Баба или хляб с преснина

Автор: Виолета Магдалинчева

Преди много зими на този ден се е родила моята баба Цане. Семейният фолклор донася, че десетилетия по-късно, когато съм се родила аз, баба ме е подала през прозореца на спалнята, напъчила се е хубаво, хвърлила е победоносен поглед на съседката от другата къща, която е повдигала пердето на прозореца, любопитствайки какво става отсреща, и е отсякла: ”Гледам, гледам, по-красиво бебе от това няма!”. Вероятно в този момент огледалцето на Снежанка е било счупено, защото бебешкият чар е относително понятие, а красотата и тогава, и сега е доста спорна.

Не за нея иде реч обаче, а за любовта, която изригваше между нас двете. Тази любов беше толкова голяма, че когато 18 години по-късно родих голямата си дъщеря, баба остави дядо (дотогава нямаше случай да са били разделени за повече от няколко дни) и дойде да гледа четиридесетдневното ми бебе. Не къде да е, а в Студентски град, в Меката на мизерията, апотеоза на безразсъдството и мястото на вечния купон. И не кога да е, а след зимата на 1996 година, когато хиперинфлацията тропаше по вратите, фалираха банки и Народното събрание тъкмо беше отхвърлило вота на недоверие срещу кабинета “Виденов”. Тази любов беше така неописуемо дълбока, че с баба споделих вълненията от първата целувка и разочарованията след това. Заради тази любов взех на бегом пътя от вкъщи до болницата, когато разбрах, че душата й е отлетяла. Пак заради нея, когато се чувствам пробита, завирам нос в бабината седефена кутия за бижута и мириша миналото за заряд, сякаш дишам лепило.

Случването на моето хранене беше пиков момент в тази любов. Сега нямам 45 килограма, но в онзи момент по думите на всички роднини и съседки бях “добре гледано дете”, с огромни тъжни очи и червени бузи за щипане, дете, което си отглеждаше постоянен глад за пресен хляб. По този повод майка, която надушваше проблеми с килограмите, подмяташе ядно на масата :”Стига с този хляб. Яж друго.” Баба я поглеждаше с бялото на окото, вдигаше вежди - винаги двете и равномерно, въздъхваше с дълбоката си бяла гръд и изригваше наум.

Експлозията всъщност идваше после. Когато всички се изнизваха и масата беше раздигана, а покривката надлежно изтупана през терасата, баба изваждаше един самун хляб, раздипляше го на плота и го покриваше с преснина. За който не знае, преснината е удивително вкусна, крайно калорична и безгранично недиетична част от закланото в къщата на другата ми баба прасе. Та баба Цане не само ми връщаше в пъти дозата от отнетия хляб, а обратно на всеобщото недоволство притуряше към него и пържена преснина. След като мазнината потечеше по страните и дрехите ми, заради които конспирацията нерядко биваше разкрита, баба премлясваше доволно и ме погалваше с опакото на ръката. Детето нахранено, мисията изпълнена, ерго Земята се върти в правилна посока.

Тази същата баба имаше цианови очи, с цвят на плитка морска вода над пясъчно дъно, благородни ръце с изящни дълги пръсти и нарисувана сякаш от художник арка на Купидон над устните, които всекидневно украсяваше с розово червило в тон с атлазения пеньоар, който носеше у дома. Тази баба имаше веждите на Грета Гарбо, а дълбоката й пазва, освен че беше откърмила две деца, криеше топлината на пустинята Деще Лут и най-женските тайни на света. Цялото това съвършенство се допълваше от способността на баба да готви за цял взвод и не просто да наготви, а да нахрани организационната единица по начин, достоен за боговете на Олимп.

