logomamaninjashop

Възвишението на българското кино

Автор: Ина Зарева

Когато дъщеря ми започна да чете „Под игото“ сериозно се затрудни. Тя, която прочита почти всичко за една нощ, се препъна във времето, в думите и буквално в прага на онази вече така далечна за нея България. В продължение на седмица, питайки за значението на този или онзи израз я беше преполовила, когато случайно или не, се озовахме на почивка край Батак и още първия ден се запътихме към църквата и музея. Имах смътни спомени от първото си посещение като ученичка и не очаквах кой знае какъв ефект, по-скоро се почувствах длъжна да не пропусна подобно съвпадение.

Децата реагираха толкова силно емоционално на видяното и чутото, че започнах да се обвинявам, че съм им го причинила. Изведнъж техният удобен, технологично улеснен и защитен свят бе изгубил очертанията си, бе приел щрихите от едно време, в което най-големият лукс не е да имаш айфон, а да останеш жив.

Дъщеря ми прочете останалата половина от „Под игото“ до сутринта и ме помоли повече никога да не ходим в Батак, защото не би го понесла отново.

Тогава се убедих за пореден път, че историята трябва да се пази и да се разказва непрекъснато, независимо от разнопосочните мнения за нея или всъщност именно заради тях.

Днес отново причиних подобно изпитание на децата си с „Възвишение“. Разбира се, те вече значително по-големи, бяха изкушени освен от темата и от участието на любимите си актьори.

А аз бях скептична. Не съм пропускала български филм през последните години и усещането ми след всеки от тях беше като след мач на Григор Димитров – едно дълго сдържано въодушевление, една напираща гордост и радост, но накрая все нещо се обърква и не можеш да избухнеш като през 94-та например.

Българското кино, съвсем закономерно с всичко останало, изживя своите падения, кризи, катарзиси и също толкова бавно започва да идва на себе си. Колкото и търпение да проявявахме, предубедеността все още ликуваше от малките си победи, след всяка следваща прожекция.

Филмът разгроми моята предубеденост още от първите минути. Той я сграбчи и я разби толкова естествено, колкото и Александър Алексиев изгражда образа на героя си Гичо. Волният перчем, искрящият поглед, автентичният израз, тембърът, люлеещ се между хлапашкото и мъжкото – тази хармонична сплав с лекота спечелва доверието ти и се оставяш да те води без никакво съпротивление. Стоян Дойчев – Асенчо, дори прави пътуването толкова трагикомично, че заливайки се от смях, забравяш в кои точно страшни времена си попаднал.

Докато все още очите ти се смеят, сърцето ти започва да плаче. И не спира до края на самия филм. Типично българската способност - да разплачеш смеещия се и да усмихнеш плачещия – прави и от книгата, и от филма не просто някакви опити за разказ, а ги превръща във въглени, грабнати от едно живо българско огнище.

Хуморът и мъката са еднакво достъпни за съпреживяване, съдейки от реакциите на възрастните и от тези на децата ни. Ювелирно изградените образи от всички прекрасни актьори, величествените гледки, автентичният изказ, великолепната музика правят близостта една от най-силните страни на този филм – близостта на времето, на героите, на личните им и общи битки. Това не е филм, който размахва пръст, който подрежда добрите от едната страна, а враговете – от другата, който буди неизменни политически и исторически спорове.

Това е филм за близостта. Близостта до сърцето, до идеала, до Бога, до архетипите и изначалията ни.

Това е филм, който не разтърсва заспали патриотични патоси, но и не ги погребва.

Това е филм, който показва на децата ти защо си останал да ги родиш точно в тая държава, след като вече си им се извинил за това.

Той е филм – просветление за нещата, които отдавна знаеш.

Това е филм, изпълнен с мъка като стара костница.

Това е филм, който няма да се хареса на мнозина, защото прояснява огледалото и фокусира биноклите.

Това е филм, който не мрази, а обича.

Той е филм, който възпитава по-добре от теб и кара сина ти да каже :

- Разбрах какво имаше предвид, когато ми говореше за мъжете – охлюви, от които остава само лигава слуз и нищо повече. Аз никога няма да бъда такъв! И когато се ядосам за нещо в училище вече ще си повтарям – „любя, любиш, любим.“


Това е филм – възвишение.


Снимка: podmosta.bg


Препоръчваме ви още:

Тийн филми
Живот като на кино
La La Land - концертът

Последно променена в Събота, 10 Март 2018 21:14
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

За децата и пясъчниците

За децата и пясъчниците

05 Юни, 2020 Здраве

Винени страсти през юли

Винени страсти през юли

04 Юни, 2020 Кулинарно

Ранно пиле, рано пее

Ранно пиле, рано пее

04 Юни, 2020 Забавно

Филмът "История на пластмасата" безплатно онлайн

Филмът "История на пластмасата…

03 Юни, 2020 Образование

Добрата клюка

Добрата клюка

03 Юни, 2020 Отношения

Моите рестарти

Моите рестарти

03 Юни, 2020 Кариера

Кога да отидем на терапия?

Кога да отидем на терапия?

01 Юни, 2020 Добра форма

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам