Ninja Editor

Ninja Editor

Автор: Здравка Евтимова

В моя магазин идват малко клиенти - оглеждат клетките на животните и обикновено нищо не купуват. Помещението е тясно, по-едър човек няма как да се завърти, срещу него се протягат жаби, гущери, червеи. Идват учители, които получават комплект опитни животни за часовете по биология, мяркат се и рибари, за да разровят кутиите със стръв. Ще затворя магазина, не мога да покривам загубите. Но така съм свикнала с тази глупава стаичка, с мрака и миризмата на формалин. Ще съжалявам най-много за гущерчетата, които имат очи колкото лещени зърна. Не зная какво правят с тези плашливи същества, надявам се, че не ги убиват след демонстрациите.

Един ден в магазина влезе жена. Беше малка, свита като купчинка сняг напролет. Тя се доближи до мене. В моята тъмница белите й ръце приличаха на умрели риби. Не ме погледна, нищо не каза, само подпря лакти на щанда. Сигурно не беше дошла да купи нещо, просто й бе прилошало на улицата. Заклати се леко, каквато беше слаба, щеше да падне, ако не бях хванала ръката й. Тя мълчеше. Въобще не приличаше на моите купувачи.

- Имате ли къртици? - изведнъж запита непознатата. Очите й проблясваха като стара разкъсана паяжина с малко паяче в средата - зеницата.

- Къртици ли? - спрях. Трябваше да й кажа, че никога не съм продавала и никога не съм виждала къртици. Жената искаше друго да чуе - погледът й пареше, ръцете й се протегнаха към мене. Не можех да помогна, знаех.

- Нямам - казах. Тя въздъхна, после изведнъж се обърна настрана без да пророни дума. Беше свита, отчаяно се стремеше да заглуши разочарованието в беззвучните си стъпки.

- Ей, стойте! - викнах. -Може да имам къртици. - Не зная защо го казах.

Тя спря. Погледна ме.

- Кръвта на къртицата лекувала - прошепна жената. - Трябва да изпиеш три капки.

Хвана ме страх. Мъка дълбаеше очите й.

- Поне болката за малко спирала... - прошушна тя, после гласът й угасна съвсем.

- Вие ли сте болна? - попитах, без да мисля с колко допълнителна тежест я мъча.

- Синът ми.

Бръчиците около прозрачните й клепачи потрепериха. Ръцете й, изтънели като изсъхнали клони, се дръпнаха от щанда. Исках да я успокоя, да й дам нещо - поне чаша вода. Тя се взираше в пода, раменете й бяха тесни и още повече се свиваха в тъмносивото палто.

- Искате ли вода? - Нищо не каза. Когато взе чашата и отпи, мрежата бръчици около очите й затрепери по-силно. - Нищо, нищо - разбъбрих се аз. Не знаех как да продължа. Тя се обърна и прегърбена закрета към вратата.

- Ще ви дам кръв от къртица! - креснах.

Жената спря. Вдигна ръка към челото си и не я сне.

Избягах в задната стаичка. Не мислех какво правя, не ме интересуваше, че ще я излъжа. Вътре в мрака ме гледаха гущерите. Нямаше откъде да взема кръв. Нямах къртици. Жената чакаше отвън. Може би още не беше снела ръката от очите си. Блъснах вратата да не види. Порязах китката си с малкото ножче, което винаги държах в чекмеджето при моливите и хартията за писане на писма. От раничката полека започна да изтича кръв. Не болеше, ала се страхувах да гледам как се изцежда в шишето. Събра се малко - сякаш на блещукаха въглени. Излязох от малката задна стая, забързах към жената.

- Ето ви - казах. - От къртица е тая кръв!

Тя не проговори, взря се в ръката ми, по която все още се стичаха кървави капки. Спуснах лакътя зад гърба си. Жената ме гледаше, мълчеше. Въобще не посегна към шишенцето. Обърна се към вратата. Настигнах я, блъснах стъклото в ръцете й.

- От къртица е! От къртица е!

Взе полека шишето. Вътре като догарящ огън блещукаше кръвта. След малко извади пари от оръфаната си, отдавна загубила цвят чанта.

- Не. Не ща - казах аз.

Жената не ме погледна. Хвърли на масата банкнотите и тръгна към вратата. Исках да я изпратя, или поне пак да й дам вода, преди да си отиде. Усещах, че не й трябвам, никой не й беше необходим. Останах сама в магазинчето. От клетките към мене гледаха животните. Както винаги.

Есента продължаваше да засипва града с мъгливи дни, еднакви като близнаци с непотребните жълти листа на дърветата. Скоро трябваше да закрия магазина. Онази жена можеше да се върне. Знаех, че само ще мълчи. Едва ли синът й щеше да се спаси с кръв от къртица и все пак аз я излъгах. Беше мразовито навън. Хората бързаха покрай витрината на моето магазинче и само малчугани се спираха да погледат препарираните животни. Нямах купувачи в този студ.

Една сутрин вратата рязко се отвори. Оная, малката женица, влезе вътре. Затича към мене. Исках да се скрия в съседния тъмен коридор, ала тя ме настигна. Прегърна ме. Беше много слаба и много лека. Плачеше. Задържах я да не падне, така безсилна изглеждаше. Изведнъж вдигна лявата ми ръка. Белегът от раната беше изчезнал, но тя откри мястото. Залепи устни към китката, сълзите й навлажниха кожата на ръката ми и ръкава на синята работна престилка.

- Той ходи - изплака жената и скри с длани несигурната си усмивка.

Искаше да ми даде пари. Беше донесла нещо в голяма кафява чанта. Държеше ме за ръка, не искаше да си отива. Усетих, че се е стегнала, че малките й пръсти са по-твърди и не треперят. Изпратих я, ала тя дълго стоя на ъгъла - малка и усмихната в студа. После улицата опустя. Беше ми хубаво в магазинчето. Така сладка ми се стори старата, глупава миризма на формалин. Животните бяха прекрасни и ги обичах като деца.

Още същия следобед пред тезгяха в тъмната стая дойде един човек. Висок, приведен, подплашен.

- Имате ли кръв от къртица? - запита, очите му, залепнали към лицето ми, не мигаха. Погледът му ме уплаши.

- Нямам. Никога не съм продавала къртици тук.

- Имате! Имате! Жена ми ще умре. Три капки само! - хвана лявата ми ръка, повдигна насила китката, изви я.

- Три капки! Иначе ще я загубя!

Кръвта ми потече от порязаното много бавно. Мъжът държеше шишенцето, капките се търкаляха бавно към дъното. После мъжът си отиде и остави на масата пари.

На другата сутрин пред вратата на магазинчето ме чакаше голяма тълпа хора. Ръцете им стискаха малки ножчета и малки шишенца.

- Кръв от къртица! Кръв от къртица! - викаха, кряскаха, блъскаха се.

Всеки имаше мъка вкъщи и нож в ръката.

*Разказът на Здравка Евтимова „Кръв от къртица“ е включен в учебник по литература за осми клас на прогимназиите в САЩ от началото на 2019 г.

