или Защо само щастливите поотделно хора могат да бъдат щастливо семейство

Автор: Мария Касимова

Дани е малко, слабичко и пъргаво момиченце с удобно къс бретон, ококорени очички и усмивка, която от само себе си ти дърпа крайчетата на устата в нова усмивка. Влетява в стаята, в която чакам да се срещна с родителите й, и се впуска да обяснява на един, впечатляващо академичен за шестте си години, български език какво точно прави майка й в момента. Паркирала била колата, обличала на Вали якето и заедно се били качвали по стълбите към срещата ни, разбирам. В петте минути, докато пред мен се визуализира стройната четиричленна единица, наречена семейство Паскалеви, опитвам да разбера малко повече за майката Лъчезара и бащата Иво от малката им дъщеря Даниела.

“Моля те, Дани – казвам - разкажи ми нещо хубаво за мама и татко!”

“Амииии... - върти очички тя - те непрекъснато се целуват!”

“Ооо, така ли?! Ами това е толкова хубаво!”, възкликвам аз.

“Дааааа, целуват се! Даже се целуват по устата”, допълва моята нова приятелка.

“Хората, които се целуват без повод, се обичат - решавам да обобщя аз - Пък тези, които се целуват по устата ей така, без причина, направо се обичат ужасно много!”

На Дани й трябва половин секунда да преработи тази информация, да я съотнесе със своето семейство и да ми заяви:

“И аз целувам мама по устата!”

След което, сякаш да ми докаже, че масовото целуване в тяхното семейство е факт, се мята на врата на татко си Иво, когото съзира в рамката на вратата. Зад него се появява и Зара, заедно с едногодишния Валентин. И не, не си фантазирам - наистина присъствието на тези четирима човеци моментално взривява летаргичната надвечерна зимна тишина в стаята и за секунди я превръща в избухнала от цветове и гласове сцена. С нас е дошъл професионален фотограф, който да направи портрет на семейството, но и той (като мен) изобщо не е очаквал, че шарените хора пред обектива ще са толкова готови на всякакви маймунджилъци в името на най-адекватната снимка. Само след три минути Зари и Иво са организирали безопасно скачане на възглавници, масово семейно гъделичкане, търкаляне по пода и високо хвърляне на топки с пляскане. Междувременно Дани и брат й Вальо са подложени на мятане и подхвърляне, съпроводено с неконтролируем детски смях и викове “Айде пак!”. В следващия половин час Иво ще влиза последователно в различни роли, сред които например тренажор по детско безтегловно летене, конче за яздене, вратар, клоун, добродушен звяр и спокоен отговаряч на най-различни детски въпроси. В това време Зара три пъти неусетно е успяла да свали всяка неудобна или мокра от игри дрешка, да раздава вода и бисквитки, да парира десетина опасности от приклещване на детски пръстчета или одиране на нос и едновременно с това да е част от игрите и мизансцена за снимките.

Намираме се във втория дом на семейство Паскалеви - академията за всякакви артистични и езикови обучения за възрастни и деца, на която те са съпартньори със свои приятели. И сме спокойни, защото всеки детайл от интериора тук е мислен като за деца в статус “игра”.

Лъчезара, Иво, Даниела и Валентин Паскалеви

Всъщност Лъчезара и Иво са от двойките, които съдбата нежно, но настоятелно е тикала един към друг. И двамата са от Стара Загора, на една възраст. Според Иво, който е уникален физиономист, първата им среща била в шести клас на морски пионерски лагер от социалистически тип в Равда. Малко след това семействата им заживяват блок до блок в града, а няколко години по-късно и двамата са в една и съща езикова гимназия - той в английска паралелка, а тя - във френска. Съвпаденията продължават и нататък. В началото на деветдесетте, фамилията на Иво се мести в София, а четири-пет години след това той с изненада установява, че със Зара работят като сервитьори в едно и също заведение. През цялото това време тя няма никакъв спомен за него, но той си знае, че това e “Лъчезара от Стара Загора” и тихо се наслаждава на съдбовните знаци. Животът продължава и вече самостоятелен, Иво заминава за Щатите, където живее и работи известно време. През 2003-а се връща, за да си поднови визата, но тъй като се налага да я чака по-дълго, остава в България, където освен с работа, запълва времето си с малки удоволствия. Като ходенето на латино танци например. Точно на една такава латино среща кани на танц случайно момиче в залата. Нали няма да се изненадате, като ви кажа, че момичето се оказва Зара?

Така още в онзи момент, под кръшните звуци на латино музиката, става ясно, че тези двама млади хора имат обща житейска работа за вършене. И една мисия, която ще осъзнаят четиринадесет години по-късно, но която днес ще изпълва почти целия им свят - децата им Даниела и Валентин.

Преди да се появят те обаче, Зара и Иво имат богата обща история. Прекарват година и половина в Щатите, след което се разделят завинаги с представата си за американската мечта и се прибират да осъществят българската си такава. Съвсем в реда на нещата идва и предложението за брак, което Иво прави чрез… авторска поезия. Благодарение на вродения им артистизъм сватбата е епична, а след нея съдбата отчита още една победа в своите планове - Зара и Иво вече са семейство.

