В последните години се намериха храбреци, които споделиха, че не само майките изпитват подобни чувства след появата на малкото човече. Много малко мъже обаче се осмеляват открито да споделят как се чувстват и как преодоляват следродилната депресия. Това сякаш е запазена територия на майките. Но този млад баща, психолог по образование (дори психолозите не са застраховани), споделя своя опит, с желанието да бъде полезен на братята по съдба.

Преди година се роди дъщеря ни. С жена ми се бяхме разбрали предварително аз да взема майчинството. След раждането, съпругата ми ползва един месец отпуск, след още един месец се премести в кухнята, включи компютъра си и започна да работи. Аз поех грижите за дъщеря ни. След известно време усетих, че започвам да ставам избухлив и леко неадекватен. Жена ми винаги беше до мен: кърмеше, поемаше нощните дежурства с детето, помагаше ми, когато не успявах да се справя с всичко навреме. Винаги съм знаел, че следродилната депресия при майките е свързана с хормоналните промени през бременността и след раждането. Но исках да разбера дали нещо подобно се случва и с бащите. Зарових се в научни изследвания и едновременно с това, непрекъснато поддържах връзка с други бащи, за да сверя достоверността на информацията.

Как протича следродилната депресия при бащите

Мнението на специалистите

Британското общество за подкрепа на родителите определя следните симптоми на следродилна депресия при бащите:

- таткото прекарва с детето възможно най-малко време или въобще избягва общуването с него;

- дразни се при всеки повод и провокира скандали в семейството;

- държи се ирационално: злоупотребява с алкохол, кара невнимателно, изневерява;

- затваря се в себе си, избягва приятелите си, изоставя предишните си увлечения;

- страда от недостиг на сън, постоянно е изморен, чувства се физически слаб.

Наличието на само един от изброените симптоми може да е показател за настъпила депресия.

Но ако налице са всички споменати, трябва да потърси помощ.

Недоспиването е симптом на всеки млад родител, но не всеки се спасява в алкохола или вдига ежедневни скандали.

Кризата в отношенията

Психолозите Ланге, Ван дер Харт и Хейли разглеждат основните етапи в живота на една двойка. Появата на бебето променя статуса й в семейство с малко дете. Промените  провокират криза в отношенията между партньорите. Ако до появата на детето те са имали проблеми с раждането често се задълбочават.

Във Великобритания изследвали ефективността на държавната програма да бъдещи родители. След раждането участниците били запитани кои знания наистина са им били от полза. Оказало се, че информацията за това как да се разрешават конфликтите в двойката им била много по-полезна от часовете по къпане и хранене.

Какво казват бащите

Разпитах 30 бащи на различна възраст. Някои с едно дете, други с две или три. Едни са прекарвали с децата си по час-два дневно през първата година от живота им, други (като мен) са били до тях неотлъчно. Половината от запитаните споделят, че не са имали никакви подобни симптоми. Дори са се наспивали, нещо за което можем да им завидим. На другата половина не им е провървяло чак толкова – страдали са от недоспиване, били раздразнителни, захвърляли предишните си увлечения и реагирали твърде импулсивно.

Един от татковците (редактор) споделя, че би искал повече да си почива, но трябвало да помага на жена си с домакинството.

Друг (психолог) казва, че по-лесно понесъл този период, защото дъщеря му искала да бъде основно с майка си. Той само уравновесявал спадовете в настроението на жена си и забавлявал детето.

Трети (радиоводещ) споделя, че било много сложно, но почти нищо не си спомня от този период. Явно при него са се задействали защитните механизми на психиката.

Колега журналист признава, че много от симптомите ги е имал и преди да се роди детето.

Какво причинява тази депресия

Мнението на специалистите

Изследователи от Медицинската академия в Източна Вирджиния са назовали основните причини за следродилна депресия у бащите:

- недостигът на сън;

- новите отговорности;

- следродилната депресия при майката.

Трудно е да поемеш целия товар на родителството, когато партньорът ти се чувства зле. Изследванията показват, че от следродилна депресия страда всеки 10-и баща. При това в първите месеци почти всички се чувстват щастливи, а към петия се появяват първите симптоми на депресия.

Още една причина за това състояние при мъжете – обществото не е склонно да приема като норма споделянето на такива проблеми от бащите.

Някои мои познати например не приемат факта, че аз съм поел „майчинството“ след раждането на детето ни. Други пък се обединяват в групи в социалните мрежи, създават си форуми, организират си срещи, на които обсъждат трудностите, с които се сблъскват. Но все пак е трудно.

Състоянието на партньора

Американският психиатър Мъри Боуен казва, че семейството е система, в която участниците си влияят един на друг. Изследвания са показали, че жените, които получават стабилна емоционална подкрепа от партньорите си, не страдат от следродилна депресия. Това правило е валидно и за мъжете, защото депресията при тях е свързана преди всичко със състоянието на майката. Ако тя е в тежко емоционално състояние, те поемат основната грижа за детето върху себе си и усвояват новата си роля съвсем сами, без да има с кого да споделят мислите и притесненията си.

Нереалистичните очаквания

По правило мъжете рядко обсъждат с родителите и колегите си трудностите свързани с очакването и отглеждането на детето. Затова и шансовете да си формират адекватна представа за родителството са значително по-малки, отколкото при жените. Австралийските психолози Трейси Маскат и Карън Торп анкетирали двойки, които очакват дете за представата им за новороденото. Месеци след раждането отново се срещнали с двойките. Оказало се, че родителите с идеалистични представи са непрекъснато тревожни и разочаровани. Добре се справяли с трудностите двойки, които били подготвени за много по-сериозно изпитание.

Какво казват бащите

Всички, които са имали подобни проблеми, го обясняват с новите обстоятелства в семейството. Твърде много промени – режимът на детето не съвпада с режима на работещия родител. Мъж, който ръководи пиар агенция, споделя, че се опитвал вечер да помага на жена си. Наложило се да отлага допълнителната си работа, което му създало напрежение в офиса. Други мъже подхождат философски към новата ситуация и твърдят, че животът им се е променил напълно, че са преосмислили ценностите си. На мен ми тежеше това, че напуснах работа. Понякога ми се искаше да зарежа всичко, да си взема компютъра и да се заровя в текстовете си. В крайна сметка намерих изход – започнах да работя на непълно работно време. Стана още по-тежко физически, но в емоционален план се почувствах значително по-добре.

Как да се справим със следродилната депресия

Мнението на специалистите

Най-важното е да признаем пред себе си, че депресията съществува. Дори това да е леката й форма или да са само отделни симптоми. После можем да поискаме помощ от жената до себе си, от близките и приятелите. Ако това не помага е време да посетим специалист.

