Автор: Ина Зарева

Разбира се, че всички бяхме влюбени в него. Той дойде внезапно в скучната ни гимназия, оглави класа ни и изведнъж училището се превърна в сцена. Надпреварата не само надмина седмокласната истерия – кой къде ще успее да влезе, хвалбите с пушене и подвизи с гаджета, но тези съревнования останаха омаломощени и напълно изпразнени от съдържание. Бяхме най-ексцентричният клас и учителите изпитваха истински мъки да се занимават с нас. Всеки беше кой от кой по-голям индивидуалист, но по някакви странни причини, помежду ни имаше много силна и необяснима сплав, която ни правеше изключително сплотен и задружен клас. Какъвто и проблем да имаше някой от нас, зад гърба му бяха всички. Да, никак не им беше лесно и на учителите, и на родителите ни. Бяхме прекалено умни, за да учим, прекалено свободни, за да стоим във всеки час, прекалено нахални, за да чуем когото и да било.

Докато не дойде той. И надпреварата започна. Кой ще го впечатли, изненада и зарадва повече. Кой ще поправи лошите оценки пръв, кой няма да има нито едно отсъствие за седмицата, кой ще бъде първият изпитан в неговия час.

Под кълбета от евтини цигари, кани с кафе и препълнени с пържени картофи чинии, ние учехме ли, учехме, изпитвахме се един друг, разказвахме на глас дългите си уроци, смеехме се на нелепости в учебниците и за първи път в живота ни истински ни пукаше. Живот, в който интернет и гугъл не съществуваха. Бяхме само ние, пожълтелите страници и опърничавостта ни, която следваше да бъде опитомена.

Освен оценките и одобрителната усмивка, за която всички копнеехме, имаше и нещо друго, което целяха усилията ни. Часовете на класния. Ако се бяхме държали добре, ако никой не се беше оплаквал от нас през изминалите дни, ако пазехме тишина, то тогава в този единствен и чакан през цялата седмица час, той ставаше от бюрото си, слизаше от подиума, сядаше по хлапашки на някой чин и ставаше един от нас. Говорехме си за всичко. Мислехме, предизвиквахме се, спорехме, смеехме се. Най-накрая имаше някой, който ни разбира, който ни вярва и най-вече, който ни възприема като личности, всяка със своето съзвездие от проблеми и преживявания, а не само поредната статистическа бройка ученици.

Въпреки бушуващите хормони и неофициалната момичешка класация коя с колко по-голямо от нея момче ще ходи (за което горките ни съученици отчаяно се опитваха да пускат бради, да се обличат и държат като по-големи), нашето влюбване в учителя ни не беше типичното, повърхностно и захласващо. Ние бяхме влюбени във вселената, която се носеше около него. А в центъра на тази вселена, беше тя – неговата жена.

Той ни гледаше с насмешка как облицоваме лицата си във всевъзможни мазила, гримове и разцветки. През междучасията разпъвахме козметични палитри, на които всеки професионален гримьор можеше да завиди, но накрая се случваше така, че всички изглеждахме еднакво нелепо. Едно и също червило беше обиколило редиците, един цвят сенки се ронеха върху почти всички очи, независимо от цвета на ирисите им. Момчетата само сумтяха и обръщаха очи, а той проследяваше този комичен панаир на суетата, усмихваше се сдържано и казваше простичко:

- Не знам, момичета, но жена ми има различен цвят червило за всеки тоалет, блуза, шал. Не може така като вас.

И това беше. Ние изтичвахме до тоалетните, измивахме маските, в които доброволно бяхме потънали и се връщахме отново естествено хубави и индивидуални. Жената на учителя ни беше преподала първия урок по стил, без изобщо някога да я бяхме виждали.

Постепенно уроците ставаха все повече и повече – каква музика обича, кои книги са ѝ любими, в кои актьори е влюбена – той ги изброяваше със смях и сподавено мърморене.

Но най-големият урок, който тази необикновена жена мистично ни преподаваше, беше да виждаме как той през всяко голямо междучасие, обличаше сакото си, взимаше чантата си и хукваше към нея. Буквално. Виждахме го да се носи между блоковете към дома им, като че това беше сърцевината на неговия ден, най-важното заради което изобщо се е събудил, дошъл е на работа, издържал е всичко до това толкова чакано междучасие, в което да тича отново към нея.

Когато се връщаше, очите му бяха пълни с толкова много любов, че дори хващайки ни да поправяме смело оценки и отсъствия в дневника, само поклащаше глава и отново усмихнат ни оставаше засрамени повече от всякога.

Урокът по стил се бе превърнал в урок по живеене – вече знаехме каква е разликата между самовлюбен мъж и мъж, който е влюбен - как се държат, обличат, изглеждат. Новата му риза – беше нова история за нас, която въображенията ни разпалваха. Различен парфюм – започвахме да подсвиркваме и той сядаше, почервенял зад бюрото и със смях се опитваше да ни укроти. Накрая признаваше, че са имали повод и това е подаръкът му от нея. Вече знаехме защо е толкова магнетично привлекателен и омайващо въздействащ – върху него се носеше тя, нейната музика, стил, вкус, смях, обич.

Всички момичета искахме да приличаме на тази негова толкова специална жена, която никога не бяхме виждали, а момчетата копираха вече дори смеха и мимиките му.

Не, ние не бяхме влюбени в него. Ние бяхме влюбени в мечтата за любов като тяхната.

Тя стана пътеводна в живота ни, влияеше върху изборите ни, криеше се в решенията ни, изненадваше ни в самотата ни.

Години по-късно, аз все така внимавам за избора на червило сутрин и гледам тайно през прозореца вечер - колко бързо крачи съпругът ми към вкъщи.

Днес учителят ни се сбогува с тази наша обща любима жена. Тя ще го чака до следващото междучасие, когато ще се срещнат някъде във времето. Той вече няма да бърза за никъде, а хлапашкият му, посребрял перчем ще се оглежда само в обувките му, вместо в нейните любящи очи. И все пак той ще знае коя риза да облече сутрин, защото тя ще намери начин да му покаже.

За нас остава да не бягаме никога от най-важния час по любов и да благодарим за уроците.

Препоръчваме ви още:

Болезнено откровените мисли на един български учител

Три великолепни години… като учителка

Когато родителите не осъзнават, че трябва да помогнат на учителите