За автора:

zdravka2
Здравка Евтимова е родена в Перник. Завършва английска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Автор на кратки разкази, публикувани в 30 страни от света, носител на национални и международни награди, представител на най-новата българска литература. Нейни романи са публикувани в България и САЩ. Секретар е на българския ПЕН-клуб. С творбите си печели писателски стипендии за престой в литературни колонии и семинари в Швейцария, САЩ (двукратно), Китай, Босна и Херцеговина. Печели наградата за проза на английското списание „The Text“ за разказите „Малката гара“ и „Възбудата от снощи“; специалната награда за разказ на немската фондация „Lege Artis Verein“; наградата на английското издателство „Skrev Press“ за сборника с разкази „Bitter Sky“; разказът й „Vassil“ е един от десетте, спечелили световния конкурс за къс разказ на Би Би Си, Лондон; „It Is Your Turn“ е един от десетте разказа, спечелили световния конкурс за разказ „Dix auteurs du monde entier“, Нант, Франция.

След публикацията на разказа „За Сава“ (For Sava) в North American Review към Университета на Северна Айова, САЩ, българската писателка беше помолена да представи кратък текст, посветен на късите разкази в България. Написаното от Евтимова беше публикувано на 12 май 2014 г. в блога на литературното списание под заглавие "Writing Short Stories in Bulgaria" ("Да пишеш къси разкази в България“). Литературното списание „North American Review“ е най-старото литературно списание в САЩ, основано през 1815 г. в Бостън, а от 1968 г. е издавано от Университета в Северна Айова. Двукратно печели наградата „Национално литературно списание на САЩ“ – еквивалентно на наградата „Пулицър“ в сферата на литературните списания - в конкуренция с „Ню Йоркър“, „Харпър’с“ и „Атлантик Мантли“. Здравка Евтимова бе поканена от Европейския икономически и социален комитет към Европейския съюз да гостува на Комитета в рамките на културната инициатива „Déjeuneurs littéraires“. (изт. Уикипедия, offnews)

Снимки: offnews


Препоръчваме ви още:

Писмо до сестра ми

Добромир Банев празнува своята 50-годишнина с "Любов до синьо"

Пътуващи приказки

 

 

 

Автор: Анна Бикова

Разхождаме се в парка с една позната. Двете сме с децата си. Само че моите деца тичат някъде напред, събират по пътя си всякакви пръчки, висят по люлките, а нейното уютно се е свило в маминия корем. Тя сияе в очакване и с упоение разказва за подготовката си за предстоящото събитие. Вече са проучени куп сайтове, прочетени са стотици отзиви, избрана е най-добрата количка, столчето за колата, столчето за хранене. По препоръки е намерен най-добрият акушер-гинеколог, най-добрият педиатър, който посещава пациентите си по домовете им, най-добрият масажист, най-добрата школа за ранно развитие най-добрият учител по английски и треньор по тенис…. Гледам закръгления й корем и в мен назрява въпрос към обитателя му, дали ще иска да се занимава с тенис?

- Задължително ще го запиша на танци! Това е осанка, култура, способност да се презентираш! – вдъхновено и радостно завършва своя доклад познатата.

При предишната ни среща (с около една година давност) тя ми разказваше за курсовете по стратегически мениджмънт за развитие на бизнеса. Интонацията й тогава много приличаше на сегашната и това породи в мен асоциация – като че ли детето е поредният мамин бизнес проект.
Към него обаче не бива да се предприема същия подход, като в бизнес планирането. Детето идва на този свят не за да оправдава надеждите ни и да живее според нашия план. То има свои задачи в живота. Не е наше продължение, а самостоятелна личност. Амбициите какво трябва да бъде, пречат да разберем какво е детето ни всъщност.

Колко извънкласни форми са нужни на щастливото дете

67f33c3f1fe5161065c4997ada34ab78 XL

Междувременно моята позната разказва, че след шест години трябва да се преместят в района на някакво престижно училище, в което учат децата на нейна приятелка. Много добро училище.

- Ти на какъв принцип избра училището на големия?

Нейният въпрос, подхвърлен по време на монолога, ме изкарва от състоянието на медитативно слушане и равновесие. За миг изпитвам вина, че подхождам толкова нехайно към бъдещето на децата си.

- На принципа на близостта до дома. Устройва ме, че се намира точно срещу двора ни и от първи клас синът ми ходи сам на училище.

- И толкова?

- И толкова.

- Но учителя му ти ли го избра?

- Не. В живота си детето ще среща различни хора. Различни учители, преподаватели, работодатели. С различни изисквания и характери. Не мога цял живот да му избирам хората, които ще бъдат до него. Моята задача е да науча сина си да установява контакт и да изгражда отношенията си с всеки човек. Освен това и най-добрият педагог, и най-доброто училище не са гаранция за успеха на конкретното дете. Всеки педагог има в класа си отличници и изоставащи.

- Тогава какво трябва да се прави, за да бъде детето отличник?

- А защо непременно трябва да бъде отличник? Лично аз съм ориентирана към емоционалното благополучие. В това училище, с тези учители, в този клас детето се чувства добре и комфортно. Ако изведнъж се почувства зле, ще помисля какво да променя. Относно училищната успеваемост съм на мнение, че тя в по-голяма степен зависи от усилията на родителите, а не на учителите.

Познатата замълчава и следа малко задава въпрос за по-ранния етап от моето родителство.

- А как избра групата за ранно развитие?

- Не сме посещавали. По-точно с Арсений посетихме пробни занимания в различни групи, но скоро разбрах, че е по-добре да не присъствам. Не можех да изключа педагога в себе си и да се наслаждавам на процеса. Неволно акцентирах върху методическите грешки на педагозите и мислех как аз бих организирала заниманието. Освен това ме мързеше да ставам рано сутрин, да будя детето, да го водя с градския транспорт с прекачвания до мястото на заниманията. По-комфортно ми беше да ставам когато си искам, да не бързам със закуската, да се приготвя за разходката в близкия парк. Синът ми започна да ходи на групови занимания след 4-тата си година, защото тогава вече не беше задължително мама да присъства и защото това беше айкидо, а по отношение на спорта мама не е професионалист.

- А защо точно айкидо?

- Защото на детето му харесваше. Започнахме с фигурно пързаляне, но след месец тренировки категорично отказа да излезе на леда.

- И ти не настоя?

- Не. Защо да уговарям детето за нещо, което не му харесва, ако може да намери това, което му е по душа. Ние така и от музикалната школа си тръгнахме след половин година занимания. Имаше и кастинг в балетна школа. Моя седемгодишен го разтягаха, извиваха му стъпалата, а после казаха, че има данни за балет. Зарадвах се сякаш са приели мен. Това е детската ми мечта. Като фигурното пързаляне. Но Арсений бързо ме приземи: „Мамо, ти искаше да отида на кастинг. Отидох. Но няма да се занимавам с балет.“ Затова пък пожела да ходи на шах.

- А Саша?

- Със Саша също ще ходим, ще пробваме, ще търсим нещо, което да му хареса.

- Незнааам - скептично провлича познатата – Моите родители настояваха да ходя в музикална школа. Завърших я с „не искам“, но сега съм им много благодарна, защото ме научиха да не се отказвам, да се преодолявам.

- Благодарността към родителите е нещо хубаво. Но да преодоляваш трудности, да покоряваш нови върхове, можеш и когато се занимаваш с нещо, което ти харесва. Тогава имаш повече сили и енергия, съвсем друга мотивация. Времето е твърде ценен ресурс, за да го губим за това, което другите искат от нас. Ти сега свириш ли?

