Автор: Невена Митрополитска

“Синът ви разкървави носа на съученик” – чух в телефонната слушалка миналата година и коленете ми омекнаха. Тези думи ми ги каза възпитател от неговото канадско училище (не знам позицията му да има еквивалент в България – special education technician, с тригодишно колежанско образование, по-низше от университетското). Последва предложение да се срещнем в училище, и още в същия телефонен разговор, успокоителни думи – разказа ми накратко за инцидента и че детето ми е било провокирано. Тонът му – доброжелателен и делови. И тъй като нямаше как да прехвърля това задължение на съпруга ми, тогава в командировка, на другата сутрин със свито сърце и прехапани устни влязох в училището.

Моят 9-годишен тогава третокласник е добър ученик и умник, но бунтар по природа: отхвърля авторитети и изпитва граници. Носел е забележки от учителите, които в края на всеки срок, когато беше по-уморен, се множаха. Миналата учебна година, преди да се случи това, проблемите с дисциплината му бяха зачестили – забележките идваха поне по три на седмица. Ние, родителите, разбира се, разговаряхме с него, наказвахме го, но ефектът беше нулев. Баща му се срещна с учителя – разговорът е протекъл без осъждане, съвсем делово, обсъждали са какви мерки да вземат, размествали са заедно чиновете в класната стая, за да му намерят по-подходящо място. Забележките обаче продължаваха да валят. И така, докато не чух онези думи в слушалката.

Вече са го набелязали за черната овца и сега винаги него ще сочат с пръст – с тези тежки мисли влязох в кабинета на мосю Анри, както го нарича синът ми. Посрещна ме усмихнат млад човек, който от самото начало продължи да ме успокоява. След това започна да задава въпроси. Искаше да разбере каква е ситуацията вкъщи, как се държи синът ми в домашна среда, какъв е бил като малък, забелязала ли съм напоследък промени у него, с какво си ги обяснявам и т. н. Тонът му отново беше делови и доброжелателен. Даде ми някои съвети, например да предпочитам поощрението пред наказанието като възпитателна мярка, и започнахме да обсъждаме как да се справим с тази ситуация. За методите му ще стане въпрос по-нататък, но на тази среща се разбрахме да държим връзка по имейла всеки учебен ден – без значение дали е имало проблеми, и той дори предложи синът ми също да ми пише от неговия имейл. Междувременно, той ми предложи с детето ми да се занимава и „психовъзпитател“ – psychoeducator на английски, специалист с университетско образование, чиято работа е да учи децата да се справят с проблеми в социална среда. За това вече се искаше моят подпис – дадох го без колебание. И вече малко по-обнадеждена, зачаках резултатите. За щастие, не ми се наложи да чакам дълго.

Започнах редовно да получавам имейли. В тях пишеше мосю Анри, а понякога и моето момче. „Мамо, днес слушах, всичко е наред“, а след това и няколко думи от мосю Анри, които действаха като мехлем на наранената ми родителска душа. Синчето ми започна да се фука, че му възлагали работа в обедната почивка – да раздава топки и други спортни пособия на децата. Психовъзпитателката му обяснявала как да разпознава емоциите си и начини, по които да се успокоява. И за разлика от имейлите, забележките секнаха. Ама наистина секнаха. От оня мрачен зимен ден на миналата учебна година, когато пристъпих в кабинета, до днешния зимен ден не е получил нито една. Когато сегашната му учителка му се е срещнала с баща му (родителските срещи, обсъждащи учениците, са винаги индивидуални, а аз, вече парена, изпращам на тях съпруга си), само го е хвалила. А това надхвърли и най-смелите ми очаквания.

„Това беше чудо“, написах неотдавна на директорката на училището, разказвайки ѝ за нашия случай. Написах ѝ, за да подчертая приноса на екипа, работил със сина ми, и да им покажа колко е важно да не поставят етикети на „проблемните“ деца, а да им вярват и да търсят начини да стигнат до тях. Тя ми разреши да се срещна отново с мосю Анри – този път по този щастлив повод, и той да ми сподели своите магьоснически трикове (метафората е моя).

Този път пристъпих в кабинета му с леко сърце, а той беше все така усмихнат и делови. Разказа ми, че за него е много важно да създаде връзка и взаимно доверие с учениците. За да го постигне, не чака те да влязат в кабинета му с проблем, а общува с тях. „Познавам лично 90 процента от учениците“, сподели той. Как го постига? По време на едночасовата им почивка е с тях – шегува се, закача ги, търкалял се е в снега с тях, организира игри и играе с тях. „Като видя сина ви, му нахлупвам шапката върху очите, а той се смее“, споделя ми, също през смях. Показва им положителните си страни. Това е „инвестицията“, която прави, за да е по-ефикасен, когато възникне проблем.