Баба играеше с мен, учеше с мен, плетеше с мен, готвеше с мен, слушаше ме, когато говоря, но най-вече, когато мълча, усещаше ме от въздуха, лъжеше ме, без да й мигне окото, ако трябваше да постигне конкретна цел, и ме обожаваше. Обожавах я и аз. Никога, никого, никъде, в нито една част от живота ми не съм обичала по този безкрайно съвършен начин. Безаналитично, безусловно, безлимитно. Дори любовта към децата ми е различна от Онази, единствената, първата, непобедимата. Бих дала години от живота си, за да добавя към него миг, в който се губя в ръцете на баба и тя ми казва, че всичко е в правилната редичка.

Светло да ти е горе, бабо. Празнувайте с дядо днес с любимата ти торта Добуш, която знам, че и там приготвяш съвършено. Един ден - след много, много зими, ще ядем пак хляб с преснина и ще си говорим през тишината.

Жълтата рокля

Срещата
Автор: Диана Великова/ Читателите препоръчват

Скука! Брутална скука. А ежедневието толкова бе погълнало Нина, че тя вече се задушаваше от еднообразието да бъде съвършена. Идеалната домакиня, любяща съпруга, душата на компанията, а в работата си перфекционист. Така си беше от малка. Силно се нуждаеше от одобрението на майка си, но никога не го получаваше. За това го компенсира с целия останал свят. Още на 9 откри, че е различна. Намери своя свят в книгите. Там всичко беше различно.

Разбърка за пореден път задушения заек със сини сливи, който подготвяше за днешната вечеря. Някой беше споменал, че заешкото се вари в оцет, дълго рови в интернет за доказателства на това твърдение, но страха месото да не придобие възкисел вкус я отказа. Рискуваше за толкова много неща, но не и в това да е Отличник! Телефонът иззвъня с нежна препратка към Ain’t sunshine, любима мелодия от романтично пътуване със съпруга й до Париж.

- Ало! Да, мамо! Готвя! - каза го с доза досада и напрежение в гласа - Да, за твоя изненада, справям се доста добре! Ще се чуем утре.

Натискайки червената слушалка се появи реклама. Сайт за запознанства. Нина се учуди защо точно нея са таргетирали. “Само ще надникна” любопитството неочаквано надделя. Изискваше се регистрация. “Добре де, нищо не губя. Фалшиво име, фалшива снимка. Какво пък, малко да разнообразя скуката. След 20 години брак! А и не планирам нищо, само да хвърля едно око!”

Представи себе си с реалните си данни, родителите я бяха научили да не лъже, което винаги й изиграваше лоши номера, но така и не се отучи. Промени само името си и датата на раждане. Стана Надежда Тодорова на 35 години, поне първите букви бяха нейните.

От тенджерата вече се разнасяше аромат на вкусната вечеря, време беше да я сложи в тавата и внимателно да запече заешкото с хрупкава коричка. Погледна телефона и изтръпна - 5 съобщения. Мъжко име, непознат. Захвърли телефона и се съсредоточи в избора на вино, което да охлади за основното си ястие. Колебаеше се между розе и мека Сира. Избра червеното и се опита да насочи мислите си към очакваните гости. Но всичко я теглеше към телефона.

“Здравей! Защо ми писа?” - ръцете и трепереха и започна да се оглежда сякаш извършва банков обир въвеждайки паролата на чужда банкова сметка.

“Защото е сайт за запознанства, Прекраснице!” - автоматичният отговор светна веднага на екрана.

“Познаваме ли се?”

“Ха-ха-ха не очаквам, че си тук с името си и своя снимка, но от къде да знам! Приятно ми е Йордан! Как попадна тук?”

“Случайно, дори не знам защо го направих. А ти?”

“Разведох се наскоро и опитвам дали все още вървя на пазара.”

“И как е? Вървиш ли?”

“Не знам! Нов съм! До сега си писах с една жена, приятна комуникация, но никак не ме грабна. Не е като Нея! Всичко ми напомня за Нея и нищо не е същото. Но да не те отегчавам! Какво правиш?”

“Готвя!”

“Тя готвеше страхотно! Идеалната домакиня. Приятелите ни обожаваха да ни гостуват заради нейните ястия.”

“Защо се разделихте?”

