Автор: Яна Пеева

С Теди никога не сме се разделяли за повече от 5 дни. Дори в началото, когато се загаджихме и той живееше в Благоевград, а аз бях 12-ти клас и ходех на училище, едва изтрайвахме цяла седмица без да се видим. Бяхме заедно по-малко от месец, когато решихме, че ще живеем в Англия, и по-малко от два, когато решихме, че ще се женим и се обадихме на бъдещия ни кум (когото аз не познавах!) да му кажем, че ще ни е кум, а той ни тегли една майна по телефона, защото го събудихме. Но се съгласи, де!

Сега обаче ме изостави този мой мъж. Делегира ни с Борис на майка си, качи се в колата и ме заряза в Гърция. Пък аз без него се поболях за една вечер. Излезе ми ужасна пъпка на носа точно 2 часа след като си тръгна за София. Много ми е мъчно, казвам ви. Едва 24 часа са минали, а аз само го мисля дали ще ни познае като се приберем след 10 дни, дали кучетата ще ни обичат още. Взех му даже кърпата на плажа, да не би случайно да го забравим с Борис - сложих я на съседния шезлонг и като искам нещо да кажа на Теди се обръщам и го казвам на синята раирана кърпа. Разказвам на Бобката истории от младостта ни със баща му и току избърсвам някоя породена от липсването сълза: “Ех, Бобка, баща ти, докато беше тук, можех спокойно да отида да пишкам, без да се притеснявам, че ще те оставя на баба ти и тя ще те е наснимала и постнала във всички налични социални медии колко си сладък.” Или - “Ех, Бобче, баща ти - помниш ли го как ни разсмиваше и теб, и мен като почне да прави неговите си маймунджилъци и да разправя смешки. Помниш ли онзи път, когато ти взе носа, а ти се смя цели 2 минути без да спреш???”. Борис се пули срещу мен и ме гледа сякаш съм объркало се извънземно кацнало на земята. Прегръщам го и пак си подсмърчам по баща му, който сигурно живот си живее в София без мен, пуснал климатика на 18 градуса и спящ на дивана вместо в спалнята.

А защо да не предложите вие?

По някое време Борис се размрънква и Алекс за сигурно 30-ти път ме поглежда многозначително и казва: “Според мен е гладен, ти как мислиш?”. Изсумтявам и му отговарям, че да, най-вероятно е гладен и давам на детето да яде, а то предателски се успокоява и минути по-късно е блажено заспало. Алекс ми подарява великодушна усмивка, досущ както прави брат му, и отпрашва обратно във водата.

Три часа по-късно нагласям Борис в раничката, за да се прибираме от плажа. Навеждам се да взема багажа от шезлонга до мен и с ужас установявам, че го няма. В далечината виждам Коко, бърз като финикиец, да крачи към колата с голямата ми почти колкото него плажна чанта. Настигам го и му благодаря, но му казвам, че мога да се оправя и е по-добре да помогне на майка си, която носи две чанти. Той въздъхва тежко: “Ааа, не! Аз съм ти роб, докато Теди те няма. Трябва да ти нося багажа и да пазя Алекс да не буди бебето.” Пак му казвам, че няма нужда, но той клати глава: “Теди каза!”

Пепел и плява

В ума ми изниква спомен от не чак толкова далечната 2013-а, когато с Теди, пресни гаджета, отидохме на почивка в Париж за три дни, за да си купя рокля за бала. (Забележка: ако си мислите, че съм някаква кифла, която е обикаляла френските бутици и е мерила парцал след парцал, ще ви разочаровам. С Теди бяхме толкова заети с обикаляне на малки паркчета и наблюдаване на готини дядовци, играещи петанк, че съвсем забравихме за въпросната рокля. А накрая, когато все пак я купихме в последния възможен момент, се оказа, че сме дали повече пари за подарък на току що родения Алекс!) Там се и скарахме за първи път, че даже се и разделихме. Представяте ли си ни, в едно миниатюрно парижко апартаментче, сърдити, единият в единия край, другият в другия, “скъсали”, се чудехме как точно да проработи това “късане” - беше 3 през нощта, Теди не говори грам френски, нито дори un petit peu, а аз не можех да го оставя да се оправя сам. Сдобрихме се по неволя и така си останахме заедно. На следващия (последен) ден валя сняг на парцали, а Теодор не ми даде да нося нищо освен дамската си чанта и калъфа на роклята, докато издирвахме таксито във виелицата. Резултатът беше - той натоварен с двата ни куфара и раницата на лаптопа си вървеше след мен, държаща в едната си ръка чанта, а в другата, вдигната високо, лъскав ЗЛАТЕН калъф, и забила поглед в телефона си да търся таксито. И досега я разказва тази история и убеждава хората, че съм високомерна принцеса, а те, моля ви се, му вярват!

Синът на моя син

Пак изпухтявам, благодаря на Коко за помощта и си мисля как не стига, че ми липсва това говедо, ами няма и да мога да си почина от него тези десет дни.

Препоръчваме ви още:

Има ли място за бебе?

Добрата снаха

Достатъчно е просто да обичаш