- Не.

- Пееш ли? Вкъщи или в караоке клуб?

- Не.

- А с какво щеше да се занимаваш, ако беше напуснала музикалното?

Познатата ми се замисля. Погледът й се отнася в миналото.

Не убивайте детските мечти

9a66dc56985e2f5f7def2f0d1f5e67f5 XL

- Бих отишла в художествената школа. Там тогава имаше недостиг на деца, приятелката ми се записа и ме викаше със себе си. Но беше нереално да ходя на две места едновременно. Съвпадаха и часовете. Родителите ми настояха за музикалното, аз го посещавах вече няколко години: „Не трябва да се захвърля започнатото.“

- С какво се занимаваш сега?

- Ти знаеш! Печатна реклама, сувенири.

- Знам. Просто исках сама да го кажеш и да съпоставиш. Кое е по-близо до сегашния ти бизнес – музикалната или художествената школа?

Познатата замълчава, а после ми задава провокативен въпрос, сигурно се надява да разбие теорията ми за свободния избор:

- А ти с какво се занимаваше в детството си?

Разбира се, не мога да кажа, че съм се занимавала с психология. В моето детство имаше училищен куклен театър. Ходехме с представленията по детски градини, разказвахме на малките за правилата на движение. Тогава мечтаех някога да се върна в детската градина не като майка, а като възпитател.

Кръжок по танци. Играехме по детски празници. През зимните ваканции учехме по-малките да танцуват. Това ми харесваше дори повече от изпълненията на сцена.

Художествена школа. Повече ми харесваха приложните изкуства, а не класическата живопис. Допадаше ми да усвоявам разни техники, да използвам различни материали. Това после ми беше от полза в работата с децата в оздравителния лагер и детската градина и дори в колежа, защото като студенти непрекъснато правехме някакви проекти. В процеса на обучение си изградих усет към композицията, усет към рисунката. Аз чета детските емоции по рисунките. Мога да рисувам заедно с детето в процеса на работа над неговото емоционално състояние. Разчитам колажите на възрастните, при които чрез картини се очертават проблемите, за които не говорят на глас, защото не искат или не подозират, че имат такъв проблем. Не знам дали сега щях да съм толкова влюбена в арт терапията, ако не беше художествената школа.

Някога оставих ските, защото бях най-бавна от всички. И баскетбола, защото непрекъснато се страхувах, че някой ще ме удари с топка по главата. Трябваше ли вместо да се занимавам в художествената школа да преодолявам страха си и да карам ски? Щеше ли да е по-полезно за клиентите ми днес, ако се бях научила да играя баскетбол?

Като последен аргумент разказавам на познатата за една моя възпитаничка. Нейната майка още преди раждането беше решила, че ще я прави втора Алина Кабаева. Намери най-добрия треньор. Но треньорът погледнал детето и казал, че е пълничко за гимнастика. Все пак дал надежда на майката, че може да отслабне и да дойде отново след 6 месеца и жената реши, че дъщеря й трябва да отслабне. Аз, като възпитател в групата, в която надеждата на родната гимнастика прекарваше 10 часа 5 дни в седмицата, бях длъжна да следя какво яде детето. „Нищо допълнително! Никакъв хляб! Не й давайте филии и бисквити за следобедна закуска!“ А момиченцето молеше през сълзи за хляб. Не обичаше шумните, подвижни игри. По-бавна, съзерцателна, тя рисуваше възхитителни за възрастта си картинки. След половин година не отслабна, въпреки диетата. Но това беше половин година, в която привличахме вниманието на майката върху рисунките на дъщеря й: „Вижте! В тази възраст малко деца рисуват сюжетни картини. Обикновено листът се запълва хаотично с някакви мацаници и дори не можеш да разбереш от коя страна да го гледаш. Вижте! Тя експериментира с цветовете. Сама откри, че може да ги смесва. Може да рисува от сутрин до вечер. Има ярко изразен талант за рисуване. Трябва да се развива в тази посока.“ Добре че майката ни послуша. Така детето има шанс да стане талантлива художничка, а не посредствена гимнастичка.

- Не, не е сигурно – скептично отбелязва моята позната. - Съвсем не е сигурно, че момичето ще стане талантлива художничка. Може след година да захвърли рисуването.

- Възможно е. Но през тази една година тя ще се занимава с нещо, което й харесва, което й е на сърце и за което има способности. Ще е щастлива от това че успява, няма да мисли, че е най-зле от всички, занимавайки се с гимнастика. Детето се развива по-бързо и по-хармонично, когато се занимава с нещо, което му харесва. А придобитите навици ще му останат и може да са му от полза за друга дейност.

- Не можеш цял живот да се занимаваш с това, което ти харесва!

- А не би ли искала? Нима не се стремим към това и като възрастни, когато си търсим работа, която да ни е по сърце? Ясно е, че в живота на ученика има задължително образование и задължителна програма, но поне допълнителното нека е това, което обича.

Познатата потъва в мълчание. Мълчанието е добър знак. Значи тече мисловен процес. Разбира се, тя още не е готова да се съгласи с мен и да се откаже от новия си бизнес проект „Моето дете-чудо“. От друга страна не чувам категорично отричане на личните способности и желания на детето. Значи малкият обитател на маминия корем все пак има шанс за свободен избор. Дете, нямам нищо против тениса, но само ако ти искаш.

Авторката Анна Бикова е психолог, педагог и блогър, автор на "Мързеливата майка или как да ускорим развитието на детето си" и "Самостоятелното дете или как да стана мързелива майка". Публикували сме и други нейни текстове, които може би ще ви харесат.


Препоръчваме ви още:

Аз съм мързелива майка

Детето-трофей

Удобното дете

 

Автор: Лени Рафаилова

Зимата си е стегнала опинците и подскача вдървено от крак на крак. Автобусът го няма, вероятно няма и да го има. Не и в тоя сняг, не и в тая виелица. Ей я планината - настръхнала и побеляла, подпира на свлечените си старчески рамене натежалата утроба на небето. Като клечки, дето държат камък. Генчовци спи. Спят къщи и курници, а петелът Маргарит отказва да пропее. На кокошките им е все едно. Свират глави в перушината и отказват да снасят каквото и да е в тоя студ. Сева, жената на Манол не извади шарените черги, а Ставри не излезе на двора, гол до кръста, за да я подкача. Той има хубава усмивка и космати гърди. Гърдите на Сева са едри, обли и твърди като зелките, дето подмята в ръце Ставри. И умът му хвърчи, хвърчи и се не връща. Чак до Змеевата дупка. Никой не помни усмивката на Манол. Може би само майка му, ама тя от година е между покойниците. На Сева й е чоглаво, щото се хваща, че закачливият смях на Ставри я гъделичка приятно, а мъжките му разрошени гърди я карат да се черви и потни капчици да избиват на челото й. Крайчетата на кърпата й трептят, ама тегне й на душата, тегне.

