Всичко

Петя Бабикова - по действителен случай

Звънна на вратата му по погрешка. Търсеше приятелка, новодомка. Беше сбъркала етажа, но щеше да го разбере след малко. Той отвори, а тя онемя… И не, на вратата не стоеше най-красивият мъж на света, не беше и най-мускулестият, дори и с костюм не беше... беше просто нейният. Тя още не го знаеше - той също.

Единствената мисъл, която ѝ остана, шептеше: “Когато някога се омъжа, искам така да изглежда съпругът ми.”

Той се усмихна, а тя спря да диша.

- Да, кажете? - попита я само това, но за нея беше като мелодия. Искаше само да го слуша, и да го гледа, да го гледа… Толкова сила и сигурност излъчваше, толкова мир и спокойствие, толкова доброта. Знаеше, със стопроцентова увереност, че нищо лошо не може да ѝ се случи с него. Четеше всичко това в лицето му, но най-вече в очите - сини, нежни и мъжествени. Бяха зад красиви очила със златни рамки, сякаш във витрина, запазени специално за нея. Нямаше представа какво да каже, но усещаше, че тази среща е съдбоносна и докато мислите и се връщаха, се чу да казва:

- Искам да те видя пак!

-Моля?! - и той не разбираше, какво се случва, но не искаше да я пуска това мило момиче. Усещаше я като тих пламък в студения му и празен ден. Усещаше я като топлота, като доброта и милост, усещаше я…, а за първи път я виждаше.

Тя се смути още повече от казаното, набързо попита за приятелката си, разбра етажа и срещата приключи. Но, както се казва в една мъдра книга: “Каквото Бог е събрал, човек не може да раздели”. Видяха се отново и отново, и отново, безброй пъти…

И така вече 18 години всяка сутрин се виждат в кухнята за по чаша кафе. Който стане пръв, приготвя и за другия. Имат две деца и определено не им беше лесно винаги. Случваха се и караници, и спорове, имаше и сърдене, а после и сдобряване. Но вярата и любовта им ги обединяваха като един. Помагаха им да си прощават и да стават още по-добри един за друг. Даваха им сили да са добър пример за децата си.

Според тях си имаха всичко, независимо от финансовото им положение, здравословното им състояние или други обстоятелства. Нищо нямаше значение. Имаха се един друг. Това беше и си оставаше ВСИЧКО за тях. 

Многото лица на любовта - първа част

Празнота

Автор: Кристина Йовчева/ Читателите препоръчват

Вече бяха на десерта, когато мъжът ѝ най-сетне проговори. Тази вечер изглеждаше особено уморен и сякаш остарял. С тих глас и сякаш с половин уста едва изрече нещо, което тя не чу и помоли да повтори: “... казаха, че няма семейство и все пак ми е мъчно. Един от най-добрите работници в склада...”. “Какво, какво?”, “...камионът давал назад и изобщо не го е видял. На място го е убил. Цял ден се занимавах с полиция.” “Не разбирам все още какво е станало?”... “Един от работниците днес, Йоан, трудова злополука, как е могло да се случи не знам...”

 

Нина гледаше безизразно. Очите ѝ се уголемяваха все повече с всеки следващ миг, в който осмисляше чутото и започваше да свързва фактите. Ужасяващи мигове на осъзнаване.

 

Гледаше екрана на компютъра и не виждаше нищо. Накрая просто го изключи мълчаливо. Такава празнота досега не беше усещала. Тази нощ пощата ѝ остана глуха за първи път от месеци. Както и всеки следващ ден от този миг нататък. 

 

Катерина

 

 

Обич

Автор: Таня Здравчева/Читателите препоръчват

 

Гласът на стюардесата в самолета изтръгна Нина от мислите й. Връщаше се от уморителна бизнес среща в Италия и нямаше търпение да се прибере в уютният си дом. Нина беше на 35 години, щастливо омъжена и майка на едно прекрасно момиченце. Беше й купила много подаръци и нямаше търпение да й ги даде и да я прегърне. Липсваше й тези няколко дена, липсваше й и съпругът й и очакваше с трепет вечерта пред камината, която щяха да прекарат, след като Рони заспи. Така потънала в мисли, тя чу, че стюардесата съобщава нещо, но не разбра какво. Наложи се да попита мъжът до нея.

 

- Извинявайте, нещо важно ли казаха току-що? Да не би да съобщиха, че самолетът пада?!

 

Гласът й издаваше ужас. Мъжът се усмихна топло, хвана я за ръката и каза:

 

- Не, нищо такова няма. Не се притеснявайте. Помолиха да сложим коланите, че след малко кацаме в София.

 

Нина потъна в този дълбок и меден глас, неволно потръпна и почувства спокойствие и сигурност, сякаш познаваше този мъж отдавна.

 

- Приятно ми е, Нина - усмихна се с най-милата усмивка. Какво й ставаше?! Виждаше този мъж за първи път, а толкова й напомняше за покойния й баща.

Йоан наистина можеше да й бъде баща. Беше хубав мъж и никой не можеше да му даде годините. А той беше на 52, щастливо разведен, бохем по душа и безумно влюбен. Нина толкова много приличаше на неговата любима и как не, като беше нейна дъщеря. Даниела се оказа права, че на живо Нина е още по-прелестна.

