Автор: Стамена Марашева-Петкова

Като цяло българите обичат животните, не може да си кривим душата, това е факт. Да, факт е, че бабата от съседния вход храни 11 бездомни котки, факт е, че старците в парка хранят гълъбите и врабчетата, факт е, че ваша приятелка води на ветеринар блъснато от кола улично куче, факт е, че има много хора, помагащи безвъзмездно на животните. Също така е факт, че като видите ранено бездомно куче, ви се къса сърцето. Има едно "обаче". Обаче чак когато едно озверяло от глад и страх животно нападне, ние започваме да мислим за бездомните животни като за сериозен проблем. Има проблем с бездомните кучета, този проблем е, че са изхвърлени на произвола и гладът, и страхът ги карат да нападат.

И така, шофирах към вкъщи, минавайки през доста главна улица, там има съборена сграда, където живее глутница бездомни кучета. Явно изплашени от колата, кучетата я подгониха. От една страна и аз се изплаших, от друга - не исках да ударя и осакатя някое куче, а те бяха доста - над 5. Бяха заобиколили колата от всички страни и лаеха. Аз трябваше да продължа, за да не правя задръстване (добре че беше късно и нямаше движение), а и нямаше как да сляза, щяха да ме нападнат. Продължих с бавна скорост, с цел да не блъсна някое куче, обаче кучетата продължиха да лаят и гонят колата още по-настървено. Нямаше как да карам по-бързо, а вече бях стигнала до нас. Продължих и излязох на главен булевард, там успях да ускоря с 40км/ч, но кучетата продължаваха да тичат редом до колата. Имах чувството, че са коне, а не кучета. Цялата гонитба продължи повече от километър. Докато най-накрая се отказа и последното куче. Да, аз бях невредима. Да, кучетата също. Обаче тази случка ме накара да си задам някои въпроси започващи с “ако”. Ако не бях в колата и ме бяха подгонили кучетата? (Щях да бъда изядена, буквално!). Ако бях блъснала някое куче? (Щях да го убия или осакатя.). Може би трябваше да вмъкна по-горе, че срещу свърталището на глутницата има жилищна сграда, механа и детска ясла. Ако нападнат някой, живущ в близост, или ако нападнат някой човек, който отива към механата? И по-лошо - ами ако нападнат малко детенце? Искрено се надявам да не получа отговори на тези въпроси.

Както винаги бих погледнала от хумористичната част на нещата. Как ли са ми се смяли таксиджите, виждайки кола заобиколена от една сюрия кучета и пищяща жена вътре, която повтаря само: “Мише, ще го блъсна, Мише ще го блъсна” (Мишето е моят съпруг). Тъй като темата е доста сериозна, и въпреки че се разминах абсолютно невредима, този път няма да има хумористична част. Прекалено сериозен е този проблем.

Бездомните кучета са голям проблем, нагледали сме се на новини, разказващи как глутница е нападала хора. Животниките са гладни и уплашени, но в тях няма злоба, все пак не са хора. Те са изоставени, без грижа, размножават се, създават глутници и търсят спасение. Затова трябва да се погрижим за животните, по природа те са невинни, ние сме тези, които ги озлобяваме, като ги бием, държим гладни, позволяваме им да се размножават безразборно, не се грижим за тяхното здраве и така те стават преносители на зарази и паразити. Не е редно редом до дете, на детска площадка, да се разхожда бездомно куче. И трябва да подчертая, че по никакъв начин не съм против животните. Но не искам да сеят зараза и страх по улиците. Нека бездомните животинки живеят в приюти, където човек може да отиде и да си осинови, нека бъдат хранени, обезпаразитявани и кастрирани. Толкова ли е сложно? Няма пари ли? Ами, аз лично, нямам против да дарявам или да ми увеличят данъците с някой друг лев. Май, май просто някой нехае както за кучетата, така и за хората. Кой ли е?

Много въпроси зададох, но в заключение искам да получа отговор на един-единствен въпрос. Ако утре глутница кучета нападне и убие, само ще се създаде материал за новините ли, или ще се действа адекватно и хуманно?

Бел.ред. Тук ще си позволя да допълня към историята на Стамена и още нещо. Когато собственик, изхвърлил животинчето си, носи финансова отговорност за това, ще започнем да се отнасяме по-внимателно с домашните си любимци и няма да ги оставяме безпризорни. Когато кучетата се регистрират, чипират и кастрират, няма да създават поколение безразборно. Има много мерки, които могат да се вземат, за да се реши този проблем, и то хуманно. Но за жалост за него се пише и говори или на Световния ден на бездомните животни, или когато нахапят някое дете, или когато "доброжелател" се опита да реши проблема еднолично и хвърли отрова на клетите създания, така че да убие не само тях, ами и домашните им събратя...

Препоръчваме ви още:

Куче-касичка

Отровете кучетата! И децата отровете!

Едно от най-добрите решения, които съм вземала

Обещанията, които не изпълняваме

Възпитанието не е точно това, което си представяме, когато гледаме родителите отстрани. Виждаме на улицата дете, което се тръшка, и си мислим: „Не, моите деца в никакъв случай няма да се държат така.“ Също толкова категорични сме и когато става дума за сладоледа и захарния памук, за телевизора и компютъра, за кърменето на обществени места. Списъкът може да бъде безкраен. Всъщност към колко от собствените си правила се придържате, откакто станахте родители? Читателите на parents.com признават, че все пак не са успели да изпълнят всички свои обещания. Сигурно в споделените мнения ще откриете и себе си.