Манол само не спи. Бърше с длан изпотеното прозорче в малката кухня и слуша свирката на старата кафеварка. Стара, стара, ама ей я на как свири! А той, я рече да свирне, само ще наплюнчи въздуха. Свири кафеварката както и оня Ставри свири с уста. Чувал го е Манол и като го чуе, нещо вземе та го бодне под гърдата, сякаш игла забравена в дрехата е останала скрита. Боде го, щото той Манол може зъби да няма, ама очи има. Големи. И в тия големи очи шета тъмнооката Сева, шета та пушек се вдига. Гърдите й подскачат под тънката памучна риза, подскача и сърцето на Манол. Къдриците й падат по раменете, по гърба й и стигат чак до кръста. Гледа я Манол, гледа я и я иска с що душа има. Иска да я придърпа до себе си, да я прегърне, да усети топлите й гърди до своите. Дъхът й да се лепне за устните му и да му вземе живота. Гледа Манол Сева, но ни ръка протяга, ни смее да диша. Мисли си Манол, че Сева се гнуси от него. От ръцете му, сухи и издрани от дървесината, дето лющи толкова години, от устата му, останала едва с няколко зъба, след злополуката в гората, когато един цер за малко да го прати на оня свят. Що беше станало Манол добре не помнеше, къде от удара от дървото, къде щото и не искаше да помни. Оттогава той много не приказва и страни от Ставри. Едно чувство не му дава мира и денем, и нощем. Една жилава мисъл го души и колкото и да се опитва той да й извие врата, тя пак намира начин да се усуче и да продължи да го мъчи. Вижда Манол как Ставри наднична в двора им през оградата си сутрин, кога Сева излиза с шарените черги. Гледа Манол как тя отмята назад косите си, как вдига високо белите си ръце и обвива с червената си памучна кърпа едрите къдрици. Гърдите й се повдигат, повдигат се и черните вежди на Ставри. Видя ги Манол и вчера и лудост обхвана хем сърцето, хем ума му. Видя ги, ама не ги чу.

- А добро утро, съседке! Как си днес? Манол още ли спи, та пак ти ги тупаш тия черги дръгляви?- ухилен и зачервен от студа, турил едрите си ръце на кръста, изпъчил разрошени гърди, Ставри хвърля горещи погледи на Сева, от които тя мигом почервенява, досущ градински божур.

- Ех, съседе, добро ти утро! Знайш го Манол, къщна работа много не подхваща. Дай му на него дърветата само. От изгрев реже отзад с триона, майстори нещо, знам ли го, работи, туй е. Нейсе, нещастен е той, та ми е грешно на душата да го оставя без грижа. Откак стана оная работа, не е с ума си той. Седи, гледа ме, с едни, ей такива големи очи. Викам си, ей сега ще скочи, та да ме прегърне, да ми дойде и на мен драгото на душата. А той седи, седи и не става. Да не ни беше идвало туй зло до къщата, щяхме добре да си живеем. Как стана тая беля, ей туй не ми дава мира.

- Е, знайш, стават таквиз бели в гората. Кое дърво изгнило, кое изсушено от корен и ей като за дяволия ша се свлече и то баш върху твоя човек. Ама нищо му не е на Манол, ти не го жали толкоз. Гледай се повече тебе си, че младостта ти ще хвръкне както хвръкват трохите от чергата, дето я тупаш. Таквиз хубавици, мъжът трябва като гълъбици да ги пази, с бял хляб да ги храни и бистра вода в човчиците им да излива.

- Аз гълъбица, Ставри, не съм. Селско момиче съм си и такава ще си ида, кога рекъл Господ. Гълъбиците, съседе, гнезда вият, а виж ме мене! Толкова години откакто се взехме с Манолчо и няма да даде Господ едно детско гласче в тая къща да пропее. Да ми просветне пред очите, па може и на Манол да му мине лудостта, знайш ли!- гледа Сева към планината, а над нея се кълбят пухкави облаци, вятърът ги подмята и търкаля, досущ щастливо дете.

- Ама и ти, Сева, си глупава, да ме прощаваш за приказката! - скръстил ръце на гърдите си, навел встрани глава, Ставри се усмихва под гъстия си мустак. - Ами че така е, що ти е от Манол дете да чакаш! Сама рече, че го няма с главата! Сгъвай си партакешите и се мятай на автобуса. Ей го къде е града! На такива момичета като теб там им е мястото!

- Че какво в града ще диря бе, Ставри? Учила съм, ама не е като да съм се изучила. Той Манол по знае от мене и допреди белята, носеше книги вкъщи и четяхме вечер двамата и хубаво ни беше, ех!

- Абе, Сево, глупава си ти казах! Какви книги, какво учене, изучване! Няма ги тез работи! Аз за друг живот ти говоря, за живот без черги, без курници и кокошки! За живот с танци и забавление. Живот, в който, мъжете тичат по тебе, хранят те и те поят. Хубави дрехи ще носиш, както приляга на такава жена като тебе! - Ставри е вдигнал глава, а вирнатият му нос е почервенял.

- Че на кого му е притрябвала глупава жена като мене! И ти не се чуйш какви ги плещиш!

- Аааа, аз, ако можех, щях да те взема и всичко да ти дам! Ама изпревари ме Манол, взел го дяволът! А виж и хубава ми е къщата, и пари имам, и апартамент в града тристаен! Па и аз не съм лош, нали? Отказа ми ти навремето и сбърка с Манол. Но знайш ли, аз още не съм изстинал към тебе. Виждаш, все към теб ме влече, па и като се изпънеш с тия шарени черги, ум ми зайде!

- Хайде, хайде - Сева се усмихва и по-силно взема да бие чергата - Не съм жена за тебе аз, казах ти го, пак ще ти го река! Говориш ми хубаво ти, още от онуй време, ама сърце си не даваш така, както Манол. По очите ти ги виждам тез работи, не си честен човек ти, Ставри!

- Не се даваш лесно ти, затуй и така те искам аз! Ама ще ме молиш ти скоро, помни какво съм ти рекъл! Добре си помисли и хвърляй тия черги, Манол с тях да се трепе - Ставри плю на земята, затегна дебелия си колан и впи в Сева очакващ отговор поглед. Беше я победил, поне така си мислеше той и тържествуваше.

- Аз може да съм проста селянка, ама ти Ставри, не мож да ме имаш! - Сева остави последната черга да се ветрее на металния лост. Облаците се сгъстяваха по върховете. Скоро щеше да завали. - Върви си и недей повеч да ми приказваш тия приказки. Мъж си имам аз и дом си имам. Не ми трябват танци и модерни парцаляци. Ризата ми е бяла, съвестта ми също. Не мож да хвърлиш сянка ти! - Сева вдига очи към Ставри. Няма лъжа в тях. Кърпата на главата й се развързва и пада зад нея. Къдриците й се плъзват свободни по раменете и по гърба й. Тя взема в ръце чергите и тръгва през двора към къщата.

- Казал съм, че ще те имам, значи ще те имам. Щеш или не щеш! - Ставри ритва прогнилия дънер до оградата и плюва отново. - Мамицата му!

Сева се престоря, че не го е чула и хлопва вратата. Сърцето й блъска от гневно, по-гневно. Иска да изтича отзад в работилницата на Манол и да му каже всичко, което й тежи. Да му каже за Ставри, да му признае, че за момент ли, два ли се е усетила привлечена от него, от мъжката му плът и от нищо друго. Да каже на Манол, че я е страх от тоя дявол и че е сигурна, че той има пръст в оная беля в гората. Най-сетне да го прегърне тя тоя Манол и да му каже, че все така го обича и че не се гнуси от него, че той си е неин, тя си е негова и така ще си бъде. Само да го нямаше тоя Ставри проклет!