“Не съм твърде добър за нея! Тя е Идеалната! Искам да те видя, различна си. Някак, сдържана, но ми харесва! Само кажи кога ще ти е удобно!”

“Не знам! Прибързваме! Лека вечер!”

Звънецът вече настояваше някой да отвори вратата.

- Хайде бе, Нина, къде се бавиш? Нося разкошен десерт, бисквитена торта по рецепта на свекървата. Прави я страхотна, нали, Василе? - Теодора смигна на домакинята и с танцова стъпка тръгна към кухнята, за да остави огромната тава.

- Мъжът ти пак ли закъснява?

- Да, Васе, малко са го задържали, а и по пътя ще купи още няколко неща. До 30 минути е при нас. Да пуснем някаква музика?

Нина хвърли бърз поглед на телефона:

“И аз ще ставам! Приятна вечер! Пиши ми, различна си!”. Нина се изчерви, преглътна и тръгна към хладилника, за да налее по чаша на новодошлите. Вечерта преминаваше повече от добре, но мислите на Нина бяха другаде. Сякаш нещо в нея дяволски я притегляше към срещата. “Ами ако отида? Ами ако го харесвам? Не, луда ли съм? Я да си налягам парцалите!”. Постави и последната чиния в миялната машина. Мечтаеше вече за душ и да си легне. Денят бе прекрасен, но изтощителен.

Ароматът на кафе от кухнята я накара да отвори очи. Мъжът й стоеше по тениска и боксерки и четеше сутрешните новини.

- Добро утро, мила моя! Наспа ли се?

- Добро утро! Все още съм сънена, но трябва да се стегна, имам много задачи в офиса. Изпивам набързо кафето и изчезвам.

Нина го целуна нежно, а отвътре нещо се преобърна. Та тя го мамеше. Опита се да избие тази мисъл, нищо не беше направила. Паркира колата и с наперена крачка влезе в офиса си, потропвайки по мрамора с новите си черни стилето. Мина покрай машината и си пусна още едно кафе, имаше нужда от него. С едно движение се строполи на бюрото си и изтръпна. 7 нови съобщения. От него! Остави телефона със страх надолу с екрана. Нямаше намерение да ги отваря.

Денят отлиташе. Дарина я извика в кабинета си, имаше нов проект за нея. Трябваше веднага да се свърже с няколко техника за новия строеж. Грабна телефона и без да иска отвори това, което цяла сутрин избягваше. “Добро утро, Прелест! Липсваш ми! Не ме игнорирай! Кажи ми просто едно Здравей! Не спирам да мисля за теб и разговора ни! Надявам се да не те изплаших. Пиши ми, когато е удобно.” Ужас! Отвори ги! Не може сега да ги остави без отговор. “Добро утро! Имам много работа, ще ти пиша по-късно”. И набра първият номер.

- Ало! Да, мамо! На работа съм и имам доста неща на главата. Не мога сега да ти разказвам за снощи. Да, беше много вкусно. Оставям те, че съм в среща!

“Искам да те видя! В 17:00 ще те чакам пред "Александър Невски" или да те взема отнякъде? Не ми отказвай, не излизаш от мислите ми!”. Нина пребледня! Не го очакваше. Отдавна някой не е бил толкова настоятелен към нея. Този интерес я изплаши, но и погъделичка егото й. Минавайки покрай заседателната зала се погледна в прозореца. Черна пола по тялото, прилична, до коляното и с подобаваща цепка, разкриваща деликатно дългите й крака, дантелена бежова риза и висок ток. “Ще го направя! Нищо не губя и винаги мога да си тръгна!”. “Ще дойда!”.

Погледна си часовника, имаше още 2 часа да си довърши задълженията.

Нервно потропваше по волана на новия си Ситроен. Имаше ужасен трафик, но й беше толкова притеснено, а сякаш всичко това се случваше, за да й даде възможност да се откаже. Паркира точно пред централния вход. Времето беше прекрасно за май. Внимателно пресече улицата, опитвайки се да не закачи токчетата си в някое от паветата.