Правилата на хранене

„Никакви сладкиши за дъщеря ми, докато не тръгне на училище. Това обещание беше забравено още на първия й рожден ден, когато видях какъв възторг предизвика у нея тортата.“

„Бях се заклела, че никога няма да позволя на децата си да ядат в магазина продукти, които още не съм платила. Когато виждах подобни неща, адски се дразнех. До момента, когато родих две момчета, които крещят и тичат из супермаркета. Много по-лесно е да ги укротя, ако им позволя за изядат това, което са харесали.“

„Бях категорична, че никога няма да позволя на дъщеря си да яде пържени картофки, бонбони, пица, нещо неорганично или с ГМО. Не успях да се придържам дълго към тези правила. Но удържах през първите две години.“.

„Кълнях се, че моите деца няма да стъпят в Макдоналдс или в която и да било друга верига за бързо хранене… “.

Прочетохте ли

Аз съм мързелива майка?

Времето пред екрана

„Твърдо бях против непрекъснатото гледане на анимация. И досега ограничавам времето пред телевизора, но това е единственият начин да сготвя и просна прането.“

„Кълнях се, че няма да й позволя да гледа телевизор, преди да навърши 2 години. Но когато беше на годинка, разбрах, че майките също имат нужда от петминутна почивка.“

„Никакви телефони, ще й намирам други занимания... Сега телефонът е единственото, което може да я удържи, докато сменям памперса й.“

„Никакви телефони, таблети и други технологии до 5-годишна възраст. Когато стана на 2 вече знаеше как да разблокира моя телефон и да намери любимото си приложение. Сега е на 7 години и познанията й за технологиите ме шокират.“

Какво е

Синдром на електронния екран

Съвместният сън, шишето с биберон, биберон-залъгалката

„Бебето да спи при нас?! Кълнях се, че никога няма да допусна това. Удържах… 4 седмици. Понякога това е единственият начин детето да спи спокойно повече от час. А и аз имам нужда от почивка.“

„Бях се зарекла, че никога няма да храня бебето си с шише… Но се радвам, че споделих този момент с другите си деца и съпруга си.“

„Съвместен сън? Оказа се, че го обичам и не искам да пропусна сладките разговори, гъделичкането или бълнуването на децата си. Тези моменти са временни, затова им се наслаждавам.“

„Твърдях, че никога няма да й дам биберон. Година по-късно вече смятах, че няма да се притесня, дори ако е с биберон на сватбата си. И двете сме зависими от него.“

Голямо дете, пък с биберон!

Поведението на децата

„Бях си обещала, че моите деца ще се държат добре в ресторант. Да, в общи линии успяват, но са твърде шумни и постоянно скачат от местата си, играят с храната. Понякога усещам погледите на околните, които са без деца, и знам какво си мислят – че моите се държат като луди. Но когато живеете с деца, разбирате, че това е нормално поведение на тази възраст, макар отстрани да изглежда безумно.“

Чуждите деца ме вбесяват!

Когато стана родител, никога няма да…

„Казвах си, че никога няма да произнеса фразата: „Защото аз така казвам!“, но наруших това правило веднага, след като Емили проговори.“

„Твърдях, че никога няма да купя дреха с безумни комиксови герои. Сега гардеробът му е пълен точно с такива блузи.“

„Дразнеше ме всичко розово за момиченцата. Казвах си, че моето момиче няма да е сладникавата принцеса на мама. Сега имам 4-годишна дъщеря, която обича розовото, има дрехи, играчки, чаршафи и дори мебели с принцесите на Дисни.“

„Сигурна бях, че няма да кърмя пред когото и да било, защото това е много интимен момент. Сега кърмя, където сваря, само синът ми да е доволен и сит.“

„Заричах се, че никога няма да крещя на децата си. Но установявам, че често ми се случва. Никой не е идеален.“

„Бях си обещала, че ще отделям време за себе си и ще го прекарвам с приятели. Когато нямаш деца, мислиш, че това е лесно осъществимо. Сега много рядко си позволявам този разкош.“

Препоръчваме ви още:

Палав или нагъл?

Кой как отглежда децата си по света

Детето има право на всякакви чувства, но не и на всякакво поведение

Автор: Мария Касимова-Моасе

Когато ми отваря вратата на дома им, първото, което ми идва да й кажа е: “Малката, вашите вкъщи ли са?” Слабичка, спортно облечена, русолява, с небрежно прихваната на тила коса и широко усмихната,Тони прилича на тийнейджърка. Досещам се, че всъщност тя е едната основна половина от семейство Антония и Страхил Кюлюмови, само защото съм наясно, че у тях децата са две - син на двайсет и една и дъщеричка на осем. “Като момиченце си!”, й казвам, докато влизаме заедно в цветното им фамилно жилище и погледът ми се разхвърчава като ято пеперуди по картините, снимките и малките красиви предмети наоколо.