Д-р Крейг Гарфийлд от Школата по медицина Файнберг казва, че от подкрепа се нуждаят всички бащи, дори да нямат депресия. Трудностите идват от факта, че татковците не търсят помощ и затова проблемите им трудно могат да бъдат забелязани. И едно много важно различие – майките в депресия стават потиснати и апатични, а бащите в депресия – агресивни, избягват трудностите. Гарфийлд препоръчва да се търси съдействие и от педиатъра на детето, но в много от случаите, той просто няма капацитета да окаже професионална помощ, макар практиката да сочи, че с неговите напътствия бащите се справят с проблемите далеч по-добре от майките.

Какво казват бащите

Почти всички мъже, с които говорих, твърдят, че са се справили по един единствен начин – просто са търпели и са свикнали. Всяко дете има един огромен плюс – докато расте, ти свикваш с ролята си на родител. Някои успяват да се наспят в почивните дни. Други признават, че ги е спасило чувството им за хумор. На мен ми помагаха разходките с дъщеря ми. През първите 6 месеца тя кротко спеше в количката си, аз се разхождах и слушах музика от телефона си. После престана да спи, но дойде лятото. Тогава започнахме да тичаме, да изучаваме дърветата и птиците в парка, да играем.

Макар никой от бащите, с които разговарях, да не определи състоянието си като депресивно, това не означава, че проблеми няма. Просто не желаят да ги споделят, заради опасенията, че няма да бъдат разбрани правилно. Но е въпрос на време и тези предразсъдъци да бъдат преодолени.

А как да предотвратим появата на това състояние?

Реалистичните очаквания са една от най-важните съставки на щастливото родителство.

Партньорите трябва да са готови за сериозните промени в живота и в отношенията им и да са наясно, че усвояването на новата роля е важно колкото за жената, толкова и за мъжа. Взаимната подкрепа, готовността да изслушаш другия и да го подкрепиш правят трудностите по-лесно преодолими.

Препоръчваме ви още:

Не било чак толкова страшно

Бебето не е рестарт, а ъпгрейд

Роди се човек - история в снимки

Днешните родители поставят твърде високи изисквания към себе си, тревожат се да не допуснат грешка във възпитанието на децата си. Затова и лесно могат да попаднат в капана на безкрайните сравнения с другите, да търсят някакви външни критерии за успешност или неуспешност.

Обобщавайки своите наблюдения като клиничен психолог, Надин ван дер Линден съставя списък с признаците, по които можем да сме сигурни, че на детето му е провървяло с родителите.

1. Детето ви демонстрира широк спектър от емоции във ваше присъствие.

Понякога сблъсъкът със силните емоции на детето може да бъде труден опит. Ние не бихме искали те да са толкова много, но способността му да изразява гнева, тъгата или страха си във ваше присъствие означава, че се чувства в безопасност с вас. Обезпокоителни са ситуациите, в които то крие чувствата си от родителите. Това е сигнал за проблем в отношенията. Затова не забранявайте на детето да изразява емоциите си и не се опитвайте да го разсейвате, за да отвлечете вниманието му от тях. По-добре е да му отделите внимание и да покажете, че признавате и приемате чувствата му: „Удряш с юмрук по стената, значи си много ядосан. И всичко е заради това, че сестра ти не е позволила да играеш с играчките й.“ Това показва на детето, че можете да издържите проявата на емоции и знаете причината за тях.

2. Детето ви търси вас, когато изпитва болка или има проблем.

Ако то е в затруднена ситуация и идва първо при вас, означава, че наистина сте вложили много труд в изграждането на отношенията помежду ви. Вие сте осигурили безопасно пространство, където детето може да се приюти, когато му трябва помощ. Добър начин да създадете този навик е винаги да го посрещате с разтворени обятия и с готовност да изслушвате проблемите му, дори да ви се струват незначителни. Това помага на малкия човек да се открие и да сподели с вас трудностите си.

3. Детето ви споделя мислите и чувствата си, без да се страхува от вашата реакция.

Това е важен знак, че имате открити отношения, в които има приемане и гъвкавост. Някои родители неволно снижават степента на откритост в отношенията с децата си със прекалено строгите си реакции на техните възгледи и емоции, когато не им харесват, или когато поставят под съмнение родителския им авторитет. Можете да подхранвате откритостта на детето като приемате мислите и емоциите му без да се притеснявате, че това ви прави лоши родители. За други, децата са толкова безпомощни, че не искат да ги обременяват със собствените си преживявания. Като психолог аз се тревожа също, когато родителите казват: „Детето ми е моята опора.“ Родителите трябва да са опора за децата си, а не обратното.Ако ви е необходима подкрепа, за да се справите със собствените си чувства, обърнете се към друг възрастен, не към детето си.

4. Вие не унижавате детето си, не го засрамвате и не му слагате етикети – лош, капризен, мързелив и т.н.

Ако хлапето изяде всички шоколадови бисквити, без да ги сподели с останалите, умният родител ще каже: „В нашето семейство е прието децата да делят лакомствата си едно с друго. Как мислиш, с какво можеш да се извиниш на брат си и сестра си?“ Този подход силно се различава от изречено с яд: „Върви си в стаята! Мислиш само за себе си.“

5. Вие поощрявате детето да отстоява интересите си и да реализира своите таланти.

Навикът да защитаваш интересите си, смело да разкриваш таланта си формира у детето чувството, че е способно да овладее нещо, да стигне до някакъв връх. Така тренира упоритостта и постоянството си, има увлечения, които ще му помогнат да води интересен живот като тийнейджър и е добра профилактика срещу деструктивното поведение. Понякога родителите насочват интересите на децата към собствените си нереализирани мечти. Но когато подтикваме детето да постига нещо, изхождайки от лични мотиви, нещата не вървят както трябва, дори външно да изглежда иначе. Подобна възпитателна стратегия, създава у детето усещането че е незначително, че е притискано и контролирано.
Освен това, ако не успее, освен своето собствено разочарование, ще трябва да понесе и това на околните.

6. Поставяте ясни граници за допустимо поведение в името на безопасността му.

Добрите родители установяват ясни граници за допустимо поведение на децата си. Там, където това липсва, те могат да попаднат в неприятна ситуация, да се почувстват изгубени. Точно границите помагат на децата да се чувстват обичани и ценени, дори да не им допадат ограниченията.
Пример за разумни граници е точният режим за сън, спазването на добрия тон към всички в семейството, за тийнейджърите - забраната за алкохолни сбирки.

7. Работите над грешките си.

Способността да възстанови отношенията си с детето след конфликт е белег на мъдрия родител. Ако сте избухнали и сте се накрещели, е важно да възстановите прекъснатата връзка помежду си. Може да помогне разговор с детето за това как бихте искали вие да разрешите ситуацията. Помага и извинението, че силният афект ви е попречил да реагирате правилно.

И макар да е много примамливо да търсим критерии за „успешност“ в това колко добре чете детето, как здравословно се храни, как печели олимпиади и конкурси, успешното родителство е в нещо съвсем друго. То се изразява в способността да създадем безопасно пространство, в което детето ни може да расте и да се развива. В тези отношения значение имат не външните успехи, а любовта, уважението и привързаността един към друг.

Ето какво значи да си успешен родител.

