Автор: Ина Зарева

- Тази история не е за разказване - каза Веси. - Не искам да ме афишираш и да ме знаят хората. И нищо кой знае какво не съм направила. Около празниците е пълно с такива случки.

- Тази история е като другите, но не съвсем. Тя е прозаична и необикновена. Тя събира злочестието с красотата. Нека я напиша, а хората после ще решат дали е трябвало или не – убеждавам със сетни сили Веси и тя накрая вдига ръце.

Виждаме ги, но ни е трудно да задържим погледа си. Заобикаляме с погнуса картонените им легла. Внимаваме да не докоснем дрипите и да не доближим пещерните им лица. 

Всеки ден ги срещаме на едни и същи места. Свикнали сме с присъствието им, както свикваме със стара сграда или незнаен паметник. Понякога крещят несвързано. Друг път се карат помежду си. Могат и да са така застинали в мълчанието си, като че ли са мъртви. И много често са. Едно нещо е винаги неизменно с тях – гнетящата, непосилна за сетивата, миризма. Миризма на липса, на обреченост, на нямане. Миризма на падение, празнота и провал. Или миризмата на свобода, както самите те често казват.

Бездомници, клошари, скитници, номади. Имат много имена, различни лица, разни истории и общ дом – улицата. 

Някои са сираци, които никога нищичко не са имали. Други са загубили всичко след развод, уволнение, болести, жилищни измами, непогасени кредити. Възрастни хора, изоставени от близките си или бивши затворници, неуспели да се интегрират след излежаването на присъдите си. Има и малка част, отказали да работят и решили да се впуснат в кратка авантюра. Но авантюрата се е превърнала в целия им живот. 

Веднъж останал на улицата, човек веднага попада в Параграф 22. Липсата на постоянен адрес прави невъзможен достъпа до социални и медицински услуги. Търсенето на работа пък е немислимо при липсата на баня и чисти дрехи. 

Труден, студен, мизерен, гладен, твърд, мръсен, болен, обречен, кратък. Такъв е животът на улицата. Подминаваме го вечер, докато бързаме към топлите си домове. Докато пазаруваме по списък, купуваме подаръци, поръчваме мебели, украсяваме с гирлянди, плащаме ипотеки, работим до тъмно, те са все там. 

Непоискано добро

Лицата им са картонени, леглата им са от плът, дрехите им - по спомен. Тътрят покритите си с язви крака, мокрите им крачоли се втвърдяват върху им, нищетата се сплъстява в косите им, а беззъбите им челюсти са стиснати в мъчително усилие. Но не грозотата на бедността е това, което най-силно се излъчва от тях, а гордостта. Една смътно уловима, нелепа гордост държи на разстояние всеки, понечил се отнесе презрително към тези хора. Вероятно, защото бедността, както казва Майка Тереза има много лица: 

„Смятаме, че бедността понякога е само да бъдем гладни, голи, бездомни. Бедността е да бъдеш нежелан, необичан, никой да не се грижи за теб – това е най-голямата бедност. Ние трябва да започнем от собствените си домове, за да ограничим този, много по-страшен вид бедност.“

Дали обезцветяването на един човек до бледото копие на личността му, скупчена върху студения тротоар е личен избор или поредица от несгоди? Дали тези хора биха върнали живота си, ако имат шанс? Застраховани ли сме срещу преобръщане на живота му? 

„Въпроси не задавай, отговорът е случаен“ – пише Стефан Цанев в едно свое тъжно стихотворение.

Но аз ви разказвах за Веси. За да добиете представа за Веси, си представете цунами, напъхано в ефирно, крехко тяло. Докато прецизира всеки детайл от работата си, всичко е спокойно. Докато през ръцете ѝ минават сделки за огромни суми – също. Но има ли човек в беда или каквато и да била кауза за подкрепяне – цунамито се отприщва и помита всичко около себе си. Колкото и да си коравосърдечен, колкото и да си се уморил от даване и помагане в този живот, се втурваш и правиш всичко по силите си.

Веси помага на всички и за всичко. Но най-много помага на бездомните хора. Дарява им храна, дрехи и работи в социалните кухни. Тя, разбира се, прави това анонимно и дискретно, за да не се афишира. Дотук нищо необичайно. Избрала е кауза и се е посветила на нея. Ежедневие станало да помага и подкрепя всички възможни акции.

Но се задали празници. Не било достатъчно само да нахрани, облече и стопли тези клети хора. Искала да усетят празника, така все едно са в домовете си.

Цунамито се завихрило, приобщило приятели и заедно направили най-разкошните сладки, които изобщо можете да си представите. Те били толкова изящни, че не бивало да се вкусят и толкова вкусни, че не бивало да се гледат. Украсата им била така прецизна, че приличали на бижута от Фаберже. Ароматът им разплаквал като тъжна песен, а вкусът им стоплял като прегръдка на любим човек. 

Веси и приятелите ѝ опаковали не по-малко красиво ювелирните си произведения и те наистина заприличали на вкусни и сладки скъпоценности. После ги разнесли дискретно до купчините дрипи върху кашоните и си тръгнали бързо, защото контрастът бил болезнено заслепяващ.