Цековите гащи

4f2b2921d5adfbf8552ab9cbd77502b5 XL

- Сева - дочува тя равния глас на Манол зад гърба си и се сепва. - Какво ти приказва пак онзи отсреща? Гукате си двамата, виждам аз, не съм чак толкоз луд, дето ме мислите. Кажи, при него ли искаш да идеш, а? Богат е той, не голтак като мене! Върви като щеш, няма да те спирам, то насила не мож държа никого.

- Стига бе, Маноле! Знайш го Ставри. Говори си той, подкача ме, такъв си е. Хич не ме е грижа за него, не говори ми такива неща, че мъчно ми става, Маноле. Дай да се поспретнем, че виж го какво иде от планината. Още тая нощ ще се разлюти и ще ни засипе, та бързам да понаглася къщата. А ти недей ми опява, ами вземи дърва за камината да внесеш, да понаредим, да ни е хубаво като завали навън.

Усеща Манол, че Сева нещо не ще да му каже и мътно му става пред очите. Гневи се сърцето му, мислите му по-тъмни стават.

- Ха, хубаво, викаш да ни е, а! Хубаво, кое да ни е хубаво? Ти се занасяш с оня рошавия дръвник, одумвате ме, подигравате ми се, па искаш аз дърва усмихнат да нося и да се правя на глупак, тъй ли? - и хем е гневен Манол, хем в гласа му мъка и болка чува Сева да звучат. Усеща тя, че ако ей сега му разкаже за Ставри и какви й ги е наприказвал ще вземе да скочи той и нещо лошо да стане. И мълчи Сева, мълчи и нагъва чергите. Доплаква й се, ама преглъща и стиска очи. Вижда я Манол, че ще заплаче, ама друго мисли той и главата му се люлее и очите му я изпиват с омраза.

- Аз дърва ще ти внеса, ама душата ми ти няма да сгрееш. На другаде те тегли. Хубава си и млада, а аз, аз вече пет пари не струвам. И недей да ревеш сега, виждам те! Мислиш, че ще те ударя, че ще те бия, нали? Страх те е! Ама си глупава! Може и да съм лош и грозен, ама жена си не удрям. Прави каквото щеш, върви, където искаш, ни ще те съдя, ни ще те жаля. - завъртя се Манол и излезе. Сева остана, коленичила на пода, с ръце още върху чергите. "Проклети да са тия черги шарени, проклети да са, проклета да съм и аз, дето ми шареха очите, там, де не е шарено. Сева се е подпряла на стената и сълзите й се измъкват изпод клепачите. "Ще му кажа на Манол, да знае, ще му кажа, пък каквото иска да прави след това". И спира Сева да плаче, оправя косата си, връзва по-здраво червена кърпа, хвърля чергите и хуква към работилницата на Манол. Ама Манол го няма там. Влиза тя обратно в къщата, качва се на горния етаж, вика го, но той се не обажда. Ходи тя по двора, вика го отново. Не отговаря. Ставри наднича през оградата.

- Няма го твоя човек, Сево! Видях го да върви надолу по пътя, сигурно към кръчмата е тръгнал. Да се запие там със селяците. Казах ти, че не е наред той, ама ти на, не хващаш ми вяра.

- Мълчи, Ставри! Заради тебе е тая работа, заради тебе е луд той, нищо друго му не е! Знам аз, знам, проклетнико, че ти знаеш какво е станало с него в гората, знаеш, щото ти си го направил, нали! За да ме имаш, нали? - Сева е червена от гняв, сълзите й мръзнат по бузите, устните й са сини, а по червената й кърпа валят първите едри снежинки. Тихо.

- Ти си и от него по-луда! - Ставри е ококорил очи, ноздрите му са разширени, а юмруците стиснати. На челото му е изпъкнала дълбока вена. - Да мълчиш, проклетнице, да мълчиш! Иначе, иначе… - гласът му хрипти и пресеква, по устните му избиват бели балончета пяна.

- Иначе, какво иначе? Страх не ме е от тебе! Нищо не можеш вече ми взе! Проклет да си! - и плю Сева на Ставри и хукна към къщата. Тресна вратата и се хвърли на пода до чергите. Мина час и Сева се посъвзе. Пооправи ризата си, изми лицето си, стегна косите си с кърпата и излезе на двора. Внесе малко дърва и ги нареди до камината. Ще я запалим тая вечер като си дойде Манол. Знам, че при брат си е отишъл той, та да му олекне. Сетне ще си дойде, ще си дойде. Изведнъж стаята пожълтява и почернява пред очите й. Завърта се и Сева присяда на малкия диван. Напоследък се случваше така и после й разминаваше. И сега щеше да й размине, само малко въздух й трябваше. Облича Сева сивото палтенце, кое Манол й бе взел преди година и излиза. Навън зимата стъпва меко и леко. Покривите на къщите бързо побеляват, а върховете на планината вече са се изгубили в тежката снежна мъгла. Никой не видя, че Сева излезе, никой, освен Ставри.

Пищи кафеварката, кипи кафето, а Манол сякаш ни чува, ни вижда. Бърше с ръка прозорчето и се взира във вихрушката отвън. "Що ми трябваше да й викам и аз! Ама и тя що ми се хваща толкоз лесно, не знам. И що ли се не прибрах снощи, да се разговорим, да се разберем. Ей го и брат ми и той вика, че не е Сева ни крива, ни лоша, а Ставри е тоя, дето мъти водите и иска да я има и готов на всичко е за да стори това. Глупак е Ставри и лош човек ще излезе да е, Сева няма да му се даде, а па аз, аз само още един път да видя да й вдига вежди и да й зяпа гърдите като тупа ония шарени черги, ще му извия врата ей с тия ръце, като сухо дърво ще го скърша, проклетника!" Гневи се Манол и жал го е, че без нищо обиди жена си. "И сега, де да я търся? Къде па е хукнала толкоз рано в тая виелица? Не мож да е отишла при него, не може! - ама подпира му пак оная забравената игла под сърцето на Манол. Изгася печката и гологлав, по риза излиза, притичва през двора, виелицата го блъска в лицето с ледени късчета, досущ ледени карфици. Тропа Манол по вратата на Ставри. Тропа минута, две, три, не отваря никой. Колкото е люта виелицата, дваж по лют е Манол. Блъска с все сила, с юмруци, с крака, с глава ще я разбие проклетата врата. Най-после, вратата се открехва и отвътре наднича Ставри. Лицето му е подпухнало и червено, в очите му неясен поглед мержелее. Пиян е на мотика.

- Казвай, мършо, къде е Сева, къде е жена ми, негоднико? - стиска Манол юмруци и в главата му не виелица, а огън гори. - Казвай, че те убих те тука!

- Я да се бегаш от тука, инвалид проклет! Ни я знам жена ти, ни искам да я знам тая долна пачавра. Ходи я търси по бардаците нещастнико, само там мож я намери. Сигурно добре я работят още от сутринта. - Аха да се изсмее Ставри.

Виелицата изкрещява и селото отваря очи! Петелът Маргарит вие като куче, кокошките хвърчат из курниците и си скубят перушината.