 

- Аз съм Йоан, каза той, и между другото, мисля, че се познаваме. Запознахме се по интернет, във връзка с един общ проект, по който работихме.

 

- Ах, да, спомних си - каза Нина радостно. Добре ни се получи.

 

Тя нямаше как да знае, че майка й ги свърза тогава, защото беше убедена, че от съвместната работа на най-любимите й същества ще се получи нещо страхотно.

 

Останалото време до кацането на самолета, Нина и Йоан прекараха във весели спомени около проекта. Каква беше изненадата й, когато на летището видя майка си. Нямаха уговорка да я чака, а още по-голяма беше изненадата й, когато майка й потъна в прегръдката на Йоан. 

 

Този безценен навик

 

 

Най-важният човек на света

Автор: Венета Топалова/ Читателите препоръчват

 - Шефе, e как сте живели едно време без Интернет?

- Много спокойно, Дани, много спокойно.

- Не вярвам. Как иначе човек да си намери гадже? Сега е супер лесно - Тиндър - миндър, Елмаз, Топаз. Пускаш търсачката, хем можеш по твои критерии да си ги подбираш и готово. А преди?

- Преди просто отиваш на дискотека , поръчваш ѝ едно питие и...

- И?

- И брак, развод и минус една кола, една къща и половин банкова сметка...

Тук всички се засмяха. Бракът и най-вече разводът на господин Стоянов от години бяха обект на вътрешнофирмен хумор. Бившата госпожа Стоянова, в миналото финалистка в конкурс Мис село "Дето го няма на картата" и като такава имаше претенции, изисквания и очаквания. Господ дал, дал, ама само хубост, за друго не останало. Колкото бързо се ожениха, два пъти по-бързо разбраха, че имат една обща черта - и двамата хойкаха за живите, за умрелите, че чак хартисваше и една различна - тя харчеше парите му два пъти по-бързо, отколкото той ги изкарваше. Тя обаче имаше заслуга за едно - индиректно го накара да си промени името. По документи беше Йоско, на дядо си. Ама Мис не го одобри, селско било , гаче тя в Капана е раждана. Та започна да му казва" Йони" и от там Йоан. Фамилията сам я смени, като издънка на много известен комунистически род, след определено време не беше здравословно. Започна да използва бащиното. И така от Йоско Р........новски, стана Йоан Стоянов.

Допушиха цигарите и влязоха вътре, всеки на компа си. Стоянов отвори Фейсбук - не обичаше социалните мрежи, но му се налагаше. Като собственик на печатница, издателство и верига книжарници и въпреки че имаше цял отдел за тази работа като типична Дева, държеше да има поглед отвътре. Членуваше в де що имаше читателска групи, всичките еднакви и еднакво безинтересни, освен една . Основана от истински "жив" автор, затворена като перла в мида. Тук хората наистина четяха, препоръчваха си книги и освен това имаше читателски клуб. Избираха книга, прочитаха я за около седмица и събота вечер я обсъждаха на по чаша вино. На Стоянов това му беше скучно и снобски, но тази седмица книгата беше "Портретът на Дориан Грей" на Оскар Уайлд. Бившата му постоянно казваше - "Ти си сключил договор с Дявола, не остаряваш, не напълняваш, не оплешивяваш, а и никой ревнив съпруг не те застреля". Да, определено беше галеник на съдбата. На 52 години още хващаше окото и това в комбинация с вроден стил и придобитата елегантност, подкрепени със скъпи дрехи, обувки и аксесоари.

Та, да видим кой какво разбрал от книгата. Имаше наченки на анализи, разговори и накрая неизменно се стигна до това дали пороците те променят и ти се изписват на лицето или напротив. Дали по закона на кармата и както би било справедливо, ако си разгулен се състаряваш и погрозняваш или напротив ставаш още по-неустоим и чаровен. От дума на дума дойде идеята всеки да качи по две снимки - една от преди поне 15 години и една сега, да се види кой има сделка с Дявола. Айде, започна със селфитата и с фотошопа, помисли си Стоянов затвори Фейса.

На следващия ден, рано сутринта, седна зад бюрото, качи крака отгоре - много "селско" и отвори Фейса. Групата беше пълна със снимки. Започна да "скролва" отегчено и изведнъж скочи, разля кафето върху бялата риза, Ябълката излетя, плъзна се по пода и спря в отсрещната стена.

- Какво бе, шефе, да не видя снимка на бившата с някой младок? - разбира се беше Дани. А Иво, неговият Иво се приближи и попита тактично и загрижено, както само той може:

- Господин Стоянов, добре ли сте, блед сте като платно, да извикам ли лекар? Все едно видяхте призрак.

- Нищо, моето момче, нищо - отговори Стоянов - просто задрямах на стола.

Дърт мръсник, помисли си 90 процента от екипа, пак е мърсувал снощи.