Препоръчваме ви още: 

Къде се отглеждат най-щастливите деца

Добре дошли в клуба на идеалните майки

10 ценни урока за 10-годишните ни деца

Изборите, които правим за децата си

Автор: Габриела Кожухарова

Началото беше през 2008-а година, когато след 8 години работа като конферентен преводач, реших, че не искам повече да работя фул тайм (бях щатен преводач в една консултантска фирма), а искам да направя свой бизнес. В началото всички около мен мислеха, че това ще е преводаческа агенция, но първо, преводите са самотен бизнес, както добре знаем, а аз имам нужда от контакти с хора. Принципно съм човек, който се храни с енергията от общуването с други хора и това ми беше важно. Второ, бях стигнала до извода, че искам да се занимавам с деца. Първоначално идеята ми беше да направя детски парти център, тогава те точно започваха да стават много популярни, но пък бях живяла преди това 4 години в ЮАР и си бях изградила някаква представа как трябва да изглежда един такъв център – с бебешка зона с меки играчки, със зона за по-големи деца, тип джунгла – с въжен парк, басейн с топки и т.н., Лего-кът, кът за редене на пъзел, арт кът и т.н. Тоест, ако исках да направя това, което беше в представите ми, ми трябваше много голямо помещение (в ЮАР тези детски центрове са на огромна площ, но там пространствата са големи, земя много, както в Щатите). Аз обаче не можех да си позволя толкова голяма инвестиция в имот – било да купя или да наема, затова започнах да мисля кой от тези компоненти да е началото и реших, че ще започна с арт кът. От една страна, чисто практически, защото сестра ми има магазин за художнически материали и ми беше лесно да проуча какво има на пазара, освен това те предлагат демонстрации как се използват боите, които продават – бои, с които аз не бях запозната: за рисуване върху стъкло, върху коприна и т.н., а от друга страна, защото реших, че при арт заниманията има потенциал да не са само за деца, а и за възрастни. В София тогава нямаше места, където ако не си в ученическа възраст, а искаш да се занимаваш с някакво рисуване или приложна техника като хоби, да можеш да го правиш. Имаше школи за деца по читалищата главно и това е.

Та започнах аз, през февруари 2008 г. – напуснах работа, намерих едно помещение в центъра, близо до мястото, където живея, на ул. „Владайска“, зад Министерство на земеделието. Хванахме се с мъжа ми, спретнахме един ремонт (мисля, че откъм ремонти съм си изпълнила квотата за този живот), подредихме, нагласихме. Помещението беше на два етажа, с идеята долу да е кафе-бар, с коктейли, хубаво кафе, сокове и леки закуски, а горе – ателие за рисуване. Арт кафе, един вид! Да, ама не. Започна се ходенето по мъките с институции, ХЕИ, община – само като чуеха комбинацията от храна и деца, веднага ме отрязваха – не може бои в заведение за хранене, сертификация по система за безопасност на храните и т.н. Освен това имахме и много неприятен хазяин. Въпреки всичко, преминах през всички иглени уши, накупих хубава кафе машина, тостери, шейкъри, разбира се, бои за каквото си помислиш, наех почасово студенти от Художествената академия и започнахме – аз и едно момиче, на смени на кафето, две художнички, на смени в ателието – рисувателната част от работата. Обаче нещо не се получи, както си го мислех – аз си представях как ще има възможност от 10 до 20 ч. човек, когато си иска, да дойде да рисува, родителите могат да пият кафе долу, децата да се занимават, но никой не влизаше. Първо, не бях избрала добре помещението, беше в един безистен, хората минават, подминават, никой не знае каква перла се крие вътре. Второ, с тази „демокрация“ – който когато иска, има художник непрекъснато, не ставаше – хората имат нужда от структура, имат нужда да знаят начален/краен час, начална/крайна дата, а аз – лежерно – който, когато... Е, идваха по едно-две деца, родителите ги оставят и тичат да вършат неща – никой не обръщаше внимание на хубавото ни кафе и прекрасни коктейли, мъжът ми минаваше вечер да пие една бира, че да имаме оборот, да не оклюмвам съвсем.

Първите шест месеца беше кошмар – върви наем, заплати и осигуровки на трима души, а приходи никакви – покривахме тези разходи от семейните ни спестявания и от заплатата на мъжа ми (добре, че е IT). Междувременно обаче аз не се отчайвах (много) и продължавах да си мечтая да направя курс по рисуване за възрастни – с маслени бои. Тук вече не можах да се преборя с ХЕИ – маслени бои и терпентин в заведение за хранене (както беше регистрирано) – НЕ! За късмет в същия безистен, долу на нивото на земята, се даваше под наем още едно помещение, по-малко, и аз взех и него – специално за курса с маслени бои. Издържахме така по-малко от година, спестяванията се топяха, стартирахме курса с маслени бои с 5 човека (всички бяха мои и на преподавателката познати), но не беше достатъчно това да покрива разходите. Междувременно едната художничка каза, че иска да напусне, защото ще прави магистратура, другата – защото не си представяла така нещата и останахме аз и другото момиче от кафето – тя също беше художничка, завършваше „Педагогика на изобразителното изкуство“ в СУ. Тогава реших да затворя кафето, да се преместим в малкото помещение долу и да се концентрираме само върху курсовете по рисуване и приложно изкуство. Явно от нас бармани и кафеджии не излязоха. Питах Милена дали иска да остане и да продължим само със заниманията с деца, тя каза, че много я е страх от деца, но понеже вече се бяхме сприятелили и си допадахме като характери, реши да се престраши. Сега, 10 години по-късно, Милена още работи при мен и е един от най-уникалните преподаватели на детските групи, има си вече и собствено дете (на 2 години стана Крум), но за това по-късно.

И така 2009-а година започнахме аз, Милена – с децата и Ева – с курса по маслена живопис за възрастни. Децата ставаха все повече. Аз не се справях много добре с рекламата, защото не можехме да си позволим бюджет за това, но пък много се стараехме и обичахме заниманията с децата – всеки, който доведеше детето си при нас, разказваше на приятели и те започнаха да водят техните деца. Така, от уста на уста, нашите деца ставаха все повече и повече. Стана необходимо да взема още един човек – художник, за заниманията с децата, понеже Ева тогава все още работеше като учител в едно училище по изкуствата и водеше при нас само вечерния курс по маслена живопис. Следващият прекрасен човек, който дойде да работи в нашето ателие, беше приятелка на Милена – Силвето, студентка втора година „Стенопис“ в Художествената академия. Силвето също все още е част от нашия екип – изобщо аз си обичам хората, ние сме не само екип професионално, но и приятели, и споделяме общи нагласи към света, общ стандарт в отношението към клиентите, изобщо аз съм голяма късметлийка по отношение на хората, които работят при мен. Нескромно, но мисля, че и аз имам заслуга те да са при мен вече 10 години – първите четири години аз не вземах заплата – приходите ни все пак започнаха да стигат да покриваме разходите, но не и за заплата за мен, обаче за всичкото това време никога не съм забавила заплата на служител, винаги гледам да плащам преди уикенд, преди празници, преди да отиват на море и т.н, освен че винаги имат Коледен бонус, в последните години и още един бонус – обикновено в края на лятото, ако сме имали силна лятна школа или в края на май, ако сме имали силна учебна година. За мен това е много важно, за да се чувстват мотивирани хората, а особено ако работиш с краен клиент, ако работиш с деца и предоставяш услуга, която се предполага, че носи удоволствие на клиента, трябва да си мотивиран на 100%.