Ставри лежи на пода разперил ръце и крака, лицето му е изкривено, очите не гледат никъде. Манол е подгизнал. От кръв. От кръвта на Ставри. Седи на стълбата и гледа към планината ли, към небето ли, към тоя ли, към оня ли свят. Снегът е бял, толкова бял, че боли да го гледаш. Ама само там по високото, дето ни се види, ни се стига до него. По ръцете на Манол падат снежинки като големи хлебни трохи, падат и се стопяват в червени петна. По пътя бръмчи кола. Вие сирена, вие и присветва шарено.

Вали, вали и хвърчи, и не спира снегът. Трупа и затрупва червена памучна кърпа. Там някъде до Змеевата дупка.

И чергите остават неизтупани.


Препоръчваме ви още:

Една стара, стара история

Истинският

Здравей. Как си?

Автор: Мария Иванова

Виновни са романтичните филми, романтичните песни и един тон мастило върху хартия, претворено в поеми, картички и брачни обети. Дали? Не мисля! Никой няма вина, освен ние самите и собствената ни самозаблуда, че сме изключение, когато в 90% от случаите сме правило. Ето някои неписани закони, които не сме длъжни да спазваме, но е хубаво да ги знаем, и когато се засилваме с 200 км/ч по главния път към поредната фантазия, поне да си сложим колана и да проверим еърбега.

Любовта е чувство, Страстта е емоция

ФАКТ! Често бъркаме двете субстанции и става един коктейл, от който впоследствие боли глава с години. Срещаме човека, изпитваме уникален микс от емоции, хормоните бушуват, леглото се тресе, комшиите идват със сметката за сънотворни и тапи за уши, плюс тази от ветеринаря (от шума кучето е в стрес, и се е скрило под масата). Химията ни е завладяла и, разбира се, мислим, че ще е вечно. Да, ама не. В някои случаи продължава дълго, но по правило в един момент емоцията приключва, приливът на ендорфини намалява, с всеки изминал ден се питаме какво става. Започваме да страдаме като наркомани за доза и си задаваме хиляди въпроси за външен вид, поведение, грешки, докато не си зададем основния и най-важен - къде отиде Любовта??? Не, не си е отишла, просто никога не я е имало, не и този път.

Жега

42770aa1de64ddfe6105cdd213adfa9d XL 1

 

Любовта е болка и страдание - не, не е!

Егото ни носи страдание и болка. Често във филмите и поемите невъзможната и несбъдната любов е на пиедестал. Решаваме, че и с нас е така, срещаме някого, не можем да бъдем заедно, издигаме го в очите и мечтите си, не виждаме реално, започваме да чувстваме липса, мислим, че е в сърцето, мислим, че не ни е писано да бъдем обичани, че имаме лош късмет или изобщо нямаме такъв. В този момент трябва да се погледнем отстрани. Това, което ще видим, може да ни шокира - че няма любов или разбито сърце, а едно гладно его, което ни гризе бавно и болезнено.

Любовта е зависимост - не, не е!

Често бъркаме привързаността, навика и рутината с любов, великото клише - не мога да живея без теб! Естествено, че можеш, просто трябва да се отърсиш от страха. Да, от страха, че не можеш да се справиш сам или да останеш сам. Залепен си за човек, когото не обичаш. Искаш да избягаш, но всеки път, отивайки към изхода, ужасът те завладява като птиче в клетка, което е забравило да лети и мисли само как ще падне.

Любовта няма религия

eb33629b54975df1cfb48d524a4adb80 XL

Останалите 10%

Любовта е прекрасно чувство, което се случва рядко и точно за това е толкова специално. Когато даваш, без да искаш нещо в замяна, няма корист, не се чувстваш ощетен, егото е спряло да пирува, гардът се е вдигнал. Ако е взаимно, е чудо. Но дори и да не е, е прекрасен момент от живота, защото знаеш, че СЪЩЕСТВУВА и е несравнимо.


Препоръчваме ви още:

Не се лъжи, животът е майтапчия

Една стара, стара история

Фейсбук любовна история

 

Автор: Дарина Рангелова/expatbgmum

Прочетох статията Бацили, безотговорност, болести, в която става дума, че боледуването след тръгване на детска градина е част от живота, но че има много родители, които са безотговорни и си водят децата болни на градина, разбирай със сополи.

Признавам, че малко ме подразни първо заглавието, после и въпросното твърдение. Разбирам я авторката, до гуша ѝ е дошло от боледуване, спомних си с първото ми дете какъв ужас беше и до 4 години възраст беше изпил цялата Менделеева таблица. Само че, поне в моя случай, изобщо не мисля, че другите болни деца и въобще хора, крачещи сополиви, са ми виновни, че детето ми е боледувало. Мисля, че главният проблем е бил начинът, по който съм го отглеждала и закалявала (като бебе, 15 мин. гол на стайна температура примерно и масаж и т.н.). Всички говорят как детето като тръгне на ясла или градина и край, болестите са в кърпа вързани и то, защото някои „безотговорни“ родители си водят децата със сополи! Аз съм от тези безотговорни родители.

Как да научим детето да не боледува

df635c58c6c7c16f9e0cf7d5b1fc53b0 XL

И не говоря само за Канада. Тони е ходил две години на детска градина в България и се е разболявал рядко и не особено сериозно. Не знам дали някой ще ми повярва, но сега е на 9 г. и никога не е пил антибиотик, нито имуностимулатори. Тина, почти на 3 г. също не е пила антибиотик, нито имуностимулатори, нито сиропи, нито витамини. Нищо. И не, дори не са кърмени, за да съм им предала някакъв имунитет в началото.

Преди няколко дни и двамата бяха с кашлица и сополи и не съм спряла Тони от училище. За около 4 дни им мина от само себе си, на Тони само му слагах капки за нос, Тина не ми даде, предполагам защото й беше за първи път и беше ужасена. Дадох ѝ да яде сняг, не с терапевтична цел де, просто тя обича да яде сняг, а сополите не са причина да не ѝ давам.

В Канада, децата си ходят със сополи и кашлица на градина и училище. Няма медицинска сестра да бди, няма и бележки от доктор. Ясно е казано, че ако има температура, повръщане и разстройство или обрив, детето трябва да остане вкъщи. Ясно ми е също, че на хората им омръзна да се дават примери от чужбина и че в България е друго. Да, друго е. В България има параноя от сополи.

Пак ще кажа, че Тони е посещавал детска градина в България и не е боледувал. И смятам, че за това има значение не колко сополиви деца е имало в групата, а начина по който го гледах ПРЕДИ това. Всички пищят как децата се разболяват като тръгнат на детска градина, но никой не казва как си е гледал детето преди това. А именно - много голяма част от децата се отглеждат в почти стерилна среда. И после другите виновни, че им заразили детето.

Моят приятел сополът

e9ade54bcd41c186f40b423e5c4dc324 XL

Когато Тони се роди (януари), реших напълно да забравя всичко, което са ми казвали за закаляване и всичките глупости от първото ми дете и да карам както си знам. Тони на третия ден беше навън, добре завит, за около два часа. Както казах, не съм му давала и имуностимулатори или витамини. Не съм изварявала вода след 10-я ден и не съм стерилизирала шишета. Абсолютно нищо повече за хигиената не съм правила в дома от това, което съм правила и преди да се роди. Впоследствие съм му давала да играе с кал, в прах, трева, с боклуци. По същият начин и с Тина. Като бяхме в България това лято, в парка моите деца бяха едни от малкото боси и мръсни. Направи ми впечатление, че майките на малки деца до една бяха снабдени с дезинфектанти и не пропускаха случай да го използват. И интересното беше, че децата идващи от чужбина могат да се познаят по мърлявия вид, не че няма и местни такива, но определено са малцинство, чиито родители отнасят доволно количество забележки. Както и аз. Правилото при нас е, че миенето на ръце не е необходимо повече от това преди ядене и след тоалетна в общия случай.

