logomamaninjashop

Многото лица на любовта

Да обичаш някого
 
 
Сълзите й се стичаха по бузите и щипеха кожата й. Опитваше да ги спре, но резултатът беше плачевен.
"Да обичаш някого означава понякога да го оставиш да вземе решение, което не одобряваш" - нещо такова каза героят в един филм. Пухкава и лъчезарна героиня. И също щастлива. И даже обичана.
 
"Да обичаш някого означава да обожаваш дори несъвършенствата му", "Да обичаш означава да даваш, без да очакваш нещо в замяна", "Да обичаш означава да си готов на всичко за щастието на другия, дори това означава да се откажеш от собствените си желания", "Да обичаш някого означава, че си го приел такъв, какъвто е", "Да обичаш някого..."
 
В главата й се блъскаха някакви шаблонни фрази. Художествена измислица.
 
- Защо плачеш?
 
- А не... настинала съм и очите ми сълзят.
 
- Неприятна работа...
 
- Ъхъ.
 
Не помнеше кога точно беше спряла да се чувства обичана.
Беше случило там някъде между поредното "Обичам те", "Ти си страхотна" и "Извинявай, какво каза". Думи, просто думи..., изпразнени от смисъл, изпразнени от случване, изпразнени от себе си.
 
- Обичам те.
 
- И аз.
 
- Много си хубава.
 
- Ъхъ.
 
Най-смешното беше, че знаеше, че той си вярва. Че това е неговото "Обичам те"- искрено и истинско. Това беше и най-тъжното. Неговото "Обичам те" не беше нейното "Обичаш ме", а той дори не подозираше.
 
Хлъц.
 
Ревла.
 
Не й стискаше да тропне с крак и да му каже - ти си егоистично тъпо копеле! Писна ми! Аман! Разкарай се! Върви на майната си или където искаш, на мен такъв не ми трябваш! Не ми трябва скапаното ти "обичам те", защото да обичаш всъщност означава...
Не, глупости, стискаше й, можеше да го каже, без да й мигне окото, без да реве дори, но нали да обичаш някого означава... И тя така - приемаше го с всичките му недостатъци, оставяше го да взима поредица от решения, които ненавиждаше, беше готова на всичко за щастието му. Не очакваше нищо в замяна... И не получаваше нищо в замяна, освен редовното "Обичам те, фантастична си". Съвсем искрено и истинско.
 
Сълзите щипеха кожата й и тя се дразнеше. Искаше да не реве. Защо, по дяволите реве??? Нали всъщност точно това означава да обичаш някого???
 
- Пиеш ли нещо за настинката?
 
- Ъъъ... не!
 
- Е, защо?
 
- Миии...
 
- Искаш да ни изпозаразиш ли?
 
- Не бой се, малодушието не е заразно... само боли.
 
- Какво каза?
 
- Че излизам... до аптеката.
 
- Добре, купи ми и цигари, и шоколад, и бира, и от онези сладки... нали се сещаш...
 
- Ъхъ.
Може да харесате също:
 
couple 5367555 1280

Любовта е занимание самотно

Автор: Елена КоноваЧитателите препоръчват

Тялото му, освен че беше красиво, пращеше от секс. Вулгарна дума, но така добре го описваше. Дълбоко усещане за секс, обсебващо. Очите му, безизразни в покой, ставаха хищни щом я погледнеше. Той не познаваше любовта, тя беше откривала ден след ден тази истина през кратките часове на техните срещи. Но знаеше как да гори в страст - като с талант на самоук музикант, той налучкваше, умееше.

Загазих, помисли си тя. Загазих.

Излезе навън, хладният въздух я грабна в прегръдката си. Постоя секунда, две и решително се върна в стаята. Той лежеше на голямото легло и се усмихваше, мързелив тигър, първичен и силен, кожата му светеше в тъмното с отразена светлина.

Обичам те, каза тя. Обичам те.


Не я чу. Погледа му я събличаше и тя усети как кръвта й закипя. Обичам те.

***
После, след месец разбра, че е пристрастена към извивката на раменете му и бавните, самонадеяни движения на диво животно. Обладаваше я, когато реши, не питаше и не молеше. Удовлетворен, ставаше и търсеше храна, която алчно разкъсваше с белите си зъби. Понякога говореха. За миналото, за мечтите му. Друг път той мълчеше, затворен и недостъпен и тя се задъхваше от тревога.