Това, което видя не беше просто снимка. Беше негова снимка, на неговата Нинка. Преди милион години, едно безгрижно лято в Несебър. Тя с невероятни крака, къдрава черна коса, огромни зелени очи и къса рокля. Докато се нагласяше за кадър, духна вятър и в крайна сметка снимката много приличаше на тази на Мерилин Монро, само дето Нинка беше милион пъти по-красива и естествена. Виж, моето момиче, каза ѝ той, след 20 години като станеш супер известна, аз ще продам тази снимка на търг и ще стана неистово богат. Тя се засмя за последно - искрено и прекрасно. А на следващият ден гръмна скандалът, поредната му любовница отиваше да прави аборт. Тя доста по-голяма от него, мъжът ѝ -партиен другар на баща му, преди три години беше отишъл да работи като културно аташе в близка нам африканска държава и от тогава не се беше прибирал. Госпожата отиде да "лекува нерви" няколко месеца в Павел баня, а Йоан беше изпратен да поеме клона на фирмата в София.

А Нина... така и не попита какво и как го преживя тя. Остана му прекрасният спомен за няколкото невероятни месеца прекарани с нея и усещането, че никога друга жена не е била с него само заради същността му, а не заради външния вид и парите му. 

От следващата снимка, тази "сегашната", го гледаше супер непозната. Късо постригана, руса до бяло. Усмихна се с носталгия - тя винаги е харесвала Роксет. Под снимките имаше така клишираните коментари - леле същата сте, не сте се променили, ама защо русо, не ви отива, о, не, много ви е добре и т.н. и т.н . Пепел и плява.

Кликна на профила - омъжена, две момичета, куче и съпруг. Преждевременно остарял, напълнял и оплешивял. Лузър, помисли си Стоянов. Лузър, лузър, ама две деца му е родила и още е с него, обади се Дяволът. Да не си посмял, достатъчно я нарани навремето. Продължи да рови и разбра - опитва се да прави малък семеен бизнес с брат си, с биопродукти. Вярно, май имаха някакво село до Пловдив, земи, парници, кой ти помни. Кликна на "добави като приятел" и потъна в работа. След около час, Ябълката извибрира , имаше съобщение:

"Извинете, имам покана за приятелство, познаваме ли се, не си спомням да сме си писали". Нинка, неговата Нинка. " Извинете, членове сме на обща група, вместо да харесам Ваш пост, съм Ви изпратил покана за приятелство. Извинявам се за което, но може би е знак, няма нищо случайно." И се започна - писаха леко, делово, неангажиращо. Книги, филми, музика. Съвсем небрежно я попита с какво се занимава, тя му разказа и най-вече как можело да спечелят голям договор за износ, но ѝ трябват специални опаковки, които са доста скъпи, защото са за храни. Печатарите са ужасни, дизайнерите скъпи, няма как. Не мога да помогна, не съм в тази сфера, но имам приятели, ще те препоръчам. Вярно ли, супер, ама не е удобно. Та ние не се познаваме. – Как да не се познаваме, нали четем, четящите сме друга порода , трябва да си помагаме.

Остана да го измисли, така че тя да не разбере.

"Господин Стоянов, бихте ли погледнали проекта за финално одобрение". " Разбира се, Иво". Разбира се, че Иво.

Няколко години след като пое софийския клон, при него дойде чистачката и го помоли за услуга - нейна приятелка останала млада вдовица, детето на 15 години, много съвестно и работно. Моля , Ви господин Стоянов, добро ще сторите, Господ ще Ви го върне стократно. И той се съгласи да го вземе на работа.
Иво му допадна от пръв поглед - умно, схватливо, работно и борбено момче. Синът, за когото мечтаеше и когото може би никога нямаше да има . Изучи го - официално в институциите и неофициално - предаде му всичко, което знаеше и можеше. Иво стана дясната му ръка, а Стоянов обеща пред себе си, че каквото и да стане, печатницата ще бъде за Иво. Само в едно отношение се различаваха. Иво нямаше "Донжуанските" навици на своя ментор. Завъртя се тук-там по някоя, но... той искаше нещо истинско.

- Виж, сега, Иво, ще те помоля за една услуга и най-вече за дискретност. - И Стоянов разказа една история, за свои градски - брат и сестра и как преди много години братчето било сгодено за супер добра девойка, да, ама Стоянов преспал с нея, имало скандал и годежът се провалил и т.н. драми. Сега след толкова години има удобен случай да им помогне, да изкупи кармата (бившата г-жа Стоянова много ги разбираше кармите). По неведоми пътища има контакт със сестрата.

Искам най-качествените материали, извънземен дизайн, кажи на Бахаров, че ще му платя 30 % отгоре, но на нея ще ѝ дадете ултра ниски цени и да не разбира за мен. Няма проблем, каза Иво и без това печатницата е на името на сестра Ви, а тя е с фамилията на съпруга си, трудно ще стане връзката. А относно ниската ценова оферта, имам нещо на ум. Давай, моето момче, имаш неограничен бюджет и една душа за спасяване - моята.

На Нина, Стоянов писа, че отива в тежка командировка за две седмици и ще си пишат като се върне. А след това тя го заля с благодарности и новини, че всичко върви повече от перфектно. Иво сподели същото - клиентът е много лесен за комуникация, нещата се развиват повече от добре.

И така изминаха няколко месеца.