Изобщо не си мисля, че безотговорният ми начин на отглеждане, както вероятно ще го определят някои, значи, че няма да се разболеят от нещо по-сериозно. Това, което смятам аз е, че именно изкуствената стерилна среда създадена около бебето и малкото дете са доста голям проблем все пак. Мръсотията не е страшна, мие се, пере се, но е важна за имунитета. Мръсотията, а не имуностимулаторите. Разбирам донякъде майките, получава се омагьосан кръг. Колкото повече го пазиш, толкова повече боледува и трудно се излиза оттам.

Разбира се, нямам намерение да казвам как да си гледате децата, само споделям личните си наблюдения, които са дългогодишни. И искам да ви предупредя, че да, следващия път като дойдем през лятото, много е възможно детето със сополи на детската площадка да е моето и никак не се чувствам виновна за това. Лекувайте си параноята.

50604616 397149190828774 4377025068551634944 n

 Тина яде сняг

Препоръчваме ви още

В сезона на грипа и настинката

Защо детето боледува често

Имуностимулатори - да или не?

Когато прочетох този текст, се припознах в първите изречения. Да, точно това бяха чувствата ми. Обич, тревоги, всеотдайност... Но с всеки следващ параграф косата ми все повече настръхваше. Ще видите защо.

Споделям го с вас по една-единствена причина, мъжки майки. Никога, никога, никога не си позволявайте подобни мисли. Ако отгледаме синовете си с такива очаквания, няма начин те да не ги сбъднат. Ако посрещнем техните любими с такива съмнения, то те задължително ще ги превърнат в истина. Само че вината няма да е в тях.

Затова ако откриете в душата си и най-беглата следа от подобни подозрения, заличете я, докато е време. Иначе вместо да спечелите дъщеря, ще изгубите син.

"Раждаш го, мъчиш се. Възпитаваш го. Обичаш го, шиеш му костюми на зайчета, мечета, пирати и роботи. Седиш неотлъчно край леглото му, когато боледува, четеш му „Вълшебникът от Оз“. Мажеш с антибиотичен крем обелените му колене. Учиш се да разбираш от колички, самолетчета, вертолетчета и сони плейстейшъни. Знаеш кой от кого е по-готин – Човекът Паяк или Тони Старк, Оптимус Прайм или Атом от „Жива стомана“.

Учиш го да кара колело, да чете, да рисува. Плачеш на първия му учебен ден. Възпитаваш го да бъде силен и смел, да отваря вратите на дамите и да им държи палтото. Зашиваш скъсаното му яке и крещиш от прозореца веднага да слезе от дървото. Губиш съзнание, когато си чупи ръката на двора, крака на тренировка, когато си разбива носа на ледената пързалка. Радваш се, че не си е счупил врата.

8 истини, които майките на синове рано или късно ще разберат

d12fc2ba4cae84a5ddd14475d5a89895 XL

Червиш се по родителски срещи, когато слушаш за системните му хулигански прояви. Заедно със сина си опитваш да откриеш безследно изчезналия дневник. Плачеш при първата му победа на спортно състезание. Научаваш каква е разликата между маратонките и бутонките, кой е най-якият футболист, как е играл любимият му отбор.

Кимаш с разбиране, когато чуеш, че другото момче първо е започнало. Чудиш се колко бързо растат краката му. И ръцете. И въобще целият. Мъчи те, че вече не е толкова открит, че е започнал да крие емоциите си, че все по-рядко те целува по бузата, че все по-рядко разказва за „каквосеслучивучилище“, все по-често отговаря на въпросите ти с „нормално“.

Нервничиш, когато срещне своята първа и ужасна във всички смисли „любов“ и тайно се надяваш, че това е просто игра на хормоните. Молиш баща му дискретно да му разкаже за контрацептивите, все пак той е все още дете, не му е времето да създава деца, чака го велико бъдеще и т.н.

Седиш в коридора със сандвичите, докато се явява на изпити. Плачеш в последния му учебен ден. Избираш му първия костюм, показваш му как да върже вратовръзката си.

Когато птичето излети

75b44f26b45cdcf3e7750518b026a835 XL

Разказваш гордо на всички познати, че синът ти е първокурсник. Умоляваш декана да не отстранява твоето диване. Гордо разказваш на всичките си познати, че твоят син отново е първокурсник и сега вече е намерил себе си. Молиш се поне да се дипломира, плюеш на оценките. Плачеш на връчването на дипломите, радвайки се, че всичко лошо е зад гърба ти.

И ето че един ден, между другото, ти съобщава, че у вас ще дойде Мила, или Елена. Или Катя. Или Юлия. Или дявол знае кой точно.

И не лъже. Мила идва. И започва да идва толкова редовно, че започва да ти се струва, че Мила няма къде другаде да се храни. А когато Мила не дойде, твоят скъп син изчезва някъде с нея. Или се разхожда с нея. Или я посреща. Или я изпраща. А ако не я посреща, изпраща или довежда, просто говори с нея по телефона. Мила е манна небесна, а твоето скъпо момче - обект на превъзпитание. Казва му, че подарената от теб риза не се съчетава по цвят с колана му. Че е нещастен (горкият глупак). Че не печели достатъчно. Че има това и това… И че тя иска… да се омъжи.

Добрата снаха

76a2880970130cb3eb77e35a331ba557 XL

„Какво? Какво иска тя? Да се омъжи? Да се омъжва и да оставя сина ми на мира!“ – мислиш си ти. На глас казваш: „Може би трябва да изчакате малко? Излезте на квартира. Поживейте отделно.“ Мила празнува първата си победа. Ти – първото поражение.

Стаята му е пуста. Останали са само книгите, старият диван, медалите и купите. Той вече не нощува вкъщи. И денем не се появява. Понякога се отбива за час-два, за да каже (както прави от години), че всичко е нормално и да хапне. Ти се готвиш за идването му цяла седмица, след това подреждаш на масата 1001 ястия (отдавна и основателно подозирайки, че полу-съпругата му не го храни, а хладилникът държи заключен с катинар, ключът от който е в яйце, яйцето в гъска, гъската в заек, а заекът е в шок), говориш му някакви глупости от страх, че в някоя пауза ще си тръгне. Но той все пак си тръгва. При нея.

И започва все по-рядко да идва. В едно от редките посещения изведнъж научаваш, че те ще се женят. Скоро. Те са вече възрастни хора и всичко са решили. Ти свиваш рамене, щом са решили, значи са решили. Зачакваш датата. Нощем, докато мъжът ти сънува 25-я си сън, разглеждаш албума със снимки. Спираш поглед върху снимката на седемгодишното беззъбо момченце край елхата, с костюм на пират. Тихо хлипаш. Твоето скъпо момче вече не е твое. И няма да бъде твое никога.

