Любов Даскалова и Страхотията за детето
Автор: Любов Даскалова
Сещате ли се за онзи виц:
- Лелее, какво каре направихме снощи трима души!
- Е, кои бяхте тези трима души?
- Еми аз и брат ми.
- Ама ти нали нямаше брат!?
- Е така, де!
Ето така ги виждам аз нещата със Стратегията за детето, дето я няма вече, но пък нашенецът има желание карти да играе. Четох я тази стратегия като за изпит тези дни, докато текоха малките матури. Предприех тази важна стъпка, за да направя една своеобразна подготовка за големите матури и невеотата за седмокласниците. Учениците ще леят пот и мъдри мисли, ще пишат, разсъждават кой как може, за да стигнат един ден до някоя фейсбук група, където да пишат такива статуси, че да умирам по няколко пъти от срам. Из тези групи имам чувството, че някои са забравили да четат, камо ли да пишат и се чудя как точно попадат там. Щастлива съм, че няма мода, под профилната снимка да пише и името на учителя, учил ги на А-то и Б-то в тоя живот, защото ще намеря начин как да се кача и аз на сцената на Евровизия с Росито Кирилова и да изпея „От учениците любими, умирам аз от срам…“.
Онзи ден ми звъни майката на Асето и с треперещ глас ме пита дали наистина държавата ще прибира деца, щото нейната хубавица била точно по описание – русичка, височка и малко палавичка. Вцепених се. Представих си как от нашето министерство е пристигнала депеша за нощна смяна по училищата. Ние по различни проекти си работим събота и неделя, за целодневното си знаем, че е от изгрев до здрач, че и по-дълги дежурства сме давали, а и до районното сме стигали често, та да ме познават дежурните… Обаче! Плюя в пазва, дърпам ляво ухо, хвърлям захар през рамо и се прекръствам! Викам си набързо: „Край! Тези, дето не сме ги приобщили с обща и допълнителна подкрепа по петшестнайсет часа на ден, ще продължаваме да ги учим и нощем! Държавата ще отнеме тези дечица, за да ги даде в ръцете на любящите им учителки, за да се изучат веднъж завинаги“. Питам я за какво става дума, щото съм запазила една последна надеждица, че нещо и двете не сме разбрали. Вика – „Ами имало една стратегия, в която пишело, че децата ще си ги прибира държавата“.
Тука вече нови тръпки ме побиват… Викам си „Хайде, Любовче, тичай на компютъра да отваряш сайта на МОН, за да прегледаш коя е най-новата стратегия!“ Казвам на майката, че ме търсят на втора линия, затварям и с треперещи ръце отварям монбеге, където откривам цели осем стратегии за грамотността, за ИКТ, за намаляване на дела на преждевременно напуснали и какво ли още не! Осем и все стари! Плюя пак в пазва и се самоуспокоявам, че нищо не съм пропуснала, стратегии има на кило, но всички са вехти и създадени през ерата на Закона за народната просвета. Дори и от същинския пресцентър на МОН – Амалипе, нищо не са ни съобщили.
Обаждам се аз на майката на Асето и я успокоявам, че няма изгледи да им гледаме децата трета смяна, щото всичко си ни е само по две – първа и втора смяна, първи и втори срок. Викам ѝ: „Няма как да работим и нощна смяна, не че няма да вземем помагала и сборници, де, но тогава отпуските ще ни станат по 106 дни в годината, частните училища ще вдигнат още таксите и така ще трябва да вкараме по спешност всички пенсионери на България в университета, за да ги направим учители“. Тя обаче продължава, че не учители, а социалните щели да взимат деца. Ето тук вече ме напушва смях и добре, че от последното прекръстване преди малко съм седнала на табуретка. Кой ще взима деца, извинете? Социалните ли? А има ли такива? Питам я дали не ми e чела сюжетните линии, които пускам из интернет, защото в последната съм разказала как като истински бродяги с чистачката Веска сме мерили сокаците, за да търсим неидващи на училище ученици, които никой друг не търси. Вместо с Весето, аз бих тръгнала с един левент-социален, двадесет и шест годишен, с мускули и хавайска риза, впити дънки и лачен чепик, ама… няма го. И другите ги няма. Разказвам ѝ, че сме звънели от училище по всякакви причини да потърсим съдействие от тях и всеки път слушаме как или половината отдел им бил в болнични, или били на обучение, или имали много срещи, или имали много да пишат. На живо такива в училище още не са идвали, дори и една майка-социална работничка имахме, и тя не стъпи никога на родителска среща, не ѝ видяхме очите ни веднъж, не дойде дори да видим как изглежда социален работник. Ангажирани били, щото не знаят какво е да провеждаш консултация и в същото време да проверяваш контролно по математика и да говориш по телефона с притеснен родител за заслужена тройка от изходно ниво по БЕЛ, а с лявата ръка да попълваш доклада за предстоящия съвет след петнадесет минути. Това дори и болна го мога, когато пак съм на работа, щото болничните в учебно време са като снега през май – чували сме, че го е имало, ама на никой не му се вярва.
