Автор: Лени Рафаилова

Този въпрос ме стресира поне 5-6 пъти в годината, вече някъде десет години време. Ходенето на родителски срещи е вълнуващо преживяване, разнообразие и отдих, ама само за някои хора. Едни използват тия два-три часа за раздумка с класната, по отношение на новата й фигура и стайлинг, други страшно се кефят да нарочат някое по-така непослушно и палаво дете за най-черната от всички черни овце на тоя свят и да кроят разпалено пъклени планове за наказания, като съвсем не изключват инквизиция, гилотиниране, публичен линч или бой с камъни, а в най-лекия случай - ИЗКЛЮЧВАНЕ! НЕЗАБАВНО! Щото, какво е това безобразие да се слагат дъвки по столовете на отличниците, дето целият свят е вперил в тях поглед с надежда за избавление и нАучен просперитет? Още по-недопустимо е да вземе пък да пропее, това непослушното, в час, та да смути някоя гениална мисъл, дето прескача по първите чинове.

Аз много се напрягам от такива амбициозни родители и искам да си намеря сто и две извинителни причини, за да не присъствам на тези срещи. Ама винаги ходя, даже двама ходим, че да си пазим взаимно страх. Еми така де, някои се хвалят с ученолюбиви, безобразно талантливи, мирни и кротки деца-медалисти, аз пък се хваля с две инатливи бунтарчета, дето твърде рядко ще се хванат да четат, даже понякога си мисля, че са забравили от коя страна се отваря книгата, а пък още по-рядко, и с още по-неприкрито отвращение, се докосват до учебника по математика. Та и отгоре на това неведнъж са лепили дъвки и са пели песни в час.

Училището не е най-важното в живота

Такива са те, луди глави, дето както баба ми викаше, имат шило в задника. Не ги свърта на едно място, особено ако е и СКУЧНО, а СКУЧНОТО така неуморно ги преследва, че те полагат ежедневно нечовешки усилия да му избягат, па ако ще да им набиват после канчетата в кабинета на директора за нарушаване на вътрешния ред. Защото има ПРАВИЛНИК, а те само гледат да кривнат от него и да му врътнат ъглите с някой и друг градус отклонение, та вече да не е толкова ПРАВИЛЕН и съответно не толкова СКУЧЕН! Съответно, аз получавам обаждане от класната, а пък един път и от педагогическия съветник, щото една второкласничка си свалила гащите в двора на училището, ама казват, само мойто дете било там и логиката за неговата виновност се доказва с твърдението, че той бил седми клас, а пък и момче бил, че и хубав много, с тия сини очи дето всички ги обичали. А пък той, горкият, и хабер си нямаше за тая работа. Ни чул, ни видял, ни разбрал за какво иде реч. Ни момичето видял, още повече пък и гащите й. Така и не се разбра каква е тая работа. Само вдигнаха шум и ме навряха на… знаете къде.

Много случки съм имала по родителските срещи и много тежко ми е било понякога, но продължавам мазохистично да се явявам. Сядам си на последния чин, барикадирам се и не дишам. Особено тежко е до седми клас в основното. То е едно състезание между родителите, то е едно надцакване, едно показване, премятане и въртене на опашки, коя от коя по-хубава, скъпа и луксозно напудрена. А ние, с мъжа ми, си седим на последния чин с подвити опашки и чакаме да мине госпожата по литература, че само тя хубави работи ни говори. Много тъжно ми става, когато някои родители с по-големи възможности се присмеят на малкото букетче с рози на дъщеря ми. Гледат ме с надмощие през гората от лилиум и хризантеми, дето специално са поръчали за госпожата от най-лъскавия магазин за цветя в квартала. А па ние с някакви градински розички сме тръгнали… Смешници. Неудачници. Нещастници. Бедняци. Така говорят очите им, ама не ми пука. Мъчно ми е само, когато детето се опитва да подари цветята, а бива изблъскано встрани от едра блондинка с ягодово червило и обувки на Rossi… примерно. А пък на класната хич не й дреме, за детето, де… Размерът явно е от значение, все пак. Тогава ми е тъжно и ми иде да подложа крак на русокоската или да й извия врата, на нея и на класната също. Не, определено не обичам да ходя на родителски срещи и да слушам правилника за вътрешния ред от 18 страници, да търпя злобата на някои и пренебрежението на други. Така е до 7 клас… После е друго. Поне при нас.

Защо децата ни скучаят в училище и нямат търпение

Големият, този със сините очи, е вече в гимназия и не, не заобича математиката, едва връзва свещената тройка! ОБИЧАМ ВИ, ГОСПОЖО ПО МАТЕМАТИКА! Обаче пък прави това, което умее, това, за което има дарба, талант или както искате там го наречете. Един от най-щастливите ми дни, беше този, в който след някакво неистово чакане, разхождане, взиране в списъци с класирания - първо... второ… най-накрая телефонът ми звънна от Фотографското. Приет! Разревах се и още как! Той това си искаше. Еми, направи си го, нищо че е зле по математика. Сега е десетокласник и снима едни неща, дето заради тях, пак искам много да рева, защото си умирам от кеф и щастие. Онзи ден ме изненада, че имали родителска среща на следващия ден. Аз по навик изтръпвам и почвам 24-часова психическа подготовка. После се сещам, че тия родителски срещи са едни такива по-различни. Родителите са различни, учителите също. В това училище всички са някак малко луди, щастливо луди, художествено откачени и ми е добре сред тях.

На последния чин съм. Приближава госпожата по художествена фотография. Сърцето ми рязко си сменя ритъма и почва да хълца. Ето сега.

- Здравейте! Вие за кого?

- Ами.., аз... за Теди - мигам кротко като новородена пеперудка.

- Теди! Много съм доволна, много! Едни снимки предаде, които сега участват в конкурса, за който говорихме преди малко. Чакаме резултатите! Много е чаровен! С тези сини очи!

Аз изобщо не мога да си скрия сълзите, така долно ми се изплъзнаха от очите предателките. Теди, ако разбере, ще има да ми се подиграва поне една година. Ама то, как да не реве човек бе, като сърцето му трепти... трепти, ще хвръкне… Ша си рева пък… Кеф ми е, жесток!

Препоръчваме ви още:

За какво бих "убила" другите родители

Всеки сам си преценява

Нищо не го интересува