Автор: Кристина Йовчева

Докато търся къде да паркирам колата и да изчакам дъщеря ми да излезе от училище, съзирам гледка, консервирана и сякаш извадена директно от детството ми. Край училището, сред огромни и мощни автомобилни чудовища, е спряла една различна кола - резедава жигула, в която на шофьорското място седи възрастен човек, с каскет, шуба с дебела кожена яка и стиснали волана възлести пръсти. Очите му са вперени в изхода на училищния двор и сякаш е спрял да диша. Паркирах точно до колата и се усмихнах спонтанно на симпатичния дядо. Лицето му разцъфна с блага, широка усмивка и леко поклати глава. След мъничко излезе от колата и с леко поклащаща се, но енергична, бърза походка се отправи към училището. Тогава се сетих, че видях същия човек и вчера, очакваше някого и се усмихваше на нещо свое, а когато по едно време към него се затича малко момче - може би втори-трети клас - лицата и на двамата вече грееха щастливо. Имаха еднакъв палав, съзаклятнически вид. И днес се повтори същата сцена - момчето излезе от училище, дядо му го чакаше, двамата изглеждаха толкова щастливи да са заедно. Вървяха редом, докато стигнат до колата - дядото клатушкайки се, с разкопчаната шуба и както си е редно - под нея с пуловер и риза, и онзи симпатичен каскет над искрящите очи, и детето, подтичвайки и ръкомахайки и живо описвайки някаква случка. А после се качиха в резедавата жигула, изпърпори тя ръмжащо, но като да поздравява стари приятели и отпрашиха нанякъде, където щяха да продължат да се наслаждават на компанията си.

Такава топла картина беше това... И ме върна в моето детство, когато тези коли бяха единствените по улиците, а всички дядовци изглеждаха почти по този начин, и каскетите бяха такива... и ми напомни моя дядо, който иначе беше ужасно сприхав човек, но с мен ставаше различен. И беше готов да ми угажда на всички приумици, и да се забавлява заедно с мен. Той ме учеше как да забивам прави пирончетата в дъската - всеки ден беше готов да ми подготвя нова дъска и пирончета, докато се науча, а когато си ударех пръстчетата, ми ги духаше, за да минат бързо. Возеше ме дълго време в шейната зимно време и “случайно” ме обръщаше в преспите, което ме караше да се заливам от смях. Водеше ме на зъболекар чааак до болницата, която беше в края на града, отвъд реката - водеше ме с такава една същата жигула, ама бяла. Той ме водеше, защото аз се страхувах, а той винаги казваше на зъболекарката, че аз съм внучето му и че не трябва да ме боли. И хич не ме болеше, не както когато ходех с другиго. Пак той беше този, с когото ходехме на реката с колата и аз с огромно удоволствие и възхита го наблюдавах как хвърля и разперва серкмето, а после с една много закачлива усмивка ми дава пълната със сребристи мренки мрежа...

Превозните средства от моето детство

Нaй обичах да лягам край него следобед, защото той бързо заспиваше, а аз се измъквах тихичко и отивах да си играя. Спеше по корем, никого не съм виждала да спи така. Все мен викаше да му вадя тресчиците и трънчетата от пръстите. Много обичах да го слушам да пее, макар да знаех, че пее, когато не му е добре. Той ме научи да правя салата, а после сядахме заедно на масата, разрязвахме си глава лук, белехме люспичките и си ги хапвахме сладко със сол. От него запомних, че винаги трябва да похвалиш домакинята за яденето, дори и да не е безупречно, защото тя е отделила време и усилия да го приготви. Също и да затварям вратите безшумно - връщаше ме, когато я хлопнех. Когато отидох да уча другаде и връщах празните буркани, той все ме хвалеше, че аз единствена от деца и внуци връщам буркан с капачка и ето, затова от мен щяло да стане човек. От него съм взела гъстата коса, организираността и комбинативността и желанието да помогнеш на когото има нужда. А когато го оперираха от тежка болест на 80 години и се върна у дома кожа и кости и не можеше да излезе от вкъщи със седмици и се наложи да се подстриже, поиска от мен да го направя. И за мое нещастие, когато почина, не можах да ида и да го изпратя...

Този чужд дядо днес пред училището завъртя лентата пред очите ми и ме върна към толкова мили и толкова трогващи моменти. Цял ден го мисля. И изведнъж ми проблесна! Дядо беше роден на днешната дата. Няма случайности. Този дядо днес беше там, за да ми напомни това. Дано и утре го видя. С каскета и с всичко...

Още от Кристина:

Както винаги е било