Връщам се към 2009-а – лятото отидохме в един затворен комплекс на морето да водим арт занимания, защото в София нямаше какво да правим, децата са насам-натам.

Междувременно хората в курсовете по маслена живопис също се увеличаваха – през септември 2009-а вече имахме две пълни групи по 6 човека и бяхме обявили записвания за трета. Концепцията ни беше (и все още е) – рисуване с чаша вино. Всеки курсист си избира от нашия каталог с репродукции какво му се рисува – пейзаж: морски, градски, стари къщи; портрет; декоративна, абстрактна композиция – каквото му харесва. Репродукцията служи за отправна точка, целта не е да се направи копие на картина, но човек непрофесионалист достатъчно се стресира, че не знае как да работи с боите, та да трябва допълнително да мисли и какво да нарисува. Затова гледа от „картинката“ и се концентрираме върху техниката за работа с маслени бои. Както казва Ева, детето като прохожда – първо го държиш за двете ръце, като се почувства по-уверено, пускаш едната и така, докато тръгне само. Та и с курсистите – първо изцяло гледат, после се осмеляват да добавят свои елементи, да махат елементи, да променят цветовете, докато накрая стигнат до етапа да направят своя композиция. Имаме хора, които рисуват при нас вече 8-9 години и да, те вече рисуват самостоятелно.

Октомври 2009-а – третата група се напълни, продължаваха да звънят хора за записване, нашите курсисти разказваха на свои познати и се „разроявахме“. Тук е моментът да кажа защо се казваме „Рояна“ – когато трябваше да регистрирам фирмата, точно се беше появил публичният Търговски регистър и трябваше да се плати за запазване на име. Чудех се аз какво име да измисля, че хем да има смисъл, хем да звучи добре и на български, и на английски, хем да не е префърцунено, хем да не е заето от някого другиго. Та – „Рояна“ идва от славянския глагол „роя се“ – като наричане исках да е – да се роят курсовете ни, видовете занимания, хората, които идват при нас, децата, изложбите, лагерите с рисуване.... Е, добре се нароихме за тези 10 години, явно съм добра орисница.

Та 2009-а година вече роенето вървеше с пълна сила. Скоро разбрах, че това помещение ни е малко, не можехме да събираме повече от 6 курсисти в група за маслената живопис, а се обаждаха още и още хора. Тогава – бързо, по Овенски, отворих сайт за имоти под наем и попаднах на помещение на ул. „Цар Самуил“ 22 – по това време синът ми вече беше тръгнал в първи клас, в училището на ул. „Цар Самуил“, освен това Ева живее на същата улица, малко по-надолу от ателието и училището, така че ми се стори особено подходящо като място. Обадих се и отидох на оглед още същия ден. Като влязох – се случи нещо много интересно: „видях“, просто си представих абсолютно реално масите, стативите, рисуващите хора. Не виждах замърсените стени, голото помещение, виждах със сърцето си и знаех, че това е моето място. Все пак, за всеки случай, помолих за втори оглед – отидохме с мъжа ми и с Ева и когато влязоха, те също бяха категорични – вземаме го. Вече девет години, всеки път като вляза, оглеждам помещението, гледам вече боядисаните и украсени с цветни картини стени, поемам дъх, за да усетя мириса на бои, на уют и на щастие, че това е моето място. Имало е случаи да съм болна, ама толкова зле, че не мога да мръдна, обаче трябва да отида до ателието нещо да свърша – след 15 минути там всичко ми е минало. Същото споделят и курсисти – казват „толкова ме болеше глава“ или „толкова ми беше криво днес, нямам настроение, лош ден, че даже се чудех дали да идвам на рисуване, ама добре, че дойдох, всичко ми мина“. Това е силата на цветовете, на уюта, на обичта, която изпитваме към нашите хора, на привързаността помежду ни като екип, на щастието, че сме заедно – всички ние, клиенти, преподаватели, приятели, едно голямо семейство наистина.

Междувременно сме имали всякакви ситуации: жена, която дойде много депресирана и самотна, защото децата й са в чужбина със семействата си – тя намери приятели при нас.

Жена, чийто мъж я изостави (криза на средната възраст – заради по-млада жена, с която е направил семейство), остави я в пълна финансова и емоционална безпомощност – но ние настояхме тя да продължи да идва на рисуване (без да плаща такса), защото идването при нас и контактуването с хората, с които вече беше станала приятелка, я спасяваха. Между другото, тя все още рисува при нас – вече е станала отново самостоятелна и си плаща таксата.

Жена, чийто съпруг, с когото имаше много близка връзка, почина внезапно – тя беше на рисуване първата сряда след погребението и идва редовно, защото ние сме нейното място за утеха.

Жена, която дойде на рисуване при нас, междувременно се запозна с бъдещия си съпруг, първото им съвместно пътуване като гаджета беше на пленер с нас (това е три-четиридневна почивка с рисуване, каквито правим веднъж или два пъти в годината – Пловдив, Синеморец, Тасос, Габровски Балкан, това лято ще сме във Велико Търново), после се ожениха, тя беше бременна в 6-ия месец, когато и двамата пак бяха на пленер с нас, на Тасос, сега малката госпожица е на 2 ½ години и майката продължава да идва на рисуване.

Имаме и още едно бебе на курсистка, което се роди „при нас“, вече е на 4 години и майката, освен че идва в курса по рисуване с маслени бои за възрастни, идва заедно с детето в нашия Арт бебешориум (програмата ни за деца от 3 до 5 години, придружени от родител).

Междувременно ние живеем заедно с нашите курсисти – както казах, те се женят, раждат деца, раждат им се внуци (някои от тези внуци също рисуват при нас), децата им отиват да учат в чужбина (и се връщат, започват работа в България), те самите намират професионална реализация в чужбина и заминават за известно време, някои се връщат и пак рисуват при нас, разделят се с партньор, загубват близки хора – живот, в пълното му многообразие...

В момента активно рисуващи при нас са около 50 човека – възрастни – за тях имаме курс по маслена живопис, акварел, керамика и грънчарство, декоративни техники в рисуването (с акрилни бои), рисувана коприна, стъклопис, рисуване на мандали. А за тези 10 години не знам точно колко възрастни са рисували при нас, но предполагам, че бройката надхвърля 300.

