Ninja Editor

Ninja Editor

или Какво ни даде феминизмът

Обикновено покрай 8 март пожеланията към жените са да са все така нежни, красиви, всеотдайни, да пазят семейния уют…. Все пак съществува тенденция на този ден да се напомня за борбата за женски права. По своята същност това е ден на феминизма. Има ли за какво да благодарим на феминистките?

В последните години 8 март е денят, когато мъжът слага готварската престилка и свещенодейства в кухнята, докато в офиса жените продължават да черпят за празника. Значи това е ден, в който с жестове по изключение се подчертава, че мястото на жената все пак е в кухнята и че не бива да го забравя дори в офиса. Всъщност в много компании днес нещата са по-различни и е възможно дори да се поръча кетъринг за празника. Все повече са и двойките, при които няма делене на мъжки и женски задължения, защото ако двама души обитават една и съща територия, те в равна степен отговарят за поддържането на уюта в нея. Новото поколение почти осъзна: възрастният човек трябва да е в състояние да си приготви храна и да си измие чиниите. 

Как започва това? През 1910 г. в Копенхаген се състои Международна конференция на работещите жени. Лидерът на женската група на социалдемократичната партия на Германия Клара Цеткин предлага идеята за празнуване на международен ден на жената. Цел на този ден е борбата за правата на жените. По своята същност 8 март е ден на феминизма. В масовата престава феминистките са безполови, неепилирани същества, които ненавиждат мъжете. В действителност те са най-различни, обединява ги това, че смятат жената за човек, а не за приятел на човека, както твърди баналното клише. Феминизмът е борбата на жените за придобиване на всички общочовешки права. Какво постигнаха те към 2019 г. За какво трябва да им благодарим?

Защото съм жена и майка

f5fbff22b9d3c08e45a7777ffc5a99de XL

Правата, които съвременните жени смятат за неизменни

Днес и през ум не ни минава, че може да нямаме право да излезем от къщи, без да бъдем придружени от близък от мъжки пол; че може да нямаме никакви родителски права над собствените си деца; че може да нямаме право да придобиваме имущество; че може да нямаме право да се образоваме, да гласуваме, да шофираме и т.н. Всичко, включително и правото да участваме в маратони и да носим панталони, е извоювано от суфражетките и феминистките с огромни усилия, немалко болка и унижения. Това, което те постигнаха, днес ни се струва толкова естествено, като водата и въздуха, който дишаме. Всъщност все още има страни, в които тези права са недостъпни за жените и те не са никак малко.

Възможността да правим избор според своите потребности и желания

И до днес обществото налага на жените огромни очаквания, които могат да бъдат обединени с думите „женска полова социализация“ – набор от характеристики и действия присъщи на носителите на биологичния женски вид. Позицията, че някои черти на характера и склонности са присъщи само на жените, по полов признак, не е подкрепена от никакви научни доказателства – това по-скоро са индивидуални особености на личността. Експериментите с полово-неутралното възпитание показват, че ако на децата не се демонстрират очаквания за това как трябва да се чувстват и държат, индивидуалността им ще се прояви по-ярко.

Когато не е ограничена в рамки, личността реализира потенциала си по-пълно. Хората израстват по-щастливи, защото се опират на вътрешната си убеденост, а не на представите на другите за това какви трябва да бъдат. Играчките за момичета и момчета, все по-често се възприемат от родителите като отживелица. Книгите за принцеси (за момиченца) и за фантастични супер герои (за момченца) се възприемат като атавизъм. Разбира се, момичето може да стане учен или IT специалист, ако поиска. Разбира се, момчето може да вземе отпуск по майчинство, за да се грижи за детето и да поддържа домакинството.

Правото да се разпореждаш със своята сексуалност и репродуктивните си функции

Изследователи смятат, че половото неравенство е възникнало по-скоро в резултат на дългата бременност и кърмене на потомството, които правят жените уязвими и зависими за продължителен период от време. Това впечатление се засилва и от половия диморфизъм (схващането, че мъжете са по-силни физически), но в съвременния свят това са по-скоро индивидуални черти, присъщи на всеки пол (има астенични мъже и силни физически жени). Представата, че докато жената износва и кърми децата, мъжът е основният изхранващ семейство, носейки мамута, поразен по време на лов, не е съвсем вярна. Ловът на мамути е бил по-скоро потребност – месото е било едва ли не ежедневна храна. Възникването на патриархата (системата за потискане и подчинение на женския пол от мъжкия) се свързва с това, че жените са били твърде заети и изтощени от бременности и раждания, за да се борят за равноправни отношения.

Не е само мъжки свят

b5b56b2ae93d3dc958cf0c21c9383b18 XL

Благодарение на феминистките, многовековната традиция да се прехвърля целия репродуктивен труд на жените вече е в миналото: отпуск може да вземе всеки родител, независимо от пола му, а грижата за децата не се смята за типично женска работа, активното участие на бащата вече е норма. Днес жената може сама да решава кога и колко деца да има.

Клишето „не си раждала – не си жена“ се нарежда сред твърдения от рода на „Земята е плоска и се държи на три кита“ или „Зевс е създал хората и боговете“. Именно благодарение на феминистките жената може сама да решава с кого и кога да прави секс ( не с мъжа, когото са избрали родителите й, не с този, който я е похитил) и какъв точно секс. Благодарение на феминистките жената има право и да не прави секс – ако такова е желанието си. Можем да правим първата крачка, можем да се занимаваме със секс без любов, можем дори да правим секс сами. Можем да правим много неща, за които допреди няколко десетилетия, жената не би могла да помисли.

Осакатяващата операция на женските полови органи, която несправедливо се нарича „женско обрязване“, като че ли може да се сравни с мъжкото такова, на практика е забранена в цял свят, макар че някъде все още се практикува. Ние вече не сме длъжни да изпълняваме съпружеския си дълг, „лежейки по гръб със затворени очи“. Когато преди време бе направена анкета сред жените с въпрос „Какво ви даде феминизмът?“, най-често срещаният отговор беше: „Феминизмът ми даде по-добър секс.“

Правото да се обличаме и изглеждаме както ни е удобно и както искаме

Наоми Улф в книгата си „Митът за красотата“ категорично развенчава убедеността на обществото, че жената му е длъжна с външния си вид. Благодарение на движението „Бодипозитив“ все повече жени си позволяват да изглеждат така както искат и могат. Да се епилират или не; да спортуват, за да поддържат формата си или не; да носят удобни обувки без токчета (о боже!), дори на среща. Да ядат каквото искат, а не „една салатка“. Да платят куп пари за болезнени бюти-практики и да боядисват белите коси или да остаряват спокойно, както го правят мъжете. Да носят или да не носят сутиен. Да избират дрехите си, не защото са секси, а защото са удобни. Всяка жена може да реши това сама (ако не живее по каноните на шериата) и това е прекрасно. 

