, ако видят някой друг да се държи с детето си по този начин. Но към собствените си отрочета далеч не са толкова деликатни. Какво толкова е направило едно дете, на което му крещят без да спират в продължение на 15 минути? Убило е човек?

Чуждите деца ме вбесяват!

2 място

Родителите, които пускат децата си болни на детска градина

Ами помислете и за другите! Трябва да ходите на работа? А ние какво, да не би да не работим?

1 място

Родителите, които крещят и посягат на чужди деца.

Родителите на чуждите деца, по правило, също са на тази площадка. Те носят отговорност за всичко, което наследниците им вършат. Да се нахвърляш на слабия е много по-лесно, разбира се. Но по-добре е да се разбереш с родителя му. А дали ще можеш да го направиш, е друг въпрос.

Препоръчваме ви още:

Всеки сам си преценява

Драми в пясъка

Типовете семейства според татко Калоян

Откъс от Гръцки народни приказки *Златни детски книги*, Мирослава Скарлату, ИК Труд

Живели някога двама братя. Единият бил умен, а другият глупав. Те имали една нива. Веднъж умният предложил на глупавия да си разделят нивата и глупавият се съгласил. Отишъл умният брат на нивата, заградил по-хубавата част от нея, а после се прибрал и казал на брат си коя част е негова. Като не можел да направи нищо, горкият глупав брат решил да отиде и да се оплаче на царя. Царят го изслушал и заповядал двамата братя да се явят в двореца.

Когато братята отишли при царя, той ги посъветвал да разделят нивата така, че и за двамата да има и от по-добрата, и от по-лошата част. Но всеки от братята искал само по-хубавата част. Тогава царят им казал, че ще им зададе няколко въпроса и който отговори правилно, ще вземе по-хубавата част на нивата. Братята се съгласили и царят ги попитал:

– Искам да ми кажете кое е най-бързото нещо на света. Помислете добре и елате след осем дни да ми отговорите.

Отишли си братята. Умният брат бил сигурен, че все ще измисли нещо. Глупавият брат знаел, че нищо няма да може да измисли и се отчаял. За щастие той имал дъщеря, която била много хубава и много умна. Тя видяла, че баща є е угрижен и умислен, и го попитала какво му е. Разказал й той за делбата с чичо й. Казал є какъв бил съветът на царя и какъв въпрос им е задал. Дъщеря му го прегърнала и го успокоила, че знае отговора. В деня, в който баща є трябвало да отиде в двореца, дъщеря му го извикала и му казала:

– Тате, ще кажеш на царя, че най-бързото нещо на света е умът.

Когато двамата братя отишли при царя, умният брат казал, че най-бързото нещо на света е птицата. Но царят казал, че това не е правилният отговор. А умният брат продължил:

– Тогава е конят.

Царят отвърнал, че не е конят, кимнал към другия брат и му заповядал той да отговори.

– Ваше Величество, най-бързото нещо на света е умът, защото ние може да сме тук, а умът ни да е в Америка – казал той.

– Браво! – похвалил го царят. – Правилно отговори. Сега обаче ще ви попитам друго. Искам да ми кажете кое е най-тежкото нещо на света.

По-умният брат си помислил: “Този път ще намеря верния отговор”. Прибрал се вкъщи и почнал да мисли. Глупавият брат пак не могъл нищо да измисли и когато се прибрал вкъщи, попитал дъщеря си. А тя му отвърнала, че когато дойде време пак да отиде в двореца, ще му каже отговора. Момичето се страхувало да не би случайно баща й да се похвали някъде, а чичо й да чуе отговора и да спечели. И така, когато станало време да отиде в двореца, му казала:

– Тате, кажи на царя, че най-тежкото нещо на света е огънят и ако те попита защо, да му кажеш, че никой не може да носи много от него.

Когато се изправили пред царя, пръв взел думата по-умният брат и казал:

– Царю, най-тежкото нещо на света е желязото.

Царят отвърнал, че не е желязото, кимнал към другия брат и му заповядал той да отговори.

– Царю, най-тежкото нещо на света е огънят.

И когато царят го попитал защо, той отвърнал, че никой не може да носи по-много от него.

– Правилно – казал царят. – Сега ще ви попитам още нещо и вашето изпитание ще свърши след осем дни, когато дойдете да ми отговорите. Искам да ми кажете кое е най-необходимото нещо на света.

Тръгнали си братята. Умният брат мислил, мислил и решил, че това са парите. Глупавият брат попитал дъщеря си и тя пак му казала:

– Не се притеснявай, тате, ще ти кажа, когато стане време да отидеш в двореца.