Бъррррр, ябълката извибрира - имате нотификация от Фейсбук. Ваш приятел "Нина..." смени профилната си снимка. Стоянов отвори и... Нина си беше върнала черния естествен цвят и беше започнала да пуска по-дълга коса. Под снимката следваха дежурните поздрави за новата визия, спорове как ѝ отива повече, но също така и много коментари - "Браво, смело момиче, крайно време беше да го направиш, Ние сме с теб. Подкрепяме те. Леле, душа, как изтърпя толкова години... Бъррррр, нова нотификация, "Нина..." смени статуса си на " разведена". Стоянов спря да диша, ето я кармата, ето го знака, сега нямаше нищо да го спре. Трябва да я види, да ѝ обясни, да се разкрие, но как...

Отиде до прозореца и се загледа навън. Беше началото на декември, стъмваше се рано и на улицата започваха да палят коледните светлини. Точно така - Коледа. Фирмата беше известна с коледните си партита, на които канеше и своите клиенти.

- Иво, тази моята позната, дето ти я дадох като клиент, поканена ли е на коледното парти?

- Не, господин Стоянов, реших, че няма да е уместно тя и брат ѝ да присъстват.

- Да, за брат ѝ ясно, но виж, измислете нещо с Маринова, секретарката, да я поканите само нея. Все пак проектът е интересен, в биохраните има бъдеще.

В деня на партито Стоянов се чувстваше като малко дете на Коледа - беше си ушил костюм по поръчка, дизайнерски обувки, нов часовник и прическа при най-добрия арабин в София. Седна по навик в дъното на залата, в тъмното, така най - добре виждаше всичко. И ето я. Боже, станала е в пъти по-красива, по-женствена, по... Едно нещо, обаче оставаше същото - елегантните ѝ "френски" глезени и невероятното ѝ умение да ходи на високи токове. С крайчеца на окото видя как Иво стана от своята маса и отиде да я посрещне. Така и трябва, помисли си Стоянов, все пак тя е негов клиент. Изключително момче е този мой Ивчо.

Нина се усмихна на Маринова, подаде малък, елегантно опакован пакет - подарък за домакините и след това се обърна към Иво. И Земята спря да се върти и Вселената утихна. Неговата ръка поставена твърде свойски върху талията ѝ, блясъкът в очите ѝ, когато казва "Добър вечер" и уж небрежно го целува по бузата. Толкова небрежно, както може да целува човек, за когото няма скрита частица по тялото му.

- Дани, къде е господин Стоянов, искам да го запозная с един клиент?

- Ами той  внезапно се почувства неразположен и си тръгна, помоли да не го търсиш тази вечер.

А на следващия ден Стоянов излетя за Тайланд, по бизнес, както твърдеше официалният мейл, който получиха всички служители, клиенти и доставчици, и в който също така се упоменаваше, че всички дейности в печатницата се поемат от Иво.

Всеки ден от понеделник до петък Стоянов получаваше по мейл доклад от Иво - къде, кога, защо и как.

Този обаче дойде в неделя. "Господин Стоянов, дано да не е много нахално и нетактично да Ви помоля за нещо. Ще се женя и искам Вие да сте ми кум, а след това живот и здраве кръстник на бъдещето ми дете. Не знам дали можете да се върнете в България, но за мен, след мама, Вие сте ми най-важният човек на света.

"И вие, Иве, и вие. Ще взема душ, ще му отговоря и ще си потърся самолетен билет за България", помисли си Стоянов, отивайки към банята.

ТРЯССССС - на небето боговете прибраха заровете и затвориха Кутията.
ТHE MISSION COMPLITED

Многото лица на любовта - първа част

Печелившо число

Автор: Ивелина Добрева/Читателите препоръчват

Богомил Бояджиев – така се казвам. Старата ми майка, Бог да я прости, приживе все повтаряше, че това било единственото име, което мoжела да ми даде. Обичаше да разказва как съм се родил – в края на девети месец, почти в десети, малко позакъснял – на 20-и декември, Игнажден /казват, че появата на нов живот на този ден вещае дълголетие и благополучие, а пък смъртта тъкмо обратното, но аз не вярвам много в тия работи/. Майка си била сама вкъщи, когато започнали контракциите и съобразително побързала и звъннала на вратата на съседите, които имали кола /нещо труднопостижимо в комунистическите години/ и за неин или пък за мой късмет те си били у дома и я закарали в Майчин дом.

Тогава започнали истинските премеждия – 6 часа родилни мъки, тръгнал съм да излизам с краката напред, наложило се е да ме обръщат /не искам и да си представям болката/ и от всичките тези маневри най-накрая, по някакъв непонятен за мен начин, пъпната връв се е увила около врата ми и съм излязъл син и бездиханен – същински патладжан. Докторите се опитали да ме върнат на тоя свят, но без особен успех. Обявили часа на смъртта ми, но минута след това аз напук съм започнал да пищя като за пет новородени и съм се родил за втори път. Милата ми майка решила, че съм много мил на Бога – и така на Игнажден 1975 г. умрях веднъж и се родих 2 пъти...

А пък старата ми баба след раждането ми сънувала Архангел Михаил и той поискал на всеки 8-ми ноември да ми се прави курбан за здраве и откакто се помня все ми го правят – първо майка ми, после жена ми, докато майка ми и баба ми починаха, а жена ми заболя от рак. От тук започва историята, която искам да ви разкажа, а вие накрая ще прецените, дали наистина съм си заслужил името.