Според някои психологически теории, правенето на добро всъщност е задоволяването на собствените потребности и начин за постигане на лично благополучие. Сигурно така ще кажат някои – нямала си работа да им прави изваяни десерти. С тези ресурси от средства и време колко други неща е можела да стори за тях. Питала ли ги е от какво имат нужда изобщо? Искат ли, не искат ли? За себе си го е направила повече, отколкото за тях.

Признавам, че това би било последното нещо, за което и аз бих се сетила, ако искам да подаря празник на бездомен човек. 

Но станалото, станало.

25 добрини, които можете да сторите не само по Коледа

Минали празниците - бързи, както винаги. Хората се завърнали към работните си места. Веси също се устремила към първия си работен ден от годината. Пред офиса обаче я чакала изненада.

Дрипави хора с пещерни лица, пристъпвали бавно от крак на крак. Опитвали се да пригладят косите си и да поизправят скованите си тела. Стояли мълчаливо и избягвали погледите си. Не било присъщо за единаци като тях да се събират в такава голяма компания. Ако не били толкова мръсни и обрасли лицата им, сигурно щяла да се забележи и руменина по тях. Като видели Веси, провлачили думи и прокашляли поздрави. Обяснили, че открили къде работи и дошли само за да благодарят, защото: 

 „Никога не са имали нещо по-красиво в живота си от нейните сладки.“

Препоръчваме ви още:

Обещайте си

Учим децата на благотворителност

Автор: Цветелина Велчева – жената, преминала през ада, за да стане майка, и уважаваща на всеки правото на лично щастие.

За жената, която има право да не иска да става майка!

За много жени най-хубавото нещо на света е да станат майки. Мечтаят си още от ученическите години за това. Първо мечтата за бялата рокля и принца на бял кон, пищна сватба, много гости, огромна торта, още по-огромни подаръци, задължително фотосесия – преди, по време и след сватбата… И заветният момент – бременността и майчинството. Но не за всички. Още от древни времена се е подхождало към жената най-вече като към средство за продължение на рода. От жената не се иска нищо друго, освен да се задоми и да роди деца. Не на ученето, не на личните пътища, не на мечтите. Повечето консервативни бащи в патриархалното общество са беряли голям срам, ако дъщерите им дръзнат да се увлекат по книгите, вместо да завъртят къща от 16-годишни. И литературните примери в това отношение не липсват – спомнете си съдбата на Катерина от Талевия роман „Железният светилник”, осмелила се да обикне без венчило, и още по-лошо – заченала. Жени като Лора Каравелова и Елисавета Багряна са едва ли не синоним на леки жени, защото са дръзнали да се разведат и да последват пътищата на сърцето си към своето щастие – такова, каквото го разбират те. Днес, ако едно общество претендира да бъде цивилизовано и модерно, би трябвало да уважи избора на всеки как да бъде щастлив. Съществуват няколко неща, които една жена, която не е майка, не би искала да чуе.

„О, да не си бременна”?

Уважаеми дами и господа, когато една жена качи килограми, това не означава непременно, че е бременна. Ако не сте виждали някого от известно време и ви се стори променен, е изключително грубо да го питате подобно нещо. Килограми се качват от стрес, от хормонални проблеми, каквито жените често имат, или просто от завиден апетит. При всички положения, ако жената сама не повдигне въпроса или не я видите да поставя нежно ръка върху корема си, по-добре си замълчете. Представете си, че това е болезнена тема и засегнете точно нея. От една страна, казвате, че никак не изглежда добре; от друга страна, напомняте й нещо, за което може би мечтае, но не може да има.

„Хайде, де, не ти ли е вече време и ти да раждаш?”

Любима фраза на приближени приятелки – доброжелателни и не чак толкова – до целокупната рода – колкото по-многолюдна е тя, толкова по-често има опасност една жена (особено над 30) да чуе този въпрос. Знаете ли колко десетки причини съществуват, поради които една бременност може да остане само мираж?! Знаете ли, че невъзможността за забременяване може да се дължи на проблеми и при жената, и при мъжа, които никога преди да не са били установени? Знаете ли, че в първите няколко седмици съществува висок риск от спонтанен или задържан аборт (за който, представете си, може би не знаете), ако жената пуши (без да знае още, че е бременна), ако е на възраст над 35, ако има нарушения в хормоналния баланс и т.н., и т.н. Най-вероятно не знаете, ако сте от този процент щастливки, които леко и безпроблемно са забременели и също толкова леко и безпроблемно са си износили детето. Или сте мъж. А често медицината дори не може да установи причината за спонтанните аборти през първите седмици от бременността и ги наричат „грешки на природата”. Така че дори да й е време да ражда според „биологичния часовник”, това невинаги е въпрос на избор. Представете си колко обиден и унищожителен би бил подобен въпрос, ако една жена иска, но не може да има деца. Не го задавайте, след като нямате представа за какво говорите.

Ако имах дете, никога нямаше да...

„Не искаш ли и ти да си имаш дете?”