След осем дни тя го повикала и му казала:

– На царя, тате, ще кажеш, че най-необходимото нещо на света е земята. Ако те попита защо, кажи му, че ако я няма земята, нас също няма да ни има.

Когато отишли в двореца, пръв отговорил пак умният брат:

– Най-необходимото нещо на този свят, царю наш, са парите.

Царят казал, че не са парите.

– Значи е хлябът – продължил умният брат.

Царят отвърнал, че и хлябът не е, кимнал към другия брат и му заповядал да отговори. Тогава глупавият брат казал:

– Царю честити, най-необходимото нещо на този свят е земята, защото, ако я няма нея, и нас няма да ни има.

– Правилно – казал царят. – Отсега нататък по-хубавата част на нивата ще бъде твоя.

Преди да си тръгнат, царят повикал глупавия брат и го попитал кой му е казал отговорите. Човекът му признал, че има дъщеря, която му е помогнала. Щом чул това, царят поискал още на другия ден да я доведе в двореца, за да я види.

На сутринта, когато бащата и дъщерята пристигнали, царят се възхитил от хубостта на девойката и й казал:

– Искам да станеш моя жена. Едно нещо само ще те помоля – никога да не се бъркаш в моите дела. Ако го направиш, ще си избереш каквото искаш от двореца и ще си отидеш.

Съгласила се девойката и се оженили. Живеели добре и царят бил доволен, че жена му не се бърка в царските работи. Така минали няколко години.

Един ден царицата седяла на прозореца на двореца и видяла, че по пътя върви търговец с магаре. То било много натоварено и както си вървяло, паднало и умряло. Човекът се затичал към двореца да търси помощ. В това време по пътя се задал още един търговец с магаре. Той видял умрялото животно и неговия нов хубав самар. Свалил стария самар от своето магаре и взел новия от умрялото. През това време стопанинът на умрялото магаре се върнал и като видял разменените самари, много се ядосал. Двамата започнали да се карат и всеки твърдял, че новият самар е негов. Царицата се провикнала, че новият самар е на човека, чието магаре умряло и той трябва да си го вземе. Така и направили.

Царят разбрал, че царицата се е намесила в кавгата. Отишъл при нея и сърдито й казал да се маха от палата, защото е нарушила брачния им договор. Царицата, която била много умна, казала, че има едно последно желание и то е да вечерят заедно. Царят се съгласил.

Вечерта царицата сипала вино в две чаши и в чашата на царя сложила приспивателно. Щом го изпил, царят веднага заспал дълбоко. Тогава царицата заповядала на слугите да приготвят карета. Пренесли в нея заспалия цар и потеглили за бащината є къща.

На сутринта, когато царят се събудил и плеснал с ръце, пред учудения му поглед се появила царицата. Той смаяно я попитал къде се намира и тя му отвърнала, че са в бащиния й дом, а после добавила:

– Царю, аз се намесих в твоите царски дела и трябваше да напусна палата, но можех да взема каквото пожелая от него. Аз не искам нито богатства, нито пари, само теб искам и само теб взех.

Тогава царят се засмял и казал:

– Браво! Ти си по-умна от мен. Отсега нататък имаш право да участваш в царските дела. Царят и царицата се върнали в двореца и от този ден нататък царицата му помагала в царските дела.

Мирослава Скарлату живее в Солун, Гърция, от дълги години. Пише за деца и възрастни. Това е първата й преведена на български книга. "Гръцките приказки са много интересни, забавни, магични, мъдри, приключенски, тъжни, но и смешни. Чрез тях българските малки читатели ще могат да се запознаят по много забавен начин с бита и живота на гърците. Приказките са много увлекателни и аз самата не бих могла да определя коя ми е пюбима. Всяка от тях има свой чар и звучене, за това с голямо удоволствие направих и рисунките към всяка от тях. При подбора на приказките съм се допитвала до моя най-малък син, който беше главният им критик, така че се надявам да се харесат много и на българските малки читатели и на техните родители."

Препоръчваме ви още:

"Лети, лети... слон"

Книжки, които оживяват

Две вълшебни детски книжки

В града Зелен Листец Буково Дръвце растеше висок бук.

На бука между клоните и между листата висеше часовник – дървен часовник, като къща за птици.

Веднъж, кой знае откъде, в часовника попадна яйце.

Когато времето стана топло, яйцето се излюпи и оттам излезе един щъркел с червени крака и червен клюн.