Какво ни донесе 8 март? Ето един от най-красноречивите отговори:

"Сексът стана по-добър. Престанах да търпя това, което не ми харесва, и да понасям всякакви насилени и нездравословни отношения в живота си. Престанах да се срамувам да искам повече пари за работата, която върша."

Източник: goodhouse


Прочетохте ли

Вдъхновителките на 8 март и... младите им мъже

 

Историята познава случаи, когато по една или друга причина хората крият пола си. Тези жени приемат мъжки образ съвсем съзнателно, защото нямат друга възможност да постигнат целите си.

1. Рена (Ръсти) Канокоги

10a Rusty Kanokogi

Снимка: beta.reconesse.org

В средата на миналия век понятието „женско джудо“ не съществува. През 1959 г. младата надежда Рена Канокоги участва в Ню Йоркския шампионат по джудо YMCA дегизирана като мъж. Подстригва се късо, стяга гърдите си с бинт и излиза на татамито. Рена побеждава, но триумфът ѝ не продължава дълго. Когато трябва да се качи на почетната стълбичка, за да получи златния си медал, един от организаторите се усъмнява, че е жена. Членовете на комитета я лишават от наградата, възмутени, че ги е излъгала. Събитието обаче предизвиква силен обществен отзвук. В крайна сметка Рена постигнала целта си. Макар и едва през 1984 г., женското джудо е включено в програмата на олимпийските игри. „Майката на джудото“, както наричат Канокоги умира от рак през 2009 г. Година преди смъртта ѝ японското правителство ѝ връчва Орденът на Изгряващото Слънце – най-престижната награда, с която се удостояват чуждестранни граждани.

2. Сестрите Бронте

9 emily charlotte anne bronte

Снимка: telegraph.co.uk

През 1846 г. сестрите Шарлот, Емили и Ан Бронте издават сборник със стихове под мъжки псевдоними. „Стихове на Кюрър, Елис и Актън Бел“ – така е озаглавена книгата. През следващата година излиза романът „Брулени хълмове“ с автор Елис Бел. През 1847 г. Шарлот издава „Джейн Еър“ под псевдонима Кюрър Бел. Малко след това излиза първият роман на Ан Бронте „Агнес Грей“, с автор Актън Бел. При преиздаването на „Брулени хълмове“ през 1910 г., вече посмъртно с автор Емили Бронте, сестра ѝ Шарлот обяснява защо в продължение на години те са използвали мъжки псевдоними: „Макар по онова време никой да не наричаше стила ни на писане „типично женски“ ние имахме усещането, че към жените-автори се подхожда с предубеждение.“

3 Жана д’Арк

8 joan of arc

Снимка: history.com

Орлеанската дева живее само 19 г. – от 1412 до 1431 г. Тя е дъщеря на обикновен селянин, убедена, че Бог ѝ е възложил особена мисия – да спаси Франция от враговете й. На 16 години, облечена като мъж, тя се отправя към Шинон заедно с няколко свои последователи. Успява да убеди Карл VII, че е изпратена от висшите сили, за да му помогне да установи правата си над трона. Бъдещият крал ѝ дава армия, за да превземе Орлеан. През 1430 г. при опит да завладее Компиен, Жана попада в плен на бургундите. Обвиняват я в извършването на 70 престъпления, включително в представянето ѝ като мъж и магьосничество, и след подписани самопризнания я изгарят на клада.

4. Ана Мария Лейн

7 anna maria lane plaque

Снимка: alchetron.com

През 1776 г. Ана Мария Лейн, преоблечена като мъж, постъпва в Континенталната армия. По онова време жените служат в армията основно като готвачки, медицински сестри и перачки. Всъщност Ана Мария има друга цел – да воюва рамо до рамо с мъжа си Джон. Не е трудно да скрие пола си, защото през 18 век войниците рядко се къпят и спят с униформите си. Историкът Хенри Джойс пише: „През 18 век постъпващите в армията не били особено внимателно оглеждани. Всичко, което се изисквало от тях, било да имат предни зъби, палец и показалец, за да могат да стрелят и да зареждат мускетите.“ Истината е разкрита, когато Ана Мария е ранена при битката край Джърмантаун. След възстановяването си обаче тя се връща на фронта и остава до мъжа си до края на войната.

5. Дебора Симпсън

6 deborah sampson

Снимка: commons.wikimedia.org

Дебора Симпсън е единствената жена, която получава военна пенсия за участието си във Войната за независимост на САЩ. Бившата учителка се присъединява към революционерите през 1782 г. под името Робърт Шертлърф. По време на службата си тя ръководи 30 пехотинци, копае окопи и се хвърля под огъня наравно с мъжете. Успява да запази тайната си в продължение на две години, докато не я раняват и не попада в лазарета в безсъзнание. През 1783 г. Дебора е удостоена с почести и освободена от армията. Жената пътува из цялата страна, чете лекции и разказва за военното си минало, облечена с военната си униформа. След смъртта ѝ през 1827 г., нейният съпруг се обръща към Конгреса с молба да му бъдат присъдени надбавки към пенсията, заради заслугите на жена му. Молбата му е удовлетворена, защото до момента историята на САЩ не познава „друг такъв пример на женски героизъм, вярност и храброст.“ За нещастие мъжът на Дебора умира без да дочака обещаните пари.

6. Йоанна Зубър

5 joanna zubr

Снимка: commons.wikimedia.org

През 1808 г. Йоанна Зубър, дегизирана като мъж, постъпва в полската армия, заедно с мъжа си Михаел. Скоро след това е повишена в сержант. При нападението на Наполеон тяхната войскова част е преименувана на Великополска дивизия и е изпратена в Руската империя, за да подкрепя френските войски. По време на отстъплението Йоанна се отлъчва от дивизията, успява самостоятелно да се измъкне от Русия и да се върне в родината си. След войната отново се събира с мъжа си и се заселва във Велюн, където изживява остатъка от живота си. Сержант Зубър е единствената жена в историята на Полша, която получава орден Virturi Militari за бойни заслуги. През 1852 г., на 80 години, почива от холера.