Най-вероятно иска, да, но, както вече стана ясно, причините могат да бъдат най-различни  като изброените по-горе, тоест здравословни. Но представете си, че не е срещнала подходящия партньор. Или го е срещнала, но той не иска да има деца? Или тя не иска да има деца! Да, шокиращо, но жената има право да не иска да бъде майка и това не я прави по-малко жена. Това е неин личен избор и не бива да бъде съдена за него от обществото. Може да мечтае да обиколи света, да изгради кариера, да стане послушница в Тибет. Или просто да не бъде майка, защото не иска! Знаете ли, че познавам хора, които съзнателно са избрали да нямат деца, защото са твърде отдадени на любовта си един към друг и не искат да я делят с никого. Ето, пак го направихте, пак осъдихте другите за избора им! Не бързайте да повдигате вежда и да казвате, че децата се раждат тъкмо от голямата любов или че любовта е голяма тогава, когато искаш да видиш плодовете й. Това е вашата представа за щастие.  В крайна сметка всеки сам е отговорен за щастието или нещастието си. Хорските предразсъдъци са неизчерпаем ресурс. Колкото повече черпим от него, толкова повече увеличава обема си. Нека не го подхранваме, като му отдаваме такова височайше внимание. Вредно е щастието ни да зависи от мнението на околните. Хората, които ни осъждат днес, утре няма да бъдат до нас. Човек носи своята отговорност за изборите, които прави всеки ден, или с препятствията, които му поднася животът. Затова никой не е длъжен да плаща „данък обществено мнение”. 

А знаете ли, че голям процент от жените, които са преживели аборт, не искат да забременеят отново поради огромния психически стрес и страха, че няма да могат да преживеят подобно нещастие отново? 

Бонус съвет към майките:

Мили майчета, когато говорите с приятелка, която не иска или не може да има деца, никога не й казвайте: „Няма как да разбереш, ти нямаш деца!” Съгласна съм, че докато не станеш родител, много неща ти се струват невероятни или странни, но все пак хората, които не са родители, имат очи, уши, мозък и са в правото си да изкажат мнение, което вие да приемете или не.

Думите понякога нараняват повече, отколкото можем да си представим. Раните заздравяват, но думите не се забравят. Спомнете си приказката за мечката и лошия дъх: „Видиш ли, побратиме, че раната заздравя и аз съм забравила где е била тя; ама лошата дума, дето ми рече тогава, няма да я забравя, дорде съм жива. - Тя - лошата рана - заздравява, лошата дума не се забравя.”. 

Препоръчваме ви още: 

10 съвета към бабите - какво искат да им кажат майките, но не смеят

Не се меси в чуждите работи

Автор: Мария Пеева

Тъй като синът ми не позволява да се хваля с него, ще си мълча и няма да ви кажа, че вече е софтуерен инженер и на всичкото отгоре отличник на курса. Но това, което не мога да премълча, е речта, която цитира на дипломирането им една от лекторките им. Толкова се впечатлих от цитата, че намерих речта в интернет и преведох част от нея за вас. Защото за разлика от всички мотивиращи и вдъхновяващи обръщения по случай дипломиране, които съм чела и слушала, тази не пожелава успех и късмет на младите хора. И това никак не е случайно. Не е случаен и човекът, който произнася тази реч - той е главният съдия на върховния съд на САЩ Джон Робъртс, а училището е много престижна частна гимназия, където учи и собственият му син. 

През последните години опознах много от вас, младежи, и то доста добре. И знам, че сте добри деца. Но също така сте и много привилегировани млади хора. Ако не сте били привилегировани, когато сте дошли тук, вече сте, защото сте учили тук.

Моят съвет е - не се дръжте като такива.

Когато постъпите в новото си училище, отидете и се представете на човека, който рине листата, чисти снега или изпразва кофата. Научете името му и се обръщайте към него по име, през цялото време, докато учите там. И още един съвет - когато минавате покрай непознати хора, усмихнете им се, погледнете ги в очите и ги поздравете. Най-ужасното, което може да се случи, е да ви запомнят като младият човек, който се усмихва и поздравява.

А това не е чак толкова лошо начало.

От време на време през идните години се надявам да се отнасят с вас несправедливо, за да научите стойността на справедливостта.

Надявам се да пострадате от предателство, за да се научите да цените лоялността.

Съжалявам, че го казвам, но се надявам и да сте самотни от време на време, за да не приемате приятелите си за даденост.

Желая ви също и лош късмет понякога, за да оцените ролята на шанса в живота и да разберете, че успехът ви невинаги е само по заслуги и че провалът на другите също невинаги е заслужен.

Важно е да отбележим, че в историята на САЩ има само 17 главни съдии и това е толкова висок и отговорен пост, че хората, които го заемат, рядко намират време да произнасят речи на ученическо дипломиране. Мисля, че хлапетата, завършили в онзи ден, наистина са привилегировани. И може би най-голямата им привилегия е, че са чули тази прекрасна и толкова смислена реч, която не само слага на правилното място приоритетите в живота, но и ни напомня, че високомерието, арогантността, злорадството и егоизмът не са черти, с които един силен човек може да се гордее.

Финалът на речта е от песента на Боб Дилън - Млади завинаги.