Ситуация: две момчета са се сбили, водят ги при него възбудени, понякога разплакани и гневни. Оставя ги да се успокоят, защото в състояние на афект не възприемат нищо. Пита ги колко време им е нужно. Ако исканото време е нереалистично, поставя им някакви рамки, но пак имат избор. За него е важно ученикът да остава с впечатлението, че контролира голяма част от възпитателния процес. Примерно, дава му рамки на времето, за да се успокои: най-малко пет и най-много двадесет минути. Когато децата са готови, се среща с тях, задължително насаме. Важен за мен детайл: старае се очите на детето да са на едно ниво с неговите, да не демонстрира позицията си на власт спрямо него. Не му се кара, а го пита, не обвинително, какво е неговото участие в конфликта. Много е важно детето да не възприема позата на жертва, а да говори за своите действия в първо лице единствено число, не само за вината на другото дете, нито пък за двамата. Детето трябва да поеме лична отговорност за своя дял от конфликта. След това обсъждат начините да подобрят нещата. Накрая мосю Анри го пита дали е съгласно да се срещнат тримата – заедно с другото момче. И не го прави, ако няма съгласието и на двете деца. Същата процедура минава и с другия участник в скандала, и накрая, ако са съгласни, ги събира. По време на тази среща освен да поддържа баланса, много внимава разговорът да не премине във взаимни обвинения (с ти-формата – например „Ти ме дразниш“), а всеки да говори за себе си с аз-формата, например „Аз не обичам да ми правиш това“. Така децата се учат да изразяват ясно желанията си дори пред възрастни, а това е важно умение, чрез което се утвърждават, смята възпитателят. Последната част на тази среща е да се разберат за начини да избягват конфликтите.

Много интересен похват според мен е, че в началото на учебната година той сключва договор с децата. Не се сетих да го питам с кои деца – дали само с „проблемните“, или с всички. Той ги пита в случай на евентуални конкретни провинения в бъдеще как да ги накаже. Детето предлага нещо, ако не е реалистично, той ограничава периметъра, но пак оставя възможност за избор. Това е документ, който накрая се подписва от двамата (и затова го прилага най-рано от втори клас, за да може детето да чете и да пише). Така ученикът от една страна е съвсем наясно какво се очаква от него, от друга приема наказанието си, а и има удовлетворението, че и неговата дума е чута.

Друг важен за него похват е да възлага отговорности на детето. Това също трябва да стане с неговото съгласие – винаги има право да откаже. Само че за децата тези отговорности са чест (в този момент се сетих за Том Сойер и оградата). Например вместо наказание може да възложи на един ученик да помага в междучасията на малко дете или на нов съученик. „А кой не обича да помага и да се чувства полезен?“, усмихна ми се мосю Анри. По същия начин и на моето момче непосредствено след оня инцидент му бяха възложили да раздава топки, въжета за скачане, фризбита и шейни на децата в почивката, което включва отбелязване кой какво е взел, и то без да го наглежда възрастен. Така детето придобива самочувствие, че разчитат на него, че има стойност, а всяко дете иска да има добър образ и в своите, и в очите на другите. Наистина тогава синът ми се чувстваше горд. Горд беше и от изпратените до мен имейли през акаунта на мосю Анри. Както възпитателят ми обясни, синът ми от една страна е писал от служебния му компютър, от служебния му имейл и в кабинет като възрастен, а от друга – това е бил нов начин да се свърже с мен, и всичко това с добър повод – да ме увери, че е слушал. „Този метод вие ли сте го измислили, или сте го научили в колежа?“, полюбопитствах аз. Оказа се, че е лично негов метод, че за дванайсетте години, в които работи в това училище, го е използвал за трети път и това е бил първият път, когато е дал резултат. Попитах го също каква част от методите, които използва, е научил в колежа. „Десет процента“, отвърна ми той. Останалото го дължи на неговия личен опит и на опита му от работата с децата. „Правил съм грешки – сподели той, – особено в началото, блъскал съм се в стени, но винаги съм се подлагал на съмнение, учил съм се от грешките си и съм търсел начини. Важно е възрастният да се подлага на съмнение. Вашият син също ме научи на много“, каза ми той и в тоя миг ми изглеждаше като щастлив човек.

„Можеха да поставят на детето ми етикет на хулиган и то до края на живота си да го доказва“, написах в имейла си до директорката на училището. Можеше, но моето дете имаше късмета да попадне на добри педагози и сега толкова хора берем и ще берем плодовете на това – и той, семейството му, и училището, и цялото общество. Колко ли деца нямат този късмет? Моля се да не са много.

Освен майка на четири деца Невена Митрополитска е и автор на тази изключителна книга за прехода и човешките съдби, която може би сте чели - "Анна и планината". Надявам се да има повече време да пише, защото хора като нея имат какво да кажат.

Препоръчваме ви още: 

Адреналиновите деца

Моето трудно дете

7 принципа на образованието в най-добрите училища