“Ами, ами… момиченце” - отвръща ми Тони и за първи път от много време виждам как пораснал човек се изчервява от свян. “Ето го момиченцетооо”, почти изпява тя и откъм кухнята долетява малката Яница - госпожица с две перфектни плитки покрай грейналото си лице, които, естествено, ми идва закачливо да подръпна. В отговор Яница деликатно хваща с два пръста кичур от косата ми и лекичко го опъва. Приятелки сме!

Нали знаете, че домовете олицетворяват общия дух на хората, които ги населяват? У Тони и Страхил някак веднага придобиваш усещането, че цялото семейство е наоколо, въпреки че в първите минути на гостуването ми там сме само ние трите. Константин, баткото на Яница, ще се появи след около половин час - като всеки уважаващ себе си млад човек, той спи до по-късно.

Страшко пък, както нарича съпруга си Тони, става в пет, за да може да прекара няколко часа в началото на деня с възрастната си майка. Прави така от години, абсолютно всяка сутрин, без изключение. Когато малко по-късно чуваме превъртането на ключ в ключалката на външната врата, Тони приповдигнато ми обявява: “Ето го и моето момче”. И след секунди Страхил се материализира в рамката на вратата.

Двамата са заедно вече двайсет и две години. Срещнали се в едно частно радио, където по онова време били колеги. Тони работела зад микрофона още като студентка, а пък Страхил Кюлюмов е едно от познатите новинарски имена от радиоефира на 90-те. Докато се разминавали в студиото, той от време на време я закачал, а тя абсолютно отказвала да му обърне внимание. “За мен той беше някакъв си плешив чичко с мустаци, който на всичкото отгоре е и с петнайсет години по-голям!”, признава през смях Тони. Когато била на пет години, татко й напуснал семейството си по баналната схема “любов с колежка” и така и повече не се поинтересувал от двете си малки дъщери. Пълното му отсъствие в живота на Тони е травма, с която във времето, в което среща Страхил, тя все още не може да се справи.

“Та ето едно такова същество - възприемано като различно от останалите, двайсет и една годишно и вече препатило, скромно, скрупольозно и изтъкано от комплекси и страхове - в една февруарска вечер се оказа за първи път поканено на вечеря от трийсет и шест годишен ерген и колега, при това с най-красивия глас на света, в който… признавам… вече се бях влюбила!”

С точно това обобщение Тони завършва тъжната част от разказа за себе си, а блясъчетата в очите й захващат началото на историята на една специална любов.

Защото - Та-даааааам! - русолявото притеснително момиче все пак приема поканата за вечеря! И за няколкото часа, прекарани заедно, Тони и Страшко не спират да си говорят, да се откриват един друг и бавно и полека да се влюбват. Всъщност не е било нито толкова бавно, нито толкова полека, защото и двамата наричат любовта си “безумна” и “помитаща”. Това и обяснява решението им само след три месеца да сключат брак.

Слънчевото семейство на Силвена

Така на 24 юни, точно на Еньовден, Антония Маринова и Страхил Кюлюмов си казват официално „Да!“. Константин се появява първо във вид на положителен тест за бременност след три месеца - като в приказките, където препятствията пред една мечта обикновено са три. Яница пък се ражда на 29.11.2009 г. - сбор от три единайсетици, както настоятелно отбелязва майка й - нумерологичното число на специалните хора. А малката Пипилота с двете плитки наистина е специално, слънчево дете - родена е със Синдром на Даун. Факт, който за малко помрачава щастието на тандема Тони - Страхил - толкова, колкото да разберат, че допълнителната хромозома на дъщеричката им всъщност е житейски подарък за семейството им.

Днес Тони, като председател на сдружението на родители на деца със Синдром на Даун, работи в името на тези различни деца и тяхното бъдеше. Страшко е нейната опора. “На стари години”, както закачливо казва Антония, се върнал към университетското си образование по философия и на шега, на майтап, след опита в радиото и няколко бизнес фалстарта, станал учител. Синът им Косьо е студент, а Яница е в първи клас. Докато пием заедно любимото им турско кафе, а аз топя една след друга какаовите домашни курабийки в него, се опитвам да разбера кое държи това семейство така здраво заедно. Колкото и да подпитвам обаче, въпросът ми увисва - и у двамата тази заедност е толкова естествена, че не могат да я отстранят, за да я опишат с думи. Твърдят, че си приличат в много неща, но са и много различни. Страхил слуша джаз, Тони предпочита БГ радио. Тя витае в облаците, той е заземяващият елемент. В същото време всички са съгласни, че Страхил е по-иновативният и по-дръзкият от двамата. Не крият, че са от двойките, които непрекъснато спорят за нещо. И двамата са характери и често семейният им баланс минава през бурни реакции. Важното обаче е, че са екип! Каквото и да става, взаимно се покачват на рамената си и оттам виждат светлината на хоризонта. Намерили са се и вече двайсет и две години не изпускат нишката един към друг. Заедно обичат да правят много неща - да си готвят и хапват хубаво, да си правят малки екскурзии, да ходят на море, да потъват в уюта на семейните празници, които и за двамата са време за пантофи, разговори и смях у дома.

“Има ли за мен останало кафенце?”, пита Страшко, докато аз се приготвям да си тръгна. “Май свърши, но ей сега ще ти направя ново!”, отговаря му Тони и го докосва по ръката.