Нека ръцете ви са винаги заети.

Нека краката ви са винаги бързи.

Нека имате силен корен, когато вятърът смени посоката.

Нека сърцето ви е винаги радостно.

Нека песента ви винаги се пее.

Нека сте млади завинаги.

Препоръчвам ви, ако владеете английски, да видите целия запис. Надявам се посланието на този достоен човек да стигне до много млади хора. Мисля, че е добро начало за една успешна кариера. Защото всъщност успехът или провалът сами по себе си не ни правят по-добри или по-лоши хора. По-важното е как ги приемаме, как променят отношението ни към света и каква поука извличаме от тях.

Дано децата ни дават много поводи за гордост. Не само с успехите си, но най-вече с достойните си постъпки и добрите си дела. 

Препоръчваме ви още: 

8 часа насаме със себе си - експеримент с тийнейджъри

Разбирам те. Не те обвинявам. Ще ти помогна - за най-добрия подход на учителя 

Автор: Ина Зарева 

Да изстискате всеки ден от тази година до последната му капка. Да запомните вкуса му и да се зарадвате, че го е имало или че вече си е отишъл.

Да погледнете себе си с очите на дете. Да примижите на красивото, да не забележите странното, да се гмурнете в непознатото.

Да измъкнете страховете си, изпод сърцебиенето. Да опънете косите им, да пришпорите сенките им и да ги оставите да препускат до пълно изтощение.

Да няма нищо по-важно за вас от хората, които обичате. А сред тях да сте и самите вие.

Да не хабите повече от 3 минути от живота си за нещо, което не би имало никакво значение за вас след 3 години.

Да съберете мечтите си като скъпа зестра. Да ги разплетете от паяжините и да им дадете такъв заряд, че да се превърнат в пегаси.

Да простите всичко и на всеки. Но най-вече на себе си.

Да намерите 17-годишното си аз. Да го огледате внимателно, да го чуете и да си го спомните. Видяхте ли сега колко прекрасни са 17-годишните ви деца?

Да сте толкова отдадени в любовта си, колкото само вие можете.

Да спирате. За миг. За час. За месец. Колкото е нужно, за да не се изгубите.

Да не скривате сълзите, умората, безсилието, обидата. Да не криете себе си.

Да благодарите винаги и за всичко.

Да се научите да приемате благодарност.

Да вярвате, дори когато е нелепо и да продължавате, дори когато е пълен мрак.

Да не позволявате на никой и на нищо да се отнася с вас не така, както заслужавате. А вие заслужавате най-хубавото.

Да откривате щастието в слънчевото зайче, в очите на любимо същество и в огледалото. Да сте щастливи, че ви има.

Да предизвиквате себе си непрекъснато. Не заради нещо или някого, а заради самото предизвикване.

Да не превръщате парите в център на света си, нито когато са в изобилие, нито когато ги няма.

Да казвате на детето си, че е прекрасно. Всеки ден.

Да се извинявате, когато сгрешите.

Да не се наказвате, когато сгрешите.

Да си позволявате да грешите.

Да погледнете любимия си човек поне веднъж на ден с онзи поглед от първата ви целувка. След това вече може да мърморите за чорапите или паркирането.

Да не бягате от успехите си заради страх или неувереност.

Да съберете всичките си комплекси и да ги удавите в смях.

Да не правите компромиси с достойнството и убежденията си.

Да не се опитвате да бъдете някой друг.

Да не съдите, да не заклеймявате, да не наранявате.

Да се връщате към детството си, всеки път, когато можете.

Да не лъжете любимите си, децата и себе си.

Да не губите нито ден в самосъжаление, неприятни спомени и обвинения.

Да промените това, което не ви харесва. Ако не можете – да промените гледната си точка.

Да не забравяте, че винаги има някой, който ви обича и има нужда от вас.

Да сте, да бъдете, да се смеете, да целувате, да плачете, да тичате, да плувате, да съзерцавате, да творите, да искате, да давате, да обичате.

Много, много, много да обичате.

Обещайте си!

Прочетете още:

Всичко, което ни свързва

50 новогодишни решения, различни от отслабване

Автор: Мая Цанева

Къде феи, къде влъхви, къде кръстници, в приказките и в живота всяко дете получава „дарове“ от хората, които се предполага, че ще го водят по пътя му. А защо никой не дарява родителите с още един час за сън в денонощието, една ръка повече, докато готвят и наблюдават малките си в стаята, или с резервен мозък, когато вече са загубили акъла си в хаоса от мисли и действия?

Ако аз бях фея, кръстница, или каквато там се нарича, бих дарила бъдещите родители с:

Търпение

Да, търпение му е майката. И бащата също. Нищо хубаво не става бързо. Децата също. Има хора, които се научават на търпение, докато чакат заветните две чертички на теста за бременността. Изискват се дълги почти 10 месеца, за да се роди дете. След това пак дишаш, издишаш, броиш до 10, и още до 10, докато детето ти се оригне, облече за детска градина, реши дали да бъде с роклята на Елза или с костюма на Батман, търсиш лего част в целия хол... 