Ех, че се зарадваха всички в град Зелен Листец Буково Дръвце. Зарадваха се, запляскаха с ръце и решиха от сега нататък щъркелът да стои в часовника и когато стане точен час, да удря с клюна толкова пъти, колкото показва голямата бърза стрелка и още толкова пъти, колкото показва малката бавна стрелка. Така всички щяха да знаят колко е часът, без да поглеждат стрелките.

А под високия бук живееше едно бяло дребно слонче.

Слончето обичаше да си подремва юнашки. Часовникът тракаше и тиктакаше в зелените листа, а то се изтягаше отдолу и докато заспи, броеше всички тиктакания и всички трактакания. И ако някой път щъркът сбъркваше в броенето (а той сбъркваше често, защото беше мъничък щърк), слончето излизаше от сянката, повдигаше хобот и му се скарваше.

И понеже щъркът много често бъркаше часовете с минутите, веднъж слончето реши да стане щъркел и да го замести. А това значеше да се покачи с червени крака на часовника и съвсем точно да отброява с червен клюн тиктаканията и трактаканията…

Спрели лъвове на моста

/откъс от книгата „Лети, лети… слон“/

Живееше на един мост лъскав лъв с тежка бронзова грива. И с бронзова дълга опашка и силни бронзови лапи.

Лъвът не потрепваше с ноздри, не мигаше с клепки, не въртеше глава. Даже не помръдваше, когато вали дъжд, когато пече слънце. Стоеше си там, и гледаше внимателно пред себе си.

-- Право пред себе си е гарата - казваше си тихичко лъвът, - а гарата е светът. Светът е мигащият светофар и червената шапка на началника на гарата.

А само на десет крачки зад гърба му, стъпил здраво върху бронзови лапи, стоеше друг лъскав лъв. И гледаше с бронзовите си очи, без да мигне, сините хълмове на Витоша. И си мислеха, че са един-единствен лъв, който вижда гарата. Изобщо си мислеха, че изобщо са само Един-Единствен лъв, и им беше много добре.

Веднъж през лятото заваля дъжд. Топъл и едър.

***

Откъсът е от книгата „Лети, лети… слон“ на Севдалин Генов и Кръстю Пастухов, изд. Жанет 45 

На 21-и април, в рамките на Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи, Севдалин Генов ще се срещне със своите читатели. Мястото е Младежки театър "Николай Бинев", Камерна сцена. Началото на събитието е от 17,30 ч.

Севдалин Генов е роден  през април 1943 г. в  родното село на баща му – писателят Паун Хр. Генов - Средногорово, Казанлъшко. Завършва славянска филология в СУ „Кл. Охридски” със специализация в Ягелонския университет в Краков (Полша) и втора специалност философия. Много години е редактор в Детска редакция и в Телевизионен театър на Българска национална телевизия. Има реализирани десетки сценарии за телевизионни, документални, игрални, анимационни филми. Публикувал е изследвания, свързани с теория на литературата, изобразителните изкуства  и медиазнанието. Преподавал в Нов български университет.

Има издадени три книги с  оригинални авторски приказки (в съавторство с Кръстю Пастухов) - „Рачето, сънят и раковината”, „Шапка на луната” и „Лети, лети… слон“ 2018 г., изд. „Жанет 45“. Също така има публикувани книги с поезия: „Райски ябълки край Варвара”(1989), „И два едрозърнести нара”(1995), „Смокинята узрява нощем” (2001), „Венециании” (2005 ), „Пожелания”(2008), „Жаждата на сетивата” (2014) .Публикувал е стихове във вестници, списания и  сборници .

Получава редица награди, сред които:

- Награда на Министерството на културата и Министерството на просветата за най-добри телевизионни сериали за деца – за „Магазинчето на приказките”- 1972 г. и за  „Спилитим и Рашо” - 1981 г.

- Специална награда „При Данюб”, Братислава, (Словакия) за пълнометражен филмов мюзикъл  „Зелена слънчева пътека” - 1973 г.

- „Сребърен лъв”, Венеция за анимационния филм „Песен от глухарчета” 1972 г.

- Яворова награда за поезия, Поморие, 1991 г.

- Специална награда „Слънцето на Ерос”  за най-добра еротична поезия, 2001 г.

- ІІ награда на Европейска академия за поезия, Лече, Италия  2004 г.

От 1995 г. е художествен експерт в Галерия за изящни изкуства „Натали” в София.

Препоръчваме ви още:

Програма на Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи

Мая Дългъчева: "Приказката е "моята стая""

Четенето от раждането е най-добрата инвестиция