Децата – децата пораснаха пред очите ни, сега като отидем на лагер, най-големите са на по 16-17 вече, а започнаха при нас, когато бяха в първи клас. Имаме няколко деца, които завършват Приложното училище или Художествената гимназия – поискаха да станат художници заради нас. Има деца, които отидоха да учат архитектура, дизайн, текстил – в чужбина, след като си направиха и портфолиото при нас. Има деца, които искат да правят стаж при нас – вече са 11-12-и клас, най-смешното е едно момиченце, което вероятно ще прави стаж при нас през лятото, а самата тя беше от най-палавите във ваканционната ни школа – а, да, от 2010-а година вече работим целогодишно, не се чудим в кой комплекс на морето да отидем да търсим деца, ами децата са при нас, в школата, целодневно през ваканциите, от 8.30 до 18 ч. – по цял ден рисуваме, моделираме, играем, ходим на екскурзии – Витоша, Цари Мали град, Етрополски манастир, конни бази, екопътеки, изложби, музеи, по цял ден се забавляваме, даже някой път едва събираме децата – капацитетът на ателието е 20 деца, а записванията са повече. Когато родителите идват да ги вземат в 18 ч., редовно се чува: „Е, защо толкова рано идваш, изчакай ме малко да си довършим“. Родителите ни питат: „Какво ги правите, че цял ден не им стига и не искат да си тръгват?“ Отговорът е: „Обичаме ги!“ И те го знаят, усещат го... Обичаме си ателието, обичаме се помежду си, обичаме си децата, обичаме си възрастните, обичаме си работата, а обичта е най-силната движеща сила!!!

С децата също сме били свидетели на какви ли не съдби:

Дете с майка алкохоличка – идваше да ни пита може ли да остане при нас в Клуба, докато майката изтрезнее, защото го гонеше от къщи, мислеше, че трябва да е на училище.

Дете, чийто баща изостави семейството си и майката дойде да ни помоли детето да продължи да идва при нас (без такса, защото тя вече не можеше да си позволи никакви допълнителни разходи), за да не стават твърде много промени в живота му, да не губи още нещо, което обича...

Имаме две деца, чиито майки починаха – с едното не знаем какво стана, преместиха се и то спря да идва, другото все още рисува при нас, идва и на лагери, правеше страшни кризи в началото, но бащата твърдо настояваше, че трябва да продължи да идва и че рисуването му помага, и е така – две години по-късно сякаш нещата са овладени, доколкото може загубата на майката в детска възраст да бъде преодоляна...

Имаме доста деца от едно семейство – в смисъл, големият брат или сестра са идвали при нас, сега малките са при нас.

Следим кой в коя гимназия е приет, първи любовни трепети (включително и на лагерите), учим се как да живеем заедно, без да се караме – някой може да те дразни, но това не е основание да се държиш лошо. Особено когато децата са при нас целодневно, се случват какви ли не неща – скарвания помежду им, имали сме случай да ни откраднат пари от касата (! – две деца), както и да откраднат боички (разни бляскави маркери, които много са им харесали) – това е животът, всичко се случва, деца са, наша работа е, на възрастните, да ги научим какво е добре и какво не е добре да се прави.

Като екип преминахме през едно много голямо изпитание - през 2015-а г. на моя мъж му предложиха работа в Ирландия и взехме решение да заминем – заради неговото професионално развитие, заради образованието на сина ми. Мислех си, че няма да ми е толкова трудно да създам организация, аз съм си пътешественик по душа – ще се прибирам в България на месец и половина-два, за изложбите, пленерите... Не бях и предполагала колко ще ми липсва ателието! Все едно сърцето ми беше разкъсано на две – в едната страна е семейството ми, в другата... другото ми семейство. По същото време се оказа, че Милена е бременна. Така че станахме две основни фигури, излизащи от работния режим по едно и също време. За щастие, Ева вече беше дошла на пълен работен ден при нас, в екипа ни се беше появила и Ели (която от юни до септември работи в Созопол, но през учебната година е при нас), взехме и още един много свеж елемент – Диляна, която с чаровната си усмивка и неизтощима енергия се вписа от раз в екипа. Справихме се! На 1 януари 2016-а година се роди първото бебе на екипа на Арт клуб Рояна – Крум на Милена. А на 24 юли 2017-а г. се роди и второто бебе (малко неочаквано, но много обичано) – Йоана, на най-новия член на екипа Диляна. Точно се чудех какво ще правим сега и ето, че Милена каза, че пуска Крум на ясла и се връща на работа. А най-новото решение е и моето лично, семейно решение – през юни 2018-а предстои да се върнем и ние, семейно, Ирландия не се оказа нашето място. Или пък може би е време сърцето ми отново да стане цяло.

Малко факти: в момента водим арт занимания в една частна детска градина, в училището до ателието (същото това училище на ул. „Цар Самуил“), в едно училище в Бояна, в Англо-американското училище в София.

Имаме занимания по маслена живопис, акварел, керамика и грънчарство, стъклопис, рисувана коприна, декоративно рисуване с акрилни бои, мандали – за възрастни; за децата – комбинирана програма от рисуване, приложни изкуства и керамика.

Ателието работи без почивен ден – от понеделник до неделя, от 11 до 21 ч.

При нас през тази учебна година рисуват около 200 деца и 50 възрастни. Роене, какво да се прави!

Това е, опитах се да е кратко, но някак май не ми се получи много. Оказа се, че 10 години наистина са много време. Интересното е, че се чудех в началото как да започна и какво да включа, а като започнах да пиша, всичко се изливаше, сякаш само е чакало. Написах всичко това в самолета, по време на полета от Дъблин до София, прибирам се отново за 2 седмици, да си поработя, да си поиграя с децата (идва междусрочна ваканция, а междувременно и грипна обявиха), да пия вино и да рисувам с възрастните, да се почувствам цяла.

Иска ми се, живот и здраве, през септември да направя голямо парти за 10-ия рожден ден на Клуба, да поканим всички тези хора, семейства, пораснали деца, колеги, бебетата на колегите и изобщо да си направим един истински празник. Щастлив човек съм аз. Толкова съм щастлива, че имам всичко това!

Снимки: Арт клуб Рояна

Може да разгледате сайта на арт клуб Рояна на този адрес или във фейсбук.

Препоръчваме ви още и За веселата лудница на една мама преводач, както и Мечта за работа vs работа мечта.

А ако се колебаете дали да започнете нещо свое, прочетете тази статия.

Или кратък пътеводител за разшифроване на тийнове

Автор: Ина Зарева

Тряскане на врата – в зависимост от нютоните, с които е упражнено насилието върху пострадалата, може да се направят прогнози за нивото на гадостта на деня в сантиметри.

Опит за поздрав – всякакви нечленоразделни звуци, мученета и ръмженета са допустими. Звучността им съответства на степента на глад, който тийнът очаква да бъде задоволен на секундата.

Цели фрази - "Ооо, баща!"; "Майка ми!"; "Здр."; "Ко стаа?"; "Оооо!" – демонстрират свръхгузно поведение. Проведете три кръстосани разпита, детектор на лъжата и екзорсизъм едновременно.