* * * * *
Беше студен ноемврийски ден, нямаше сняг, но си личеше, че зимата е напът да се появи. Датата беше 8-ми и това малко ме притесняваше, но друго не ми даваше мира. Бях в онкологичното отделение на „Токуда”, София и чаках операцията на жена ми да свърши. Бяха ми казали, че ще е дълга и трудна, но беше започнала в 7:00 ч. сутринта, а вече беше почти 13:00 ч.

Напрежението ми идваше в повече. Реших да изляза навън и да изпуша една цигара – бях спрял пушенето, почти веднага след като се запознах с Елвира / съпругата ми/, но през последните няколко месеца само цигарите успяваха да освободят поне малко от стреса ми. Миналата година горе-долу по това време започнаха припадъците й и ходенето по мъките. Започнахме да обикаляме доктори, направиха й хиляди изследвания, докато не ни съобщиха ужасната новина, че има тумор в мозъка. До този момент все си мислех, че такива неща стават само по филмите, но за нещастие не беше така, а и д-р Хаус за съжаление го нямаше наоколо, за да я спаси.

Започна химиотерапия – изгуби апетит, повръщаше, отслабна и имах чувството, че след всяка процедура става все по-бледа и по-бледа, сякаш ставаше прозрачна и изчезваше. Прекрасните й коси постепенно изпопадаха, а припадъците не спираха. Оказа се, че единственият шанс е операция. Оставих решението на нея – тя разбираше рисковете и реши да ги поеме, мислеше, че така или иначе няма какво да губи, а пък и винаги е била хазартен тип.

Така на 8 ноември 2009 г. около 13:00 ч. се озовах прегърбен и увит в палтото си, пред „Токуда”, с цигара в устата, търсещ запалката из джобовете си. Опитвах се да се отърва от мислите за операцията. Най-сетне намерих запалката, извадих я, но ми се наложи да направя заслон на пламъчето с лявата си ръка заради вятъра. Дръпнах силно от цигарата и усетих как димът се разпръсква из дробовете ми и тогава си припомних нещо, което се беше случило преди повече от десет години.

* * * * *
Беше първото ни лято заедно. Елвира винаги е била голяма авантюристка, обичаше да пътува – беше ме накарала да направим обиколка на областните градове в България и така в този горещ летен ден бяхме попаднали в Хасково, един сравнително малък, но много красив град. Намирахме се в Кенана – може би най-големия градски парк, който съм виждал. Алеите му бяха пълни с хора, имаше въртележки за децата, захарен памук и какво ли още не, но Елвира беше запленена от друго. Беше клекнала до една цветна алея и се радваше на множеството пеперуди, които пърхаха с крилца наоколо. Една от тях кацна на ръката й и тя се обърна към мен. Лицето й грееше разтегнато в прекрасна усмивка.

- Виж, Богомиле, ето това е творение. Един ден живот е твърде малко за тази красота! Искам някой ден да ми нарисуваш пеперуди!

Усмихнах й се и се наведох да я целуна по челото.

* * * * *
Подсмръкнах, от вятъра очите ми се бяха насълзили. Чух се да казвам:

- Ще ти нарисувам!

Усетих неприятна пареща топлина по показалеца и средния пръст на дясната си ръка. Бях забравил за цигарата и тя беше изгоряла до филтъра. Хвърлих угарката на земята и я настъпих с крак. Приближих ръцете си до устата и започнах да духам в тях, за да ги стопля – бяха ледени и напукани от сухия студ, който се беше спуснал над Столицата и я караше да изглежда още по сива и мръсна. Обърнах се и влязох отново в болницата. Надявах се скоро да получа новини и за мое учудване те не закъсняха. Тъкмо бях седнал на един от онези изпокъсани меки столове, бях подпрял лакти на коленете и скрил лице в шепите си, когато чух отваряне на врата и вдигнах поглед, за да видя какво става. От операционната беше излязъл главният хирург на жена ми и се приближаваше към мен. Станах на крака и подадох ръка в отговор на неговия поздрав.

- Господин Бояджиев, операцията мина успешно, но се страхувам, че няма с какво повече да помогнем на жена Ви. Засега е стабилна, но следващите 24 часа ще са решаващи...

Гледах го в очите, но не го виждах. Новините му трябваше да звучат обнадеждаващо, но не беше така – струваше ми се, че ме подготвя за най-лошото.

- Сега единственото, което можете да направите е да бъдете до нея и да се надявате, че ще преживее нощта.

Обърнах глава – не исках да го слушам повече. Не можех просто да бездействам и да се надявам.

- Няма да седя до леглото й и да я гледам как умира! – Изкрещях.

Неусетно бях стиснал ръцете си в юмруци и ги бях притиснал до тялото си. Може да съм изглеждал глупаво – не знам и честно казано не ме интересува. Обърнах се към изхода и тичешком тръгнах към паркинга. Трябваше да се прибера.