Затова, преди да решите да имате деца, направете следното: вземете от майка си или от баба си кутията с копчета (със сигурност има някъде) и започнете да ги подреждате по цвят, форма и по размер. След това ги разбъркайте отново. И ги подредете отново. И така поне три пъти, без да хитрувате.

Ако това не ви откаже, поиграйте на „топло и студено“ или най-точно „акъдемие“. Помолете свой близък да скрие нещо много важно за вас. После, без да хитрувате, и без конкретни насоки, го намерете. На всяка цена. За да повишите трудността на играта, включете на запис рева на вашия племенник например. Желая ви успех! И търпение!

Както казах, търпение му е майката. И бащата също. 

Защо никой не ме предупреди?

Толерантност

Всички сме мечтали за децата си – как ще са красиви като онези бебета от рекламата, как ще си лягат точно в 8 часа и ще спят като ангелчета по 12 часа, как ще се хранят възпитано като принц Уилям още от едногодишна възраст, ще са гениални и така нататък...Всъщност децата ни са наши...тоест, взели са от нас, и доброто, и лошото, и нещо от себе си, и накрая положението е такова, че ако не приемате разнообразието на живота, сте загубени. 

На децата не им пука дали харесвате зомбита, дали мразите змии, или не приемате да говорят със сополивото хлапе на странните съседи. Те искат свой живот и о, изненада, вие не можете да ги спрете! Ако имате късмета да имате будно и своенравно дете, толерантността е must.

Детето ви ще живее в изцяло различен свят. За него вие ще сте като динозаврите или маймуните от теорията на Дарвин. Първо ще гледа с възторг как чудовища и хора живеят заедно в един хотел, после ще иска да стане Дарт Вейдър, ще копира Пипи, а по-късно може да си хване за гадже… хулиган или мацка с пиърсинг на носа! Освен това има голяма вероятност да дели играчките си в градината с еврейче, мюсюлманче, рожба на смесени или дори еднополови двойки. Готови ли сте за това? Готови ли сте да приемете, че те са деца и предразсъдъците не са им вродени? Ако не се подготвите да сте толерантни към изборите на детето си, ви чакат много мрачни дни. Семейните ценности ще ви помогнат да му повлияете, но винаги имайте едно на ум, че детето ви има свой мироглед.

За да се подготвите, идете на Женския пазар например. Там има всякакви хора. Те пазаруват, пазарят се, флиртуват, просят, карат се....Ако се почувствате добре сред тях, ще понесете и изборите на детето си, което ще „пазарува“ опит от подобен шарен свят.

Честност

Истината е възможно най-разтегливото понятие в родителството. „Ау, колко е вкусно това картофено пюре!“ е първата лъжа, която вероятно ще кажете на детето си. Всъщност свареният и пасиран, неовкусен картоф НЕ Е вкусен. Ще изречете много лъжи като тази, включително и когато давате антибиотик. Те са част от играта и затова ги приемете като „врътка“. Дядо Коледа е най-голямата такава. Важното е да не мамите себе си и детето си за важните неща. Малките надушват измамата по-добре и от полицейско куче. 

Преди няколко седмици измамихме сина ни и го оставихме при баба му против волята му, защото имах ужасна нужда от малко почивка. Той ни разкри, въпреки изкусните обяснения, и сега и не ще да чуе да се отдели от нас. Дали съжалявам за постъпката си? Да, много, и сега търпя последствията. 

Дори и да не сте напълно откровени с децата, е важно да сте честни поне със себе си. Няма перфектен родител, всички грешат, но ако не разпознаваме грешките си, няма как да се поправим.

Затова, преди да имате дете, бъдете честни един към друг и поне към себе си. Да знаете какво и как искате да го постигнете, е добро начало. След това изненадите са неизбежни! 

11 неща, които ми се иска да знаех преди да стана майка

Любов

Всичко е любов. Любовта е сладко бебе и страшен демон, който кара детето ви да крещи посред магазина. Готови ли сте да приемете и слънчевата усмивка, и първата обида, която наследникът ще ви отправи? Готови ли сте да стискате зъби от безсилие, и после да простите?

Ако някой ви каже, че родителството е най-прекрасното нещо на света, не ви лъже, а ви мами. Да си родител е трудно, изисква се всеотдайност и търпение, и резултатът никога не е сигурно добър. Родителството е трудна любов, в която има щастие и омраза, и страх, и падение, и умора, и смърт. Това е работа 24/7, която може да приключи в прегръдка на ангел и с ритник в стомаха. Но на следващата сутрин пак си родител. 

Родителството е love supreme, в която трябва да повярваш. 

Или както се пее в песента на Роби Уилямс:

О, какво търсите всъщност?

Още един партньор в живота,

когото да измъчвате и да обожавате?

Малко романтика?

Малко грубост?

Паднете на колене.

Да, спрете любовните песни,

защото не можете да избегнете чувството,

което кънти в ушите ви

и ви казва, че любовта ще сложи край на болката,

казва, че любовта, ще убие страха.

Вярвате ли?

Трябва да повярвате.

Готови ли сте за любов?