Заключени в банята. Тийновете стоят в банята по три причини – когато са щастливи, когато са нещастни, когато не им пука.

Дрехи – освен ако дрехите сами не изпълзят от тялото на тийнейджъра и не потърсят политическо убежище в пералнята, не очаквайте смяната им. Всеки опит да ги вземете се възприема като опит за скалпиране. И той реално - е.

Прическа – ако косата на тийна като консистенция, цвят и мирис не се е променила от трети клас, по нея не са провеждани никакви цветни, химически, гравьорски и металургични процедури, спешно го заведете на лекар. Нещо в здравословното му състояние не е наред!

Тунинг – ако все още тийнът не е обелил и дума за пиърсинг, татуси и флешове, значи или тялото му вече се е сдобило с всичко изброено, но вие не го виждате, или тийнът крои нещо по-грандиозно тип Ван Гог.

Храна – това е еднорогът, за когото се кълнете, че вчера сте го оставили в хладилника, но днес от него няма дори цветен бонбон. Останалите членове на семейството ви гледат със смесица от укор и съжаление. Тийнът се кълне, че нищо не е хапвал от три дни и забърсва трохите от устата си с ръкав.

Учене – това е свръхсекретна мисия, за която тийновете не говорят никога и за нищо на света. Някой път мисиите са успешни и героят от войната се въргаля три дни стенещ в леглото си, защото битката за тройката по история е била по-тежка от тази на Шипка.

Време – понятието е разтегливо, точно колкото и мешката на всеки уважаващ себе си тийн. Като е казал, че ще си изхвърли боклука от банята, ще го направи. Няма нужда да му напомняте и в деня на бала.

Чувства – ако си представите как кактус се опитва да целуне пеперуда и таралеж гони колибри, може да добиете бегла представа за екстраординарната сетивност на тийнейджъра.

Деликатност – таралежът и кактусът заедно се спускат върху коприна. После играят мач с полученото кълбо конци.

Адекватност – пиян гюлехвъргач чисти леща с боксови ръкавици. За всяко паднало зърно пада на колене и дълбоко се разкайва.

Непосредствени мечти и цели – да яде, да яде, да яде. След десет години? Ще яде, ще яде, ще яде.

Най-големият страх на тийнейджъра? Да не остане гладен.

Най-големият жест, който можете да очаквате от тийнейджъра? Да не ви снима, докато крещите истерично пред бележника му и да качи записа в мрежата. Но не разчитайте прекалено.

Трите суперсили на тийнейджъра – да спи, да яде, да спи и да яде едновременно.

Най-странното състояние на тийнейджъра – след десетчасов сън да се движи като разпоен робот на сметище, а торбичките под очите му да се удрят в коленете. Първо изключете рутера, после направете пълни кръвни.

Тийнейджърът внезапно е подредил и изчистил стаята си, изхвърлил е боклука, сменил е дрехите си? Обадете се светкавично на останалите родители и обявете тревога от трета степен.

Ако на въпроса за годишния му успех, с блеснал поглед ви отговаря: „Важното е да сме живи и здрави!“, тичайте веднага в училище. Може все още да има някакъв шанс да не повтаря годината.

Ако тийнът има лоши оценки – влюбен е. Ако оценките му рязко се подобрят – влюбен е. Ако тийнът разхожда кучето, ходи на училище и купува хляб – влюбен е. Ако тийнът не мърда от леглото си три дни – влюбен е. Ако тийнът диша – влюбен е.

Ако предоставите на тийна власт да промени света само с едно изречение, кое би било то?

„Ми квот - такова.“

Препоръчваме ви още:

Житие и страдание на тийнейджърския гардероб…

Оцеляване сред тийнейджъри: кафе, кафе и пак кафе

Гражданската война на семейство Пееви

Автор: д-р Валери Велев

Грипът е една от най-заразните вирусни инфекции, познати на човечеството. Предава се по въздушно-капков път или контактно, чрез пипане на заразени повърхности, където вирусът може да оцелее с часове, и последващо докосване с ръце на устата.

Във връзка с обявената на много места грипна ваканция е редно да поговорите сериозно с вашите деца. Обяснете им, че това е по-особена ваканция и има за цел не толкова забавление, колкото предпазване от заразяване. Идеалният вариант е, ако можете да задържите детето си у дома поне за 3-4 дни. Каузата си заслужава дотолкова, че да включите в арсенала на съблазняването всички „вредни навици“ – интернет, телевизия, конзоли и каквото ви хрумне. Повечето родители трудно биха задържали децата вкъщи, но може да им обяснят, че е далеч по-добре да прекарат ваканцията здрави.

За целта има  няколко прости правила:

Ако не може да са у дома, децата трябва да са на открито. Не в мола или киното, не на място, на което има тълпи. Тези дни ще е слънчево и приятно, насърчавайте ги да са навън.

Всеки трябва да носи в себе си влажни кърпички и често да бърше ръцете си. След прибиране у дома ръцете се мият веднага.

Когато кихате и кашляте, правете го не в дланта, чрез която ще заразявате повърхности, а в сгъвката на лакътя.

Маските не вършат особена работа, ако не ги сменяте често.

Проветрявайте помещенията на всеки час.

Ако вече сте се разболели (вие или детето):

Симптомите са висока температура, суха кашлица, мускулни болки. Ако детето киха, тече му носа и подскача из къщи, значи не е с грип, а някоя банална респираторна инфекция. Грипът рядко протича с хрема, а и няма нужда да ви казвам да останете на легло. Той буквално ви събаря.

Грипът е вирусно заболяване, антибиотиците няма да помогнат.  В аптеките има отличен противовирусен препарат, но ако не започнете да го приемате до 36-ия час от началото на заболяването той няма да помогне.

Не се плашете от повишената температура. Това е начин организмът да се справи с инфекцията. Ако тя е до 38.5 °С не давайте медикаменти, а поразсъблечете детето. Можете да поставяте студени компреси под мишниците и между бедрата – там минават големи кръвоносни съдове.

Когато давате препарат срещу висока температура и четете листовката, обикновено за съответната възраст е дадена дозировка от-до в милилитри. Дайте по-високата доза и имайте търпение да подейства. Не мерете температурата на всеки петнайсет минути. Обикновено ибупрофенът я сваля за около 30-40 минути, а парацетамолът за около час.

Не блъскайте детето с „препарати за засилване на имунитета“ независимо дали е здраво или вече е болно. Няма такива медикаменти, които да „засилват имунитета“ от днес за утре, а и при здрави деца не е нужно. Витамини всеки ден няма да навредят, няма и да помогнат. Това което ще направи детето е да изпикае дадените за препарата пари, защото така отделяме тези свръхпродукти.

На последно място, но не и като значение – не насилвайте болното дете да яде. То само ще реши кога и колко. Настоявайте обаче да пие повече течности.

Съветвайте се с лекаря си, но не тичайте панически в спешното за всяка вдигната температура. Така е по-вероятно да заразите детето или себе си.