Докато двамата ми разказват тази история, малката Дани, невидимо за, нас е чула всичко и при думите “вече сме семейство”, спонтанно допълва: “И деца!”.

“Дааа, и деца“, потвърждава Зара и нежно премята кичурче косичка от лицето на дъщеря си зад ушенцето й.

“Ами да, станахме семейство, за да можем да ви извикаме, нали знаеш?“ - включва се Иво - Сега ще разкажем… !“

Това е една история, в която двама души, които се обичат и имат много обща любов за раздаване, намират точно тези други двама души в целия свят, които имат най-силна нужда от нея. През април 2017-а година моите двама герои официално стават кандидати за осиновители и се подготвят с години да очакват помечтаното малко момиченце. И Космосът отново дава знак. Съвсем случайно, в един дъждовен ден, Зара съзира паднали до улична канавка двойка малки куклички тролчета. “Бяха новички такива, чистички, момиченце и момченце - припомня си тя -и реших да ги заведа у дома.” Вкъщи ги изкъпала, разходила ги из стаите и някак спонтанно казала на Иво “ето ги нашите дечица”. Няколко дни по-късно получила обаждане от агенцията по осиновяване с предложение да посетят братче и сестриче, настанени в две приемни семейства. Разбира се, на другия ден отпътували за селото, където в две съседни къщи живеели децата.

“Приемните семейства бяха отгледали децата с много грижа и истинска любов“, държи да каже Зара. „Поддържаме връзка с тях непрекъснато, много сме близки. Нашите малки, вълшебни тролчета са имали истински късмет с хората, които са се грижили за тях преди ние да се появим в живота им“.

Така през август 2017-а Зара и Иво станали мама и тати на Даниела и Валентин.

Децата, като старите хора, имат способността да изричат на глас някакви сякаш вселенски прозрения. Един ден Зара и Иво решават да гледат с децата си записа от някогашната си сватба. Дани ужасно се впечатлява от ритуала с ритането на менчето с вода и тълкуването на цъфналите пъпчици, излетели от него. Според диджея те предвещавали две деца - по-голямо момиченце и по-малко момченце - които, забележете, ще дойдат при тях по едно и също време. “Мамо, тати! - възкликва очарована Дани - ама вие сте ни повикали още на вашата сватба! Аз сега разбрах - вие сте ни родили във вашето сърце!"

Докато гледам тези двама пълни с енергия добри човеци на по четиридесет и три години, се опитвам да си представя цената на тяхната семейна заедност. Иво казва, че дължат хармонията в отношенията си най-вече на личната работа на всеки един от тях над себе си. Никога не са възприемали връзката си като даденост и от опит са научили, че ключът за семейното щастие е в постигането на личното такова. Затова и взаимно се подкрепят в мечтите и лудостите и не слагат един другиму спирачки. Приемат децата си за партньори, от които има какво да учат. И не търсят щастието - живеят в него.

В живота има срещи, в които губиш представа за времето. Тази със семейство Паскалеви е от тях. Своеобразна точка слага малкият Вали, който въпреки ведрия си бебешки характер, вече тихичко хленчи за сън. Докато чевръсто му облича якето, Зара ми споделя, че с всеки изминал ден повече и повече обиква Иво. Минута по-късно пък, докато качва на конче сина си, Иво тайно ми казва: “Като си видя какво сме минали с моята Лъчезара, и й казвам: “Зарче, много те обичам! И ти благодаря, че си до мен!”.

Приемам тези независими едно от друго признания на моите нови приятели като знак на съдбата. Този път обаче знак за мен. Затова и първото нещо, което правя, когато половин час по-късно Зара, заедно с двете си деца, ме стоварва пред дома ми, е да се обадя на мъжа си. И да му кажа ей така, без причина, колко много и все повече го обичам. Вярно е, че щастието е заразно…

**********

Историята на семейство Паскалеви е част от кампанията на Верея "За повече здрави семейства". Кампанията цели да покаже как съвременното българско семейство се справя с различни предизвикателства и въпреки това остава здраво, както и да покаже семейната терапия като една от успешните стратегии за постигане на семейно щастие и развновесие. В рамките на кампанията специалисти от Българската асоциация по фамилна терапия ще проведат семинар на тема „Как да изградим здравословни отношения в семейства с доведени родители и деца?“. Участието е безплатно. Limacon Event Center, бул. „Марица“ 154 А, гр. Пловдив; 25 февруари 2018 година (неделя); 16:00 - 17:30 ч.

Mamaninja е посланик на кампанията заедно с az-jenata.bg, сп. Grazia, "Дарик радио", сп. Eva, сп. "Жената днес", manager.bg, obekti.bg, в-к „Марица“, в-к "Стандарт", сп. "Програмата", „Първите седем“, webcafe.bg и Жюстин Томс.

Препоръчваме ви още:

Чужда кръв

Вдъхновяващи истории в кампанията „За повече здрави семейства“ на „Верея“

За по-здрави семейства с доведен родител