Автор: Ина Зарева

Когато дъщеря ми започна да чете „Под игото“ сериозно се затрудни. Тя, която прочита почти всичко за една нощ, се препъна във времето, в думите и буквално в прага на онази вече така далечна за нея България. В продължение на седмица, питайки за значението на този или онзи израз я беше преполовила, когато случайно или не, се озовахме на почивка край Батак и още първия ден се запътихме към църквата и музея. Имах смътни спомени от първото си посещение като ученичка и не очаквах кой знае какъв ефект, по-скоро се почувствах длъжна да не пропусна подобно съвпадение.

Децата реагираха толкова силно емоционално на видяното и чутото, че започнах да се обвинявам, че съм им го причинила. Изведнъж техният удобен, технологично улеснен и защитен свят бе изгубил очертанията си, бе приел щрихите от едно време, в което най-големият лукс не е да имаш айфон, а да останеш жив.

Дъщеря ми прочете останалата половина от „Под игото“ до сутринта и ме помоли повече никога да не ходим в Батак, защото не би го понесла отново.

Тогава се убедих за пореден път, че историята трябва да се пази и да се разказва непрекъснато, независимо от разнопосочните мнения за нея или всъщност именно заради тях.

Днес отново причиних подобно изпитание на децата си с „Възвишение“. Разбира се, те вече значително по-големи, бяха изкушени освен от темата и от участието на любимите си актьори.

А аз бях скептична. Не съм пропускала български филм през последните години и усещането ми след всеки от тях беше като след мач на Григор Димитров – едно дълго сдържано въодушевление, една напираща гордост и радост, но накрая все нещо се обърква и не можеш да избухнеш като през 94-та например.

Българското кино, съвсем закономерно с всичко останало, изживя своите падения, кризи, катарзиси и също толкова бавно започва да идва на себе си. Колкото и търпение да проявявахме, предубедеността все още ликуваше от малките си победи, след всяка следваща прожекция.

Филмът разгроми моята предубеденост още от първите минути. Той я сграбчи и я разби толкова естествено, колкото и Александър Алексиев изгражда образа на героя си Гичо. Волният перчем, искрящият поглед, автентичният израз, тембърът, люлеещ се между хлапашкото и мъжкото – тази хармонична сплав с лекота спечелва доверието ти и се оставяш да те води без никакво съпротивление. Стоян Дойчев – Асенчо, дори прави пътуването толкова трагикомично, че заливайки се от смях, забравяш в кои точно страшни времена си попаднал.

Докато все още очите ти се смеят, сърцето ти започва да плаче. И не спира до края на самия филм. Типично българската способност - да разплачеш смеещия се и да усмихнеш плачещия – прави и от книгата, и от филма не просто някакви опити за разказ, а ги превръща във въглени, грабнати от едно живо българско огнище.

Хуморът и мъката са еднакво достъпни за съпреживяване, съдейки от реакциите на възрастните и от тези на децата ни. Ювелирно изградените образи от всички прекрасни актьори, величествените гледки, автентичният изказ, великолепната музика правят близостта една от най-силните страни на този филм – близостта на времето, на героите, на личните им и общи битки. Това не е филм, който размахва пръст, който подрежда добрите от едната страна, а враговете – от другата, който буди неизменни политически и исторически спорове.

Това е филм за близостта. Близостта до сърцето, до идеала, до Бога, до архетипите и изначалията ни.

Това е филм, който не разтърсва заспали патриотични патоси, но и не ги погребва.

Това е филм, който показва на децата ти защо си останал да ги родиш точно в тая държава, след като вече си им се извинил за това.

Той е филм – просветление за нещата, които отдавна знаеш.

Това е филм, изпълнен с мъка като стара костница.

Това е филм, който няма да се хареса на мнозина, защото прояснява огледалото и фокусира биноклите.

Това е филм, който не мрази, а обича.

Той е филм, който възпитава по-добре от теб и кара сина ти да каже :

- Разбрах какво имаше предвид, когато ми говореше за мъжете – охлюви, от които остава само лигава слуз и нищо повече. Аз никога няма да бъда такъв! И когато се ядосам за нещо в училище вече ще си повтарям – „любя, любиш, любим.“

Това е филм – възвишение.

Снимка: podmosta.bg

Препоръчваме ви още:

Тийн филми
Живот като на кино
La La Land - концертът