Автор: Каролина Дия

Текстовете ми тук може би създават впечатление, че само се ядосвам и протестирам. Вярвайте ми, много ми се иска да напиша нещо забавно или поне положително. Все още чакам този ден, но... когато се хванеш на хорото, трябва да го играеш докрай. Вече съм яхнала метлата и друг изход няма.

Сигурно сте чували за законопроекта „Да спасим жените” - за либерализация на закона за абортите в Полша. Много български страници съобщават, че беше отхвърлен от гласовете на управляващата в Полша партия „Право и справедливост”. Ако беше така, никой нямаше да се учуди. Те са против либерализацията и го казват откровено. Добре, но нали имаме някаква опозиция?

Да... ама не.

Имахме я преди изборите, когато ни обещаваха какво ли не. Имахме я и за кратко след тях, когато трябваше да покажат колко са модерни (за разлика от „Право и справедливост”, разбира се). Имахме я по време на „Черният протест”, защото тогава „трябваше” да отидат на някакъв протест, да си направят няколко селфита и да се похвалят с тях в социалните мрежи.

После дойде проектът „Да спасим жените”.

Ооп! Опозицията я няма. Депутатите или ги няма в парламента изобщо, или са там, но не гласуват, или гласуват против проекта. Въпреки обещанията си, въпреки че неведнъж казваха колко много подкрепят жените. Ето и няколко извинения:

„Нямах представа, че гласът ми е важен.”

„Политиците от моята партия все още нямат опит, не знаят как се гласува.”

„Аз не искам да убивам деца.”

„Не знаех, че това е само проект.”

Мисля, че сега много добре ще разберете смисъла на един виц, който стана изключително популярен тези дни: „Има три напълно излишни неща в живота – диетичната вода, алармата на Fiat Multipla и опозицията в полския парламент”. 

„Годината на жените” в Полша започна с протести. Хубаво начало, няма що: да осъзнаеш, че вече никой не те подкрепя, никой не поема никаква отговорност за изказванията си. Политиците няма да я поемат така или иначе, няма значение, какъв закон ще влезе в сила. „Опозицията” вече показа, че се страхува от свещениците и консерваторите. А когато забраните станат част от реалността... дали тези, които сега говорят за „правото на живот за всички” ще подкрепят децата със увреждания? Много, много се съмнявам. Моят личен опит подсказва нещо друго.

На 13 и 17 януари пак излязохме на улиците. Показахме „черен картон” на политиците, за да знаят, че сме тук и че нашият глас е важен.

„Пет дни след изборите започва да ми се повръща” – каза веднъж Пламен Константинов. В момента напълно го разбирам. Същевременно вярвам в милата ми родина. Дори когато тя постоянно ми съсипва светогледа.

Ядосвам се и протестирам не само за себе си. Боря се за тези, които сега са малки момиченца, но ще станат майки един ден. Боря се и за бъдещите ми деца.

Може би сега си мислите, че това не ви засяга. Дано никога не ви засегне. Пак се обръщам към вас, мили българки. Никога не забравяйте, че гласът на жените е важен. Казвайте „не”, ядосвайте се и протестирайте, когато ви отнемат правата. Няма значение какви са те.

Снимка: личен архив

Препоръчваме ви още:

Безумието в Полша - затвор за аборт

Черните кукумявки,черните шафрантии

Вие също

Феминичидио – италианската дума за женоубийство