Става ми мило от този малък жест за доставяне на радост. Представям си как затварят вратата след мен, а светът им отново си е само техен и цял. Понякога труден, често шумен от спорове и банални, делнични реплики, но споделен и отвоюван. Безопасен. Смислен. Завършен.

Ухаещ на турско кафе и домашно приготвени какаови бисквитки.

Историята на семейството на Антония и Страхил Кюлюмови е част от кампанията на "Верея" За повече здрави семейства. 
Mamaninja.bg е посланик на кампанията.

Препоръчваме ви още:

Историята на Зара и Иво, които са родили Дани и Вальо в сърцето си

Моето семейство х 3

За по-здрави семейства с доведен родител

Как ще реагирате, ако някой ви каже, че повече нямате право да четете любимата си книга, защото я намира за неподходяща за вас?

Ще се ядосате, ще се почувствате обидени и подценени. Ще се разбунтувате.

Точно това се случва с деветгодишната Ейми Ан Олингер, героинята в романа „Забранете тази книга“ – всичко започва от едно празно място в училищната библиотека. Там, където обикновено стои любимата книга на четвъртокласничката, я очаква дупка. Не, книгата не е взета от друг ученик. Забранена е. И не е само тя. В библиотеката се появяват списъци с „неподходящи за учениците” книги и броят на забранените заглавия продължава да расте.

Обикновено мълчалива и нерешителна, този път Ейми Ан решава да действа и основава тайна библиотека на забранените книги в своето шкафче. Но дали тайната е добър начин да защитиш онова, което обичаш? Скоро Ейми Ан се изправя не само срещу загрижените възрастни, забранили книгите в библиотеката, а и срещу собствените си грешни избори и страхове. С подкрепата на приятелите си тя има един-единствен избор – да докаже, че всеки има силата да предизвика промяна, дори да е само хлапе.

Ейми Ан не е единствената, надигнала глас срещу забраняването на книги в обществените и училищни библиотеки. В края на книгата авторът Алън Грац е оставил на читателите бележка, че всички книги, забранени от училищното настоятелство в този роман, са книги, подлагани на преразглеждане или забранявани в американските библиотеки поне веднъж през последните трийсет години.

Всяка година от 1982 насам Американската библиотечна асоциация (ALA) отбелязва Седмицата на забранените книги – седмица посветена на общественото обсъждане и четене на книги, които поради една или друга причина са били предложени за премахване от библиотечните фондове. Сред най-често забраняваните книги в училищните библиотеки са безспорни класики като „Приключенията на Хъкълбери Фин“ от Марк Твен, „451 градуса по Фаренхайт“ от Рей Бредбъри, „Спасителят в ръжта“ на Дж. Д. Селинджър и „Разказът на прислужницата“ на Маргарет Атууд. Наред с тях под ударите на критиката попадат и феномени като „Хари Потър“, „Вината в нашите звезди“, „Приключенията на Капитан Гащи“.

Всяка година ALA обявява и десетте заглавия, които са срещнали най-много критика или предизвикателства през изминалите дванайсет месеца. През 2014 г. Дав Пилки, автор и илюстратор на поредицата „Капитан Гащи“, публикува в Huffington Post статия, в която казва:

„Нашата задача като възрастни е да уважаваме правото на децата да избират какво да четат. Деца, които се забавляват, докато четат, запечатват в умовете си парадигмата, че четенето е ценно и възнаграждаващо. Именно тази парадигма превръща обикновените деца в читатели за цял живот.“

Пилки е герой на „Забранете тази книга“ – авторът гостува в начално училище „Шелбърн“ и дори става част от тайния читателски клуб на Ейми Ан.

В края на „Забранете тази книга“ авторът Алън Грац е включил наръчник за учители и родители, който съдържа теми за разговор и разсъждения, дискусии и творчески задачи, които да помогнат на младите читатели да осмислят проблемите, заложени в романа.

„Книгите от БШКЗ“ пък е уникално за българското издание приложение, създадено от преводачката Елена Павлова – списък с всички книги, споменати на страниците на „Забранете тази книга“ и придружени от кратък синопсис и информация дали могат да бъдат открити на български език или не.

Алън Грац е автор на множество признати от критиката книги за деца и тийнейджъри, получили различни награди и попадали в Топ 10 на Американската библиотечна асоциация. Алън е роден в Ноксвил, Тенеси, но днес е писател на свободна практика и живее в Западна Северна Каролина заедно със съпругата и дъщеря си. „Забранете тази книга“ е първият му роман, издаден на български език. Повече за Алън ще научите на www.alangratz.com или в туитър като @AlanGratz.

Елена Павлова е автор и преводач с култов статут за израсналите през 90-те години почитатели на фентъзито, фантастиката и книгите игри. Първата си самостоятелна книга Елена издава през 1994 г. и оттогава насам има публикувани общо 11 книги под свое име и под псевдоними, както и много участия в алманаси и сборници. Сред най-интересните имена в преводаческото ѝ портфолиото са Стивън Кинг, Робърт Маккамън, Паоло Бачигалупи, В. Е. Шуаб, както и класици като Р. Хауърд, Е. Бъроуз и Т. Х. Уайт. През 2018 г. „Софтпрес“ ще публикува първия ѝ приключенски детски роман „Камен и пиратите от V-ти Г“.

