Автор: Ина Зарева

Катя е на 24, неомъжена, без деца. Следва задочно и работи по специалността си. Има много хобита, достатъчно свободно време за тях и безкрайно вдъхновение. Доскоро е живяла активно и пълноценно. После среща нея.

Мила е на 38. Разведена с едно дете. Има собствен бизнес, красив и луксозен живот. Влюбена е в пътуването, шопинга и козметичните процедури. Докато не се появява тя.

Ваня е на 40. Има две прекрасни деца и грижовен съпруг. Работи като фрийлансър и разполага напълно с времето си. Обича да спортува, да шофира, да се разхожда, да играе с децата си. После тя влиза в живота ѝ.

Започва със силно сърцебиене, изпотяване, изтръпване, треперене, втрисане, гадене, дезориентация, чувство за нереалност и неописуемо силен страх. Единствените две думи, които успяват да се откроят във все по-замъгления и потъващ някъде дълбоко разум, са: „Умирам!“ и „Бягство!“. Тя те държи в ледената си прегръдка не повече от 10 минути, но умората е като след няколкочасова борба. Толкова си изтощена, че дори не можеш да се разплачеш.

И после започва истинският ужас - страхът от нея.

Вече никога и никъде не си сама. Тя винаги е с теб. Ужас, очакване, ужас, очакване. Кошмарният калейдоскоп разбърква целия ти свят и те оставя съвсем слаба, трепереща и уплашена до смърт.

Първо решаваш, че умираш. После, че си болна от неизлечима болест. Накрая – че просто полудяваш. 

Изследвания. Прегледи. Страх. Много страх.

След месеци разбираш, че и ти, както трите безкрайно различни жени, си срещнала нея – паниката.

Катя:

- Знам, че все някога ще умра и не ме е страх от това. Но не искам да умирам по няколко пъти всеки ден. Започна на един много тежък изпит. Излетях от залата и знаех само, че умирам и искам да избягам. Прибрах се вкъщи и не излязох цял ден.

Мила:

- Не мога да отида никъде. Случва се постоянно. В мола, в пробната, във фризьорския салон, в офиса. Навсякъде. Това вече не е моят живот. Бих дала да ми отрежат пръст, ако знам, че ще си отиде завинаги.

Ваня:

- Започна след много тежкото раждане на второто ми дете. Отначало отдавах всичко на хормони, следродилен стрес и депресия. Докато не осъзнах, че не мога да изляза от вкъщи. Не мога да изведа децата си. Не мога да стигна до детската площадка. Многото хора ме ужасяват. Шумове, светлини, какъвто и да било дискомфорт – всичко отключва нови и нови пристъпи. Тъпча се с успокоителни, за да отидем на кино. И винаги сядам в края, за да мога да изляза веднага, ако се наложи. 

Паниката изважда всичко от контрол – животът, работата, удоволствията. Иронията е, че тя се настанява най-често точно там, където контролът винаги е властвал. А заедно с него и неизменните -  напрежение, умора и тревожност. Те често биват пренебрегвани и потискани, избутвани и неглижирани. Докато един ден не се завърнат триумфално с нея – тапата на шампанското, както често наричат паническата атака. Тя изважда на повърхността всичко преглъщано и търпяно, в името на добре подредени и управлявани кариери, семейства и начин на живот. Тя изкрещява във вените ти:  „Спри вече! Промени се!“

Паниката е предупреждението, което съхранява живота ти. Кара те да забавиш темпото, да почувстваш отново себе си, да прецениш  приоритетите си, да преподредиш света си, да промениш, да смениш, да напуснеш, да започнеш, да изградиш, да се откриеш и да живееш.

Паниката се оказва най-добрата ти приятелка. 

Тя няма да ти причини болка, смърт или каквото и да било от това, което ужасеният ти мозък диктува.

Няма да умреш. Няма да получиш инфаркт. Няма да се задушиш. Няма да полудееш. Няма да припаднеш. Няма да се срутиш на улицата. Няма да загубиш себе си.

Това, което може да те спаси от страха, е да му се отдадеш. Звучи абсурдно, но единственото, което можеш да направиш в такъв момент, е да се отпуснеш, да дишаш в шепи или в хартиен плик и да се предадеш на всички тези ужасяващи симптоми. А когато те отминат, когато си направила всички необходими изследвания, които само да потвърдят, че всичко ти е наред, тогава започни да действаш.

Потърси техники за дишане и релаксация. Психотерапевт. Терапия. Но най-вече потърси себе си. Някъде по пътя си се оставила да паднеш от натоварения с ангажименти, отговорности и задължения, добре контролиран твой живот. Оставила си се да не живееш. Много преди паниката да те откъсне от живота ти си се запокитила във външния му ъгъл, така че да можеш избягаш бързо.

Когато се преоткриеш, ще се въоръжиш и с всички възможни оръжия за твоята нова приятелка. Ще разпознаваш идването ѝ отдалече. Ще затваряш вратите или пък ще отваряш широко и ще я каниш да влезе. Скоро след това, тя ще си тръгне, но никога няма да те напусне напълно. Ще се връща винаги, когато живееш нечий друг живот, а не своя собствен. Винаги, когато избягаш от себе си. Винаги, когато ти е трудно да решиш дали това ли е пътят ти. Ще се връща точно като стар приятел, който припомня къде си и къде искаш да бъдеш. Тогава ще започнеш да живееш все по-истински и все по-пълноценно.

Катя, Мила и Ваня вече не се страхуват от страхуването. Не се опитват да контролират. Не бягат от живота. Не се крият от новата си приятелка и дори не ѝ се сърдят колкото преди.

Те вече се обичат такива, каквито са – несъвършени.

Препоръчваме ви още:

Сами пишем себе си

7-те мантри на щастливите майки

Уроците, които научих от мама