Автор: Ина Зарева

- Колко години вече не цъфти, чедо?

- Единадесет станаха. Бях още в онази квартира. Ти ми го донесе да го насадя, помниш ли?

- Хубава беше онази къща. Красива и слънчева. И хубаво място му намерихме. Поливаше ли го редовно?

- Е, нали щеше да изсъхне цялото досега?! Поливах, как да не поливах.

- Да не си му сменяла често мястото? Цветята хич не обичат да ги местиш. Малко са като хората – хареса ли им някъде, не им се мърда. Ако насила ги сложиш на друго място – страдат. Абе цвете е още, живурка там, ама ни цвят, ни мирис...

- Да бях купила цялата къща, казваш, че да е щастливо цветето?

- А! Хубаво, че се преместихте. Просторно е сега за децата. И пак е светло. Много хубаво, че е светло. Аз на тъмно не мога, чедо. Цяла вечност, ако съм на тъмно, поне докато съм жива да ми светло и пред очите, и на душата. Инак съклет ме хваща и ми се мре.

- То цветето не умря за толкова години, та ние ще мрем, я се стегни!

- Не умря, ама не цъфти. Много ме е яд.

- Нали видя, че всичко опитах – и го пресаждах, и го торих, и на слънце, и на сянка - единайсет години – пукнат цвят не даде. Виж твоите – всяка саксия е като градина. А то – само едни тъжни зелени клонки провисило.

- Всяко нещо има душа. А всяка душа иска грижа. Това да запомниш от баба си.

Ето, пак намеква, че много работя и не се грижа достатъчно за цветята, потъвам в недоволството си. Трябвало време да им отделя, да им кажа добра дума, да им покажа, че ги обичам...  Как да ѝ обясня, че време нямам да говоря с децата си, камо ли с цветята. Не е нужно. Баба знае. Всичко знае. Особено за цветята.

- Ще цъфне, бе чедо, как няма да цъфне. Все някой ден. Виж онази роза там – една суха клечка беше, а сега – гора! Един ден реши – и избухна. Ама светлинка ѝ трябваше. И малко повече грижи.

Като си помисля за баба, си представям роза. Имаше една точно до стълбите, на които стотици пъти ме посрещаше и изпращаше. Като малка заравях лице в нея и потъвах в нежнорозовата коприна, а после с мъка се отделях и от мекотата, и от аромата ѝ. Бях сигурна, че баба и розата са едно и също. Магическите сили и на двете изобщо не поставях под съмнение.

Баба ухаеше на роза, а лицето ѝ бе меко, досущ като листата ѝ. Като пораснах реших, че това са били детски фантазии. Докато един ден не я видях грижливо да нанася розово масло върху кожата си. Почувствах се толкова горда, че съм открила тайната ѝ!

Да, баба беше роза. Фина, деликатна, цветна, горда, а когато е нужно и бодлива. Тя успяваше да спаси всяко живо същество -  да му вдъхне сили и живот. Затова и не можеше да се примири как любимото ѝ цвете, което всяко лято избухваше като цветна дъга при нея, точно мен не искаше да дари, макар с един – единствен цвят.

Баба си тръгна сред розов облак през следващата пролет. Дълго след това не можех да виждам цветове, да различавам аромати и да усещам вкусове. Детството ми ме прибра в безцветна пластмасова кутия, както аз бях прибрала него преди време. Живеех стерилно, безвкусно и безцветно.

До лятото.

Тогава цветето от баба цъфна.

За първи път от дванадесет години.

Гледах го през целия ден. И следващия. И по-следващия. Цветовете му подсушаваха сълзите ми и изпросваха усмивка. Докосвах ги непрекъснато, да се уверя, че са истински и потъвах ли, потъвах в цветния им водопад. А после бавно изваждах себе си от кутията и започвах отново да се подреждам.

През следващото лято в саксията отново нямаше нито един цвят. Цветето потъна в обичайната си безмълвна си зеленина, която продължава и сега. Но вече не минава ден, без да погаля уморените му клонки. Знам, че когато е нужно, цветовете отново ще се върнат.

Защото всяка душа иска грижа.

Може да харесате също:

 Късче обич