Препоръчваме ви още:

Книжки, които оживяват

Осип Манделщам в детската колекция на "Лист"

Две вълшебни детски книжки

Ежегодната социално-спортна инициатива на Българска асоциация по хемофилия тази година ще премине под надслов „Споделянето е сила!“

На 21 април 2018 Българската асоциация по хемофилия за 3-та поредна година организира Велопоход „Заедно“ в подкрепа на хората с хемофилия. Социално-спортното събитие стартира точно в 11:00 ч. едновременно в 4-те най-големи града у нас – София, Пловдив, Варна и Бургас и ще премине под патронажа на Датското посолство в София и Министерство на здравеопазването. Сборният пункт в София са пилоните на НДК, във Варна – входа на Морската Градина, в Пловдив – площад „Съединение“ и в Бургас - площад „Тройката“.

За трета поредна година Асоциацията организира Велопоход „Заедно“ в подкрепа на хората, страдащи от това сериозно социалнозначимо заболяване. Тази година кампанията призовава публичния сектор и здравните институции да станат по-колаборативни с неправителствените организации, които работят в посока подобряване на условията на живот на деца, младежите и възрастните в този специфичен случай - пациентите с хемофилия. Всички хора, организации и институции са поканени да се обединят в името на една благородна кауза.

Велопоходът е избран за основен акцент на кампанията, с което Асоциацията цели да разпространи велоспорта като препоръчителен и полезен за хората с хемофилия. Всички проекти и публични инициативи работят в посока защита на правата и интересите им, акцентирайки, че с помощта на съвременно лечение и социална подкрепа, те могат да бъдат ЗАЕДНО, равностойно интегрирани – част от едно развиващо се гражданско общество.

С обединяването на възможно най-много хора във велопохода, се цели да се привлече вниманието на широката общественост, както и на здравните и социални институции, които са отговорни за осигуряване на по-добро лечение и условия за живот на пациентите.

Велопоход „Заедно“ стартира на 21 април точно в 11:00 часа едновременно в 4-те града - София, Пловдив, Варна и Бургас. Маршрутите и в 4-те града са леки и по-скоро символични, съобразени с децата и болните, които ще се включат.

Велопоход „Заедно“ София

Велопоход „Заедно“ Пловдив

Велопоход „Заедно“ Варна

Велопоход „Заедно“ Бургас

***

За хемофилията:

Хемофилията е най-често срещаното наследствено нарушение на кръвосъсирването. То е рядко заболяване и е генетично обусловено, съпътстващо целия живот на пациента и оказващо огромно влияние върху физическото, емоционалното и социалното благополучие.

Кръвта на засегнатите от него не се съсирва или се съсирва много бавно, тъй като организмът на засегнатия не изработва някоя от съставките на кръвта, отговорни за нейното съсирване. Това са специфични протеини (наречени фактори на кръвосъсирването), които участват в сложните процеси на спиране на кръвотечението при външно или вътрешно нараняване. Липсата им е свързана с дефект в половата Х-хромозома, поради което жените са нейни носителки, а мъжете активно боледуващи. Това е така, защото жените имат две Х-хромозоми и дори едната да е дефектна, другата определя нормално кръвосъсирване, докато при мъжете има комбинация от Х и Y хромозома и когато Х-хромозомата е увредена, това се отразява директно на здравето. В 30 % от случаите се среща и ненаследствена хемофилия, при която причината е увреждане на съответния ген по време на вътреутробното развитие.

При хемофилията съществуват два типа - тип А (дефицит фактор VIII) и хемофилия тип Б (дефицит фактор IX). Болестта е рецесивна и именно заради това засяга предимно момчета - предава се от майка на син (жените са преносители на заболяването, докато при мъжете се проявяват симптомите).

Лечението се състои във вливане на липсващия фактор на кръвосъсирване. Това може да се прави периодично в режим на профилактика или при нужда по време на кръвоизлив, в домашни условия или в болнично заведение. Лекарствата, съдържащи липсващите фактори на кръвосъсирване се произвеждат на базата на човешка кръвна плазма или чрез рекомбинантни методи. Около 20% от хората развиват антитела към съсирващите фактори, което прави лечението по-трудно.

Хемофилията е едно от групата заболявания, с най-голям брой пациенти, с наследственото нарушение на кръвосъсирването. Другите заболявания в тази група са свързани с дефект в неполови хромозоми и затова от тях страдат не само мъже, но и жени. Тези заболявания са болест на Von Willebrand, която не само в България, но и целия свят, е много слабо диагностицирана. Статистиката сочи, че в световен мащаб около 24% от хората болни от Von Willebrand са диагностицирани. Другите заболявания от тази група се определят като редки форми на тази група заболявания на наследствено нарушение в кръвосъсирването и са свързани с недостиг на фактор на кръвосъсирване I, II, V, VII, VIII, IX, X, XI и XIII.

Препоръчваме ви още:

Как да разпознаем автоимунно заболяване при децата

Откриха център за деца с ревматични заболявания

Ваксини и автоимунни заболявания

Конфликтите са неизбежна част от живота ни. На работа, у дома, дори на почивка, възникват ситуации, когато сме принудени да спорим, да доказваме правотата си, да противоречим някому. Макар сред възрастните конфликтите да имат някакъв здравословен елемент, доколкото изясняват недоразумения и уточняват позиции, с децата е по-сложно. Колко пъти се е случвало, натрупали гняв и недоволство през деня, да излеем всичко върху детето си? Или да се наслаждаваме на нищожната, но все пак реална власт върху малкия човек, който не може да ни навреди, както би го направил шефът?

