Автор: Роси Недялкова

Пиша тези редове като тих шепот, свистящ в притаената ми душа; като крясък, късащ гласните ми струни. Пиша за теб, неспокойна майко, която преди няколко години стискаше в прегръдката си вързопче дългоочакван нов живот, а сега се чудиш, как да го побереш в неспокойното си като птичка в буря сърце.

Да, тя е различна! От почти осем години е моята дъщеричка, моето слънчице, моето вълшебство, моето събуждане и заспиване. Моята обич. Моята гимнастика за 43-годишни майки!

В документите пишеше здраво момиченце, родено от ромска майка, с нормално протекла бременност, нормално раждане, б.о. (без отклонения). Не ме и интересуваше. Аз вече държах в ръцете си моята дъщеря!

След месец започна да криви очичките. 9 диоптъра далекогледство. Най-красивото десетмесечно момиченце с очила!

Проходи. Живак! Капчица малка живак, която премества среднотежки мебели из къщи, отнася всички ъгли на завоите, тича, пада, става… дете! До дълбокото си заспиване в движение. Дете, казвах си… забравила съм, как са били момчетата. Две изгаряния в печка, без звук да издаде. Няколко посещения в спешното с рана на челото, сцепен език, падане по стълбите… дете. Като всички.

Първи клас. В чужда страна, с непознат език, слушан и учен година в детската градина. Седмица, две, три… „Детето ви се справя много зле, госпожо! И това не е заради езика. Никаква концентрация, проблем с фината моторика… иначе е много прилежна, готова да помогне на всички, но… е различна. Има проблем. Трябва да направим нещо. Моля Ви, потърсете помощ! Ние ще се включим също.“

Думи като гръмотевици! Като земетресение в ураган с гръмотевици. И едно майчино сърце, опитващо да направи връзка с разума. Да потърси там отговори, решения…

Първа терапия. Никакъв контрол над ръчичките. Като че за първи път я гледах да прави нещо и да не може да се справи с него. Потърси очите ми, а те едва задържаха, като изкорубена тараба цунамито, което прииждаше.

Месеци терапии, упражнения, рисуване, оцветяване, тичане… и на всяка крачка: „Мамо, обичам те!“, очакващо в болезнена несигурност отговора: „И аз те обичам, мами!“

Вече е на осем. Пише красиво, още брои пръстите си, докато смята. Намръщените човечета в тетрадката за диктовки постепенно започват да се усмихват и да слагат коронки. Утихването преди сън става все по-дълго, крачетата не се търкат едно в друго неспокойно. Морето се успокоява и дори плахо се показва слънце.

Борим се. Тя със своята несигурност, търсеща постоянни доказателства, че ще бъда тук и утре и… винаги. И когато разлее сока върху новата си ризка, и когато от тетрадката ме гледа намръщено човече, и когато страхливо ме разпитва за „онази жена“, и когато… Борим се. Аз със своята несигурност, дали давам всичко, дали някъде по кътчетата на душата ми има още нещо, макар и забравено и прашасало, което мога да дам и ще й е потребно.

Благодарна се моля Богу да я оставя да бъде себе си. Моя, но с чужда кръв, нейната си. До мен, но в своя си път!

Снимка: личен архив

Препоръчваме ви още:

Различното не е страшно

Специалната майка на Ния

Ерготерапията – професия от бъдещето