Оригиналното заглавие на тази история е "Да пуснеш момчето навън". Автор е Джим Джейкъбсън, създателят на сайта AmongstHumans. Не искам да я коментирам повече, защото каквото и да кажа, няма да е достатъчно силно.

Имах момченце, за което никой не знаеше: крехко детенце с аутизъм. Тъкмо бях пораснал, когато ми се наложи да го затворя и да не кажа на никого какво съм направил.

Момченцето ми избягваше хората. Често бягаше в мазето и се криеше зад печката. Ядеше рядко. Говореше рядко. Още тогава знаех – тихото ми дете не е създадено за този свят. За да го защитя, от него самия и от останалите, го скрих зад дебели стени. Беше изолиран, но защитен. Това беше най-доброто решение, което успях да намеря.

Годините минаваха, а аз продължавах да пазя тъмната си тайна. Това често ме държеше буден през нощта. Представях си го как със смръщено чело се озадачава от света около него. Как брой с лупа нишките във вълнения килим часове наред, напълно игнорирайки хората около него. Той беше твърде неподготвен за живот сред други хора. В тези нощи ми се искаше той да е тук при мен, въпреки че знаех колко труден би бил този свят за него. Дори за кратко се чудех дали не съм взел грешното решение, преди да осъзная, че това е бил единственият изход.

Не можех да рискувам да имам повече деца. Вече се бях провалил с грижите за едно дете с аутизъм. За да избегна тази опасност се наложи да си направя вазектомия.

Продължих да крия детето си в тайна, докато се развивах в професионален план. Бюрата на колегите ми бяха претрупани със снимки на деца. Най-вероятно са забелязали липсата на подобни на моето бюро и са решили, че съм от този тип „изцяло професионални“ хора, които не носят такива неща на работното си място. В стаята за отдих често ставаше въпрос за деца. Когато ме питаха за моите, просто отговарях, че нямам. Ако се случеше да продължат с въпросите, им казвах, че не мога да имам. Това винаги прекратяваше разговора.

Вечерях с приятели, смеех се на шегите им, пиех от виното им, без те дори да подозират за тайната ми. Разбира се, имаше шепа хора, които най-вероятно са усетили, че крия нещо голямо. Случваше се да прекаля малко с виното и да започна да бръщолевя несвързани неща, подобни на нещата, които синът ми би казал. Тогава те просто се засмиваха от неудобство. Най-добрите ми приятели бяха тези, на които не се налагаше да се извинявам на следващия ден.

Поверих тайната си само на един човек – също баща на момченце с аутизъм. В една препълнена шумна кръчма си признах всичко. „Тогава времената бяха други. Нямаше институциите и помощта, които твоят син получава.“ В очите му си личеше, че иска да ме упрекне за грешката, която съм направил. Изненада ме съчувственият му отговор – „Сигурно ти е било много тежко.“ Прости кимнах безмълвно. Храната ни дойде, заедно със следващите чаши алкохол. Разговорът се промени, но най-после годините ми мълчание приключиха. Неговата реакция ми показа, че съм взел правилното решение.

Да живея с някого, без да споделя тайната си би било невъзможно. Когато най-после създадох сериозна връзка, заведох жената при детето ми. Според мен, това беше по-добър вариант, отколкото да научи сама. Посещавахме го често. В един момент той я прие. Един от най-щастливите ми моменти беше, когато той се почувства достатъчно сигурен да я докосне. Положи главата си върху нея с безмълвна радост.

Стените, които защитаваха момчето ми, които съпругата ми изяви желание да пробие, бяха бариерите, които бях създал в собственото си съзнание.

Момчето ми беше на 17. Той разбираше колко различен е от останалите – не можеше да си говори с непознати и общуваше странно с другите хора. Знаеше, че е по-различен, но нямаше термин за това – такъв беше светът през 70-те. Съобщението, което светът му изпращаше, му беше ясно – той беше пораснал. Трябваше да функционира самостоятелно. Но как да живее сам? Как да се издържа сам? Нямаше идея как да си намери работа. Някак си хората успяваха. Имаше начин, просто той не можеше да го види.

