Любовта е занимание самотно

Автор: Елена Конова/ Читателите препоръчват

Тялото му, освен че беше красиво, пращеше от секс. Вулгарна дума, но така добре го описваше. Дълбоко усещане за секс, обсебващо. Очите му, безизразни в покой, ставаха хищни щом я погледнеше. Той не познаваше любовта, тя беше откривала ден след ден тази истина през кратките часове на техните срещи. Но знаеше как да гори в страст - като с талант на самоук музикант, той налучкваше, умееше.

Загазих, помисли си тя. Загазих.

Излезе навън, хладният въздух я грабна в прегръдката си. Постоя секунда, две и решително се върна в стаята. Той лежеше на голямото легло и се усмихваше, мързелив тигър, първичен и силен, кожата му светеше в тъмното с отразена светлина.

Обичам те, каза тя. Обичам те.

Не я чу. Погледа му я събличаше и тя усети как кръвта й закипя. Обичам те.

***
После, след месец разбра, че е пристрастена към извивката на раменете му и бавните, самонадеяни движения на диво животно. Обладаваше я, когато реши, не питаше и не молеше. Удовлетворен, ставаше и търсеше храна, която алчно разкъсваше с белите си зъби. Понякога говореха. За миналото, за мечтите му. Друг път той мълчеше, затворен и недостъпен и тя се задъхваше от тревога.

Искаше го завинаги, полудяла и алчна, ревнива до смърт, уплашена от мълчанието му. Искаше го страстно, като порцеланова кутия пълна с тайни, като диамант, като забранен алкохол.

После той си тръгна. Ясно беше, че ще дойде този ден. Страхът дълбаеше с ледени пръсти в ума й отдавна.

Зимата свърши, дойде пролетта, а тя не спираше да го търси във всичко около себе си. Тялото й го искаше отчаяно, сънищата го натрапваха на разума. Трепереше от мисълта за дланите му, за топлата му кожа и онази миризма на бурен вятър, донесъл далечното, страшно и привличащо усещане за непозната дива земя.

Дните минаваха в унес. На прага на истината и лъжата, тя копнееше, изчезваше, сриваше се, разпиляваше се като пепел, а после изведнъж политаше в надежда. Скачаше с широко отворени очи - търсещи, жадни да го разпознаят, оглеждаше улицата през прозореца, втурваше се към входната врата и я отваряше френетично вярвайки, че ще го види там.

Нощите бяха и пристан, и бурно море. Сънуваше го, събуждаше се възбудена, потна, задушена от желание и любов, стенеше и полудяваше от скръб. После пак заспиваше с надеждата да го сънува, да допре тялото си до неговото, да го усети силен и арогантен, нахален, нетърпелив как влиза в клетките й и я носи надалече, разбива я и пак я събира цяла.

Така дойде ноември. С първите сутрешни студове и дъждовете се върна и той. 

Може да харесате също:

Отвори, невярна жено!

Истинска любов

Автор: Лора Райчева/ Читателите препоръчват

Всичко я болеше. Едва се надигна призори да си направи чай. После седна на стола с права облегалка пред прозореца, погледа малко струйките дъжд по стъклото и дълбоко въздъхна. Не беше глезла, но болките бяха много силни. Тежък артрит и развит като по учебник ревматизъм. Плюс 76-е ѝ години и онова счупване от миналото лято, което така и не зарасна добре и си остана болезнено.

Тъжно ѝ беше. Тъжно ѝ беше, заради болката, която правеше дните ѝ трудни. И дълги.

Отново въздъхна. Ясно беше, че няма сили за нищо днес. Дори не може да чете или да плете, защото ръцете я боляха най-много.

В този момент телефона иззвъня:

- Маме, здравей! Как си?

- Добре съм, миличък. Вие как сте? Толкова се радвам да те чуя!

- Добре сме, маме, добре сме. Но имам една молба.

- Кажи, миличък.

- Можеш ли да гледаш малката днес? Малко е хремава и не искаме да я водим в яслата, а имаме планове за деня. Пък, знаеш, като е болна колко е кисела и с това прохождане сега, дето трябва непрекъснато някой да я държи за ръка, за да се “разхожда”. Нямаме възможност днес за това. Та, ти би ли могла?

- Разбира се, миличък! Чакам да я докараш. А аз веднага ще направя една супичка за нея, да обядва. Искаш ли и за вас нещо да сготвя?

- Не, маме, не. Не ни мисли. Много ти благодаря. Ще дойда след час.

Тя се спусна да извади прахосмукачката. Трябваше да е идеално чисто за детето. Идеално. После супата. О, трябваше да отиде и до магазина за мляко. Малката пиеше много мляко. Трябваше да се разбърза. Имаше само един час.

След няколко минути се сепна. Спря прахосмукачката и ей така, изправена насред тихата стая, осъзна, че нищо не я болеше вече. Нищичко. Имаше сили да превземе света. 

Може да харесате също:

София, която обичам