7. Мария Китерия де Хесус

4 Maria Quiteria

Снимка: commons.wikimedia.org

През 1822 г. Мария Китерия избягва от дома си, за да се присъедини към бразилската армия. Подстригва косата си, облича се в мъжки дрехи и дори успява да избегне медицинския преглед. Измамата е разкрита от баща й, който е против военната ѝ служба. Въпреки това тя не напуска армията. Възхитен от постиженията ѝ майор Кастро Силва ѝ разрешава да продължи службата си. През август 1823 г. по заповед на император Педро I, е повишена в лейтенант. С такова звание не е била удостоена нито една бразилка.

8. Джеймс Бари

3a james barry

Снимка: commons.wikimedia.org

Доктор Джеймс Бари служи като военен хирург в британската армия и се издига до ранга на главен инспектор. Джеймс е известен като първият хирург, който извършва успешно цезарово сечение в Южна Африка – майката и детето оживяват и се чувстват добре. Тайната на доктор Бари (Маргарет Ан Балкли) е разкрита едва след смъртта му през 1865 г. , когато прислугата подготвя тялото за погребението. Новината дотолкова шокира началниците му, че достъпът до личните документи на Джеймс/Маргарет е забранен. Разсекретяват се едва през 50-те години на миналия век, когато от тях се заинтересува историчката Изабел Рей. Флорънс Найнтингейл пише за запознанството си с хирурга: „Движех се сред тълпа от войници, които до един се държаха като джентълмени. Освен него – той беше истинско животно. След смъртта на Бари разбрах, че е бил жена. Длъжна съм да кажа, че това е най-безсърдечният човек, от всички които съм познавала.“

9. Дж. К. Роулинг

feature 2a jk rowling

Снимка: listverse.com

Авторката на световноизвестната поредица за Хари Потър признава, че е решила да „скрие“ името си Джоан, за да привлече младата аудитория. През 2013 г. тя публикува криминалния роман „Зовът на кукувицата“ под името Робърт Галбрейт. Ръкописът е прочетен от редактора Дейвид Шели, който не знае, че романът е написан от Джоан Роулинг. По-късно признава, че никога не би помислил, че авторът може да е жена. Джоан не успява дълго да запази тайната си, защото един от приятелите на адвоката ѝ я издава на медиите. Това няма особен ефект върху репутацията на Роулинг, напротив книгата става бестселър.

10. Катрин Швитцер

1b kathrine switzer

Снимка: jecoursqc.com

Лекоатлетката Катрин Швитцер е първата жена, която участва в Бостънския маратон. По онова време (1967 г.) жените не са допускани до участие в спортната проява, но тя се записва с инициалите си и успява да се регистрира в състезанието и да получи номера. Когато организаторите разкриват измамата, се опитват се да я спрат, при това доста грубо. Разярен мъж дори прави опит да свали състезателния ѝ номер. Катрин не напуска състезанието. По-късно пише: „Знаех, че ако напусна, никой няма да повярва, че жена може да пробяга маратон над 40 км. Ако се бях предала, хората щяха да помислят, че просто искам да привлека вниманието към себе си. Ако се бях предала, женският спорт щеше да бъде върнат години назад. Страхът и унижението ми се превърнаха в гняв.“  Участието на Катрин Швитцер на Бостънския маратон създава прецедент. През 1972 г. официално се разрешава на жените да вземат участие в него.

Източник: listverse.com


Прочетохте ли

Свободата да (не) бъдеш домакиня

Калоян Илиев е баща на три деца и собственик на онлайн магазина за детски дрехи и аксесоари UWear. Противно на популярната представа, той ще ви каже колко е важен личният контакт в електронната търговия. Доказал е, че трудолюбието и почтеността се ценят дори в нашите земи. Може да го спечели всяка благородна кауза, особено ако е свързана с опазването на природните ни богатства. Знае от какъв подарък имат най-много нужда децата ни – приключения, от които остават спомени.

Какво е да си предприемач в България?

Аз не съм бил предприемач в чужбина, за да мога да направя разлика. Мисля, че навсякъде успехът е въпрос на добра идея и на много упоритост. Както казва един мой приятел: „Ако отделяш на нещо много време и го правиш от сърце, няма как да не ти се получи“. Някои начинания тръгват по бързо, други по-бавно. Трети въобще не тръгват. Трябва да си търпелив и да не се отказваш още от самото начало.

Как дойде решението да започнете точно този вид бизнес?

Колкото и тривиално да звучи, родителите доста често виждат през очите на децата си. Така получават пряка обратна връзка И при нас се получи същото. Нашият бизнес е семеен. Преди 4 години близнаците ни бяха на 6, големи фенове на телевизионните сериали за LEGO Ninjago. Случайно попаднахме в интернет на детски дрехи с този бранд, предлагани от чужди онлайн търговци. Харесахме ги и ги показахме на момчетата ни. Те бяха очаровани. Светнаха им очите и това беше показателно. Тогава нямаше никакво предлагане на качествени дрехи с марката LEGО в България. Помислихме си, колко ли много родители като нас биха желали да вземат за момчетата си такива дрехи и решихме да опитаме. Така започнахме. После с растежа на момчетата ни у тях се появяваха нови и различни интереси, което ни ориентираше какви продукти да започнем да търсим, респективно да предлагаме. Предполагам, че повечето бизнеси са стартирали основно провокирани от удовлетворяването на конкретна потребност.

Разкажете за успехите и провалите си.

Много се радвам, че се захванахме с търговия (в нашия случай електронна) на детски стоки, дори и да сме на 40 години. Като голям успех мога да отчета, че нямайки никакъв опит в дистрибуцията на лицензни стоки от ранга на LEGO, получихме възможност да ги представляваме в България. При всички срещи с доставчици и производители бях пределно откровен, че никога не сме правили нещо подобно, нито притежаваме верига магазини, но пък имаме огромен ентусиазъм. Този устрем в началото беше решаващ. Убеден съм, че добрата комуникация отваря много заключени врати. Мога да кажа, че от моята гледна точка бизнесът на потребителски стоки не само в България, но и в Европа, сега има повече от всякога човешко лице. За провалите – не бих ги нарекъл така. По-скоро грешки на растежа. Пак в началото бяхме доста наивни в своите очаквания и разчитахме на бърз растеж, за който обаче трябваше доста да поработим и да минат няколко години.