* * * * *
Не можех да чакам асансьора, заизкачвах се по стълбите. На 6-и етаж вече се бях задъхал като 60 годишен дядка. „Всичко е заради скапаните цигари!”, ядосах се наум, но тази мисъл бързо беше заместена от негодуването ми към множеството ключове на връзката ми и това, че не можех да улуча ключалката. Най-накрая успях да отворя вратата, влязох и я затръшнах след себе си. Събух обувките си и захвърлих палтото си на земята. Бях потен и задъхан, ръцете ми трепереха от очакването. Влязох в малката стаичка, която използвах за ателие и трескаво затърсих неизползвано платно из множеството подпрени на стените. Не след дълго намерих едно не много голямо, но достатъчно за нуждите ми в този момент. Махнах недовършената картина, която беше разположена на статива, заместих я с празното платно и седнах пред него. За момент затворих очите си и спрях дъха си, трябваше ми минутка спокойствие, преди да започна да рисувам.

След малко станах и отидох в спалнята. Свалих порцелановата си касичка от най-горния рафт на етажерката и извадих от нея малкото ключе от ключалката на чекмеджето на нощното ми шкафче. За миг задържах погледа си върху него – беше толкова малко, а носеше отговорност за такава голяма тайна. Огледах се, сякаш някой можеше да ме види и бавно вкарах ключето в миниатюрната ключалка. Завъртях го два пъти надясно и дръпнах чекмеджето към себе си. В него бяха четките, които майка ми ми подари – беше поръчала на майстор специално да ги изработи с моята коса, с косата ми от раждането, която на шестия ден е окапала.

Когато рисувах за първи и единствен /до този момент/ път с тях картината ми оживя, изпод пръстите ми се роди съвсем нов свят и всичко в него беше живо и се движеше и живееше собствен живот и точно това ме изплаши, смятах, че не е правилно, защото има един създател и само той има правото да създава нови светове. Тогава залях картината с боя и разруших с лека ръка един свят, който и до сега не знам дали имаше правото да съществува и скрих четките. Реших да не ги унищожавам, защото нещо ми подсказваше, че някога може да ми потрябват.

Този момент беше дошъл и трябваше да побързам. Взех ги и отидох обратно в ателието. Седнах пред празното платно и зачаках - не след дълго те започнаха да го покриват прекрасни цветове – да оформят цветни градини и дървета, зелени поляни и планини и... пеперуди – хиляди многоцветни пеперуди. Не ръцете ми движеха четките, а четките тях. Усетих топлината на слънцето, мекотата на тревата, чувах пърхането на крилата на пеперудите и ето – започвах да рисувам Елвира, красивата ми Елвира, която ми се усмихваше толкова нежно, очите й изпълнени с любов сякаш ме викаха при нея.

- Изчакай още малко... още малко и ще е готова...

* * * * *
Очите ми бодяха – имах чувството, че не съм ги затварял цяла вечност, а може би беше така... Може би ме беше страх, че затворя ли ги веднъж всичко ще свърши, че ще изпусна нишката и никога няма да мога да довърша картината и да спася моята Елвира. Бях на път да създам идеалния свят за двама ни и нямаше да допусна някаква си умора да ме спре. Рисувах – изпод чудната ми четка се лееше красота. Тъкмо започвах да рисувам себе си до почти завършеният образ на прекрасната си съпруга, който ми махаше от картината и ми изпращаше целувки, когато внезапно всичко посивя, листата на дърветата започнаха да капят... За момент ми се стори, че Елвира започва да плаче, но после осъзнах, че се размазва – тя се сливаше с околната сивота – четката беше спряла да се движи, ръката ми се беше отпуснала безпомощно на бедрото и беше я изпуснала на земята. Задъхвах се и гърдите ужасно не боляха.

Не издържах, затворих очите си и болката спря също така внезапно както се беше появила. Бавно отворих очите си – надявах се, че ще успея да спася картината, но вместо пред нея се озовах в казино. Шумът от хиляди гласове ме заля като опустошително цунами, запуших ушите си с длани, опитвайки се да спася слуха си, а може би и разума си. Огледах се, пространството беше огромно и беше пълно с хора – някои от тях играеха настървено, сякаш нямаха търпение рулетката да се завърти, сякаш бяха сигурни, че ще спечелят, а други бяха унили – залагаха на дребно и дори и да спечелеха не се радваха, а напротив – ядосваха се, че не са заложили повече, но това не ги караше да променят начина си на игра.

Аз самият седях на стол пред една огромна рулетка, но пред мен нямаше чипове и това от една страна не ме учуди много – аз никога не съм залагал, никога не съм обичал хазарта, дори до този момент не бях влизал в казино – та аз дори не рискувах да изляза навън без чадър!

Странното беше, че не изпитвах паника от внезапната и непонятна за мен смяна на обстановката. Беше нереално и може би това ме успокояваше, но нещо ме караше да мисля, че е по-истинско от всичко, което ми се беше случвало до този момент. Махнах дланите си от ушите, вече посвикнал с околната глъч, примигах няколко пъти, може би, за да се уверя, че при следващото им отваряне няма да се окажа някъде другаде, че това не е просто игра на въображението ми или на болния ми мозък, който от край време ми правеше номера, когато съм бил под голямо напрежение. През ума ми пробяга мисълта за умиращата ми съпруга и сърцето ми се сви - дори не знаех къде се намирам.