Него го нямаше все още. Може би, защото тя бе подранила. Погледна в телефона си, не беше писал. “Ами ако не дойде? Може би така е по-добре! Тръгвам! Веднага!”. Тръгна към стълбите, наистина така беше по-добре. Учудващо, нямаше никой за този час на деня . Няма кой да е видял, че е била там. Нина пресече с бърза крачка и тръгна към колата. Запали двигателя и потегли. Дишаше тежко и учестено, сякаш бягаше от местопрестъпление. За последно погледна към стълбите. Сепна се и дъхът й спря. Той беше там. Йоан! Съпругът, когото обожаваше и на когото бе отдала последните си 20 години.

Жълтата рокля

Нина

Автор: Кристина Шентова/Читателите препоръчват

Йоан отваря и затваря браузъра вече за сто и осми път. Тя е. Вече няма съмнение. Нина, 35 годишна, зодия Овен, коса - светло кестенява, очи - като стрели. Чертите ѝ разравят цяла вечност от дни, часове, години, цели епохи сякаш се изсипват върху настръхналите коси на мъжа и тила му се облива в сивкав хлад. Сърцето ту препуска, ту прескача удар или два. Тя е. Няма капчица съмнение. Отваря браузъра отново. Фейсбук - сърч - Нина Росицова. На снимката се виждат две момчета - вероятно близнаци на около 6 години. Очите на тримата греят в осезаема радост и обич. Сенд месидж.

Здравей

Здравей

Здравей

Здравей... не мога да повярвам, трябва да се видим.
This person isn't receiving messages from you right now.
Блокирала го е.

Йоан прокарва длан през косите си и остава за минута превил шия, стиснал сребърни кичури между пръстите си загледан в пустеещия си скут. 2 години след развода започваше да вижда белезите на времето по лицето си. Самотата прави човек да остарява. 50 години се усещаха като великолепие, особено при нестихващото внимание на дамите. 52 вече бяха бреме. Иронично разводът беше на петдесетия му юбилей. Отпразнува и двете събития подобаващо без идея, че в следващите месеци разпадът постепенно ще започне да поглъща стъкълцата на натрошения му живот и на тяхно място ще идва нещо непознато. Празнотата беше едновременно задушаваща и оголваща - ледени пипала, които го мачкат в открития космос и карат вътрешността му да се раздува и да иска да излезе навън. Това усещане го изритваше от съня му и сред нощ Йоан обвиваше ръце около тялото си като сирак, в опит да се задържи цял, треперещ и мокър от тежки капки отчаяние.

Тогава се появи Нина. По-точно тогава се появи идеята за Нина. Как стана? Беше като малка снежна топка, която се търкулна по склона на спомените му в една алкохолна нощ. Започна да нараства и да нараства, докато повлече след себе си цяла лавина от тежка бяла надежда. Мисълта за нея караше желанието да се завръща и любовта да придобива образ, цвят, форма и цялост. Чуваше се как диша, как стъпва, как животът с неговата безкрайност от последователности се възражда и той е решен да сграбчи тази безкрайност.

Нина.

Нина.

Неговата единствена Нина.

Цяло чудо е, че бракът му изобщо продължи толкова време. За какво изобщо се беше оженил за Мира? Беше му време, тя беше ок - стоеше добре до него. Неговата ювелирна съпруга. Малка, красива, знаеше кога да си затваря устата и да не го дразни, мрънкаше умерено и лесно се сливаше с обстановката. Накрая вече просто беше започнал да се спъва в нея. Може би затова не беше забелязал авантюрата ѝ (авантюра ли беше?), която в крайна сметка нямаше как да приеме.

***
Нина. Нина беше неговото единствено избавление. Нина беше сърцето му. Сърцето, което преди 36 години, в едно голямо междучасие, беше оставил да бие в утробата на съученичката си Росица и бе побягнал към светлото бъдеще, въоръжен с чифт слънчеви очила.

Странната двойка

Може да харесате също:

Многото лица на любовта - първа част