Нагоре, нагоре или най-добрата професия

kaloyan lego

Децата помагат ли за работата, дават ли ви идеи?

Определено нашите ни вдъхновяват. Каката вече е тийнейджър и се включва активно, когато има пик на поръчките около Коледа, първи юни и преди началото на учебната година. Отговорна е и добре познава онази част от бизнеса, свързана с процеса на изпращане на поръчките до клиентите ни. Момчетата ни са по-малки и все още не усещаме у тях траен интерес към това, което правим.

Какво е да си баща на три деца и да търгуваш с бранд на Лего? Вероятно това е осъществената им детска мечта?

LEGO имаше присъствие само за около 5 години в живота на синовете ми. Доста по-осезаемо, разбира се, при момчетата, отколкото при дъщеря ми, която е и по-голяма. Хронологично след LEGO дойде увлечението на близнаците по брандове, основно свързани с електронните игри - първо Minecraft, а понастоящем и Fortnite. Не бих могъл да кажа, че LEGO е детската им мечта. Нито пък моята. Сега се замислям, колко от днешните деца имат мечти. Ние, като малки, мечтаехме или да се реализираме в живота под очарованието на определени професии (например аз, като полицай с куче :) ) или да пътешестваме, къде по непознати кътчета на планетата, че дори и в Космоса. В днешно време професиите не са това, което бяха в нашето детство. Трудно могат да накарат някое дете да мечтае за тях. Доста по-динамични са, а пътешествията са по-достъпни. Дори и Космосът изглежда много по-близък. Което трансформира и детските мечти.

Електронната търговия не е особено стриктно регламентирана у нас, това какви трудности създава на хората от тази бизнес?

Не бих казал трудности, по-скоро особености. В световен мащаб дялът на електронната търговия расте. Така е и в България, макар и със забавени темпове. Спомням си, като бях в техникума в родния ми град, ни разказваха как след време може да си поръчваме хляб само с натискане на клавиш на компютъра и да го получим без да излизаме от вкъщи. А ние, естествено, трудно си го представяхме. Е, сега това „бъдеще“ се случва. А като казах „особености“, те се състоят в това, че все още има голям дял на сива икономика в електронния бизнес в България, свързана както с укриването на данъци, така и с продажбата на копия на лицензни стоки. Което поставя коректните търговци в неравностойно положение. Но мисля, че постепенно нещата се нормализират. Къде пазарът, къде регулацията на държавата правят електронната търговия не по-различна от тази с физически магазини. И на преден план остават коректното обслужване и качествените продукти. Дори и зад телефона клиентите усещат, когато се усмихваш. Най-важното е да си честен с тях. Ако не го правиш, рано или късно, истината излиза наяве и тогава е доста трудно да започнеш отначало в отношенията си хората, от които очакваш да купуват от теб.

Каква част от бизнеса трябва да е благотворителността?

Ние сме семеен бизнес, не сме корпоративна структура. Затова ще отговоря като човек. Преди всичко зависи от възпитанието ни и усещането за съпричастност. Едва след това от възможностите. Много е субективно. Най-важното е самият ти да си удовлетворен затова, че помагаш за конкретни каузи, в които задължително вярваш, както и на хора, които познаваш или са те докоснали по някакъв начин. Няма точна формула в абсолютни или относителни стойности. Размерът на помощта е много субективен. За едни голямото е малко, за други обратното. Благотворителността има много проявления. Не е задължително тя да бъде показна, може да се изразява дори в подкрепа на роднини и близки, които имат някаква внезапна или постоянна нужда от неща, които ние приемаме за даденост в ежедневието.

В LEGOLAND с три деца

7ad7f11d190c995ba540f7eeb4073ef6 XL

Като родител на кои каузи сте съпричастен?

Мисля, че благородните каузи са общочовешки. Те не засягат само родители. Да, хора с деца по-лесно разбират проблемите на други родители свързани например с деца в неравностойно положение, но не е задължително именно те да са по-съпричастни от бездетните. Иначе вярвам, че човек трябва преди всичко да бъде добър. Към останалите и към себе си. Да изисква за семейството и за близките си по-добра среда и по-високо качество на живот. Винаги да се противопоставя на нередностите.

Какво може да предизвика гражданската ви активност?

Несправедливост, за която съм убеден, че разполагам с достатъчно информация, за да заема собствена, твърда позиция. А не да се лутам в настроения от обществени нагласи. Аз съм голям почитател на планината. За последно казусът Пирин ме изкара на уличен протест.

Какво от продуктите, които продавате особено много харесват децата? Ако трябва да подскажете идеи на родителите за подарък, какви ще бъдат те? 

Децата са праволинейни. Те обичат подаръци, които им доставят удоволствие. Не очакват нищо повече от тях. Обикновено това са играчки или игри. Нерядко книжки (за по-малките). За тях дрехата не е подарък. То е нещо, което трябва да облекат сутрин за училище. Ние, родителите, сме доста по-прагматични. Искаме да подаряваме стоки и вещи, които да забавляват децата, но и да изпълняват и друга ежедневна роля, например дрехи, чаршафи, ученически раници и пособия…. Чудесно е, когато детето получи такъв подарък, който да удовлетворява, както него, така и родителите му. Спомням си как една майка ми разказа за сина си, на когото взе от нас ученическа раница LEGO за първи клас доста рано, още през май и как той толкова я харесал, че всеки ден я нареждал и изпразвал от пособия, все едно вече ходи на училище. Била основна атракция и се вадела на показ, когато дойдат гости в къщи. Родителите познават интересите на децата си и лесно могат да отгатнат какво би ги зарадвало истински. Аз бих препоръчал да избират стоки, които не застрашават здравето на децата им, да са с доказан произход и най-вече от търговци, с които им е приятно да общуват по време на поръчката. Чудесно е, ако купувайки подарък, родителите са в подкрепа и на някаква социална кауза. Но преди всичко трябва да подаряваме на децата си приключения, от които остават спомени, и задължително нашето време прекарано с тях.