Внимателният, любящ родител винаги признава кога не е бил прав, кога е прекалил с реакциите си. В такъв момент, потънал в неудовлетворение от себе си, се гневи на собствената си невъздържаност и се моли неутешимия плач на мъника или леденото мълчание на тийнейджъра да не продължат дълго. Не е лесно да намерим пътя към помирението, ако искаме да запазим и достойнството си на родители. Правилната реакция ще ни подскажат сърцето и няколко съвета от психолозите. Но преди всичко трябва да имаме предвид възрастовите особености на детето. Едно е да се сдобряваш с малко дете, друго – да възстановиш отношенията си с тийнейджър.

Родителите също "прегарят"

До 3-годишна възраст

Причините за тези конфликти (ако изобщо могат да се нарекат така) са свързани най-често с упорството на детето по някакви битови въпроси. Дори не става дума за помирение, а за умението на родителя, без излишно напрежение, да накара детето да прави това, което очевидно точно в този момент не желае – да се храни, да спи, да се къпе и т.н.

Класическата препоръка в такива случаи е – играйте. Всяка, дори най-неприятната процедура, може да се превърне в забавна, ако мъникът бъде заинтригуван да се включи в нея. „Омразната“ каша може да се превърне в магическо езеро, което трябва да бъде пресушено. Къпането може да е възможност за забавна игра със сапунени мехурчета или плаващи във водата корабчета. Добре би било съчинените истории да търпят продължение. Така интересът към даден процес ще е по-траен и дори ще предизвика нетърпеливо очакване. Да фантазираме заедно с детето, неговите пристрастия, формиращият се пред очите ни характер, ще ни подскажат какво да измислим в един или друг случай.

4-7-годишна възраст

Това са децата в доучилищна възраст. Определението говори само за себе си – имаме работа с малко човече, което осъзнато се вглежда в света наоколо, самоидентифицира се, започва да възприема себе си като самостоятелна личност. В тази възраст вече не е достатъчно да отвлечем вниманието с игра. В редки случаи тази уловка все още върши работа, но колкото по-голямо е детето, толкова по-бързо разбира подтекста на действията ни.

Точно в този период ние започваме да избухваме, да губим самообладание и да излизаме от кожата си, използвайки възрастовото и физическото си превъзходство. Много лесно е да сгрешим и да свикнем да замаскираме пропуските си във възпитанието с подаръци и подкупи.

Това сработва веднъж или два пъти, след това детето свиква да получава бонуси от нас и често дори несъзнателно провокира конфликти. Това ни отдалечава един от друг, а то реагира на нашия „възпитателен“ метод като на неизбежно приложение към подаръка.

В тази възраст е достатъчно да кажем, че обичаме своето „слънчице“ и че избухването ни е било от умора, от това, че сме се чувствали зле. Можем да си спомним някоя забавна случка от ежедневието, от филм или книжка – нищо не помирява така бързо и ефективно като смеха. Можем да похвалим детето за работата, която е свършило, затова че ни е помогнало. Нека не го напуска усещането, че ни е скъпо, въпреки недоразуменията, предизвикали скарването.

7-11 години

Вече имаме работа с ученик, макар и в начален курс. Авторитетът ни като родители все още е достатъчно силен, а думите ни все още са безусловна истина. Но и в този случай конфликтите, със своята специфика, имат място. Житейският опит на детето в тази възраст го прави по-внимателно към емоциите, настроението, поведението ни. То все по-отчетливо долавя кога сме несправедливи и затова е по-трудно да намерим път към помирението.

Това е моментът да започнем да използваме „активното слушане“ и „аз обещавам“. Първият термин означава, че при конфликт трябва да слушаме и осъзнаваме какво иска да ни каже детето. Малко по-сложно е с „аз обещавам“.

Гневът ни е отшумял, осъзнали сме, че не сме прави – нека не се боим да го признаем на детето си. Можем да му опишем какво изпитваме, колкото по-голямо е, толкова по-подробно трябва да го направим. Можем да разкажем, какво сме чувствали в момента на скарването, какво сме преживели и как сме се притеснявали за него. Добро начало на разговора са репликите: „притеснявах се“, „беше ми трудно“, „надявам се“. Не бива да се страхуваме, че ще се покажем непоследователни или слаби. Това са искрените ни чувства и ние ги споделяме с близък човек. Когато говорим с детето си, трябва да го правим на неговия език. Да си спомним вълшебната сила на непосредствения контакт – нежното докосване от време на време, прегръдката, ласкавото разрошване на косата. Те ще кажат на детето ни повече от 10-минутен монолог. Няма нищо притеснително в това да изразяваме любовта си.

Конфликтите с тийнейджъра

12-17 години са трудната преходна възраст. В детския организъм се извършва активно пренастройване, хормоналните сътресения променят не само външността, но и характера на детето. Милото, кротко зайче, става неуправляемо и от ден на ден ни сервира все по-неприятни изненади. Ето ти безкрайно поле за разгръщане на безспорния ни авторитет: “аз, на твоите години… “, „как смееш… “, „внимавай как ми говориш“ – безкраен поток от банални упреци и обвинения. Вярно е, имаме основание да се възмущаваме и тревожим, защото точно в тази шантава възраст една грешка може да промени съдбата на детето ни. Но как да убедим в правотата си без да обидим, без да нараним или да се сблъскаме с тотално игнориране?