Размърдах се на стола, започнах да се въртя, за да огледам по-добре казиното – никой не обърна никакво внимание на движенията ми, сякаш не ме виждаха, а може би това беше политиката спрямо тези, които не залагат – игнорират ги и те най-накрая си отиват без ненужни сблъсъци и разправии, но в това нямаше голям смисъл – тогава какво, по дяволите, правех на подобно място. Понечих да попитам крупието какво е това място и къде се намира, но той сякаш не ме чу, когато се обърнах към седящия до мен и той по никакъв начин не ме отрази... сякаш не ме чуваха, затова и понечих да побутна съседа си по място, но на сантиметри от тялото му нещо ме спря, сякаш имаше някаква невидима защита, нещо, което не ми даваше да осъществя никакъв контакт... отпуснах се бавно на стола си и се зачудих как така аз чувах и виждах всичко около себе си, а сякаш оставах незабележим...

Една ръка опряна на рамото ми ме изтръгна от мислите. Обърнах се рязко, стреснат от внезапната проява на интерес към мен. Зад мен стоеше висок, белобрад и съсухрен мъж на години, който ме гледаше с мека усмивка.

- Богомиле, - започна той с глас мек като усмивката си, - ела с мен. Трябва да се срещнеш с някого, а нямаш много време.

Мъжът ме подкани с жест да го последвам. Искаше ми се да го попитам откъде знае името ми, но реших, че впоследствие всичко ще разбера. Скочих от стола и тръгнах след него. Стори ми се, че върви странно бързо за изнемощелия си вид, а и сякаш всички му правеха път.

Спря се пред голяма дървена врата, беше гравирана и инкрустирана със злато. Загледах се в нея и осъзнах, че на нея беше изобразена една от сцените, които Микеланджело бе нарисувал в Сикстинската капела – моментът на първородния грях. Бях изумен, но нямах време да се взирам в това изящество. Вратата бавно се отвори и мъжът ме подкани да вляза, но този път без него. Не се поколебах – направих нужните няколко крачки, за да вляза в малка стая с искрящо бели стени, в нея имаше само един висок и едър, в сравнение с придружилия ме, мъж. Той беше също белобрад, имаше дълбоки бръчки около очите си, които сякаш постоянно меняха цвета си и не се усмихваше, гледаше ме строго, почувствах се като малко дете, което е направило беля и е в очакване на наказанието си. Беше облечен в бяла роба, която сякаш се сливаше със стените, само една златна броеница опасана около кръста му очертаваше до някъде формите му, на нея висеше златен кръст, но върху него липсваше образът на Христос. Вратата зад мен се затръшна, а когато се обърнах, така по навик, да я погледна нея я нямаше – беше заместена от същата бяла стена като останалите в стаята. Стомахът ми се сви.

Върнах погледа си върху мъжа – в една си ръка държеше четка за рисуване, четка като моите. Размаха я и с нея нарисува маса и два стола в стаята дръпна единия към себе си и седна в него, след което ме подкани да седна на другия. Пристъпих малко неуверено и с недоверие към него, но щом го докоснах усетих, че е съвсем истински – дръпнах го и седнах вече по-спокоен.

- Богомиле, - започна с плътен, но спокоен глас, без да ми се усмихва, но с поглед вперен в мен – аз ти дадох толкова много, а ти прекрачи всички правила... Защо го направи, сине?

Седях неподвижен на стола и не знаех какво да отговоря. Картината вече ми се изясняваше, но вместо това да ме успокоява, то повече ме плашеше. Преглътнах шумно, устата ми беше ужасно пресъхнала.

- Ами... – понечих. – Аз... ааа... какво съм направил?

Веждите му се смръщиха насреща ми, а в очите му сякаш навлязоха черни облаци, сякаш с глупавия си въпрос бях предизвикал буря в тях, а с нея и гневът му. Явно, че трябваше да знам провиненията си. Той се изправи на крака, без да отмества поглед от моя и започна да рисува върху една от стените – пред очите ми постепенно се появи картината, която до преди малко аз рисувах: с размазания образ на Елвира и сивотата около нея. Сякаш нещо заседна в гърлото ми.

- Когато умря при раждането си и Михаил донесе крехката ти душица при мен, аз те погледнах и в очите ти видях невинната любов към майка ти, която дори още не бе виждал и огромното ти желание да я направиш щастлива, затова и накарах Михаил да те върне на Земята, като му позволих да поиска нещо от теб в замяна и той пожела курбан. Тази година ти го пропусна и това много ме натъжи, но реших да ти го простя, заради Елвира и да ти дам втори шанс както при раждането ти, а в замяна ти реши да ми отнемеш ролята на Създател!

Извиси се над мен, изглеждаше наистина страшен. Сякаш сянка от облаци падна над мен. Вече ми беше ясно с кого си говоря и дори не ми се струваше налудничаво, което от своя страна си беше напълно смахнато.

- Имаш ли представа какво щеше да направиш, ако не те бях спрял на време? – направи пауза, сякаш, за да придаде тежест на думите си, сякаш имаше нужда, щом бяха Негови думи.- Щеше да убиеш и себе си и жена си и щеше да изпратиш и двама ви в Ада, сине! Знаеш ли какво е това място, сине – питаше се къде си преди Петър да те доведе при мен, нали?

Кимнах, друго и да исках не можех да направя, имах чувството, че всеки момент ще започна да се треса в неистов плач и, че ще се моля на колене за прошка.