Препоръчваме ви още:

Всички обичат Лего

Леголенд и красивата баварска провинция

Как да отгледаме финансово независими деца

Автор: Мая Цанева

Напоследък си говорим много за жени – около 8 март, през „женския“ месец март. Затова аз реших да напиша нещо за мъжете – по-точно за мъжете в моя живот, които ме карат да се чувствам пълноценна, обичана, уважавана.

Напоследък мъжете в нашите разговори са два типа: австралийски пожарникари/Аквамен или негодници. Рядко говорим за тези, които са причината да се радваме, че сме такива, каквито сме, и които ни обичат такива, каквито сме. Бриджит Джоунс, благодаря за вдъхновението!

Днес ще говоря за тях. За моите мъже.

Ще започна с дядо ми по бащина линия. Той беше висок, невероятно фин човек, дипломат по професия и по усет. Почина, когато бях на 17 години. Винаги се е отнасял с мен като с дама, независимо от възрастта ми. Помня, че като дете ме заведе да гледаме документален филм за Ив Сен Лоран. Кой дядо би се сетил да прекара така времето с внучката си, която вижда само пред ваканциите?

Баща ми е наследил от него това отношение към жените в живота си. Бих го нарекла „щастливец“, защото след краткия брак с майка ми, открил прекрасна жена, с която са преживели и добро, и лошо. Тя се грижи за него и го научила освен да я цени, да ни цени, нас, дъщерите им, без да ни съди за изборите ни. Той не проявява обичайната ревност към мъжете в живота ни, а уважение към нас като към хора, които могат и носят отговорност за избора си. Не може да пази тайни, оглежда се за още внуци, но не пропуска да ни покаже, че ни цени – като жените стожери в живота му.

Имаше един Иван

5e946d5acbffa84333deca767bb5d244 XL

Избраникът до майка ми ужасно много прилича на... съпруга ми. С годините установявам, че той, в качеството си на мъжа в нашата женска фамилия, ми е помогнал да развия важни качества, за да разбирам мъжете. Да изслушвам, да проявявам търпение и да, да се съгласявам, а после да правя каквото съм решила.

Професор по точните науки, той не успя да се справи с моето отричане на математическите теореми и закони на логиката, но има очи за детайли в мен, които само мъж със специално отношение би забелязал. Малко след като родих сина си, той ми каза: „Чак сега от погледа ти изчезна онази постоянна несигурност и засия“. Той видя Жената в мен.

Когато бяхме тийнейджъри, с него заедно ходехме по концерти, по кандидатстудентски курсове, майка му ни правеше невероятни палачинки, които ухаеха на ванилия. Бяхме и сме приятели. Той винаги ми подава ръка, когато слизам от автобуса, отваря ми вратата на колата, прави малки жестове, които подчертават моята женственост. На един купон двамата си обещахме, че, ако не си намерим половин докъм 40-та си година, ще се оженим. Междувременно аз си намерих гадже, после друго. Но винаги ги запознавах с него. Да си знаят: това е Мъжът, който ме кара да се чувствам Жена, без да спим заедно.

Поетът, ах, поетът… с него почти станахме гаджета. Той се чудеше какво да прави с това несигурно, романтично момиче и „се поряза на косите ми“. Беше нещо като кратък токов удар, който той отрази. Стихът влезе в първата му стихосбирка.

Той беше невероятно нежен, свенлив и отдаден мъж. Запознахме се чрез писма на хартия. Пазя ги. Като ги отворя, се усеща напрежението от стаена страст и страх дали няма да го отхвърля. Бяхме заедно – той в друга държава, аз – тук, около три години. Подари ми първата орхидея, която пристигна с куриер точно на 14 февруари. Отглеждах я 10-на години. Изпращаше ми книги, малки подаръци, заедно пътувахме. Той ме обичаше като първата и единствената. Аз не бях готова и малко преди да получа предложение, се отказах. Разминахме се във времето, но помежду ни остана сладката болка и щастие да сме първата си любов. Чиста и най-болезнена.

Срещнах съпруга си 1,5 година след като единственият и, надявам се, последен негодник разби сърцето ми. Запознахме се в онлайн платформа и никой от нас не мислеше за връзка. Разсмиваше ме, беше странен, говорехме много и най-вече не ме сваляше. Отблъснах го като мъж, но една вечер, на връщане от един концерт, ме прегърна и ледът в мен се разтопи. Аз го пожелах, точно когато той бил решил, че вече съм causa perduta. Както се казва, жените са непредсказуеми. След това имаше цялото търпение на света, за да убеди, че има „ние“. Още преди да имаме дете, той ми показа, че за него аз и майка му сме най-важните хора в живота му. Отне му още почти 7 години, докато аз поискам да бъда майка. Отстрани изглеждаме хармонична двойка. Насаме сме... ние.

Писмо до бъдещия ми съпруг

7de95ce12f2200e0af6029c68ebeedfe XL

И така, стигаме до най-важния мъж за мен. Аз не вярвам в думите: „Ти си единствен/единствена.“ Сърцето ми пази тайни и прескача при спомени за нежност и любов от други, но съпругът ми е единственият, който е понесъл толкова от мен, че вече преливаме един в друг.

В сърцето ми Единствен е синът ми – бъдещ мъж, който е моето „благодаря“ към света за цялата любов, нежност, внимание и уважение, което съм получила и заслужила от мъжете в живота ми. Едно от най-големите ми постижения би било да отгледам мъж, който знае, че по отношенията с майка му, приятелката му, съпругата му, дъщеря му, се съди за това колко е успешен.

Хубавец е. Има много братовчедки, така че не се тревожа, че ще остане без внимание от момичета. По-важно е първо да ги опознае като хора, да бъдат приятели, да се допълват в постоянно променящия се свят на противоположности. Мога само да си пожелая един ден той да върне любовта и уважението, което аз съм спечелила и предизвикала, на други жени, които да отворят сърцето си за него. Да продължава да разбира жените или поне да опитва. Засега дава само съвети на необвързаните ни приятели: „А защо не Ѝ купиш рокля с цвят на злато? Жените много ги харесват. А на лалета… “ Не знам... дали пък не отглеждам бъдещ Дон Жуан?


Препоръчваме ви още:

Трите възрасти на любовта

Семейството е единение

Знам какво искам

За миналото и вечността

(откъс)

За миналото се говори като за нещо, останало далече, далече назад в годините и вековете и безвъзвратно отлетяло. И няма как да е иначе. Нищо, случило се преди години – дали ще са хиляда, петстотин, преди година-две, или даже днес сутринта – не може да се повтори такова, каквото е било. Дори видяното и преживяното само преди минута вече е отминало. Беше, било е... Минало време.