Сега той е нейният мъж, който ще яде нейните супи, ще носи подарените от нея ризи, ще ходи в отпуските си при майка й. При майка й, на която й е провървяло малко повече, защото е родила дъщеря. С нея са се съветвали достоен ли е за Мила твоят скъп син. С нея са се съветвали какви дрехи е по-добре да купят за твоя скъп син; нея са попитали да струва ли си да живеят заедно. Нея са попитали да се женят ли или не, а ако се женят кога? Тя винаги ще бъде жената № 1 в живота на детето си. Твоята съдба е да бъдеш жената № 2.

Затова не ми трябва да раждам син."

Тъжно ми е за такива майки. Независимо дали имат дъщери или синове. Нима раждаме децата си, за да бъдем номер 1 в техния живот? Нима те биха могли да са щастливи, ако вместо да създадат нов дом и свое семейство, продължават да са зависими от нас? 


Препоръчваме ви още:

Синът на моя син

Майките знаят

26 неща, които свекървата мисли, но не казва

 

 

 

Автор: Анелия Икономова

Събудих се потънала в пот. Сънувах дядо. Отново. Един дълбок, красив сън ме върна много години назад. Той почина неочаквано, когато бях в 8 клас - инфаркт, който не беше достатъчно лек, за да ни го остави, но не и твърде тежък, за да го вземе без болка.

Помня, че стоях вкъщи безгрижна и не очаквах родителите ми да се върнат с такива новини. Майка плачеше безутешна, а татко кротичко ѝ говореше на ухо мили думи. Мисля, че това беше края на детството ми. На безметежното спокойствие и абсолютната липса на реално усещане за живота.

Дядо и баба били младоженци, когато дядо получил повиквателна да отиде „на фронта“, както той казваше. Много му накривяло, баба била бременна, скоро се очаквало да ражда и той много искал да е до нея. В главата му забумтели хиляди въпроси - ще се върне ли и ако се върне дали ще има ръце да си прегърне чедото, и крака да го води на панаира, дето правят всяка година в града. Ще може ли хляба сам да изкарва, ами ако не, кой ще се грижи за тях? Плакали дълго двамата, докато дошъл денят да тръгне. Прегърнал я силно, целунал я и ѝ казал: „Друже, ще ме чакаш, аз ще се върна, обещавам ти, няма да ме назначаваш за баща, докато ме няма.“ Съгласила се баба през сълзи, дала му обещание и зачакала. Месец по-късно родила мама, а дядо още бил на фронта. Ранили го в краката. Лекували го месец и го изпратили вкъщи. Бинтован и с бастун, дядо се появил на къщната врата, подпрял се на рамката и се разплакал. Баба кърмела бебето, вдигнала поглед и през сълзи казала: „Назначен си!“

В какво се превръщат мъжете

27e7bd57eb75c30b31187bc1ee6beaed XL

Бях на 19 години, студентка. Разкъсвана между това да продължа да уча специалност, която много харесвам, но за която всички твърдят, че няма никаква перспектива, и да изчакам и да кандидатствам отново. Помня съня - унасящ, спокоен, цветен. Дядо, който ми се усмихваше и ме галеше. Разказвах му, че се намирам на кръстопът, че не знам какво да правя, питах го накъде да тръгна, какво да избера. Той ме погледна и рече:

- Миче, това са чужди пътища и чужди работи, не са твои. - и започна да си подсвирква.

- Как бе дядо, как са чужди, мои са! – настоявах аз, а той ме целуна по челото и тихо прошепна:

- Назначена си! – събудих се и бях сигурна, че съм бременна. И че това е моят път.

Освен че пие вино, пише интереси истории и гледа трите си деца, Анелия някак успява и да бродира! Красотите й можете да разгледате тук.

 
Препоръчваме ви още: 

Истинска история

Деветата рокля

Време назад

У дома

 

Автор: Ърма Бомбек

Едно от любимите ми занимания е да играя на „Двайсет въпроса“ с моя тийнейджър в един през нощта. Цялата работа прилича на разговор с развален компютър.

- Ти ли си, Роджър? – крещя аз от спалнята.

- А ти кой мислиш, че е?

- Колко е часът?

- А ти колко мислиш, че е? – отвръща той.

- Часовникът не удари ли един?

- Кой часовник?

- Онзи в коридора. Добре ли прекара в дискотеката?

- Каква дискотека?

- Онази, в която отиде! Имаше ли навалица?

- Кой ти каза, че е имало навалица?

- Никой не ми е казвал. – изкрещявам аз. – Питам те. И сигурно си ял пица?

- Откъде знаеш?

- Нюх. Миризмата се просмуква в порите ти. Долавям я до следващия ти душ.

- Искаш да взема душ по това време?

- Не. Казах, че като ядеш пица, миризмата се просмуква в порите ти и я долавям до следващия душ.

- Какво общо има това с навалицата в дискотеката?

- Нищо – въздъхвам аз. – Ще вечеряш ли?

- След пицата?

- Значи си ял пица. Видя ли Марша?

- Коя Марша?

- Сестра ти Марша?

- Трябваше ли да я видя?

- Искаш да кажеш, че сте били в една и съща дискотека и изобщо не сте си говорили?

- За какво да си говорим? – пита той.

- Пак ли бие часовникът?

- Кой часовник?

- Онзи в коридора. Ти ли пусна навън кучето?

- Защо?

- Стори ми се, че чух някакво драскане.

- Искаш да проверя ли?

- Би ли погледнал дали не е Марша?

- Тя защо ще драска по вратата?

- Кучето ли си пуснал? – пак питам аз.

- Така ли викаш на дъщеря си?

- Какви ги говориш? - изненадвам се аз.

- А ти какви ги говориш? – откликва веднага той.

- Закачи ли си дрехите?

- Не може ли утре?

- Знаеш ли колко пари отиват за химическо чистене, само защото не си закачаш дрехите?

- Колко?

- Недей да остроумничиш! Колко стана?

- Кое колко стана?

- Часът. Май се опитваш да го скриеш от мен, а?

- Защо да го правя?

- Защото е късно – отсичам аз.

- Кой казва, че е късно? – пита той.

- Нали чух часовника, като биеше?

- Кой часовник?

- Роджър! Колко точно е часът?

Изгубени в превода

7b58617549182f3ce70bf895c7226431 XL

Заспива. Пак ме преметна. Зададох своите „Двайсет въпроса“ и ми отговори с неговите „Двайсет въпроса“, но аз съм окончателно разсънена.

Мъжът ми се размърдва до мен.

- Ти ли викаш? – пита той.

- А ти кой мислиш? – сопвам му се аз.

- Колко е часът? – прозява се той.

- А ти колко мислиш че е? – връщам му топката аз.

- Пет пари не давам – казва той и пак заспива.

Аз го стисвам за гърлото и го разтърсвам:

- Събуди се! Имаш да зададеш още осемнайсет въпроса или отпадаш от играта!

Превод: Вихра Манова

За този текст благодарим на Кристина Йовчева. Нейната майка го изрязала и й го пратила в тийнейджърските години, а тя си го пази и до ден-днешен. Сподели го в нашата група мами нинджи, а ние веднага решихме, че непременно трябва и вие да се посмеете с нас.

20въпроса


Препоръчваме ви още:

Пубер вкъщи

"`се тая!" - отговорът на всички вселенски въпроси

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам