Автор: Полина Санаева

Понякога направо завиждам на майчетата, които с удоволствие, вдъхновение и радост крещят на децата си от упор: „Какво е това? Ти мозък нямаш ли?“ - Така разбират предназначението си. И никога не са чували, че виковете провокират у децата неврози, а „деликатната“ забележка за мозъка им формира занижена самооценка. Завинаги.

Или пък: „Слез оттам веднага, цяло наказание си. Ще се пребиеш и после ще трябва да те събираме с лопатата.“ Тези жени не знаят, че така сами програмират падания и чупене на кости. За „цяло наказание си“ мълча.

И най-любимите ми от всички травмиращи майчини реплики: „ВЕЧНО се катериш където не трябва“, „НИКОГА не запомняш от първия път“, „ПОНЕ ВЕДНЪЖ ще заобиколиш ли локвата вместо да минаваш право през нея“.

Втриса ме. Аз съм грамотна, зная за детството и за нуждата от атмосфера, впечатления, общуване, отношения в семейството, които влияят върху личността и върху целия бъдещ живот на индивида. Внимавам как говоря. Все пак само една дума може да посее страх, да създаде комплекс или нещо по-лошо. Аз съм специалист по думите.

Прегръщам, целувам, обожавам децата си, наричам ги „ любима моя“, „хубавата ми“, „любимото ми синче“, „ти си най-добрият на света“, И както съветват психолозите, дори когато не разрешавам или не одобрявам нещо, се старая да направя така, че децата ми да знаят, че забраните не изключват любовта.

В главата си имах следната представа: „аз, разбира се, не съм идеална майка, но твърдя клоня към петицата.“ Навярно всички родители така си мислят.

Тези луди, луди майки

И ето децата пораснаха, заговориха и истината лъсна:

- Мамо, сега ще ти кажа нещо важно.

- Нямам търпение, сине.

- Купи си нормални дрехи.

- …?!

- А тези стари маратонки направо ги изхвърли. Не, сам ще ги изхвърля (отваря вратата и ги хвърля на площадката).

- Какво?! Аз само боклука изхвърлям с тях… Остави ги!

- Нормални дрехи означава токчета и поли.

- Ти току-що скъса новите си дънки, ето какво ще трябва да купувам. (опит да избягам от темата и същевременно да му напомня къде отиват семейните пари).

- Мога да ходя и със скъсани. А ти не!!! (гледа ме в лявото око).

Какво направих? Какво направих! Като порасне ще казва на приятелките си: „Скъпа, много обичам обувки на токчета. Защо не носиш? Майка ми все ходеше с някакви ожулени кецове… Опитвах се да й обясня, но тя… (на това място ще започне да хлипа).“

Мамо, не казвай...

- Мамо, ти обичаш ли ме?

- Да (разглобявам прахосмукачката).

- Сигурна ли си?

- Разбира се, Ася! (прахосмукачката не се разглобява).

- А когато бях в детската градина искаше да ни дадеш в интернат...

- Що за глупости? Не съм искала (шлангът пада от ръката ми).

- Питай Гас.

- Интересно, кой знае по-добре? Гааас! Ти също ли мислиш, че съм искала да ви дам в интернат.

- Разбира се. Нея в интернат, мен във военно училище…

- Малко ли глупости говоря. Е, предполагам, добре… сигурно съм избухнала за нещо.

- Аха, избухнала. Ти беше измислила всичко – мен щеше да ме посещаваш веднъж месечно, а нея през почивните дни.

- Глупости!

- Казваше: „Там ще те научат как се мие подът!“

- Вие какво, досега мълчахте и сега повдигате въпроса?

- Сега идва баба, тя ще ти ти каже…

Те наистина го вярват. А аз се шегувах. Много смешно. Децата са възприели всичко насериозно, запомнили са го и са се страхували. Какво да правя, не мога да им изтрия паметта и да започна всичко отначало?

Защо побесняват майките

- Мамо, само спокойно…

- Ще се постарая, за какво става дума?