Но миналото не може да бъде изличено. То живее в паметта ни и се връща при нас като спомени от детството, спомени за срещи и раздели, за успехи и разочарования, за тъжни и щастливи мигове, за места и хора, за приключения и премеждия...

Миналото не отминава безследно. То оставя следи – последствията от нещо, което вече се е случило, от разиграли се отдавна или наскоро събития – без значение дали сме били участници в тях, или просто наблюдатели, или изобщо не подозираме какво и как е станало. А най-важното е, че тези последствия сякаш предначертават пътя ни днес, в настоящето, дори в този момент, защото, искаме или не искаме, няма начин да ги пренебрегнем, когато правим избор и вземаме решение как да постъпим в дадена ситуация – накъде да тръгнем, какво да кажем, кого да подкрепим или от кого да потърсим подкрепа. Изправим ли се пред тях, понякога ги наричаме просто „стечение на обстоятелствата“ – щастливо или неблагоприятно за нас в зависимост от резултата.

Vasil Goranov Za velichieto

Стореното днес утре вече ще е в миналото, но то нито ще бъде изличено, нито ще отмине безследно. Ще остане в паметта ни като повод за гордост или угризения, като вдъхновяващ стимул или напомняне да сме по-предпазливи, умерени и разсъдливи или по-решителни, но при всички случаи като част от житейския ни опит, чрез който трупаме мъдрост.

Така, както е значимо за настоящето и бъдещето на отделния човек, миналото предопределя и съдбата на държавите през годините и вековете. Какви личности са ги водили? Дали са били решителни и прозорливи, или плахи и колебливи? Какви решения са вземали? Добре обмислени и далновидни или прибързани и безразсъдни? Какви събития са белязали пътя им? Как народите им са се справяли с изпитанията? Какво е поддържало жив духа им? От това е зависело тогава, в далечното и близкото минало – зависи и сега дали държавата ще укрепва и процъфтява, или ще рухне, сломена от изтощаващи силата ѝ вътрешни междуособици и раздори или под напора на нагли нашественици. За съжаление, поуките от преживяното често се забравят – понякога поради невежество, понякога поради прекалена самонадеяност. Колко по-хубав щеше да е светът, ако народите помнеха уроците на миналото!

Vasil Goranov General Gurko

Нека се запитаме дали ние, българите, познаваме историята на България – и славните, и мрачните ѝ страници? Познанието има силата да подхрани самочувствието ни на народ, способен да твори и съгражда, но и да се справя във времена на тежки изпитания.

Неслучайно паметта за владетели, книжовници, будни умове, светли, свободолюбиви, юначни и прозорливи личности, за величието и немощта на държавата, за героизма и себеотрицанието на българските воини в битките за защита на Отечеството, за трудните решения на държавниците – правилни или не, се предава от поколение на поколение.

Vasil Goranov Saidinenieto1

И не е случаен интересът към миналото ни на бележити наши творци, посветили се на художественото слово – писатели, поети, драматурзи, на изобразителното изкуство – художници, скулптури, на музиката – композитори и изпълнители. Техните творения, вдъхновени от историята на България, ни пренасят назад във времето и с невероятна сила предизвикват въображението ни. Благодарение на него образите на бележити личности, пресъздадените сцени или събития от миналото, до които се докосват сетивата и съзнанието ни, сякаш заживяват в настоящето успоредно с нас в романтичните ни представи за далечните времена. Няма как да не изпитаме гордост и възторг, зървайки прекрасна картина с изображението на цар Симеон Велики, или тръпки на униние, но и преклонение пред паметта на падналите за България, когато четем словата на поета в „Новото гробище над Сливница“!

И тогава просто си казваме, че изкуството е онова вълшебство, онази чудна магия, която запазва миналото, увековечава го, обезсмъртява го, за да достигне до бъдещето, за да не бъде изличена паметта.

istoriya na balgariya v kar

„История на България в картини“ - нова перла в семейната библиотека


„Една картина има силата на хиляди думи“, са казали мъдрите хора. Но всички знаем, че когато една съвършена картина е придружена от не по-малко силен текст, тогава се ражда онази магия, която пленява не само фантазията, но и сърцето. „История на България в картини“ събира в едно репродукции на великолепните маслени платна, сътворени от художника Васил Горанов, и словата на Христина Йотова, които пламенно провокират въображението ни. Луксозното издание в голям формат е полиграфическо бижу и гордост за всяка семейна библиотека. Но това не е книга, която ще остане на рафта и ще събира прах - това е книга за разгръщане и съзерцание, за четене и вдъхновение. Между кориците й са скътани истински съкровища на изобразителното изкуство, които ни потапят в славното време на ханове, царе и победи, за да преоткрием епохите, историята и себе си с помощта на най-богатия език – този на красотата. 

Vasil Goranov1„Изкуството трябва да възхищава“, казва художникът Васил Горанов и допълва: „Най-вече искам тази книга да вдъхне самочувствие на българите. Българите са красиви, знаещи и можещи хора. Просто трябва да запретнат ръкави и да работят“.

Всяка страница, излязла изпод перото на Христина Йотова, разказва как единението, далновидността и любородната искра в сърцата на българите постигат мощ и величие във времена на съдбоносни изпитания. Историческите събития, описани в книгата, са подредени в тематични раздели. Така читателят не научава само сухи исторически факти и години, но вижда връзките и последствията от определени решения, битки и съюзи. „История на България в картини“ се стреми да бъде не учебник по история, а книга за българския дух.

„Без да преувеличаваме, това е една от най-красивите книги на Софтпрес и мислим, че читателите ще го оценят. Мотото на Софтпрес е „Книги за цялото семейство“ - тази книга е написана така, че да бъде разбрана от всички: и най-малките, и най-големите. Картините на Васил Горанов говорят на най-разбираемия език на света - езикът на красотата“ - казва Димитър Риков, главен редактор на издателството и отговорен редактор на „История на България в картини“. 
Луксозното издание е събрало истории, които всеки българин знае със сърцето си, но които държи да предаде и на децата си.