Отчаян и уплашен той се хвана за една идея. Създаде мен. Бях проекция, жертвена конструкция. Раждането ми беше единственото му смислено деяние преди да се скрие в клетката, която беше създал за себе си преди толкова много години. Аз бях експеримент, провеждан в продължение на 30 години – единственият му изход. Нямаше никаква причина да вярва, че ще се справя, но някак си успях.

Първото, което направих, беше да скрия това уплашено дете надълбоко в мен и да го пазя, докато се борех с околния свят. Трябваше да се науча как да се държа като човек. Аз бях този, които се свиваше от ужас, когато ми се налагаше да говоря с работодатели и хазяи. Аз бях този, които лежеше върху матрак на мръсния под, преговаряйки разговорите, които ще водя на следващия ден. Отнемаше ми часове да изляза от вкъщи сутрин – сменях един чифт дрехи с друг, докато в крайна сметка не се почувствам комфортно. След това вървях три километра до задната стаичка във фирмата за сглобяване на електроника, в която работех. Работех сам, в тишина. Стоях до 10 вечерта. По пътя към вкъщи спирах през магазина, за да си купя храна, която знам как да приготвя в микровълновата. Хранех се веднъж дневно. Нямах смелост да попитам къде е тоалетната в офиса, тъй че и биологичните ми нужди трябваше да чакат края на работния ден. Тичах до вкъщи за да ям, да уринирам и да се скрия.

И въпреки всичко, това беше ролята ми. Аутистичното дете ми даде две неща преди да се скрие – инстинктът да се опитвам и способността да страдам. С доста добро развитие и в двете оцеляването ми беше поне възможно, макар и не сигурно. След това ме остави в безмилостната човешка епруветка, за да еволюирам.

Чрез проба и грешка се научих как да си говоря с хората в работата – кои теми са подходящи, за колко дълго и кога е моментът да гледаш някого в очите. Научих се, и че ще ми е полезно да ходя на събрания и да представя техническия доклад, над който работих тайно в продължение на месеци. Огънят в мен гореше силно, докато изливах цялата си енергия в това да стана повече човек. Страдах. Чувствах се сякаш съм изцеден. Но хиляди малки крачки по-късно успях.

Научих се, че мога да живея в по-хубав дом. Открих откъде мога да си купя мебели, как да следвам рецепти и да ям истинска храна. Купих си кола. Научих се как да водя разговори, които изглеждат достатъчно истински, че да си намеря приятел. Научих се да ходя на шумни места като барове. Барове с жени.

Първата ми връзка беше доста неловък опит. Бях странен и да се комуникира с мен беше трудно. Не знаех как да скрия детето аутист в мен и в същото време да бъда близък с някого. След няколко провалени опита, няколко полу-успешни и няколко дълги връзки, включително тази, която се превърна в брак, открих, че единственият начин да се получи беше да покажа поне част от това дете. Можех да съм различен. Нямах друг избор, освен да съм различен. Но пък имаше жени, които харесват различните.

Подобрих умението си да говоря с хора и това ми се отплати. Научих се как да използвам речта, за да влияя на хората. Станах по-добър в това да разбирам какво си мислят хората - колегите, приятелките, касиерите в магазина. Растях. Променях се. Всяка следваща обвивка беше по-добра от предишната, по-силна, по-реалистична, по-добре интегрирана в света, пълен с хора. С много малко умения, сякаш по чудо, едно момче с аутизъм успя, в продължение на няколко десетилетия, да се превърне в напълно функциониращо човешко същество.

Не ми пречеше, че детето в мен е истинско, а аз - не. Минах теста на Тюринг. Чувствах се достатъчно истински и това ми стигаше. Щастието беше твърде далечна цел. Стараех се да съм човек твърде много, за да съм щастлив. Единствената ми цел беше успехът. Противно на всички очаквания го постигнах.

Дори и сега – с жена, дом и кариера, продължавам да се стремя към повече. Надявам се, че вече е достатъчно сигурно навън, за да пусна момчето. Искам да съм цял, да съм едно с него. Искам заедно да се радваме на слънцето и да чувстваме топлината. Искам да му покажа, че можем да оцелеем заедно. Че можем да сме щастливи заедно. Той може да е свободен, а аз – истински. И ще намерим щастието. Това е последното ни голямо изпитание - да се слеем, да бъдем различни, но най-накрая напълно човешки.