Работещият в този случай подход психолозите наричат активно сътрудничество. Отношенията с децата ни трябва да преминат в този етап. Ние не наставляваме, а подсказваме, не заповядваме, а препоръчваме. Нека изглежда така, сякаш нашият тийнейджър сам е стигнал до вярното решение, а ние сме били само насочващата сила.

Аналогичен подход се препоръчва и при помирението след конфликти. Нека предложим да обиденото си пораснало дете да сменим ролите си – да се постави на наше място, в момента, когато емоциите са избухнали. Би ли се държало по друг начин? Нека предложи своя модел за поведение в дадената ситуация. Да му помогнем да почувства това, което сме изпитали ние.

И още една препоръка от специалистите – по време на разговора за сдобряване да използваме собственото име на детето. Не пълното му име, което прави обръщението ни хладно-официално, но не и умалителното, което използваме, когато изразяваме обичта си (защото няма да ни вземе насериозно). Обичайната, кратка версия на името ще свърши добра работа, защото звучи доверително и предразполагащо.

Мамо, не прави така

Няколко общи препоръки, които са приложими във всяка възраст

Започнете разговора за сдобряване с подобен епизод от вашето детство. Тези истории предизвикват интерес у децата ни. Можете и леко да коригирате сюжета, за да го доближите максимално до случката с вас и детето ви. Нека то разбере, че и вие сте преживели нещо подобно с вашите родители, но сте ги разбрали и най-важното – сте им простили.

Понякога, ако детето е много обидено и не желае да установи контакт, можете дори да изиграете леко неразположение. Съчувствието, състраданието, които изпитва към вас, неговата загриженост и желанието да ви помогне, ще са своеобразен мост помежду ви. Това ще ви помогне да възстановите отношенията си. Важно е обаче да не преигравате и да използвате този метод в много редки случаи.

Много помага и „огледалното поведение“. Забележете с какво е ангажирано обиденото ви дете, как се държи и копирайте поведението му. Но не в комичен, пародиен стил, а максимално естествено, като че ли е съвсем случайно. Твърде възможно е това да го предразположи към контакт и впоследствие към – сдобряване.

И нека не забравяме – само нашата чувствителност, внимание и безкрайна любов към детето могат да ни помогнат да постигнем успех в изпитанието - възпитание.

Източник: 7ya

Препоръчваме ви още:

Крещите ли на детето?

Как се отглежда дете с труден характер - 10 съвета

12 признака на токсичните родители

Създателят на едни от най-култовите филми ще гостува в Пловдив на 12 април в 18:30 часа в Lucky Дом на киното. Ще имате възможност да се срещнете лично с него, да закупите автобиографичната му книга "Девствената проститутка" и да вземете своя автограф!

Творческата биография на Николай Волев обхваща документални и игрални филми, привлекли милиони зрители у нас и в чужбина. Сред тях са култови ленти като „Двойникът“, „Господин за един ден“, „Дом № 8”, „Да обичаш на инат“, „Маргарит и Маргарита“.

В новия си филм „Извън пътя” Николай Волев разказва историята на успешен в миналото драматург, изгубил творческото си вдъхновение и тръпката от брака. Често броди с джипа си сред красотата на българските планини и по време на един от преходите застаряващият творец среща прелестна муза на прага на женствеността. Близостта между 55-годишния Стефан и 19-годишната Салия, която търси душата си без посока, прераства в силна привързаност. Платоничната им връзка се движи по ръба на бръснача и причинява дълбоко страдание на дългогодишната предана съпруга на драматурга, актрисата Лидия.


„Извън пътя“ е филм на Николай Волев (сценарист и режисьор). В главните роли ще видите Деян Донков, Аня Пенчева и Сали Ибрахим.

Снимки: "Извън пътя"

Препоръчваме ви още:

Посоката, братче, посоката...

Възвишението на българското кино

Живот като на кино

Автор: Моника Далекова

Защо да не искам да живея на село – чист въздух, хубава храна, спокойно ежедневие далеч от стреса в големия град. Но дали това е достатъчно, за да смениш мола с кафенето на центъра (в което със сигурност не предлагат безглутеново смути), малката тераска на панелния апартамент с градинка и Южен парк с истинска гора? За мен явно не е било достатъчно, тъй като съм родена в китно балканско село и винаги съм искала да ,,изляза‘‘ оттам. Към днешна дата равносметката е 15 години на село и 15 години в няколко града (разбира се, последните 6 в мечтаната локация на всички току-що завършили студенти от провинцията – София). И знаете ли, не отричам положителните страни на живота в големия град, но все повече си мечтая за деня, когато ще се върна да живея на село.

Добро утро, мили мои съседи!

