Автор: Мария Пеева

-  Виж дядо каква кула ще ти построи. - казва мъжът ми на Бобчо, който след две седмици карантина най-после е у дома заедно със  сина ми и снаха ми. Седнали са на пода двамата и  строят кула от конструктор, която обаче се получава крива. - Има една кула в Италия, също като тази, която някой ден, когато може да се пътува, ще те заведем да видиш. Ще отидем с баба, мама и татко, и Косьо, и Коко, и Алекс, всички. И баба Петя ще вземем, и баба Лина, и вуйчовците ти.

- Всички! - щастливо се смее Боби и бута кулата с едно движение. После започват отново.

Знам, че много хора се притесняват за  децата, как им се отразява тази лудост около нас, но аз повече се притеснявам за  родителите, за бабите и дядовците. Притеснявам се за нас. Защото децата се адаптират към ситуацията по-лесно от нас. Детската им психика успява да преработи случващото се и да го нагласи. За тях то е временно затруднение. После идва Коледа и о, колко забавно, дали  дядо Коледа ще е с маска? После идва ваканция, после пролет, животът продължава и има стотици неща, които децата очакват с нетърпение. За тях животът и сега  не е спрял.

А за нас?

Излизах вчера с една приятелка, с която преди всяка седмица пиехме кафе и обменяхме клюки, вицове и женски приказки. После дойде ковид и спряхме, но от известно време започнахме отново - само че сега не пием кафе, а си правим дълги разходки. Адаптирахме се. Намерихме начин пак да си прекарваме добре. А можеше да се чуваме по телефона и да се жалваме как ни липсва доброто старо време.

Последните дни разделението между приятелите ми в  социалните мрежи е ужасно. Ще пропусна на колко стени видях профилни снимки с черни ленти, защото стават все повече и повече. Но за всяка черна лента има и по някой пост, в който се тъжи за прегръдка, усмивка, свобода. Имам чувството, че някои хора са в концлагер. Действително ли така се чувстват? Нямам идея какво става в главите им, за да живеят с такава нагласа.

На всеки нещо му липсва. На мен ми е криво, че не ходим на ресторант, защото не искам да сядам на затворено. Криво ми е, че не пътуваме надалеч. Криво ми е, че не мога да си взема чантичката и да отида в мола  на дълга разходка и шопинг.  Спрях ги тези неща, факт, никой не ми ги е забранил, аз съм преценила, че мога да се лиша от тях за известно време. Някой би казал - вие имате добър стандарт, не сте усетили кой знае каква тежест. Не се оплаквам.

Но имаше времена, в които нямахме този стандарт.

Когато живеехме в мансарда и се отоплявахме с една  ужасна, миризлива и опасна стара  газова печка. Имаше времена, в които в тенджерата вреше само леща и се радвах, че бебето е на кърма  и поне за неговата храна не мисля. Имаше времена, в които не знаехме дали ще можем да си платим следващия наем. Преживели сме всичко това и сме оцелели, и сме се адаптирали.  Няма да се предадем и сега. Ще открием нови малки радости и ще създадем нови навици. Ще се забавляваме по други начини. Ще открием нови светове и нови професии. И всичко това ще ни обогати, така че когато един не толкова далечен ден светът се върне към предишния начин на живот, ще знаем и можем повече отпреди.

Ще открием ходенето на планина и на по-изолирани и диви райски кътчета. Ще открием радостите на  селския живот. Ще си  направим зимнина. Ще четем повече, може би и ще пишем повече. Ще слушаме музика, ще гледаме филми, ще се грижим повече за здравето си. Ще станем кулинарни виртуози. Ще си осиновим животинче, ще се научим да плетем или да бродираме. Ще прекарваме повече време със семейството  си. Ще спрем да правим компромиси с приятели, работодатели и избори, защото ще осъзнаем много грешки. Ще има моменти, в които ни е тъжно, и това също е нормално. Както е нормално и да ни липсват радостите, с които сме свикнали. Но в природата празно не остава и всяка липса изисква да бъде запълнена - ако не се погрижим да я компенсираме с нови радости и емоции, то тя сама ще се запълни с тъга и болка. Нима искаме това?

Как животът ни продължава не зависи само от вируса, зависи и от нас.

Няма по-ценно качество от адаптивността. В екстремни ситуации не оцеляват най-силните, нито най-здравите, нито най-красивите, нито най-умните. Оцеляват най-адаптивните. Решенията са в главите ни, само трябва да ги извадим оттам. Всичко е въпрос на психика, казва мъжът ми, който съвсем не е философ, но е много практичен човек. Всъщност каза ми го за първи път точно в онази  мансарда и при всяка криза, с която се сблъскваме, си го спомням.

Докато сме на този свят, време има за всичко. 

А после?

За после не знам. Ще му  мисля, когато дойде.

Знаете ли какво написа една майка в групата ни, когато споделих мислите си там? Написа:

“Баща ми казваше, че щастието също е навик.”

Безценен навик, който всички можем да научим. Стига да поискаме.

Жега

Тук разказвам за едни далечни времена. Споделям го отново, за да си спомним, че всичко, което сме преживели е опит, скъпоструващ и безценен. И пътища винаги има.