Майката на Асето се поуспокоява малко, но продължава да споделя страховете как ДАЗД подслушвали децата чрез 116111 и социалните им направо идвали с тъмни микробуси и товарели деца от къщите… Ама какъв ДАЗД, бе госпожо?! Шест пъти съм им звъняла, за да им сигнализирам за деца, живеещи по контейнерите за смет или за просещи, а те всеки път ми обясняват, че съм сбъркала номера, защото ДАЗД с деца не работи и да звъня на друг номер. Е, викам им, каква агенция за закрила на детето сте, бе? Къде са ви социалните, дето и без друго никой не ги е виждал? Да не са в Червената книга на България? Шест пъти ми обясниха, че отделите за закрила на детето били в друга агенция – за социалното подпомагане. Аз да не съм се бъркала с името, щото при тях социални работници не работели, само държавни служители, които правят проверки и разработват политики. Викат ми – „Я сега кажете вие от кое училище се обаждате и ще видите как можем да дойдем и вас да проверим дали учениците ви са щастливи!“. Преметнах ги, че заминавам в чужбина другата седмица, щото остава да дойдат един ден при директора и да потърсят за проверка г-жа Даскалова. Хайде, моля ви се! Цял живот все ще се дебнем и ще се проверяваме ли? Ако ние, даскалите, така разсъждаваме и само проверки, контролни и тестове правим, кой ще дойде на училище, бе? Само разярени родители, които да палят свещи и да разлепят листове със странни послания от отвъдното, за които не преводач, а екзорсист трябва да търсим.
Телефонният разговор е вече към края си. На Асето майката е спокойна и щастлива, че пак ще ходят с дъщеря си на море в Китен и на шопинг в Дубай, а след това ще берат овошките с праскови край Петрич. И никой няма да й взема нито детето, нито кучето, нито апартамента. За колата вече не бяхме сигурни дали няма да изчезне в случай, че не й подновят застраховката. Социални работници и двете не бяхме виждали, но пък крадци – колкото искаш.
Развълнувах се от любопитство, какво пък толкова пише в тая стратегия за детето. Намерих я някъде из интернет, нищо че Бащицата Български ни обяснява от телевизора, че я няма вече. И открих, че нищо ново не пише. Пак в училище ще си правим същото, само че го искат подобрено.
Прочетох и за страховете на майките и бащите, които се разказват из разни фейсбук групи. Толкова фантастични сюжети за филми на ужасите не бях чела. Някои от тях са си директно за Оскар и без да имат създаден филм по тях. Дори подозирам, че Стивън Кинг е разбрал за тези находки, но го е страх да ги прочете с гугъл преводача, че е на възраст вече. А тъжното е, че тези страхове нямат общо с реалността, защото в България социалните служби едва кретат, не смогват, претрупани от бумащина и, както викаше баба ми, „По цел ден и те млатат сламата“.
Други послания са откровено политически, защото идват избори, а е сложно и скъпо вече да се набират гласоподаватели с кебапчета. А и за ваучери по интернет за топла скара в деня на изборите още не съм чувала. Сигурна съм, че стратегията за детето е по-безобидна и от последния брой на партиен вестник, но „Стратегията за наплашването на хората с невероятни глупости 2019“ тече с пълна сила. И установявам как няколко хиляди човека не сме ги ограмотили, не сме ги научили да четат и да разбират прочетеното. Създаването на собствено мнение от нечие чуждо мнение, препредавано от ухо на ухо, от слушалка на слушалка, от zdr, kpr? на np, ti? , навремето беше игра на „Развален телефон“, а днес кара хората да се отлепят от земното притегляне и да се понасят в друго измерение, където няма нищо здраво – ни логика, ни анализ, ни синтезис, ни „Какво е искал да каже авторът?“. Но пък то и писането под формата на „статуси“ е на същото ниво, та да не се заяждам сега какво са правили колежките в часовете по БЕЛ, че е отишъл конят в пълноводната река. За часовете по логика и гражданско образование няма въобще дума да отварям и да питам как за една бройка разтревожени майки и бащи щяха да ходят на протест пред Норвежкото посолство, където единствено можеха да се почерпят със зелен хайвер и да хванат Михаля (защото такова посолство в България няма).
И понеже идва краят на учебната година, тази седмица ще слушаме „Кой ще ми пипа детето, бе?“, а от следващата, когато започне лятната ваканция, ще дойде на мода - „А сега кой ще ми гледа детето, бе?“.
И така до края на света…
Препоръчваме ви още:
Обществото ни наистина не е дорасло
Свързани статии (по етикет)
- Най-популярни
- Най-нови