Бележка на редактора: Лесно може да разберете щама на грипа с лабораторен тест, а вече има такива и в аптеката. 

За автора:

Д-р Валери Велев е завършил медицина в МУ София. Има признати специалности по медицинска биология (2008 г.) и медицинска паразитология (2015 г.), специализант е по инфекциозни болести от 2016 г. Доктор  „инфекциозни болести" към МУ София. Клиничните му интереси са детски инфекциозни болести, паразитози, чревни инфекции. От 2004 до 2011 г.  е асистент и главен асистент в Катедра по биология на МУ София. От 2011 г. е асистент в Катедра по инфекциозни болести, паразитология и тропическа медицина на МУ София и лекар в Детска клиника на СБАЛИПБ "Проф. Ив. Киров". 

Препоръчваме ви още:

Моят приятел сополът

Природата ще реши проблема, но скъпо

Препоръките на д-р Масларски

Автор: Ина Зарева

Разбира се, че всички бяхме влюбени в него. Той дойде внезапно в скучната ни гимназия, оглави класа ни и изведнъж училището се превърна в сцена. Надпреварата не само надмина седмокласната истерия – кой къде ще успее да влезе, хвалбите с пушене и подвизи с гаджета, но тези съревнования останаха омаломощени и напълно изпразнени от съдържание. Бяхме най-ексцентричният клас и учителите изпитваха истински мъки да се занимават с нас. Всеки беше кой от кой по-голям индивидуалист, но по някакви странни причини, помежду ни имаше много силна и необяснима сплав, която ни правеше изключително сплотен и задружен клас. Какъвто и проблем да имаше някой от нас, зад гърба му бяха всички. Да, никак не им беше лесно и на учителите, и на родителите ни. Бяхме прекалено умни, за да учим, прекалено свободни, за да стоим във всеки час, прекалено нахални, за да чуем когото и да било.

Докато не дойде той. И надпреварата започна. Кой ще го впечатли, изненада и зарадва повече. Кой ще поправи лошите оценки пръв, кой няма да има нито едно отсъствие за седмицата, кой ще бъде първият изпитан в неговия час.

Под кълбета от евтини цигари, кани с кафе и препълнени с пържени картофи чинии, ние учехме ли, учехме, изпитвахме се един друг, разказвахме на глас дългите си уроци, смеехме се на нелепости в учебниците и за първи път в живота ни истински ни пукаше. Живот, в който интернет и гугъл не съществуваха. Бяхме само ние, пожълтелите страници и опърничавостта ни, която следваше да бъде опитомена.

Освен оценките и одобрителната усмивка, за която всички копнеехме, имаше и нещо друго, което целяха усилията ни. Часовете на класния. Ако се бяхме държали добре, ако никой не се беше оплаквал от нас през изминалите дни, ако пазехме тишина, то тогава в този единствен и чакан през цялата седмица час, той ставаше от бюрото си, слизаше от подиума, сядаше по хлапашки на някой чин и ставаше един от нас. Говорехме си за всичко. Мислехме, предизвиквахме се, спорехме, смеехме се. Най-накрая имаше някой, който ни разбира, който ни вярва и най-вече, който ни възприема като личности, всяка със своето съзвездие от проблеми и преживявания, а не само поредната статистическа бройка ученици.

Въпреки бушуващите хормони и неофициалната момичешка класация коя с колко по-голямо от нея момче ще ходи (за което горките ни съученици отчаяно се опитваха да пускат бради, да се обличат и държат като по-големи), нашето влюбване в учителя ни не беше типичното, повърхностно и захласващо. Ние бяхме влюбени във вселената, която се носеше около него. А в центъра на тази вселена, беше тя – неговата жена.

Той ни гледаше с насмешка как облицоваме лицата си във всевъзможни мазила, гримове и разцветки. През междучасията разпъвахме козметични палитри, на които всеки професионален гримьор можеше да завиди, но накрая се случваше така, че всички изглеждахме еднакво нелепо. Едно и също червило беше обиколило редиците, един цвят сенки се ронеха върху почти всички очи, независимо от цвета на ирисите им. Момчетата само сумтяха и обръщаха очи, а той проследяваше този комичен панаир на суетата, усмихваше се сдържано и казваше простичко:

- Не знам, момичета, но жена ми има различен цвят червило за всеки тоалет, блуза, шал. Не може така като вас.

И това беше. Ние изтичвахме до тоалетните, измивахме маските, в които доброволно бяхме потънали и се връщахме отново естествено хубави и индивидуални. Жената на учителя ни беше преподала първия урок по стил, без изобщо някога да я бяхме виждали.

Постепенно уроците ставаха все повече и повече – каква музика обича, кои книги са ѝ любими, в кои актьори е влюбена – той ги изброяваше със смях и сподавено мърморене.

Но най-големият урок, който тази необикновена жена мистично ни преподаваше, беше да виждаме как той през всяко голямо междучасие, обличаше сакото си, взимаше чантата си и хукваше към нея. Буквално. Виждахме го да се носи между блоковете към дома им, като че това беше сърцевината на неговия ден, най-важното заради което изобщо се е събудил, дошъл е на работа, издържал е всичко до това толкова чакано междучасие, в което да тича отново към нея.

Когато се връщаше, очите му бяха пълни с толкова много любов, че дори хващайки ни да поправяме смело оценки и отсъствия в дневника, само поклащаше глава и отново усмихнат ни оставаше засрамени повече от всякога.

Урокът по стил се бе превърнал в урок по живеене – вече знаехме каква е разликата между самовлюбен мъж и мъж, който е влюбен - как се държат, обличат, изглеждат. Новата му риза – беше нова история за нас, която въображенията ни разпалваха. Различен парфюм – започвахме да подсвиркваме и той сядаше, почервенял зад бюрото и със смях се опитваше да ни укроти. Накрая признаваше, че са имали повод и това е подаръкът му от нея. Вече знаехме защо е толкова магнетично привлекателен и омайващо въздействащ – върху него се носеше тя, нейната музика, стил, вкус, смях, обич.

Всички момичета искахме да приличаме на тази негова толкова специална жена, която никога не бяхме виждали, а момчетата копираха вече дори смеха и мимиките му.

Не, ние не бяхме влюбени в него. Ние бяхме влюбени в мечтата за любов като тяхната.

Тя стана пътеводна в живота ни, влияеше върху изборите ни, криеше се в решенията ни, изненадваше ни в самотата ни.

Години по-късно, аз все така внимавам за избора на червило сутрин и гледам тайно през прозореца вечер - колко бързо крачи съпругът ми към вкъщи.

Днес учителят ни се сбогува с тази наша обща любима жена. Тя ще го чака до следващото междучасие, когато ще се срещнат някъде във времето. Той вече няма да бърза за никъде, а хлапашкият му, посребрял перчем ще се оглежда само в обувките му, вместо в нейните любящи очи. И все пак той ще знае коя риза да облече сутрин, защото тя ще намери начин да му покаже.