Препоръчваме ви още:

Откритията, които правиш, когато станеш баща

Какво му трябва на човек

Автори: Мария Пеева и Люси Рикспуун

Всички започваме новата година с идея да е по-хубава от предишната, да променим нещо в живота си към добро. В някои начинания успяваме, в други се проваляме, а има и такива, които си остават само на етап пожелание.

Но в това няма нищо лошо, нали така? Прекрасно е човек да мечтае и не е нужно да сбъдне всичките си мечти, за да се чувства добре със себе си. А и мечтите понякога стават много притеснителни, когато им поставим срокове и те вземат, че се превърнат в цели.

Днес с Люси ви отправяме едно интересно предизвикателство. Ще споделим с вас нашите двайсет идеи за нещо ново, което сме решили да пробваме през 2019, или което сме пробвали успешно досега, и ви каним да си изберете една от тях за себе си. А от вас очакваме вашите предизвикателства, от които ние на свой ред ще си изберем едно и после ще ви разкажем как сме се справили с него.

И така: 

1. Напуснете фейсбук и всички социални мрежи за седмица. Мими го направи преди няколко години, защото се беше притеснила, че е пристрастена. Липсваше й само на първия ден. Люси не е готова за това, хаха, но е склонна да пробва ден-два.
2. Разчистете от социалните си мрежи всички хора, които ви натоварват. Достатъчно такива срещаме в живота, няма нужда да им обръщаме и виртуално внимание. Това е първото, което Мими е планирала да направи през януари. Люси го прави периодично от години и е доволна от резултатите.
3. Опитайте да не скролвате телефона си три часа. Мозъкът ви ще си почине. Опитайте да превърнете това в практика. Мими го направи и се опитва да научи и тийнейджъра си на това. Между другото, това е свързано с тревожност. Опитайте се да не проверите телефона си, когато чуете сигнал за получено съобщение. Никак не е лесно. За съжаление, в последните години, когато разстоянието между нас и източника на информация е скъсено, способността ни да толерираме забавяне много намаля. Дори да не страдате от тревожност в ежедневието си, тези ситуации предизвикват безпокойство. Има и друг феномен, който преди време беше шега, но… превежда се като страх да не пропуснете нещо. Вие ще си прецените доколко е реален за вас. 
4. Пробвайте да проверявате пощата си веднъж на ден, освен ако работата ви не изисква друго. В крайна сметка, ако е нещо спешно, ще ви потърсят по телефона. От известно време Люси работи по темата – да не проверява пощата си, когато е на работа. 
5. Запишете се на танци или на друг нов спорт. Отидете поне три пъти, преди да решите дали да се откажете. Люси беше запалена по джазерсайз преди години, но …трябва пак да се запали по нещо. 
6. Прекарайте поне час на ден навън в продължение на месец. Независимо от времето. Още на първия ден ще се почувствате по-свежи и здрави.
7. В продължение на седмица всеки ден се обаждайте на приятелка, която отдавна не сте чували. Още един от новогодишните планове на Мими, която се притеснява, че покрай семейството и работата често не й остава време за скъпи и близки хора. 
8. Създайте ново приятелство. С годините занемаряваме тези си способности, а създаването на приятелство изисква адаптивност, кураж, склонност да приемем, че можем да бъдем отхвърлени. В последната година Люси разви няколко приятелства и се гордее с това, предвид липсата й на склонност към нови връзки. 
9. Започнете да учите нов език. Може и по интернет. Може и просто като гледате филми без субтитри. Мими започна да учи гръцки. Люси учи по неволя испански, защото синът й има нужда от помощ с домашните по испански, хаха. Новите способности, като изучаването на език ,забавят процесите на стареене на паметта. 
10. Прочетете някоя книга, която навремето в училище не ви е харесала. Ще откриете, че сега я приемате по съвсем различен начин, отколкото когато е била част от задължителната ви литература. 
11. Изиграйте една игра с децата си на компютъра, плейстейшъна или някое от любимите им устройства. И не им се давайте! Не че ще ви се наложи, най-вероятно те ще ви победят без никакво усилие. Опитайте отново след някой ден. Може би ще ви хареса и ще имате още едно забавно нещо, което правите заедно с децата си. Семейството на Мими играе на Супер Марио и става страшна забава. 
12. Играйте настолна игра с децата си. Те са полезни за мозъчните функции на децата – учат ги на стратегическо планиране. В семейството на Люси се водят ожесточени битки в Монополи. Играйте честно! За децата е важно да научат да губят достойно.
13. Открийте ново хоби. Това ще обогати дните ви, разговорите с другите, и е полезно за мозъчните функции и настроението ви. Люси колекционира кристални яйца от години. 
14. Напишете писмо на децата си – от типа, „да се отвори, когато детето стане на 20“ (примерно). Истината е, че не знаем какви ветрове ще ни веят след години. Споделете с децата си нещата, които искате да запомнят от вас. Мими направи мейл на най-малкия си син и периодично му праща такива писма. Ще му даде паролата, когато навърши 18 години, а дотогава е решила дори да не му казва за това.
15. Разпитайте възрастен роднина за предците си. Някои аспекти на характера се предават през поколенията. Знаете ли, че голяма част от способността ви да чувствате удовлетворение от работата си, е кодирано в гените? 
16. Прекарайте 20 минути на тиха музика, легнали, гледайки в тавана. Дишайте, издишайте. Бавно. Такъв вид „празнота“ е полезна, за да прогоните напрежението, което мъкнем в себе си ежедневно. 
17. Купете си цвете. Свежите цветя вкъщи носят настроение. Люси поддържа свежи цветя вкъщи от години.
18. Не гледайте новините една седмица. Новините нямат за цел да ви накарат да се чувствате добре. Преди години Люси спря да чете вестници и се абонира за списания. Съдържанието и тонът на списанията е далеч по-оптимистичен и аналитичен.
19. Опитайте нова храна. Люси от години се опитва да се „научи“ да пие чай, но прогресът е минимален, хаха. Накрая откри един вид, който поне толерира – зелен чай със сок от половин лимон, мед, и половин шепа пресни листа от мента. 
20. Всеки ден отбележете едно положително качество за себе си и за всеки член на семейството си. Търсенето на добрите черти у другите понякога не е лесно, но ще облекчи собствените ви трудности във взаимоотношенията с тях. Не забравяйте, че „инат“ и „упорит“ е едно и също нещо.

