Аз съм здрава и умна. Не съм бедна. Имам нужда от пари, за да не получавам паник атаки. С риск да разваля слънчевото ви настроение, ще говоря за (без)паричие. Винаги съм се смятала за човек, който е над нещата, извинете - парите. Истината е, че по природа или ако искате по зодия, съм пестелива, и поне досега рядко съм изпадала в тревожни състояния за семейния бюджет. Все кътам някъде нещо, не спирам да работя, внимавам за какво харча, накратко прилагам познати трикове за финансово здраве. Апчих!

Но се оказах човек, който изпада в панически атаки заради пари. Леко ме е срам, защото осъзнавам, че не съм бедна, че съм здрава и имам работа, но от друга страна се успокоявам, че не съм сама. Това не подобрява ситуацията. Моят кошмар е недоимъкът, който те превръща в нещастен човек.

През последните месеци сметката все не излиза. Аз започнах начинание, което засега само гълта пари и време. Съпругът ми също разчита на всекидневната борба и работа с и за клиенти. Ние сме семейство на свободна практика, което ту изплува, ту потъва в море от (без)паричие, и това ме съсипва, не защото нямаме работа, а защото не се чувствам достатъчно стабилна.

Не, не се оплаквам. Дано не се наложи, но идеята да се върна в офис с шеф ми докарва също толкова силно гадене, както тази за празна банкова сметка. Напуснах последната си постоянна работа, защото работех буквално в полувкопано мазе, а трябваше да убеждавам други хора, че има светлина за бизнеса им. Напуснах и се превърнах в слънчево момиче.

Оттогава борбата за осигуряване на семейния бюджет е понякога тримесечие за тримесечие, друг път месец за месец. Да, мога да приема критиките, че вероятно не управлявам добре бизнеса си, но тъй като вярвам в това, което правя, се уча в движение. Работя с прекрасни хора и клиенти, които също като мен, страдат от най-хроничната болест на малкия и среден бизнес – междуфирмената задлъжнялост и закъснелите плащания.

Вкъщи се караме за технически неудачи, основно по моя вина, и за пари. Аз „мога и с 2, и с 200“, но най-големият ми кошмар е как недостигът или липсата на пари застрашава здравето, храненето, благополучието на семейството ми. Моят кошмар е репликата: „Няма пари!“. Тя ме кара да поемам нископлатени, но бързи ангажименти, да работя по проекти, които не харесвам, да се моля за работа. Не знам точната дума, но състоянието предполагам, че прилича на кризите на наркоманите, когато не са си взели дозата: ръцете ти треперят, изпитваш задух, вътрешно ревеш.

Защо у дома не се караме за пари

Аз и сестра ми пораснахме с майка, която от малки ни обясни и показа, че „няма пари“ не е причина да живеем нещастни. Намирали сме възможности да правим живота си интересен и то по добрия начин. Имали сме мизерни периоди, имали сме заможни периоди, но винаги сме били наясно, че парите са средство, а не самоцел. Затова от малки работим за себе си и не очакваме нито златен билет от лотарията, нито искаме бързи пари.

Съпругът ми, който е по-шумно драматичен от мен, казва, че можел да живее на хляб и кисело мляко, стига да имало за нас. Аз мразя проявите на драматична саможертва, защото са израз на безсилие. Затова търся начини да оптимизирам и бюджет, и разходи, и пазаруване.

Ходя пеша на работа, защото мога и не се налага да пропътувам целия град. Храним се изключително вкъщи, с по-малко, но качествена храна. Ядем повече картофи, грах, леща. Купувам салам, а не филе. Яйцата ни вече не са от свободни кокошки.

Навън детето ни хапва плодове, домашни сандвичи и само от време на време сладолед. Намалих наполовина личните си разходи и все пак изглеждам добре. Планираме разходите за пътувания, за дрехи, за всичко извън задължителните сметки и пазар. Чета книги от собствената си библиотека или от обществената. Виждам се с приятели в парка. Живеем по-скромно, но без да сме нещастни. Поне по-голямата част от времето.

И въпреки това все по-често се будя нощем с кошмари за празна сметка в банката, или проверката на баланса на дебитната или кредитната карта ми докарва задух и прималяване. Почти ненавиждам пазаруването. Сметката е голяма, а пазарската чанта полупразна. Но не сме гладни. И вноската за кредита е платена. Дебитната карта е почти изпразнена, но сметките са платени, или почти.

Пиша това, не за да се оплаквам. Имам близки хора, които се справят и с паническите атаки, и с кредитите, и с опразнената си банкова сметка с достойнство. Понякога си говорим за това, друг път си помагаме. Внимаваме никой да не потъне преди заплата, хонорар. Внимаваме парите да не ни разделят. Защото парите идват и си отиват.

Всеки ден си повтарям: „Ти си здрава и умна, вкъщи сме здрави, имаме покрив над главата си, има кафе, хляб, масло и сирене в хладилника. Добре си, ще се справиш!“. И някак се справям. Усмихвам се и знам, че причините да съм щастлива, са повече от тези да съм нещастна. Дишам дълбоко, работя и живея. Дишам дълбоко, работя и живея. Дишам дълбоко, работя и живея. Парите идват и си отиват. Днес ще дойдат.

*Авторката пожела анонимност.

Препоръчваме ви още:

Татко ми дава джобни

Приятелките (не) говорят за пари

Карате ли се за пари?