За нас остава да не бягаме никога от най-важния час по любов и да благодарим за уроците.

Препоръчваме ви още:

Болезнено откровените мисли на един български учител

Три великолепни години… като учителка

Когато родителите не осъзнават, че трябва да помогнат на учителите

Автор: Роси Недялкова

Пиша тези редове като тих шепот, свистящ в притаената ми душа; като крясък, късащ гласните ми струни. Пиша за теб, неспокойна майко, която преди няколко години стискаше в прегръдката си вързопче дългоочакван нов живот, а сега се чудиш, как да го побереш в неспокойното си като птичка в буря сърце.

Да, тя е различна! От почти осем години е моята дъщеричка, моето слънчице, моето вълшебство, моето събуждане и заспиване. Моята обич. Моята гимнастика за 43-годишни майки!

В документите пишеше здраво момиченце, родено от ромска майка, с нормално протекла бременност, нормално раждане, б.о. (без отклонения). Не ме и интересуваше. Аз вече държах в ръцете си моята дъщеря!

След месец започна да криви очичките. 9 диоптъра далекогледство. Най-красивото десетмесечно момиченце с очила!

Проходи. Живак! Капчица малка живак, която премества среднотежки мебели из къщи, отнася всички ъгли на завоите, тича, пада, става… дете! До дълбокото си заспиване в движение. Дете, казвах си… забравила съм, как са били момчетата. Две изгаряния в печка, без звук да издаде. Няколко посещения в спешното с рана на челото, сцепен език, падане по стълбите… дете. Като всички.

Първи клас. В чужда страна, с непознат език, слушан и учен година в детската градина. Седмица, две, три… „Детето ви се справя много зле, госпожо! И това не е заради езика. Никаква концентрация, проблем с фината моторика… иначе е много прилежна, готова да помогне на всички, но… е различна. Има проблем. Трябва да направим нещо. Моля Ви, потърсете помощ! Ние ще се включим също.“

Думи като гръмотевици! Като земетресение в ураган с гръмотевици. И едно майчино сърце, опитващо да направи връзка с разума. Да потърси там отговори, решения…

Първа терапия. Никакъв контрол над ръчичките. Като че за първи път я гледах да прави нещо и да не може да се справи с него. Потърси очите ми, а те едва задържаха, като изкорубена тараба цунамито, което прииждаше.

Месеци терапии, упражнения, рисуване, оцветяване, тичане… и на всяка крачка: „Мамо, обичам те!“, очакващо в болезнена несигурност отговора: „И аз те обичам, мами!“

Вече е на осем. Пише красиво, още брои пръстите си, докато смята. Намръщените човечета в тетрадката за диктовки постепенно започват да се усмихват и да слагат коронки. Утихването преди сън става все по-дълго, крачетата не се търкат едно в друго неспокойно. Морето се успокоява и дори плахо се показва слънце.

Борим се. Тя със своята несигурност, търсеща постоянни доказателства, че ще бъда тук и утре и… винаги. И когато разлее сока върху новата си ризка, и когато от тетрадката ме гледа намръщено човече, и когато страхливо ме разпитва за „онази жена“, и когато… Борим се. Аз със своята несигурност, дали давам всичко, дали някъде по кътчетата на душата ми има още нещо, макар и забравено и прашасало, което мога да дам и ще й е потребно.

Благодарна се моля Богу да я оставя да бъде себе си. Моя, но с чужда кръв, нейната си. До мен, но в своя си път!

Снимка: личен архив

Препоръчваме ви още:

Различното не е страшно

Специалната майка на Ния

Ерготерапията – професия от бъдещето

Автор: Каролина Дия

Текстовете ми тук може би създават впечатление, че само се ядосвам и протестирам. Вярвайте ми, много ми се иска да напиша нещо забавно или поне положително. Все още чакам този ден, но... когато се хванеш на хорото, трябва да го играеш докрай. Вече съм яхнала метлата и друг изход няма.

Сигурно сте чували за законопроекта „Да спасим жените” - за либерализация на закона за абортите в Полша. Много български страници съобщават, че беше отхвърлен от гласовете на управляващата в Полша партия „Право и справедливост”. Ако беше така, никой нямаше да се учуди. Те са против либерализацията и го казват откровено. Добре, но нали имаме някаква опозиция?

Да... ама не.

Имахме я преди изборите, когато ни обещаваха какво ли не. Имахме я и за кратко след тях, когато трябваше да покажат колко са модерни (за разлика от „Право и справедливост”, разбира се). Имахме я по време на „Черният протест”, защото тогава „трябваше” да отидат на някакъв протест, да си направят няколко селфита и да се похвалят с тях в социалните мрежи.

После дойде проектът „Да спасим жените”.

Ооп! Опозицията я няма. Депутатите или ги няма в парламента изобщо, или са там, но не гласуват, или гласуват против проекта. Въпреки обещанията си, въпреки че неведнъж казваха колко много подкрепят жените. Ето и няколко извинения:

„Нямах представа, че гласът ми е важен.”

„Политиците от моята партия все още нямат опит, не знаят как се гласува.”

„Аз не искам да убивам деца.”

„Не знаех, че това е само проект.”

Мисля, че сега много добре ще разберете смисъла на един виц, който стана изключително популярен тези дни: „Има три напълно излишни неща в живота – диетичната вода, алармата на Fiat Multipla и опозицията в полския парламент”. 

„Годината на жените” в Полша започна с протести. Хубаво начало, няма що: да осъзнаеш, че вече никой не те подкрепя, никой не поема никаква отговорност за изказванията си. Политиците няма да я поемат така или иначе, няма значение, какъв закон ще влезе в сила. „Опозицията” вече показа, че се страхува от свещениците и консерваторите. А когато забраните станат част от реалността... дали тези, които сега говорят за „правото на живот за всички” ще подкрепят децата със увреждания? Много, много се съмнявам. Моят личен опит подсказва нещо друго.

На 13 и 17 януари пак излязохме на улиците. Показахме „черен картон” на политиците, за да знаят, че сме тук и че нашият глас е важен.

„Пет дни след изборите започва да ми се повръща” – каза веднъж Пламен Константинов. В момента напълно го разбирам. Същевременно вярвам в милата ми родина. Дори когато тя постоянно ми съсипва светогледа.

Ядосвам се и протестирам не само за себе си. Боря се за тези, които сега са малки момиченца, но ще станат майки един ден. Боря се и за бъдещите ми деца.

Може би сега си мислите, че това не ви засяга. Дано никога не ви засегне. Пак се обръщам към вас, мили българки. Никога не забравяйте, че гласът на жените е важен. Казвайте „не”, ядосвайте се и протестирайте, когато ви отнемат правата. Няма значение какви са те.

Снимка: личен архив

Препоръчваме ви още:

Безумието в Полша - затвор за аборт

Черните кукумявки,черните шафрантии

Вие също

Феминичидио – италианската дума за женоубийство