Искаше го завинаги, полудяла и алчна, ревнива до смърт, уплашена от мълчанието му. Искаше го страстно, като порцеланова кутия пълна с тайни, като диамант, като забранен алкохол.

После той си тръгна. Ясно беше, че ще дойде този ден. Страхът дълбаеше с ледени пръсти в ума й отдавна.

Зимата свърши, дойде пролетта, а тя не спираше да го търси във всичко около себе си. Тялото й го искаше отчаяно, сънищата го натрапваха на разума. Трепереше от мисълта за дланите му, за топлата му кожа и онази миризма на бурен вятър, донесъл далечното, страшно и привличащо усещане за непозната дива земя.

Дните минаваха в унес. На прага на истината и лъжата, тя копнееше, изчезваше, сриваше се, разпиляваше се като пепел, а после изведнъж политаше в надежда. Скачаше с широко отворени очи - търсещи, жадни да го разпознаят, оглеждаше улицата през прозореца, втурваше се към входната врата и я отваряше френетично вярвайки, че ще го види там.

Нощите бяха и пристан, и бурно море. Сънуваше го, събуждаше се възбудена, потна, задушена от желание и любов, стенеше и полудяваше от скръб. После пак заспиваше с надеждата да го сънува, да допре тялото си до неговото, да го усети силен и арогантен, нахален, нетърпелив как влиза в клетките й и я носи надалече, разбива я и пак я събира цяла.

Така дойде ноември. С първите сутрешни студове и дъждовете се върна и той. 

Може да харесате също:

Отвори, невярна жено!

naked 1216595 1280

 

Истинска любов

Автор: Лора РайчеваЧитателите препоръчват

Всичко я болеше. Едва се надигна призори да си направи чай. После седна на стола с права облегалка пред прозореца, погледа малко струйките дъжд по стъклото и дълбоко въздъхна. Не беше глезла, но болките бяха много силни. Тежък артрит и развит като по учебник ревматизъм. Плюс 76-е ѝ години и онова счупване от миналото лято, което така и не зарасна добре и си остана болезнено.

Тъжно ѝ беше. Тъжно ѝ беше, заради болката, която правеше дните ѝ трудни. И дълги.

Отново въздъхна. Ясно беше, че няма сили за нищо днес. Дори не може да чете или да плете, защото ръцете я боляха най-много.

В този момент телефона иззвъня:

- Маме, здравей! Как си?

- Добре съм, миличък. Вие как сте? Толкова се радвам да те чуя!

- Добре сме, маме, добре сме. Но имам една молба.

- Кажи, миличък.

- Можеш ли да гледаш малката днес? Малко е хремава и не искаме да я водим в яслата, а имаме планове за деня. Пък, знаеш, като е болна колко е кисела и с това прохождане сега, дето трябва непрекъснато някой да я държи за ръка, за да се “разхожда”. Нямаме възможност днес за това. Та, ти би ли могла?

- Разбира се, миличък! Чакам да я докараш. А аз веднага ще направя една супичка за нея, да обядва. Искаш ли и за вас нещо да сготвя?

- Не, маме, не. Не ни мисли. Много ти благодаря. Ще дойда след час.

Тя се спусна да извади прахосмукачката. Трябваше да е идеално чисто за детето. Идеално. После супата. О, трябваше да отиде и до магазина за мляко. Малката пиеше много мляко. Трябваше да се разбърза. Имаше само един час.

След няколко минути се сепна. Спря прахосмукачката и ей така, изправена насред тихата стая, осъзна, че нищо не я болеше вече. Нищичко. Имаше сили да превземе света. 

Може да харесате също:

София, която обичам

2019 09 23 11 59 28 1200x800

Последно променена в Четвъртък, 11 Февруари 2021 09:22
  1. Най-популярни
  2. Най-нови

Facebook

Вижте тази публикация в Instagram.

World is such a lovely playpen! #babybobby

Публикация, споделена от Maria Peeva (@mimipeeva) на

Бисквитки

Използвайки нашия уебсайт, вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ /сookies/ . Повече информация Приемам