Това бяха нашите предизвикателства. Надяваме се поне едно да ви хареса и очакваме вашите с нетърпение. :)

Вижте още:

Писмо до сестра ми

25 добрини не само по Коледа

50 новогодишни решения, различни от отслабване

Автор: Мария Пеева

Преди време направих едно тежко признание пред Иван. Дълго време събирах сили за него, будих се посреднощ изпотена от ужас, че се налага да му го кажа, колебаех се дали все пак да не го премълча и да го оставя сам да разбере тъжната истина с течение на времето. В крайна сметка заключих, че е по-добре да го чуе от мен, и колкото по-рано, толкова по-добре. Обичам го твърде много, за да крия от него този болезнен факт от моя живот.

Един хубав слънчев ден, докато се разхождахме с кучето, реших, че моментът да разкрия горчивата истина е дошъл. Предложих му да поседнем на близката пейка. Първо, защото е трудно да се води задълбочен разговор, докато единият участник внезапно хуква в някоя посока, теглен от здраво и енергично хъски, надушило котка или храбър пинчер. Второ, защото имах известни опасения, че на Иван може да му прилошее от тъжната новина. Макар че е силен характер, някои думи болят повече от удар с нож. В гърба.

- Дай да седнем за малко, да изпушим по една цигара на сянка. - предложих. - Имам да ти кажа нещо важно и много сериозно.

- Пак ли си ударила колата? - въздъхна той.

- Не знам какво имаш предвид с това. - феминистката в мен подскочи възмутено. - Аз никога досега не съм удряла колата. Просто някои хора паркират толкова ужасно, че се налага да ги поразместя, за да вляза. Обаче това е друг въпрос. Седни, настани се удобно и моля те да ме слушаш внимателно, защото не ми е лесно да го кажа. Но трябва да го знаеш. Измъчва ме. Изяжда ме отвътре. Опитвах се да стисна зъби и да го премълча, но вече не издържам.

С това изглежда привлякох вниманието му, защото най-после той спря да се подсмихва и впери в мен изпитателен, почти изгарящ поглед. А аз преглътнах, погледнах го право в очите и на един дъх избърборих следната тирада.

- Хубаво е да знаеш, че някой ден няма да съм толкова млада и красива. Ще имам бръчки покрай очите от смях. И те ще са много, защото се смея неприлично и шумно, и по-често отколкото трябва. Ще имам бръчки по челото от мръщене - тези се надявам да са по-малко, но без тях не може. Ще имам и грозни бръчици над горната устна, а може и да пусна дискретен мустак, който няма да мога да скубя, защото ще почна да недовиждам. Искам да те предупредя, че ще стана най-вероятно още по-дебеличка, а косата ми няма да е толкова гъста и лъскава. Изобщо отсега да знаеш, че е възможно един ден вече да не съм най-красивата жена на света. Държа да ти кажа истината, за да не те разочаровам неприятно. Някой ден ще стана баба. Може би ще почна и да забравям, да се изморявам по-лесно и да правя всички характерни бабешки неща, на които младите хора се подсмихват снизходително и смятат, че никога няма да им се случат.

Иван ме слушаше, първо сериозно, после леко се усмихна, после се позасмя, а към края вече се хилеше с глас. Реакция, която едновременно ме зарадва, но и притесни, защото много ми се искаше да приеме сериозно това, което му казвам. След като приключих, ме прегърна и ми прошепна в ухото:

- Ще видиш, че моите бръчки ще отиват много на твоите бръчки. Не знам дали ще успея да надебелея заедно с теб, но ще се постарая да недовиждам и аз, така че мустакът изобщо няма да ме тревожи. Заклевам се във всичките ни деца, че ще те обичам и когато станеш баба.

Как да не се просълзи човек от такъв обет. Олекна ми на душата и го целунах.

- И аз винаги ще те обичам. Освен това ти обещавам, че ще бъда много весела баба, Ванка.

