Автор: Нетка Коева

Има истории, които е трудно да бъдат разказани. И то не заради друго, ами заради неспособността на думите да поберат същността им.

И аз имам такава история. История, която нося като лъч светлина в душата си, и споменът за която ме изпълва с щастие.

Попаднах в нея, водена от най-саморазрушителните за човешкото същество чувства и мисли. Тя ме намери в момент, в който аз сама не се откривах. И ме спаси.

Огромна е тази история. Огромна и многопластова. Затова ще я разказвам на порции.

Имате ли страхове?

Убедена съм, че имате!

Дори да сте достатъчно разумни, за да им намирате опровержение или да владеете самообладанието си до степен да не им позволявате да се проявяват, тях ги има. Тези невзрачни и несъстоятелни червейчета се скатават някъде дълбоко и само чакат да им се отвори цепнатина, за да нахлуят.

А случвало ли ви се е да преглъщате и да потискате емоции, случки, думи и какво ли още не до степен да усещате, че всеки момент ще прелеете, та чак ще оплискате стените?

Най-вероятно ви се е случвало.

Така сме устроени, че сме безумно склонни към компромиси, премълчавания, потискане и всякакви подобни инструменти за постигане на заветното „само мир да има“. И си трупаме отрицателната им енергия до безкрай. Или до експлозия.

Какво ще кажете за коктейл от горните две?

Не звучи като най-якият писък на модата по плажните барове, нали?!

И не е.

Е, писък е, не може да му се отрече. Ама от онези - истеричните, които пробиват мозъка ти, карат те да тичаш като обезумял, за да избягаш, но в същия момент са сковали краката ти до посиняване. А сърцето се пръска от паника.

Добре дошли в света на паническите атаки!

Това е едно място, в което попадаш рязко и неусетно. Но не може да се каже, че е неочаквано. Все пак, за да сте тук, със сигурност сте имали достатъчно предпоставки. Предпоставки, на които не сте пожелали да обърнете внимание.

Няма да говоря за причини, симптоми и каквито и да било медицински термини – не съм компетентна. Ще разкажа за своето возене на това скоростно влакче.

Никога не съм допускала, че ще ми се случи да изпадна в подобно състояние. Дори напротив – винаги съм подхождала със снизхождение към хората, които според мен са толкова слаби психически, че позволяват да се сринат. Та аз съм тази, която винаги е била на ръба на разумното! И дори често го е прекрачвала. Аз съм тази, която не пропускаше нелегална гонка (С това въобще не се гордея!). Аз съм тази, която бременна в седми месец вършееше из Странджа с АТВ. Аз съм тази, на която ѝ се уви въжето за бънджи около врата, чу си хрупането на гръбнака и остана без кожа по шията, но пак отиде да скача. Аз съм тази, която вдъхва увереност и позитивизъм на всички покрай себе си. Аз съм толкова безстрашна, силна, с ясна мисъл и над нещата, че е немислимо на мен да ми се случи психически срив!

- ХО. ХО. ХО – както е казал класикът.

Всички си складираме туй-онуй. Кога осъзнато, кога не съвсем. А складът е с ограничен обем.

Дойде ден, когато не чашата, ами бурето ми с потиснати емоции преля. Какво ти преливане?! Избухна! Изплиска се! Разпарчетоса се! Оказах се търкаляща се на пода в хола, не можеща да контролирам тялото и рева си. Пълна липса на контрол. Днес, почти година по-късно, все още не мога да асимилирам това си състояние. И като изскочиха онези ми ти страхове, трупани и потискани. ПУФ! Безумие!

Следващите няколко дни прекарах на балкона. Пушех цигара от цигара и треперех от страх за какво ли не. Водех мислени разговори с всеки, причинно свързан с настоящето ми състояние. Спях по съвсем малко и на запалена лампа, за да не взема да умра в съня си. И не само – за да съм нащрек и да внимавам някой друг да не умре. Споменах ли думата „безумие“? Май да.

За щастие дойде фазата, в която си казах, че не може да продължава повече така. Започнах полека да стъпвам на краката си. Реших, че за да си помогна, трябва да сменя обстановката. Представих си се седнала на тераса. Заобиколена от скали и зеленина. Наблизо има вода. Лаптопът е пред мен и пиша.

Започнах да търся място, където да избягам. Не беше сезонът на планинския туризъм, но въпреки това не успявах да намеря свободно място. Реших, че явно трябва съвсем да изляза от себе си и да потърся противоречащо на същността си място. Най-абстрактното, което ми хрумна, беше да отида в манастир. Раззвънях се по манастирите. Уцелих няколко греди. Когато бях на ръба да се откажа, чух съдбовното: „Разбира се, че можем да ви приемем. Заповядайте, когато поискате!“. Подскочих! За нула време се разбрах с брат ми да ме закара, събрах пет парцала, лаптопа и буркан с мед и тахан в една раница и поех към това приключение.