- Време е да си обръснеш краката.

- Не се ли самозабравяш? С кого разговаряш?

- Не изглеждат добре

- Моите прекрасни крака?

- Не говоря за формата.

- Остави ме на мира. Аз ходя с панталони и никой не ми вижда краката.

- Аз не съм никой!

А аз си мислех, че му щадя самооценката. Сега ще се влюбва само в добре обезкосмени момичета и ще им споделя в моменти на откровеност: „Разбираш ли, скъпа, мама ни отгледа сама, нямаше личен живот, изостави се и цялата се покри с косми, мен не ме смяташе за човек, пренебрегваше мнението ми…“

Майките също сънуват

- Ако можеше да ми се изпълнят три желания – казва Гас – щях да поискам първо да стана невидим…

- Защо?

- Това е много полезно умение!

- За какво например?

- Просто е весело.

- Второ, бих поискал да мога да летя.

- Вече дори не питам защо.

- Не питай. И трето, бих искал да стана най-умният.

- А аз бих поискала замък с градина – казва Ася.

- О, мога да живея при теб – сеща се невидимият – Аз не се сетих да поискам дом. Макар че, ако съм най-умният, ще съм изобретил много неща и ще съм богат.

- Макар?

- Не бих изобретил нищо полезно за обществото.

- Защо?

- Не е интересно. Ще си летя по цял ден, невидим и умен.

Готово, процесът е завършен. Отгледала съм инфантил, който бяга от истинския живот. Не иска да работи, иска да е невидим, крие се от реалния живот, не желае да поема отговорност. Горките му бъдещи приятелки!

Момичета, не бъдете просто майки!

- Мамо, аз енот ли съм?

- В смисъл?

- Ами от птиците съм сова и малко врана, а от животните какво съм?

- Е, момиченцето ми, аз…

- Може би съм борсук.

- Ами! Какви ги говориш? Може би си катеричка?

- Ха-ха! Каква катеричка? Може би елен?

- А може би си лисица?

- Ти си лисица. Може ли аз да съм лос?

- Аз от птиците аз какво съм?

- От птиците си кълвач.

- Аз кълвач!

- Шегувам се. Ти си синигерче. А може ли аз да съм мечка?

- Що за идея?!

- Добре! Аз съм лъв.

Момиченце на 10 се асоциира с големи (рогати, зъбати, космати) животни от мъжки пол? Това е катастрофа. Иска да е силно, дори по-силно от майка си. Това лекува ли се?

Колко жесток и несправедлив е животът, мислех си, щом дори на мен, умната и любящата, децата ми са с изкривена психика. Отидох на психолог. Разказах му целия си живот и живота на децата от момента на зачеването им. Той поговори и с тях и каза:

- Учудващо е, че при такава невротична майка децата са толкова здрави и успешни…

Какво? Значи все пак съм твърдо петица. Все пак! Въпреки всичко! Значи те не са пораснали толкова успешни от само себе си. Браво на мен! Що за глупост беше това с нежното детско подсъзнание?

Сега се утешавам с мисълта, че интелигентните родители знаят как да се държат, но не знаят какво да правят с емоциите си. Все пак работят над себе си.

Успокоявам се и с думите, които един умен човек написа неотдавна: „Колкото и да се стараем да бъдем добри майки на децата си, винаги ще има какво да разкажем на психотерапевта.“

И си позволявам от време на време да изкрещя любимата си травмираща фраза: “Ти нормален ли си?!“

Децата ни пречат!

Епилог

- Мамо, въведи паролата на таблета ми…

- А ти преоблече ли се, изми ли си ръцете, издуха ли си носа, сложи ли си чорапите в пералнята?

- Да.

- А уроците?

- Ох, мамо…

- Ами, размотавай се още, размотавай се…

- Като че ли малко си ме тормозила…

- Каквооо? Аз съм те тормозила?

- За 14 години какво ли не съм видял!

Прочетохте ли

Майките знаят