Прочетохте ли

 Понякога караулът е просто караул

Автор: Мария Пеева

След статията за опасните филмчета по ютуб мисля, че е редно да поговорим повече по този въпрос, защото прочетох някои коментари как децата изобщо не трябва да имат достъп до технологии, до телевизия и интернет. Не мога да се съглася с това мнение, защото децата ни растат във време, когато, ако изцяло им ограничим тази посока на развитие, е много вероятно по-скоро да им навредим, отколкото да им помогнем. Като всичко друго в живота, “дозата прави отровата”, иначе казано почти всичко около нас може да е вредно, но може и да е полезно, зависи как се използва.

В тази връзка предлагам да обсъдим ползите от филмчетата и как те могат да бъдат част от ежедневието на децата ни, която не само да е полезна за развитието им, но и да укрепва връзката им с нас, родителите.

Моите деца гледат телевизия и си имат любими предавания. Всеки ден, когато се прибере от градина, Алекс си пуска “кратуните” - така батковците му наричат Cartoon Network - и чака с нетърпение “Ние, Мечоците”. Във филмчето се разказва за трима братя мечки и предполагам, че му е толкова на сърце, защото вижда в него история, която малко наподобява ситуациите в нашето семейство - той също има братя (веднъж ми каза с много важен тон - “аз имам повече братя от мечките, мамо”), с които преживява всякакви приключения. Подозирам, че по същата причина харесва и “Невероятният свят на Гъмбол” - там героите са щури и постоянно влизат в ситуации, което доста напомня на нашия собствен домашен цирк. Това филмче, признавам, се харесва даже и на мен и останах много доволна, когато веднъж по-големият ми син Коко ми каза, че приличам много на майката на Гъмбол. Но слава богу, всички сме единодушни, че нашият татко не прилича на техния, който е много мързелив и постоянно спи на дивана. Алекс веднъж ми каза, че той също никога няма да стане такъв татко.

Всички тези филмчета обаче, освен малко спокойствие и време за себе си, ми дават и теми за разговор, които да обсъждам с децата, защото по весел и забавно преувеличен начин поставят всякакви проблеми от ежедневието - от училищните истории до влюбването и отношенията в семейството. Освен това героите не са статични, а се развиват - могат да бъдат по-добри или по-лоши, да правят грешки и да се коригират, или… да правят нови грешки и да понасят последствията им. Харесва ми дори, че героите са толкова разчупени и странни, а това ме смущаваше в началото. Открих, че за разлика от мен, децата нямат нищо против, че тиранозавър, балон и кактус са съученици, или че семейство от предимно котки (таткото е заек) е осиновило рибка. Въображението на децата ми, оказва се, далеч надхвърля моята фантазия и те възприемат приказните светове без никакво предубеждение. Малко им завиждам за което.

Моят живот със Спайдърмен

97b92a4ac94cafd667ea3b804dcde379 XL

Ето и няколко идеи за това как може да използваме телевизионните сериали, които децата ни харесват, за занимания с тях - всички тези идеи са изпробвани на практика у дома.

  • Можем да поканим децата да ни разкажат епизода, който сме пропуснали. Така развиваме умението им да преразказват и да определят темата, главните действащи лица и сюжета в историята. Един ден това ще им помага и в училище.
  • Можем да разиграем някоя игра с герои от филмчето, което децата ни харесват, също както ние играехме едно време на любимите си сериали.
  • Можем да обсъдим защо един герой постъпва по един или друг начин и дали това е добре или зле за него и за хората около него.
  • Можем да ги нарисуваме и дори да направим цял комикс с герои.
  • Можем да ги изрежем като фигурки или да ги измайсторим от пластилин и да играем с тях ролеви игри.
  • Можем да измислим друг финал на историята, който повече ни харесва или да поиграем на “А какво би станало, ако?”.
  • Можем да отгатваме какво ще стане в следващата серия или какво ще се случи с даден герой и да развиваме логиката на детето.
  • И още много, много такива.

Наскоро в групата ни една майка сподели пост с нейните рисунки на любими детски герои. Оказа се, че не само ние използваме филмчетата и технологиите като основа за игри с децата. Надолу ще видите някои страхотни рисунки и творения, които майки от нашата група са направили за децата си и споделям с тяхно съгласие.

53075096 2239043026423797 6924302002088312832 o

 

52854030

53165188 2097785970309398 4049947237193613312 o

 

Опитайте и вие, и непременно споделете резултата.


Препоръчваме ви още: 

Интернет е голям и опасности дебнат отвсякъде

 

"Децата под 13-месечна възраст трябва да са с много ограничени контакти.", каза пред журналисти главният държавен инспектор д-р Ангел Кунчев. Повод за организираната пресконференция с фокус върху ваксинопредотвратимите заболявания стана нарастващият брой на заболели от морбили в страната.

51 са вече заразените с дребна шарка. От тях 7 са в София, 3 - в Софийска област, 1 във Варна и най-много в Благоевградско - 40.

От всички само трима са с непълна имунизация, останалите са неваксинирани.

„В момента сме във война.“ - така определи ситуацията с морбили д-р Кунчев, припомняйки колко е важно да държим висок колективен имунитет. Колкото по-ниско е ваксиналното покритие, толкова по-голям е рискът от разрастване на заразата до епидемични размери. Най-застрашени са бебетата до 13-месечна възраст, когато според имунизационния ни календар трябва да бъде поставена първата доза от комбинираната ваксина МПР - морбили, паротит, рубеола.

Нека да отглеждаме деца, не да ги убиваме

18ff4d910cedae8e6e6069cb21af4163 XL

„Пазете децата! Бебе под 1 година трябва да се вижда предимно с майка си.“, каза проф. Тодор Кантарджиев, директор на Националния център по заразни и паразитни болести (НЦЗПБ) и напомни, че българинът по традиция няма добра култура на посещенията при малки деца. Масово хората след пътувания извън страната отиват да видят най-малките в семейството, което ги поставя в риск. Здрав човек не може да пренесе заразата, но заразен с вируса на морбили може да бъде опасен дни преди да се изяви болестта.

България е заобиколена от държави, в които дребната шарка е сериозен проблем. 5500 са заболелите в Сърбия, над 3000 са в съседна Гърция. В Македония случаите са 200, но вече има двама починали в Скопие и 1 в Тетово, което е сериозен процент. В страната е обявена епидемия от морбили.