Моето поколение е възпитавано да влезе в добър университет, където да стане икономист (естествено) и да си намери добра работа на бюро в големия град. Ако не работиш в офис зад бюро, ти не си се реализирал. Съучениците ми от гимназията (тези, които не заминаха за чужбина) масово бяха приети да учат в реномираните софийски университети с ясната цел, че след 5 години вече ще са завършени софиянци и по-лесно ще си намерят работа. Някои от нас влязоха в университети в провинцията с ясното съзнание, че след 5 години ще трябва да отправим взор към големия град. Крайният резултат? Тотална неудовлетвореност. Все по-често приятели споделят за проблемите си с паник атаките, за липсата на визия за бъдещето. Това че светът стана по-малък помогна на много от тях да сменят София за Лондон, Берлин, но тези, които останаха, все по-често поглеждат към провинцията. Проведох цяло проучване какви са причините, които ги карат да се откажат от последните 10-15 години усилен труд в голям град (може и да не е София) и отговорите са сходни, общовалидни – добрата храна, която можеш да произвеждаш сам, свободата, която можеш да дадеш на детето си, чувството за общност в малките населени места, завръщането към по-естествения начин на живот, непоносимост към издигането на консуматорството в култ, свободата и удоволствието да седнеш на двора с книга и чаша кафе, където кучето ти да тича доволно покрай теб и това че лае да не възмущава всички, а да ги кара да казват: ,,Не му се карай, остави го да си заслужи хляба‘‘. Явно все повече хора започват да ценят и да се стремят точно към тези простички удоволствия и очарования.

Всички знаем, че животът в голям град не е лесен, особено ако си на квартира и се издържаш сам. Има едни стартови 2-3 години, в които работиш в офис на банка, застраховател, стажант си в някоя голяма компания с минимално заплащане или ако си учил в града, знаеш, че е по-хитро да работиш в кол центъра на някоя аутсорсинг компания. Цялата тази дейност я вършиш за минимално заплащане, живееш в евтина квартира в крайните квартали и работиш денонощно с идеята, че на следващата атестация ще ти повишат възнаграждението със сто лева. Лично аз смятам, че това е нормален път за извървяване от младите хора, които все още нямат никакъв опит. Освен това калява характера. После идва моментът на осъзнаването, минали са 4-5 години и си се досетил, че може да искаш повече. И така вече си млад специалист, можеш да си позволиш по-добра квартира и да се замислиш за създаване на семейство. Кариерата потръгва, научил си думи като „рикрутър“, говориш само с десижън мейкъри (с другите няма смисъл), наясно си с пазара за недвижими имоти, всички start up състезания и ти се върти идеята за собствен бизнес. Създаваш семейство, купуваш апартамент с кредит, можеш да си позволиш ваканция, но това не стига. Ставаш все по-изморен и все повече се чудиш дали си заслужава. Защото се амортизираш, нямаш толкова време за семейството си и като си направиш равносметка се оказва, че работиш, за да захранваш начин на живот, който не те прави щастлив. Поне така протича процесът при повечето ми познати и при мен. Напрежението и липсата на усещане за сигурност накара много млади хора да променят живота си.

Да познаваш корените си
повишава самооценката

Цялото това психическо изтощение изигра положителна роля за приятелката ми, която купи къща във Велико Търново, превърна я в уютна къща за гости и се премести да живее там със съпруга си. Това изтощение накара мой приятел да си намери квартира до Южен парк, за да усеща природата по-близо (според мен го дели една стъпка от връщането в любимия Троян). Когато се прибирам на село са ми необходими само три дни, за да се почувствам по-спокойна. Храната, чистият въздух и природата, която ме заобикаля, ме успокояват. Когато съм напрегната, се разхождам в гората. Първото, което усещам сутрин е ароматът на мащерка. Когато изляза, взимам млякото, което млекарят е оставил на стълбите. Съседите се поздравят, сутрин пият кафето си заедно и ако баба Цона е правила кекс за закуска, задължително носи и на баба Мима. Когато бях малка и се страхувах от тъмното, майка ми ми казваше: ,,Ако някой те изплаши, на която и врата да потропаш, все приятели ще ти отворят.‘‘

Знам, че не всяко село е толкова жизнено, но имам късмета моето да е дишащо и да се разраства. Има поминък за всички и можеш да работиш без да си под постоянно напрежение. Балканджиите обичат да се забавляват и затова се развличат с участие в църковния хор (който постоянно пътува из България и се явява на състезания), клуба по народни танци, театралната школа, а в близкия град тренират канго, йога и зависи какво друго е модерно. Много млади хора останаха там и създадоха семейства, градините са пълни, децата са обгрижвани и възпитавани в добрите стари ценности. Любими празници са Лазаровден и Сирни Заговезни. Хората са по-спокойни и уравновесени, децата са здрави.

Ако повече млади хора се завърнат в селата с вече натрупания опит от големия град, все ми се струва, че може пък да спре моралния упадък и по-важното е, че хората ще бъдат по-удовлетворени и по-щастливи. А щастливите хора взимат правилни решения за себе си, за страната си, за децата си. С нетърпение чакам деня, в който аз ще направя тази крачка по обратния път.

Бел.ред. Всички снимки са от личния ми архив. Направихме ги преди пет години в Боженци, на един вълшебен Великден, когато осъзнах, че макар и градско момиче, всъщност искам да живея на село. И не съм се отказала от тази мечта. - Мария Пеева

Препоръчваме ви още:

Как от гражданка станах селянка

Приеми ме на село

Залез в Шипково