На което той се засмя.

- Само, моля те, гледай да не ставаш много по-весела отсега, че ще се наложи да те водим на доктор.

Този разговор се случи преди няколко години. Оттогава бръчиците станаха повечко, но повече станаха и радостите. Появи се и внуче. Фактически вече наистина сме (едни много млади и весели) баба и дядо. Моят дядо продължава да ме обича като момчето, в което се влюбих преди трийсетина години. А неговата баба продължава да го усмихва и да му се струва все така красива. Дори и през очилата.

Тази сутрин децата ни честитиха годишнината.

- Леле, 26 години брак… - каза Яна, прекрасната ми млада снаха. - Мими, това е страшно много.

- Не, мила. - отговорих. - Никак не са много. Даже са ми малко. Искам още.

Казах на Иван, че това обяснение в любов му го подарявам за годишнината ни.

- Прекрасно е. - засмя се той. - Но се опасявам, че не мога да ти върна жеста и да ти напиша красива история. Затова пък ще ти купя един много красив сервиз. 

Обичам го този мъж, макар че ми подарява сервизи за годишнините, които вече няма къде да прибирам. Винаги мога да си купя нов шкаф, нали?

По-важното е, че имаме истинска любов. Не от онези, приказните, които приключват с "вдигнали сватба за чудо и приказ, и три дни яли, пили и се веселили". А от другите, на пръв поглед скучни и обикновени, в които хубавото започва оттам.

И не свършва.

Още няколко наши истории:

Жега

Защо вече никой не ни идва на гости?

Сънят с момичето с жълтия бански

Имаше един Иван 

А имаме и една много специална история със сервиз, която може да прочетете в Хлебарки, будисти и бомби.

До: г-н Бойко Борисов, Министър-председател на Република България

г-жа Марияна Николова, Заместник министър-председател по икономическата и демографската политика

г-жа Цецка Цачева, Министър на правосъдието

Относно: Изказване на заместник-министъра на правосъдието г-н Евгени Стоянов, направено на 20.12.2018 г. в студиото на предаването „Тази сутрин“ по телевизия bTV

Уважаеми г-н Борисов, Уважаема г-жо Николова, Уважаема г-жо Цачева,

Национална мрежа за децата категорично осъжда изказванията на зам.-министъра на правосъдието г-н Евгени Стоянов, направени днес в студиото на предаването „Тази сутрин“ по телевизия bTV.

1. Инсинуацията, че тъй като задържаните с мярка за неотклонение деца не били „послушн[и], добр[и]“, то следва да се отнема едно от основните им процесуални права, а именно правото на трето лице да бъде незабавно уведомено за задържането им, е изключително непрофесионално изказване, достойно за оставка. То също така показва липсата на компетентност на политическото ръководство на Министерство на правосъдието по въпросите на правосъдието за деца и нежеланието им да гарантират правата на децата. Ние от Национална мрежа за децата, обединяваща 152 организации, вече изразихме категоричната си позиция, че промяната в НПК, обуславяща възможността родителите на дете, задържано под стража да не бъдат уведомявани за задържането в продължение на 24 часа, е в разрез с разбирането за правата на детето и необходимостта от политики, насочени към гарантирането им.

2. В този смисъл горещо приветстваме решението на Президента Румен Радев да наложи вето на гласуваните промени и апелираме управляващите да преосмислят позицията си по този изключително важен въпрос. Напомняме, че правото на дете, задържано под стража, да бъде уведомен законният му представител (родител, настойник или друг близък) за неговото задържане е основно процесуално право, което цели да намали риска от изтезание или насилие над задържаните деца; позволява на задържаното дете да оспори законността на задържането си; позволява на задържаното дете по-лесно да се възползва от останалите си права – родителят на детето например може да се увери, че детето има достъп до адвокат и медицинска помощ. Не на последно място, уведомяването на родителите или близките на детето, гарантират, че то ще може да получи необходимите дрехи, храна или други вещи от първа необходимост, както и емоционална и психологическа подкрепа. Именно заради изключителната важност на това право на детето, международните стандарти недвусмислено въвеждат изискването за задържане на дете незабавно да бъдат уведомени неговите родители, настойници или близки.

В заключение, НМД напомня, че държавите страни по Конвенцията за правата на детето, каквато е и България, следва да зачитат и осигуряват правата, предвидени в Конвенцията, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция. Правата на детето не са „подаръци“, които според легендата за дядо Коледа се раздават за послушание или не. Те са ангажимент, дължим на всяко дете. В духа на предстоящите празници, вярваме, че и официалната позиция на Министерство на правосъдието е същата.

Национална мрежа за децата (НМД) е обединение на 152 граждански организации и съмишленици, работещи със и за деца и семейства в цялата страна. Насърчаването, защитата и спазването на правата на детето са част от ключовите принципи, които ни обединяват. Ние вярваме, че всички политики и практики, които засягат пряко или косвено децата, следва да се изготвят, прилагат и съблюдават, като се взема предвид принципът за висшия интерес на децата и с активното участие на самите деца и младежи.

Препоръчваме ви още: Как да разпознаем, че детето ни е жертва или насилник