След два часа бях там. Пристъпих страхливо. Първо, защото лудостта в мен беше просто в кратка почивка. И второ, защото си задавах въпроса: „Какво правя аз, противникът на църковната институция, на това място?“. Игуменът ме посрещна с такава енергия, че някак почувствах, че там ми е мястото. Изпратих брат ми да се прибира и се нанесох в своя дом за следващите няколко дни. Освен мен, в манастира беше настанена още една жена. До днес не знам защо игуменът реши да ме настани в апартамента на владиката, при положение, че целия манастир беше свободен. Въпросният апартамент е огромен, пълен с мебели, натежали от преминалото през тях време и целият окичен с портрети. Портрети! На мъртви хора! Нали знаете онова психясало чувство, че портретът те следи с поглед? Загасяш лампата, а те продължават да те следят, само че вече лицата им крещят в бял цвят. Настръхнах! Уж тръгнах да бягам от страхове, а май се натресох на още. Идея си нямах колко съм права…

Първият ми следобед в манастира беше вълшебен! И как няма да е, когато си попаднал в нова, непозната и интересна компания и си заобиколен от това:

Но дойде време за прибиране по стаите… И по зловещите апартаменти - за тези, които са родени с късмет. С осезаемо треперене в корема и жестоки усилия за самообладание преминах през апартамента и се затворих в спалнята. След гореща баня и няколко лъжици мед  се поотпуснах. Облякох топли дрехи и отворих лаптопа. Мисълта ми потече и започнах да пиша книгата, която от години чака да бъде написана. Не усетих как минаха няколко часа.

Изведнъж телефонът ми започна да получава съобщения, че някой се опитва да се свърже с мен. Сетих се, че ме предупредиха, че тук обхватът на мобилните оператори е относително понятие. А мъжът ми, който се опитва да се свърже с мен, е в чужбина и няма никаква представа къде съм и какво се случва! Ако не се чуем, ще се притесни. Започнах припряно да обикалям стаята, да се провесвам през прозореца – обхват няма. „По ягодите! Трябва да обиколя останалата част от апартамента, за да намеря обхват.“ Страх - не страх, започнах да търся обхват. Намерих такъв, надвесвайки се през прозореца към вътрешния двор. Проведох разговора. Успях да не се издам къде съм. Проведох един чат с приятелка. Телефонът се изключи, защото му свърши батерията.

Чак тогава погледнах през прозореца. И рязко се върнах към „себе си“, което бях през последните дни - единственото, което очите ми видяха от целия пейзаж беше манастирското гробище. То беше най-далечната и прикрита част от картината, но аз виждах само него. Тичешком се залостих в стаята. Когато сърцето ми се успокои, започнах да чувам звуците наоколо. А звукът беше само един – натрапчиво чегъртане ВЪТРЕ В СТАЯТА МИ! Направо не знам как успях да се стегна и да потърся източника на чегъртането. Оказа се добре охранен бръмбар, настанил се до крака на леглото. С изненадващо бистър ум и треперещи ръце успях да го напъхам в една пластмасова чашка и да го пусна през прозореца. Затворих прозореца и включих в контактите угасналите телефон и лаптоп. Седнах на леглото и си помислих, че достатъчно емоции си причиних – време е за лягане.

Депресия или емоционално "прегаряне"

И тогава токът спря! Изпаднах в панически страх. Върнах се в положението от предните дни. Започнах да чувам всякакви скърцания, потропвания, летене на духове из коридорите и дори стъпките на идващата към мен (а всъщност спяща на долния етаж) служителка на църквата, която е меко казано „невдъхваща топлина и уют“.  Паника! Нямах никаква светлина, а цветът около мен беше тъмно черен. Намерих пипнешком запалката си и си светех с нея, докато не започна да ми пари пръстите. Нощният влак, който минава през отсрещния бряг на реката, оповести присъствието си. Подскочих сигурно на метър от земята. Това беше не влак за Мездра или където и да е, ами чиста проба оживял влак по Стивън Кинг. Разревах се. Токът дойде. Продължих да рева. Изревах си всичко, дето имах да си изревавам. Заспах на разсъмване.

Събудих се от камбаните. И сякаш с тях се събуди и спящият ми дълбок сън през изминалата седмица живот. Все едно този звън беше добре насочени шамари, чиято цел е да ме освестят. И се освестих. Все едно изминалата нощ беше едно трудно затваряне на хорър книга, а сутринта беше изплуване на озарения от слънце бряг.

Отново бях аз! Че дори и повече – докато белосвах оградата, на ръката ми кацнаха пеперуди и не умрях. А по принцип изпадам в истерия от пеперуди (психолозите свързват този страх със страха от смъртта).

Аерофобия за начинаещи

Това, което исках да извадя като извод с целия този разказ е просто и кратко, ама се отплеснах. Та, всъщност ще кажа две неща:

1. Преодолявайте страховете си! – Страховете ни поставят граници, смачкват ни и подкастрят крилете ни. Изправете се срещу тях, вместо да ги натъпквате на тъмно. Защото рано или късно ще се сблъскате. И по-добре е това да е по ваша инициатива и когато сте подготвени.

2. Не потискайте емоциите! Не преглъщайте! Забравете компромисите за „само мир да има“! – Това е най-прекият път към депресията и редица още по-неприятни състояния.

И бонус от мен: Вслушвайте се в себе си! Вие най-добре знаете от какво имате нужда! Нали ви казах как си се представях в началото - Седнала на тераса. Заобиколена от скали и зеленина. Наблизо има вода. Лаптопът е пред мен и пиша. И това и получих:

Тераса

И гледка

А кое е това вълшебно място, което ми помогна да се върна на себе си ли?

Ето това - Черепишки манастир. 

Препоръчваме ви още:

Ново начало

Невярната болест

Когато шоколадът загорчи