- Тук всеки човек решава съдбата си... питаш се защо точно казино, нали хазартът е грях... грях е, когато не е живот... а животът, сине е хазарт, защото с всяка стъпка, с всеки избор, с всяко свое действие или бездействие, вие сами решавате какво ще се случи със съдбата ви... някои се страхуват, други грабят с пълни шепи, някой рискуват много, други малко... понякога се печели, друг път се губи, но трябва внимателно да се преценява кой риск си заслужава и кой не... а ти... ти заложи всичко, на нещо, което не зависи от теб и загуби повече от това, което по право ти се полагаше...
Искаше ми се да се скрия, да избягам, но не можех да помръдна. Очите ми се бяха напълнили със сълзи.

- Но... – започнах да пелтеча. – Аз исках да я спася... аз... само исках тя да живее...

Вече бях започнал да хленча. Не можех да се позная. Той седна обратно на стола срещу мен и хвана ръката ми, чувството, което ме заля беше спокойствие, а след него редица спомени – от най-милите до най-омразните – се разстлаха из съзнанието ми и предизвикаха нова вълна от страх из тялото ми... Нали казват, че когато умираш виждаш живота си на лента... нима умирах... нима в смъртта си убивах...

- Зная, сине, зная. Ти изгуби всичките си минути живот още щом започна а рисуваш и спря рулетката на Елвира, защото понечи да управляваш и нейния живот. Аз ще пусна нейната рулетка и само от нея ще зависи дали ще живее, а ти...

Той отмести поглед от мен. Почувствах се низък и ужасен, бях просто едно нищожество, което бе превишило правата си и с това за малко не бе унищожило и единственото същество, което някога истински бе обичало.

- Прости ми, Господи! – изхленчих. – Ако знаех, никога не бих си позволил... Прости ми...

Плачех, плачех така както не бях плакал от 6-годишен и искрено се разкайвах. Той ме погали по главата.

- Прощавам ти, сине! Прощавам, ала взимам четките...

Повдигнах глава, за да го видя, но за моя изненада се оказах отново в казиното, заля ме отново неприятната вълна от глъчката на множеството, но вниманието ми вече беше заето от друго - пред мен имаше един жетон – един жетон равняващ се на една минута. Крупието се беше обърнало към мен и очакваше залога ми.

- Всичко на 6! – казах.

Крупието кимна, прибра залога ми, повтори числата и рулетката се завъртя. Надежда. Затворих очи.

* * * * *
Стреснах се от ръка подпряна на рамото ми. Стомахът ми се сви, ако пак беше Свети Петър това можеше да значи само едно... Отворих очите си, пред тях се откри болничния коридор в „Токуда”, над мен беше надвесен главния хирург, който оперираше Елвира.

- Господин Бояджиев, аз съм д-р Пехливанов! – започна той. – Операцията на жена Ви мина успешно, но се страхувам , че няма с какво повече да й помогнем. Засега е стабилна, но следващите 24 часа ще са решаващи...

Изчаках го да довърши каквото имаше да ми казва и станах почти със скок от стола. Толкова бях щастлив, че съм там, толкова бях щастлив, че отново ще мога да я видя... запрегръщах доктора и не спирах да му благодаря. Когато накрая се поуспокоих о цялото това вълнение и той успя да се откопчи от мен ми каза, че веднага щом я отпусне упойката ще мога да отида при нея...

Имах малко време, а имах и малко работа за вършене – време беше да благодаря и на някого другиго. Беше ранен следобед, така че все още имах време. Излязох от болницата и дори се зарадвах на сухия, леден вятър, който се опита да ме върне крачка назад... нищо не можеше да ме отклони от целта ми, и нищо не можеше да свали усмивката от устните ми.

Отидох от една близка кръчма и помолих готвачката, която беше стара позната на мъртвата ми майка, Бог да я прости, да ми направи курбан от агнешко... След като го взех, отидох до близки супермаркет, купих олио и един чифт чорапи (така правеше Елвира) и бързо отидох до близкия параклис... За мой късмет тъкмо беше свършило едно кръщене и свещеникът още беше там и понеже беше мил човек без много увъртания се съгласи да ми почете за здраве... Накрая опитах курбана и оставих всичко в параклиса, за да се върна в болницата. Нямах търпение да видя моята Елвира. Пред входа на болницата ми се прииска да спра и да запаля една цигара. Извадих кутията от джоба си и сложих една цигара в устата си... тъкмо си правех заслон на пламъка, за да запаля, когато една клошарка се приближи до мен и ме помоли за цигара, отпуснах копчето на запалката и пламъка изгасна... усмихнах се... подарих и цялата кутия, заедно със запалката, а цигарата от устата ми я смачках и я хвърлих в коша до входа – стига лоши рискове...

* * * * *
Позволиха ми да отида при нея час, след като се върнах в болницата. Дано е заложила на печелившо число...

Един нов живот

Свали рамката от стената и я напъха на сигурно място сред багажа, дръпна решително ципа на сака, огледа за последно стаята, заключи вратата отвън и увеси ключовете на указаното място. Потегли, за да приключи с това завинаги, за да се върне завинаги и да остане с нея завинаги.

 

Но никога не се върна. Мисията беше последната изобщо.  

Прочетохте ли:

Многото лица на любовта II част