„Не водете неваксинирани деца в чужбина, опасно е!“ - алармира за пореден път шефът на НЦЗПБ, припомняйки, че по празниците обикновено българинът пътува семейно и най-често - в съседните страни.

„Ако бебе до годинка се разболее от морбили, значи не е гледано правилно.“, обясни проф. Татяна Червенякова, национален консултант по инфекциозни болести. Родителите често подценяват сериозността на болестта и не предприемат нужните предпазни мерки. Ограничаването на контактите на неваксинираното дете би го предпазило от потенциален риск. Ако детето е под ваксинална възраст и бъде заразено, това означава, че вирусът е намерил пробив и е стигнал до него. Това важи и за децата, и възрастните, които не са ваксинирани и не подлежат на имунизация поради медицински причини.

„След грипа вратата за морбили и варицела е "отворена" - предупреди проф. Червенякова.

Много родители не ваксинират децата си, водени от различни страхове. Важно е да се знае, че морбили е изключително опасно заболяване, което може да има дългосрочни последствия. Хора, преболедували от дребна шарка като малки, може да развият неврологични заболявания в зряла възраст. Енцефалит и слепота са също често срещани последствия от този вид шарка.

Какво трябва да знаем за морбили

47ab0225f9c5e32d052e6b9f4fb07fea XL

Страхът от ваксината МПР е неоснователен

През 2018 г. са ваксинирани 2 200 000 души, като са докладвани едва 109 нежелани реакции. От тях само 15 са свързани с ваксината срещу морбили, паротит и рубеола - МПР, като изявите на страничните реакции не са били животозастрашаващи.
„Подуването, зачервяването и лекият обрив са имунен отговор на организма, че се формира защита.“, обясни д-р Кунчев.
Всеки може да докладва за нежелани реакции след поставяне на ваксина. На сайта на Изпълнителната агенция по лекарствата има формуляр, чрез който всеки може да сигнализира за притеснителна последица от имунизация. При всяко съобщение се стартира процедура и всеки случай бива детайлно разгледан.

Източник: credoweb


Препоръчваме ви още:

Когато фактите говорят, антиваксърите трябва да мълчат

Природата ще реши проблема, но скъпо

Ваксините са причината...

 

Автор: Янка Петкова

Вероятно ще се запитате, защо съм толкова сигурна, че дете на година и четири месеца, диагностицирано с рак, може да бъде излекувано? Не става дума за надъхване и насилен оптимизъм. Твърдят го специалистите, които лекуват Александра. А според тях момиченцето има големи шансове да се пребори. Показало го е. За няколко месеца е претърпяло 7 химиотерапии. Едва навършило една година от раждането си. Поредното доказателство за голямата сила на малките хора, които се борят за живота си.

И тази история е страшна, като всички други, които сме разказали. Алекс се ражда здраво бебе. Никакви признаци през първите месеци не подсказват, колко болезнени неща ще ѝ се случат. Храни се добре, движи се като всяко дете на нейната възраст, очакват всеки момент да направи първите си самостоятелни крачки. И тогава се появява запекът, детето се изхожда с болка, отказва да движи качетата си и да сяда. Педиатърът, който го наблюдава, преценява, че има по-сериозен проблем и го изпраща в болница в Пловдив. Там го поемат хирурзи, които го оперират спешно, защото изследванията показват, че момиченцето има тумор. Операцията е неуспешна, защото лекарите установяват, че туморът е обхванал бъбреците и е невъзможно да бъде отстранен без риск за живота му. Биопсията потвърждава, че образуванието е злокачествено и така Алекс попада в детската клиника по онкохематология. Майка ѝ Соня научава и точната диагноза - невробластома абдоминис – четвърти клиничен стадий, с данни за костномозъчно ангажиране, MYCN отрицателен (тумор на бъбреците с разсейки в костния мозък и главата). Оказва се, че това е т. нар. „бебешки рак“, който се развива при новородени. Лошите клетки се захващат за някой от органите и „подлъгват“ мозъка, че са част от него. Така организмът не може да ги изхвърли и те започват много бързо да се размножават. Това разказва Соня, на която лекуващият лекар се опитал да даде разбираем отговор на въпроса: „Защо това се случва с моето дете?“

52706414 1967702233356572 2362591200914964480 o

През декември миналата година курсовете по химиотерапия започват. До момента са 7, предстои и осмият. Първите четири курса детето преживява много болезнено. Отказва да се храни, налага се да го правят изкуствено. После започва да се подобрява. Възвръща апетита си, започва да движи крачетата си, прави опити да сяда. Майка му казва, че трудно нормализира показателите си след всеки курс. Налага се медицината да помага и за това. Специалистите обаче са обнадеждени от начина, по който реагира на лечението. В клиниката Соня вижда и други деца, с диагнозата на нейното, които се подобряват и надеждата ѝ става все по-осезаема.
След 8-ия курс химиотерапия Алекс ще трябва да премине и през имунотерапия. Тя е нужна, за да бъде подготвена за операцията за отстраняване на тумора. С това патилата на малката героиня няма да свършат, защото следващата стъпка е трансплантация на стволови клетки. За нея семейството подготвя документи за финансиране от НЗОК. Дали ще получи одобрение е трудно да се прогнозира. Сега е важно до месец да бъдат събрани 80 000 лв. за имунотерапия. Тя ще се проведе в детската клиника по онкохематология в Пловдив. Жителите на Пазарджик вече започнаха дарителската кампания. Прави им чест – градът е залян с кутии за дарения, доказателство за масова съпричастност, каквато рядко сме виждали.

53001562 1967576766702452 4637056398834794496 o

Как можем да помогнем ние

Дарителска сметка

ОББ

IBAN: BG50UBBS80021080599340

Титуляр: АЛЕКСАНДРА ЮЛИЯНОВА ДАЧЕВА

BIC: UBBS BGSF

Какво се случва с детето, както и документите, които показват състоянието му, можете да видите на страничката Малкото ангелче Алекс и нейната битка

В момента малкото ангелче е на поредния курс по химиотерапия, понася го мъжки, гледа любимия си музикален канал и не подозира колко много хора му помагат да оздравее. В родния му град вече започнаха, да се присъединим!


Препоръчваме ви още:

FUCK CANCER

"Казаха ми да го оставя... "

Никола - един запален рокаджия с ДЦП

 

 

Ако искате веднъж седмично да получавате обзор на най-доброто от сайта, можете да се абонирате ето тук.
Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам